Търсене в този блог

петък, 3 април 2015 г.

Честит рожден ден на вестник ДУМА !

 

 

 


Думи на Стефан Продев:

В днешното море от вестници нашият, червеният, е едно изключение. Той има своя орис не защото иска да бъде различен, а защото не може да бъде друг. Върху словото му тежи огромна отговорност. И един ангажимент, без който е немислим. Някои пишат, без да се срамуват от себе си и от обществото. В “Дума” това е невъзможно. Нито парите, нито тиражът, нито суетата са в състояние да го променят. Може би за улицата е скучен, но не и лекомислен. Тук са и драмата, и успехът на “Дума”. Той е вестникът на позицията, а не на дъвката...

“Дума” е и ще бъде вестник с характер. Един от ония вестници, които хиляди хора ще купуват заедно с хляба. Иначе не може да бъде, защото “Дума” не е просто лист за четене, а знак. Едно начало, което повлия на всички, дори и на онези, които не ни приемат. Нашият вестник пръв показа силата на информацията. И пръв превърна полемиката в национална съдба. Това му определя точно място в българската периодика. В този смисъл “Дума” е дялан камък.

“Дума” не крие, че е ляв вестник. Това не бива да смущава никого. Но в същото време “Дума” е вестник на народа. Глас за цялата нация. За всички, които мислят за България. Нейната война за истината е нещо много по-всеобхватно от войната на тесния интерес. И ако тя защитава социалистическата идея, то не е, защото е партийна, защото е обществено отговорна. Българската демокрация е немислима без присъствието на лявата идея. Ето защо “Дума” не губи нищо, когато я защитава. И служи на обществото така полезно, както малцина му служат.

Яздих дълго дракона, докато накрая слязох на земята. Не чакам нито отплата, нито уважение. Ние, журналистите, сме хора без радост. Помнят ни, докато ни употребяват. Не случайно Балзак е казал, че “редакциите са вертепи на мисълта”. Редакцията на “Дума” не го опроверга, но може да го допълни. Понякога вертепът е барикада... Уверен съм, че няма по-щастливо изчадие от един журналист, срещнал хора, които го помнят. Онзи ден ме спря непознат господин, подари ми кокиче и каза: “Не съм социалист, но съм ваш фен.” Почувствах се като футболист от националния отбор. Комплимента дължа на “Дума”.