Димитър Каляшки – непомръкващ пример

 

 

      Димитър Каляшки (Каляка) е изтъкнат деец на младежкото и работническото движение, почти енциклопедична фигура, блестящ оратор, пламенен антифашист, секретар на Околийския комитет на БКП и организатор на съпротивата в Кюстендилския край.

 

 

Фотодокументи за живота и делото виж тук - http://probuzhdane.blogspot.com/2014/02/blog-post_9088.html    

 

 

 

Детство и ученически години

 

 Роден е в с.Жиленци на 10 август 1910 г. Детето е едро, русо, с големи и умни очи. То е най-голямото в семейството на  Мария Василева  и  Васил Христов.

- Помнете ми думата, туй дете ще бъде акъллия ! Виж как гледа. Само дето не може да продума... — радва се дядо му Гоге.

 Когато детето  тръгва на училище, татко му вече е заминал на фронта. Така е запомнил Митко — България е във война и бащите са по фронтовете да я пазят.  

Вечер седемгодишното момче чете пис­мата на баща си, които дядото и майката не могат да прочетат. Митко пише и отгово­рите. Възрастните диктуват, но той прибавя и от свое име.

В училище учат, че българската войска е храбра и винаги побеждава, а баща му пише, че има много кал в окопите, че войниците ня­мат ботуши, че ги лазят въшки ... Майка му пък нарежда, че в селото тия са зле и ония са още по-зле, та и самите Каляши не са за пред свят с тия четири гърла.

Най-сетне войната свършва и баща му се връща — уморен и застарял. Малкият Митко все иска­ да му се похвали колко хубаво се учи в училището, колко са интересни задачите по смятане, че ей го на — той е второлаче, а ре­шава задачи на ония от четвърто отделение! Но бащата се чумери, не му е  до задачки.  

В училището на с. Жиленци Митко проявява скромност. В клас той не вдига ръка, когато другите не вдигат, независимо че е подготвен. За него е съвсем естествено да не шуми, да не го сочат, да не се надува.

Един ден в къщата на Каляшите идва учителят Никола Лазов.  

- Бай Василе - казва, - туй дете учение иска, не ще рало! От таквиз деца стават го­леми хора……

- А бе то... като казваш, даскале, да го пратим в Кюстендил. Ама я, колко гърла са...

Но Митко разбира вече, че ще се ходи в Кюстендил и  подрипва от радост.  

Джобовете на това момче са пълни с лист­чета. Той винаги си записва нещо, пита, старае  се да прочете, да чуе. После си повтаря разни думи и разни неща.

От рано още той прегръща в ръцете си книгите, с които няма да се раздели през целия си живот.

Учителите клатят глави: Където се насочи, ще успее ! Блазе на ро­дителите му...

И родителите, с цялата си заетост и при­теснение, разбират тази истина.

- Ще гладуваме ли, от тъмно до тъмно ли ще работим на полето - казва бай Васил, - ама туй момче ще го изуча…..

Един септемврийски ден, с ученическа книжка изпълнена отгоре до долу с шесторки, той прекрачва прага на Кюстен­дилската гимназия. Умът му сепва учи­телите, гласът му учудва класните стаи. Учениците обикват русокосото момче от близкото село. . .

Той няма пари за квартира, но си знае добре пътя за село. До града са шест километра и той всеки ден ще ги извървява пеша.  И успехите започват. Веднага се проявява с будния си ум, любознателност и природна интелигентност.

Четвърти клас — за месеци стенографията е овладяна.

Пети клас — Митко решава най-трудните задачи по математика за шести и седми клас.

По отделни предмети той вече владее мате­риала за целия курс на гимназията.

Той няма учебници и тетрадки — едно, че струват пари, и, второ, служи си със стеногра­фия.

Това средно на ръст, набито, с високо че­ло и подвижни очи момче, което още носи ша­ячни панталони и домашно плетена ръждиво- червена фланела с висока яка, защото няма пари за куртка, е винаги център на погледи и интереси от страна на съучениците си. Неговото голямо трудолюбие и ученолюбие са пословични.

Не е минал първият учебен срок и новакът Димитър Каляшки става известен в Кюстендилската гимназия. За него заговарят всички — и учители, и ученици. Преподавателката по литература Неделчева му предрича бъдеще на голям литератор. Преподавателят по  математика - на математик, колегата им по физика - на физик. За съучениците си Димитър Каляшки е просто — мозък.

По това време в гимназията на мода са „рефератите".

Изнасят ги ученици, а слушатели — много. Противниците се очертават веднага. Те си дават словесни сражения.  През 1927—1928 г. Митко се включва в тях и бързо завоюва признание.

Тия, на които не уйдисва са членове на ранните фашистки организации „Родна защита" и "Кубрат", които го наричат безбожник.  Но учениците от неговата черга го обикват  още повече.

Везните веднага се накланят наляво, кога­то на катедрата застава Митко Каляшки. Сега всички виждат пред себе си не учениче, което говори с фрази, взети назаем. Трудно е да му се възразява. В патоса му се крие зашеметя­ващият изблик на бъдещ трибун. Сега този патос е малко пресилен. Утре ще бъде разру­шителна сила...

Не е само до патос — хладен и гъвкав ум подбира темите.

Неведнъж се  разказва за неговия реферат "В какво намира смисъла на живота Гьотевият Фауст ?" Целите в слух и зрение, голяма част от присъстващите с възхита изпращат заключението, че свободен и щастлив живот заслужава само този, който се бори за постигането му. Представянето  на докладчика въздейства силно на ученическия колектив, а в това време легионерите злорадстват „Този селяндур е комунист". Не знаят те, че за него това не е обида.  След това част от рефератът е отпечатан в местния ученически вестник. А тогава Каляшки е едва в шести клас на гимназията (сега девети клас).

Селянчето е отишло твърде далече. Шестна­десетгодишният Фауст от Жиленци твърде ра­но е намерил смисъла на живота. Той знае кой е съвременният Мефистофел и трудно ще му продаде душата си ...

Борбата за щастието на хоратa е главното, върху което гради и другите си два реферата: „Основната мисъл в Омировата трагедия „Прометей" (Алегорията е про­зрачна) и  "Богомилството".

 

Още за рефератите на Димитър Каляшки тук:  http://probuzhdane.blogspot.com/2014/01/blog-post_23.html  

 

След тежкия разгром през 1925 година, работническото младежко движение в Кю­стендил и околията започва към края на 1926 година да се съживява. Въздържателните и спортните младежки дружества са доминирани от младежи с леви убеждения. През април 1927 година в града е възстановена организацията на Бъл­гарския комунистически мла­дежки съюз. На 28 март 1927 г. се полагат основите на Работническата партия в Кюстендил, като революционна марксистко-ленинска партия, легална проява на БКП.  На 13 май 1928  година е създадена и младежка ремсова организация.

Влиянието на комунистите сред учениците от мъжката гимназия по това време е  значително. Пък и голяма част от младежите са привърженици на прогресивни идеи. В гимназията има и неголяма група от така на­речената „националистическа младеж", която тероризира­ и  шпионира на­родната младеж. Оживена дейност развиват и не голям брой анархисти. С изграждането на РМС, комунистическото влия­ние в гимназията расте бързо.  

В края на есента на 1926 година комсомолските акти­висти от гимназията провеждат събрание в дома на Коста Лучански на ул. „Паланка" № 15. Важно място отделят на въпросът за  привличане нови членове. Спират се на прочулия се вече със свои­те способности и знания млад ученик от долните класове на гимназията Димитър Ка­ляшки. Още повече, че около Каляшки усилено се навъртат анар­хисти, които водят в града яростна борба против БКП и БКМС, против Съветския съюз.

Тогава възлагат на Александър Починков да работи с Каляшки. Той живее в края на гра­да, недалеч от с. Жиленци. Уж случайно сутрин и след обяд  трябва да се завръща в дома си заедно с Каляшки и така, дружейки с него постепенно да му разяснява и да го увлича с идеите на РМС. С голям такт и уме­ние, стъпка по стъпка Починков започва да разкрива на по-младия си съученик задачите и целите на младежкото ко­мунистическо движение. Личните качества на Каляшки, не­говият стремеж към истината и правдата и неговият социа­лен произход са благодатна почва. Постепенно Каляшки навлиза в среда от младежи, пълни с идеализъм и мечти, пламтящи от ентусиазъм за подвизи в името на социалистическия идеал.

Същевременно му да­ва за прочит прогресивни книги, с каквито е богата библиотеката на тесняшкото учителско семейство Починкови. Сашо води Димитър Каляшки и при учителя Христо Илиев, където също е пълно с книги. Първата книга, която попада в жадните му пръсти, носи символно­то и толкова привличащо заглавие „Наемен труд и капитал". След това идват — „Дър­жавата и революцията", „Левичарството" — детска болест на комунизма", „Пролетарска­та революция и ренегатът Кауцки".

Пред очите на Митко светва, той чете с жар и любов. Каляшки бързо навлиза в сложните въпроси на марксистко-ленинското учение и става негов активен пропагандатор.  И не толкова Гьотевият „Фауст", колкото тези книги му показват истинския смисъл на борбата.

Скоро Каляшки  ще направи  ре­шителни стъпки — става член на Българския комунистически младежки съюз през 1927 г., идеите го завеждат в РМС през 1928 година, а после — в  партията през 1930 г.  На тях той ос­тава верен до сетния си дъх.

Никой не може вече да спре отприщения по­ток. Злобата не може да помогне.

Димитър Каляшки завършва гимназията с успех – много добър 5.25.

И на реакцията не остава нищо друго, освен да на­пише с прилежна ръка в специалната книга на гимназията „За учебно-политическото състояние", след отличните оценки до името Дими­тър Каляшки — „Опасен и крайно неблагона­дежден".

А Митко крачи уверено към бъдещето. Пред очите му се разкрива новият свят с  книжките, позивите, вестниците, които идват при не­го.

На тържеството в Кюстендилската гимна­зия за раздаване на дипломите са дошли отру­деният бай Васил и майката, която едва сдържа сълзите си. Дядо Гоге го няма, за да види какво поколение е създал и оставил в прастария си стремеж на българин — да бъде полезен на род и отечество ...

 

 

Студентство и борбите на БОНСС

 

През 1929 г. Димитър Каляшки кандидатства във военното училище. Да, военното на не­гово величество... По поръчение и решение на Комсомола в Кюстендил. За идващата ре­волюция са нужни военни кадри !  

Дими­тър Каляшки издържа конкурса с отличие. Но му казват: Не сте приет !

Във военното училище не спят. То не е за царемразци и болшевики…. 

 

Кандидатът за офицер се превръща в кандидат-студент, който бива приет за студент по физика. Това е науката, която ще разтвори но­ви врати пред човечеството. Студентът Ка­ляшки няма квартира, няма и средства за следване, но той може да бъде, да речем, кел­нер в мензата. Усмивката му си остава съ­щата. Този строен младеж крачи из улиците на София в ученическа куртка и шаячен брич, с плат­нена селска риза, каскет и гумени цървули.  

Каляшки временно спи ту тук, ту там при познати, докато студентът Доси Бакалов го прибира за цяла година в стаята си на улица „Чамкория" № 1.

Още в първите дни на семестъра във Физико-математическия факултет се образува ком­сомолска ядка. Не всички другари се позна­ват, но и тук грейва усмивката на русокосия, който е свалил каскета и говори:

— Пред  полицията трябва да се държим твърдо! Революционерът и полицаят са свър­зани по законите на диалектиката като съпру­зи от нещастен брак. Искат, не искат, ще се виждат, ще се карат и ще се бият. Важното е да се издържи до „развода", искам да кажа — до победата ...

Смеят се. Но всеки си мисли: „Тоя ще из­държи! ..."

 Димитър Каляшки веднага се включва в борбите на прогресивното студентство. Той е и на  кандидат - студентското протестно събрание на улица „Тетевенска", и на протестното събрание за заплащане стажа на кандидат-учителите, проведено в университета. 

 Когато постъпва в Софийски университет през есента на 1929 г. подготовката по създаване на БОНСС е вече доста напреднала. Повече от година по този въпрос са работили по-стари студенти. На 30 март 1930 г. в Борисовата градина (Парка на свободата) петдесетина мла­ди хора полагат основите на Българския общ народен студентски съюз.  

 Здравей, БОНСС ! Твоето знаме отсега нататък ще се вее над главите на студентите. 

Един от участниците в учредителната кон­ференция е Каляшки. Неговата подвижна фи­гура повежда и акцията, която се разгаря съ­щия ден на улица „Пиротска" и бул. „Христо Бо­тев" в чест на конференцията. Да си в първите редици не е предимство. Върху русокосия младеж се стоварват удари... Той е повален. Дрехите му са разкъсани. Край главата му скърцат ботуши, трещят подковите на полицейските коне... Здравей, БОНСС! Твоето раждане за­служава няколко синини по тялото ! Един из­къртен зъб ! Едно разкървавено око !... Така раждането ти става истински факт. Знаеш ли каква борба предстои ?

Другарите извличат Каляшки. Усмивката му е в кръв. Но той се усмихва. Всичко едва сега започва.

В тези години Каляшки чете много. Кръгът на неговите интереси е неимоверно широк. Библиотеките са любимото му място. Той чете и се подготвя по свой план. Наред със специализираната литература, усъвършенства знанията си по френски,  руски и есперанто. Значително напредва с немския, дори започва да учи и италиански.

На 2 юни 1930 година във физическата ауди­тория след края на лекцията на професор Димитър Христов еква силен глас:

- Колеги, тишина! По случай годишнината от Ботевата смърт ще говори колегата Дими­тър Каляшки ...

Снажният рус трибун бързо се изкачва на катедрата. Още си е с гумените цървули и шая­чните дрехи. Те го правят сякаш по-силен, по- ярък, по-голям.

- Има едно име „Околчица"! — започва уж спокойно Каляшки. — Има един връх в Балка­на, пред който днес ще превие коляно цял един трудов народ ...

 Аудиторията настръхва. Как да не ръко­пляскаш и викаш, как да не разтресеш старичкото здание от възторг и преклонение! Втори юни е!...

Но — удари по вратата! Други­те, противниците, са усетили вече. И те претен­дират за част от Ботев. На­хлуват ония — наричани вече фашисти — ра­зярени, охранени, бесни. Боят започва. Че как­во пък ? Нали и на Околчица е било тъй ?

А зад катедрата — ясен и възторжен, ся­каш нищо незабелязващ, продължава да го­вори Каляшки. Дюдюканията, адският вой не могат да заглушат гласа му. Един от нахлу­лите измъква пистолет, зарежда го и се при­целва в оратора.

— Стреляй! — казва спокойно Каляшки.

Стихват. Битката спира за миг. Ръката на убиеца увисва във въздуха. Гледат го две яс­ни, ботевски очи — право в лицето...

През 1930 г. Димитър Каляшки става член на БКП.

Декември, 1930 година. По тъмните улички, в кварталите край Централния затвор, върви хваната под ръка двойка. Младежът прилича на работник. Те спират, облягат се до стени и стобори, шепнат. Странното е, че като тръгнат, върху зида или дъските оста­ват да червенеят четириъгълни петна — по­зиви!

Двамата са Каляшки и Мара Трайчева. От тех­ните позиви жителите на тези бедни квар­тали утре ще научат, че зад студените стени на мрачното здание са хвърлени десетки комсомолци, арестувани след разкриването на тайната пе­чатница на Комсомола в София. Хората ще научат за геройското държане на  другарите им пред съда, пред който те измък­ват червено знаме и в знак на протест сре­щу извиканите на процеса като свидетели по­лицейски агенти, скандират: „Вън нашите па­лачи!...От листчетата е видно, че в съдебната зала е пролята кръв, че цяла пролетарска София е настръхнала, че на­чалникът на 6-и полицейски участък е ся­къл задържаните по главите със сабя, пред ли­цата на треперещите съдии.

 Комсомолът в университета също подготвя протестна акция срещу т. н. „Процес на 17 – те комсомолци”. Арената е пак физическата аудитория. За оратор е определен бонсистът Александър Починков — оня Сашо, който среща някога Ка­ляшки пред Кюстендил. Но този път фа­шистите са предугадили акцията. Те са в за­лата. Още в началото техните гласове заглу­шават оратора. Тогава на трибуната се кач­ва Каляшки. Неговият глас надвива всичко.

Изпаднал в ярост, офицерът студент Печигаргов изтегля сабята си и се хвърля да посе­че Каляшки. Хрипти:

- Ще млъкнеш.., мръсен комунист ! Университетът не е място за политически трибуни !

Но Каляшки не млъква. И не мръдва. Стефан Богданов здраво улавя ръката с лъсна­лата сабя. Хвърлят се и други бонсисти, а Ка­ляшки говори, гласът му гърми с такава сила, че старичката аудитория трепери.

Малко след това Каляшки е избран за се­кретар на Комсомола във Физико-математическия факултет. Комсомолците студенти са начело на всички акции в университета, но главната задача на общоуниверситетския комсомолски комитет е да създаде масова организация на народното студентство. Каляшки организира събрания и ек­скурзии на студентите-бонсисти, масови акции и демонстрации, културни прояви, както и пропаганда на комунистическите идеи сред студентите. 

 Наближава 2 юни на 1931 година. Денят на Ботев е празник на БОНСС.  Каляшки е редактор на специалния лист-позив с образите на Ботев и Левски. В началото отпечатването му изглежда невъз­можно. Но той завързва приятелство с един пазач на предприятие, което продава пе­чатарски машини, и отпечатват специалния лист.

Полицията обаче този път изненадва Ка­ляшки и хваща па­кета „визитни картички".

Следват дежурните разпити, заплахи, бой…………..

Искат да му заведат дело. Дори но­мер му поставят. После се отказват. Той не им е дал достатъчно показания, за да формулират „вина”.

 И Каляшки пак се отдава на своите занимания, задълбочава се да чете. Сутрин той чете физика и математика. Че­те не само наши, но и руски, немски и френски трудове и учебници. Следобедът е определен за художествена литература и образци на ора­торското изкуство. Вечер — марксизъм-ленинизъм! Сума книги са се натрупали, чакат.

Сутрин той се измива с ледена вода, пра­ви гимнастика и казва:

- Хубавите идеи трябва да обитават в здраво и чисто тяло!... И навлича шаячния брич.

 Той толкова малко напомня на студент, че ко­гато се явява на изпит по френски език при професор Ст. Младенов, професорът се дръп­ва стъписан:

- Извинявайте, но работници не изпитваме...  

Студентската книжка убеждава, но професор Младе­нов още е недоверчив. Тогава „работникът" свободно заговорва на френски език и се впус­ка да обяснява такива граматически тънко­сти, че професорът не може да повярва — що за човек е това! Как може да му бъде обя­снено, че това е човек, който се учи да живее и работи като Левски и Рахметов? Ще повяр­ва ли професорът, че в днешно време има та­кива хора? 

 

Каляшки се тренира да издържа изпитания и мъчения. Гладът не го плаши. Той сам изкар­ва хляба си — с физически труд. Понякога е келнер в мензата — за парче хляб и една супа. Лете работи по настилката на улици и пътища и работниците го приемат като брат — въоб­ще не разбират, че е студент. По постройки­те — прехвърля тухли и подава вар. Когато получи пари, Каляшки помага на тия, които имат по-голяма нужда от него. Но назаем не иска от никого.

 

През есента на 1931 година, след арестите и интернирането на стотици бонсисти, след за­браната на органа на БОНСС — в-к „Студент­ско знаме", след сериозния удар, който власт­та успява да нанесе на ръководството на Съ­юза, Каляшки е кооптиран в Централното на­стоятелство на БОНСС.

Вече на първия конгрес на БОНСС Димитър Каляшки е избран за член на Централното ръководство, завеждащ агитацията и пропаган­дата на Съюза. Той е и отговорен редактор на вестник „Сту­дентско знаме". Това означава, че отговаря и пред съда за всеки конфискуван брой на вест­ника. Вестникът става и методичен ръководство на марксистко-ленинските кръжоци в средните училища.

Каляшки пише статии, фейлетони, дописки, стихотворения, които подписва с псевдоними­те „Осо”, „Осоговски” и „КИМ”. Той тича по печатници, моли, увещава, хитрува. Печатни­ците не се съгласяват да рискуват. Тогава Ка­ляшки заминава за Фердинанд — днешния Монтана, където отпечатва един от бро­евете, без полицаите да подозират и без печа­тарите да разбират що за студентско вестниче е това. За да влезе броят във София, жиз­нерадостният студент домъква отнякъде каси за яйца и в техния амбалаж грижливо натъкмява броевете — „да не се развалят и изпо­чупят по пътя". Печатарите се смеят. Ама че весел човек!

Друг брой той успява да отпечата в печат­ницата на вестник „Земеделско знаме". След като всичко е готово и целият тираж е натъп­кан в два големи чувала, Каляшки и Добри Брадистилов ги мятат на гръб и поемат из со­фийските улици.  

За следващия брой — превит на две в една таванска стаичка, русокосият редактира. Той редактира бързо, сръчно, духайки на премръз­налите си пръсти. Съчинява, допълва, ядос­ва се. В трудните и сложни условия  този брой през 1932 г. е отпечатан във Враца, а Каляшки и Б. Дренски успяват да го пренесат успешно до София.

А в ума му се редят изреченията на следва­щата уводна статия ...

„Отговорният редактор" не редактира само вестника. Той тъкми позиви, юбилейни листо­ве, изпраща дописки във вестник „Заря" и фейлетони в „Жупел" и „Релеф". 

 След отлично издържан конкурсен из­пит, бива приет в стенографското бюро на Народното събрание, за да бъде изхвърлен, след като един полицейски пристав го вижда в залата с превързана глава и познава в него човека от демонстрациите. Той е толкова до­бър стенограф, че сериозни хора от бюрото го викат и му предлагат да остане на работа, но да се откаже от БОНСС! Каляшки се отказва от работа. 

При среща с непознати Каляшки отначало е мълчалив събеседник. Той изучава онзи, с когото говори, и постепенно започва да откри­ва себе си.Тогава другият бива учуден от еру­дицията на този скромен момък, от устремна­та му мисъл, от усмивката му, от проблясванията на хумора му, от неочакваните му за­бележки и изводи.

А Димитър Каляш­ки продължава да живее съвсем бедно и в постоян­но недохранване. Материалните неща не го интересуват. Не слу­чайно в отделни разго­вори неговите колеги го оприличават с Рахметов – герой от романа на Чернишевски „Какво да се прави”. Те оценяват високата му нравственост, могъщия му самобитен интелект, желанието да се самообразова и усъвършенства, усещат милосърдното му сърце, готовността винаги да помогне на другия. Поразени са от силата на волята, от това че се е обрекъл единствено на борбата и на светлия си идеал.

Каляшки пее много ху­баво, но много рядко, защото когато е между другарите си проявява стеснителност. Никого не се изтъква. На излетите  по Люлин и Вито­ша, той с юношеско увлече­ние участвува в игрите, в народните хора, в декламации. Дружелюбен и сърдечен е с всички. На приятелите Дими­тър Каляшки прави силно впечатление със своята конспиративност в работата. Той не допуска излишни раз­говори. Сам прави бележки на останалите, когато се отклоняват от този пръв принцип в нелегалната борба.

Сред състудентите си от  физико-математическия факултет  той се ползува с го­лям авторитет и симпатия за неговите способности и науч­ни интереси във физиката и математиката. И фактът, че полицията и фашистите непрекъснато го гонят, арестуват и преследват  извиква още по-голяма симпатия у повечето студентите и неговите другари.

През 1931 година Каляшки подпомага уче­ниците от техническото училище „Цар Борис" (по-късно техникум „Христо Ботев") да организи­рат стачка за отстраняване на фашизираните учители Бабулков и Райнов. Стачката успява. През  същата 1931 година Каляшки се появява с другаря си Стефан Петков в софийското се­ло Челопечене, за да говорят на партийно съ­брание пред селяните комунисти за задачите им в предстоящите избори. Каляшки знае да говори със селяните. Той е един от най-добрите пропагандисти на БОНСС. Често замества в последния момент закъснял или липсващ оратор на различни прояви. Него го слуша и притаилата дъх аудитория на Софийския университет, и накипелият от гняв булевард.

След убийството на секретаря на ЦК на БКП Никола Кофарджиев на 30 октомври 1931 г. и станалите разкрития Каляшки влага всичките си сили за мобили­зиране на партийните и комсомолските сили в университета. Нека враговете знаят, че сила­та им не е намаляла!...

 

Една от големите акции на БОНСС през декември 1931 г. е студентската стачка срещу  фашисткия политик проф. Ал. Цанков. След като е управлявал България, в резултат на което страната е покрита с гробове и залята с кръв, той иска да се върне в Университета и да преподава. Студентите решават да не допуснат това. Тази акция на БОНСС е предварително съгласувана с другите антифашистки студентски организации на социалисти, земеделци и анархисти. Един от преговарящите е именно Димитър Каляшки, който успешно се справя с първата си „дипломатическа” мисия по създаване на единен фронт на студентството. Каляшки не влиза в безсмислени спорове. Той е коректен, изчаква всички да се изкажат, след това говори спокойно, аргументирано, привежда примери от студентския жи­вот в чужбина. И противниците се превръщат в съюзници.

С бурни въз­гласи: „Вън убиецът на народа от университета!", „Долу Цанков!", „Вън кървавият професор!”,„Вън! Вън! Вън!" . . . сту­дентите посрещат Цанков в Ректората.

Нахлува полиция. Групички фашизирани студенти се нахвърлят на скандиращите. Но студентската вълна ги по­мита. Каляшки раздава юмруци в първите ре­дици. Един агент го халосва по главата с желяз­на пръчка: .удар, два, три... Поваля го. Дру­гарите го извличат назад. Прилошава му. После се съвзема. Превър­зват го набързо. С окървавена превръзка нa глава той тича във Физикоматематическия, при своите. Качва се на трибуната.

- Вън кървавият професор!...

Студентите шумно напускат аудиториите. Обявена е стачка по всички факултети.

След обед студентското море се разлюлява пред Ректората. Вместо знамена понасят на раменете си ранените в сутрешните схватки. В първата редица носят Каляшки — с кърва­ва превръзка на главата. И тръгват към На­родното събрание.

Полицейските ескадрони, които се врязват в човешката лавина, биват пометени. Навсякъде се носи мощният вик, който цепи декемврийската мъгла: Вън кървавият професор!...

Призована е пожарната команда, която насочва шланговете си и пуска боядиса­ни в мораво струи към множеството. Толкова е сту­дено, че водата замръзва по шапките, палтата и лицата на хората. Но някой командва: „Напред! Да превземем колите..”.

Втурват се. Пожарникарските коли са пре­взети. Вратата на Народното събрание се тре­се от натиск. Положението става неудържимо. И откъм „Александър Невски" се задават ре­диците на извикания по спешност лейбгвардейски конен полк.

Но студентите не влизат в бой с войската. В тоя миг се дава нареждане: „Разотивай се! Утре — на „Свети крал"...

На другия ден студентското множество се разлюлява на площад „Света Неделя". Полицията е безсилна. Отново трополят ескадроните на гвардейския конен полк. Кипва битка. С голяма мъка демонстрантите са разпръсна­ти...

Каляшки продължава да пише и редактира стачни бюлетини, пламенни статии и апели. И отново демонстрации. Тук и там. Цяла София е настръхнала. От­вред — гневният вик:

— Вън кървавият професор!...

Резултатите: Професор Александър Цанков е отстранен от университета.

Властта разбира на практика какво озна­чава единението на левите сили.

Правителството затваря Университета за един месец и разпуска студентите.

Но ученикът на Левски и Рахметов има още много работа.

Манифестът на студентите стачници трябва да бъде разпространен по градове и села, за да обедини не само студентските сили.

 

Спечелил симпатиите на рево­люционното студентство, Каляшки е издигнат за секретар на уни­верситетската партийна организа­ция. Под негово ръководство се организират редица съвместни ак­ции на студентската младеж със софийското работничество.

В периода след началото на 1932 го­дина в София стават чести блокади в неделни дни за издирване на нелегални, на печатници на БКП и Комсомола. Но Димитър Каляшки заедно със други активисти организират в такива дни излети на Витоша или Люлин за провеждане на организационни студентски събрания и конференции, на ентусиазирани съвмест­ни студентски и младежко-работнически срещи. Тук той майсторски създава контакт между „ин­телигенцията", както шегови­то се изразява, и работни­ческата младеж. С тази цел голяма група от БОНСС и ръководството му са раз­пределени по редица пред­приятия в София за извършване дейност сред работниците не само по просветна линия, но често и за непосредствено участие и подпомагане тех­ните борби.

Междувременно Каляшки и Катя Аврамова ръководят дей­ността на марксистко-ленинските кръжоци в гимназиите на цялата страна. Каляшки орга­низира списването на специална страница в „Студентско знаме" за марксическата просве­та и борбата на учениците. През лятото на 1932 година Каляшки заед­но с Катя Аврамова излизат и говорят пред 180 ученици - комсомолци, събрани в пазвите на Люлин. Те се готвят за кандидат - студенти и трябва да бъдат организирани за борба против ограниче­нията при влизането в университета.

 

През ноември 1932 г.  софийските работници излизат на протест срещу провеждания курс на физическо изтребление на партийните кад­ри. Още един верен син на работническата класа — Божи­дар Митрев, е прострелян по­сред бял ден в столицата. Гняв и възмущение кипи в душа­та на всеки честен човек. На много места, въпреки забраната, са организирани събирания. На едно от тях, на ъгъла на ул. „М. Луиза” и „Москов­ска" няколко жи­лести ръце хващат и издигат един русокос, с искрящи очи младеж. Момъкът спокойно стъпва върху раменете на дру­гарите си, издига заканително юмрук и заговаря:

- Другари, полицията на Мушанов простреля още един верен син на работническата класа—другаря Божидар Митрев. . .

Мощно „позор" и „долу" се изтръгва от гърдите на десетки­те работници и студенти.

- Напразни ще останат уси­лията на убийците да разколе­баят вярата на работниците в тяхното светло бъдеще, което е вече действителност върху една шеста част от земното къл­бо. . . — гърми гласът на оратора Димитър Каляшки.

Огнените слова, гневът и проклятието към врага свиват ръцете до болка.

В този момент върху множеството се нахвърлят тайни и явни полицаи. Започва ръкопашен бой. Полицаите напираха към оратора.

- Да се запази ораторът ! —извикват едновременно няколко души.

Пътят на полицията е преграден от гъстата редица работници. Всеки се стреми да помогне на смелия другар да се измъкне от ръцете на полицейските кучета. Извършени са арести, но ора­торът успява да се укрие.  

 

През 1933 година, след ка­то завършва нелегално вто­рият конгрес на БОНСС е назначена конгресна акция в София. Независимо от големия успех на трибу­ната пред халите и разпръскването с камъни и дървета на пешата и конна­та полиция, Димитър Каляшки настоява да се изпол­зува големият ентусиазъм на студентската и ученичес­ката младеж и да се организира втори пункт за трибуна. Тази втора трибуна на конгрес­ната акция се провежда до тогавашния театър „Балкан", при масовото стичане на сту­денти, ученици и много работници-младежи. Завърза се голяма схватка с цивилни и униформе­ни полицаи, в която Дими­тър Каляшки и много други студенти отново смело и решително дават отпор на  полицията и осъществяват проявата.

 

Каляшки спори с анархистите в дискусиите, организирани в стола на БОНСС на ул. „Сан Стефано" и стола на студентите агрономи на ул. „Цар Крум".

Той има голям дял в организирането на лек­циите на Тодор Павлов със студентите от Физико-математическия факултет, на кои­то се стичат стотици студенти.  

Неговата усмивка е навсякъде.

Докато някоя вечер не се довлече смазан от бой, с разкървавени нокти и разбита уста, в къщи или в квартирата на приятел — и без да охне, без да се оплаче, легне и заспи. А на сутринта — рано-рано — пак поема пътищата си. Или сяда над математиката. Програмата за максимум знания трябва да се изпълнява!...

 

През студентските ваканции Димитър Каляшки е отново сред хората в родното си село Жиленци. Отново сред ябълките, сред полето с мирис на треви. Съблечен до кръста, размахва коса сред дъхавата ливада. На другия ден е сред жътварите - засмян, с черно, мокро от пот лице.  

През ваканцията на 1932 година наред с полската работа, с про­стите радости на родната трапеза, сред бра­тя, майка и баща — Каляшки има и друга грижа: РМС!

В една от къщите на село Шишковци той провежда районна ремсова конференция. Присъстват бонсистите Петър Димитров, Гроз­дан Янев, Нико Ников — ръководител на РМС в Кюстендилската гимназия, и ремсисти от селата Перивол, Ръждавица, Шишковци. Каляшки изнася доклад за международното положение.

Дни по-късно — друга конференция. В ли­вадите в местността „Сенокос" край Жиленци са се събрали всички участници в маркс-ленинските кръжоци в Кюстендилската гимназия. Сред тях е седнал тоя умен млад мъж с огънчета в очите. Как да не се вълнува? Нали там, в тая гимназия, за него почна всичко ... И Ка­ляшки се мъчи да даде на тия момчета всичко, което вече има, което е научил, което е!

На 4 юли 1932 г. избухва стачка на тютюноработниците от складовете в Кюстендил срещу намалените надници, увеличения работен ден и уволненията. Стачката се ръководи от тютюноработническия съюз, организирано е  събиране на помощи и се вземат мерки да няма дезертьори и стачкоизменници. Пред работниците в  тютюневия склад „Фернандес"  неочаквано се появява Димитър Каляшки. Той се изправя и говори убедително за значението на стачката, за солидарността на прогресивната общественост със справедливите искания, за това как да се държат стачниците, за да постигнат успех. Работниците са запленени от тоя русокос хубавец, от неговото ярко слово и категоричната му убеденост, че могат и трябва да се справят в ситуацията.

Накрая, толкова ръце му махат за поздрав! Толкова очи и сърца го из­пращат!

След това стачката е обявена по всички тютюневи складове на Кюстендил и към 13 юли стачниците постигат частичен успех.

 

В началото на 1933 година Димитър Каляшки е студент  последен семестър. Още няколко месеца и го очаква другият, истинският жи­вот.  Очакват го другарите. И борбата.

На 14 януари Каляшки „отхвърчава" до Дупница. Между другото. В една от ония свет­кавични „командировки", с които е вече свик­нал. Ще проведат конференцията и дори ня­ма да нощуват — хайде обратно!

Но в разгара на конференцията нахлува полиция. Каляшки и Коста Веселинов са задържани и пътуват към София „удобно" — сами в аре­стантска купе.

В софийското полицейско комендантство пристига и писмо № 478 от 15. 01. 1933 година, в което дупнишкият околийски управител пише:

„.... Димитър Василев Каляшки заедно с Коста Н. Веселинов, които са арестувани, заловени в Дупница на тайна комунистическа конференция срещу 14. 01. 1933 година, се из­пращат за настаняване на местожителство и поставяне под строг полицейски надзор като лица, опасни за властта и днешния строй…”

Двойна пор­ция гумени палки, цяла нощ нетърпими болки и студ. После ги освобождават.

Вечерта той казва на приятелката си Елена: „Някои мислят, че да си комунист значи да мразиш достатъч­но силно. А аз мисля, че трябва преди всичко да обичаш; да обичаш живота, света, хората, една девойка, бъдещето, красотата. Това е ме­рилото ... Аз така разбирам тия неща.”

 

В края на януари 1933 г. БОНСС организи­ра голяма протестна акция зад царския дво­рец, в началото на ул. „Московска". Събират се много студенти и работници, а зяпачите се трупат по тротоара — да не изпуснат. Множеството гъмжи, но акцията не започва.

Няма го ора­тора! Тогава Каляшки отново „спасява" положението. Кой друг ? Нали той има винаги по две-три речи в главата си. Импровизира свободно. Може !

Полицията е вече тук. Първите редици от­биват ударите на прикладите и палките, но дръжките от плакати не са съвсем сигурно оръжие, а по жълтите павета няма камъни.

Трясват изстрели. Пак и пак. Няма шега. Пред „очите" на царя полицията не се колебае.

Зяпачите с бяг се отдалечават по бул. „Дон­дуков". Тичат и много от демонстрантите. За­мирисва на барут и кръв.

Каляшки още говори. Един агент се про­мъква през охраната около него, издебва мига, подскача и го удря с пистолета си по темето. Ораторът млъква. Изстрелите продължават. Нова група полицаи разблъсква охраната на Каляшки. Пипват го здраво под мишниците, извиват ръ­цете му. Той остава в ръцете на врага.

Месеци по-късно, в едно писмо до „другар­ката Лилия", той съобщава с лек присмех:

„Още същия ден, когато бях задържан, ме повикаха на „разпит". Най-напред ме биха с гуми и счупени крака от столове, но тъй ка­то този начин се оказа твърде неефикасен (давал съм бил „албански" показания), реши­ха да пристъпят към друга, по „творческа" метода, тъй наречената „сливенска метода". Имах щастието да я опитам. Най-сетне, след като се увериха, „че нищо не зная", дадоха ми да пиша показания.”

Каляшки бива освободен пак по липса на „достатъчно вина".

Независимо, че много пъти е арестуван и подлаган на изтезания ,полицията се принуждава да го освобождава, защото не намира нищо в него и защото той нищо не казва, дори при най-жесток побой. Пред полицията Ди­митър Каляшки или отрича или майсторски отговаря, за да заблуди или отведе в неправилна посока полицейс­кото следствие.

Със своята комунистическа дейност той постоянно е  трън в очите на фашистката полиция и на университетската фашистка уп­рава.

 

На 1 февруари 1933 г. Димитър Каляшки получава съобщение, че е из­ключен от Университета. Не е известно как точно Каляшки е възпри­ел събитието.    

Но започва да се крие, да минава от квартира в квартира. Една вечер преспива в малката таванска стаичка на студентите Стойко Стойков и Богомил Дренски, на улица „Мърфи" № 11. Рано сутринта в стаичката нахлуват агенти, за да арестуват Дренски. Задържат и Каляшки.

Дирекцията на полицията отправя писмо № 21157 от 3 май 1933 година до окръжния полицейски инспектор в Кюстендил, в което пише: „Димитър Каляшки се въдворява в село Жиленци, защото е изключен от Уни­верситета завинаги заради комунистическата му дейност”. Така завършва следването му.  

 

„Умен , предан, безстрашен срещу врага, стеснителен и срамежлив с другарите си. Голям революционер, готов на всякаква жертва, човек с нежна поетична душа. Обичахме го всички.” – казва за него Екатерина Аврамова, състудентка, а след победата бивш първи подпредседател на Бюрото на Народното събрание.

„Със своята широка и принципиална идеологическа и пар­тийна подготовка и работа в университета и вън от него, със своята решителност и всеотдайност на борбата на Партията и трудещите се, с високата си начетеност  и организаторски способнос­ти, наред със скромност, сърдечност и дружелюбност, така сме запомнили Димитър Каляшки”  - добавя състудента Пейчев, по- късно генерал-майор.

 

 

На местен терен

 

Когато Димитър Каляшки се връща на се­ло, и тези, които го мразят, и мнозина, ко­ито го обичат, си казват: с него е свършено !

А той едва сега започва....

Преминала е  бурната бонсистка и ремсова пролет, сега идва жаркото и усилно комунистиче­ско лято. Каляшки се завръща — опитен и кален партиен работник. Всички качества, които той търси в себе си, вече са наме­рени. Добродетелите са изковани и прове­рени. Сега започва най-трудната част — работата !

Има ли значение къде ще попадне подгот­веният партиен деец? Нима комунистите се подготвят за длъжности и кариера ?  Със своя опит, революционна за­калка и начетеност той си поставя за задача да помогне и придвижи напред партийния живот в околията.

Когато се връща на село, го наобикалят ремсисти, комунистите от селата, идват да разменят по някоя дума. Каляшки вижда, че мнозина от тях не са добре подгот­вени, слабо владеят теорията и веднага си дава сметка каква къртовска работа предстои.

За него - изкованият и ка­лен комунист, въоръжен със знания, е светеща искра върху сивочерната маса. Така той разбира нещата и към това се стреми.

Три пъти на ден Каляшки по принуда е гост на жилeнската община — минава да се разпише. През нощта поема пътищата, поз­нати от детинство. До града не е далеч, а и до селата от околията можеш да отидеш и да се върнеш до разсъмване. Ако не държиш шосето — жива душа няма да те срещне.

И той обикаля по селата. Събира комунисти­те. Отрудените селяни, завърнали се по мрък­нало от полето, с часове седят по плевните и закътаните стаици, за да го слушат и да питат за какво ли не, макар по ранина да ги чака път към нивите.

Каляшки има вече достатъчно опит и по­знания, за да разбере сам, че сектантските ме­тоди и схващания са станали вредни.

Често комунистите по селата и в града коментират дадени хора и твърдят че не си заслужава да се работи с тях, защото са привърженици на други партии. Считат го за безсмислено и губене на време.

- Не виждате ли, че тия „цанковисти" и „земеделци" са на вашия хал бе, братя ? За­блудили са ги, натикали са ги в буржоазни партии. Ние трябва да ги измъкнем оттам, опонира им Каляшки.

Но се замисля сериозно. И си дава смет­ка — не ще се повдигне тоя народ, ако се от­деляме от него в своего рода „крепост". Ко­мунистът трябва да бъде близък и желан за колкото се може повече хора. Трябва да го търсят с доверие за съвети и помощ. Трябва добре да се познават интересите, исканията, халът, ежедневните болки на всичките тия бедни и средни селяни, работници, занаятчии, дребни чиновници...

В Кюстендил, при нощните си визите, Ка­ляшки се гневи пред ръководителите от око­лийски мащаб.

- Защо си играете на „стачки" ? За да от­четете дейност ли ? ... „От горе" бил „спуснат" ден за стачката ! Ама нали трябва първо да се подготвят, да се проагитират тия работници, да разберат за какво ще стачкуват. Трябва да се натъкми работата тъй, че и други да се дойдат, когато ще говори оратор. На­пример, защо не използвате пазарните дни ? Сума, селяни идват, градът гъмжи от хора. И те ще научат нещо, и полицията ще се чуди какво да прави, като се струпат на едно място.

Но събеседниците му го гледат недоверчи­во. Мълчат.

— Комунистът преди всичко трябва да мис­ли ! — гневи се Каляшки. — Не само да изпъл­нява „директиви"...

И си тръгва ядосан през полето……… Трябва да се търси език с тоя народ !

 

По това време Каляшки не изоставя и научните си занимания. Събира огромен материал, преглежда редица източници и под ръката му излиза изследването „Върху народния говор в Кюстендилско”, откупен от филологическия отдел на Българска академия на науките.

Каляшки се смее весело:  Уж следвах физика, пък излезе, че пиша научни трудове по филология ! Иди го раз­бери ...

А смаяните му братя го гледат с възхита.

 

През зимата на 1934 година Каляшки за­почна от „нищо" — от избора на селски гове­дар и полски пъдар. Свика партийната група и препоръчва на членовете да влязат във връз­ка със земеделската дружба, да се сговорят за кого ще гласуват. „Страшните" земеделци веднага се отзоват. На общоселското събра­ние са избрани посочените от комунистите и земеделците хора. Комунистите се споглеждат: „Тоя Каляк знае що говори". А той все им напомня:

- Към народа трябва да вървите ! Трябва навсякъде да се укрепят партийните групи, да се изградят нови, да се привлекат още хора, най-бедните, най-добрите, най-годните от село, от работилниците, от складовете...

 

През пролетта на 1934 година Димитър Каляшки – секретар на Районния комитет на БКП,  про­вежда околийско партийно съвещание в дома на Петър Ризов в с. Жиленци. Там идват най-верните хора — Ангел Маноилов, Гроздан Янев, Петър Ризов, Тодор Гогев, Петър Ди­митров, Крум Илиев, Цветан Митев, Димитър Кьосев, Борис Цинцарски, Йордан Велинов, Стоян Йорданов. Има и комунисти от Кю­стендил, от селата Кадин мост и Перивол, та и от другаде.

Жиленци става значимо място на пар­тията в Кюстендилска околия.

Веднага след преврата на 19 май 1934 година, Каляшки успява да прескочи до София. Там се среща с Аврам Стоянов — член на ЦК на пар­тията и с Йордан Танев. Тримата заедно разискват уводната статия на „Работнически вест­ник", която излиза с  оценка за преврата.  Но Каляшки остава замислен и недово­лен. Той не споделя изразената в нея позиция на левосектантското ръководство на БКП. Питат го какво мисли. Мълчи.

- Не мога да се съглася — казва той по едно време, — че враг № 1 за нас са БЗНС и Социалдемократическата партия. Докога с те­зи явно погрешни позиции, когато буржоазия­та се прегрупира, когато международната обстановка е коренно изменена и усложнена ?

- Не се увличай, Каляк ! Това е линия на партията.

- Аз не се увличам. Но някои хора не мо­гат да разберат, че революция не се прави са­мо с революционни фрази !... Трябва да се мисли !

Каляшки си тръгва за Кюстендил в лошо настроение. Още тогава той правилно схваща необходимостта от единодействие срещу настъплението на фашизма.

В трудни условия след Деветнадесетомайския преврат продължава и работата сред младежта. Една от главните задачи е да не се допусне разпадане на съществуващите младежки групи и организации. За преодоляване на първоначалните сътресения в работата на БКСМ в Кюстендил особено голям е приноса на Димитър Каляшки. На конференция, състояла се на Хисарлъка, той инструктира комсомолския актив за мерките по предпазване от полицията и за необходимостта от организационно преустройство в условията на открита военно-фашистка диктатура, за нуждата от изграждане на народен младежки антифашистки фронт. В резултат, градът е разделен на четири района, определени са отговорници за работа с младежките организации в селата, предприемат се действия за засилване влиянието сред младите работници и ученици. Усилията се насочват и към подобряване дейността на БКМС, РМС, на марксистко-ленинските кръжоци в кюстендилската мъжка гимназия и другите средни училища, за повишаване на идейно политическата подготовка, за разпространението на марксистка литература, позиви и други агитационни материали. По- късно такава младежка конференция се провежда и в с. Скриняно в дома на Нико Тодоров.

 

Към средата на 1934 г. Каляшки получава повиквателна. Изпращат го да служи в седма трудова дружина в Радомир. Че какво от то­ва ? Не се познава с лопатата и кирката от вчера !

Трудовакът Каляшки веднага подбира от­делни момчета и създава партийна група. Той установява връзка с комунистите от трудови­те части в село Рила и дори в София, стреми се и там да се създадат партийни ядки. И още нещо — свързва се с комунистическата организация в Школата за запасни офицери, която е преме­стена в Радомир.

Постепенно  Каляшки събира в ръцете си не­уловимите нишки на партийната работа в ця­лата Радомирска околия. Той върти кирка по шосетата, а полицията е доволна. Те се надяват, че са го „укротили". А групите на РМС и Комсомола в Радомирско наедряват, заякват. Понякога на свиждане при Ка­ляшки идва един „братовчед" — Богдан Божков. Този момък ръководи младежите в околията. След няколко месеца Каляшки му възлага да създаде нови партийни групи. А с младежите да се заеме Борис Малинов.

— Преди всичко трябва да се укрепят пар­тийните организации ! Тогава и Комсомолът ще бъде ръководен по-леко, и всичко ще тръг­не на добре... — казва почернелият трудо­вак.

  През есента на 1934 година Каляшки се за­връща в домашен отпуск на село. Комунистът обаче няма „отпуск". Веднага в къщата на Петър Ризов е свикана нелегална партийна конференция. Присъстват: Петър Ризов, Борис Джелепски, Ангел Маноилов, Гроздан Янев, Борис Лучански, Петър Димитров, Йордан Ве­линов, Крум Илиев, Цветан Митов и пред­ставители от градската партийна организа­ция в Кюстендил. Разисква се основно върху изграждането на партийни групи в селата и ук­репването на партийните редици.

Каляшки дава ясни и точни указания за работа. И така, със своята практическа дейност израства като един от пър­вите дейци на комунистическото движение в Кюстендилския  край.

Дни по-късно трудовакът си заминава. А работата на партийните групи в околията получава нов импулс и прави крачка напред.

 

 

 

Курсът за изграждане на народен фронт

 

През януари 1935 г, в една вила край Княжевското шосе, се провежда Петият пле­нум на ЦК на БКП. Димитър Каляшки, току-що уволнен от казармата, е стенограф на пле­нума. Можем да си представим с какво огромно удовлетворение той фиксира на хартията вся­ка дума, казана на този пленум, където парти­ята започна да се отърсва от сектантството и да поема новия Димитровски курс.

Политическата линия на левосектантите действително нанася сериозни поражения на революционното движение в страната, както и в Кюстендилския край. Характерно за този период е левосектантското противопоставяне на „мла­ди" и „стари" кадри,  нераз­биране на вредата от провеждането на недобре подготвени и малочислени улични акции, призиви за „засилване борбата по всички линии", поставянето на редица несъобразени с конкретната обстановка задачи, лозунга „Да живеят войниците на уличната борба" и т.н. Левите сектанти в ръководството на Централния комитет критикуват ръководствата по места за „слаба работа” в масовите организации, но същевременно изискват от тях да водят системна борба за разложение на БЗНС и Социалдемократическата партия. Тежко се отразява пренебрежителното отношение към активистите и дейността на Работническата партия и РМС, подценява се работата в професионалните съюзи и масовите организации, пренебрегват се легалните форми на съпротива. Догматизмът и сектантството пречат за правилното степену­ване на целите и задачите в революционната борба, което спъва мобилизирането на всички демократични ан­тифашистки сили за тяхното решаване.  Несъобразяването с действителната обстановка води до отлив на част от хората, до отслабване дейността на партийните организации, до нарушаване връзката с народните маси. 

Постепенно партийните дейци стигат до извода, че в условията на настъпление на фашизма техните усилия и жертви за осъществяване на левосектантските постановки и лозунги не водят до очаквания резултат. Опитните партийни функционери си дават сметка, че за увличането на трудещите се в борбата е необходима търпелива, системна работа, нужно е да се издигат конкретните искания на трудещите се, без много шум и из­лишни жертви. Това мнение споделят и част от партийните ръководители в околията. Но други виждат в не­го „библейски проповеди", първоизточник за „дремещо­то състояние" на партийните организации.  

Между здравите кадри, които търсят начини за преодоляването на лявото сектантство, е и Димитър Каляшки. Ощe като студент той изтъква, че и на него „не му е по сърце летящите трибуни и малко полезният героизъм", че се „допуска грешка, но не математическа, а такава  която скъпо струва на партията".

Като пряк участник на пленума, Д. Каляшки посрещна взетите решения с истинско удо­влетворение, още по-цялостно разбира редица истини и ясно вижда грешките, които допуска партийната ор­ганизация в окръга. Премисля и собствените си подходи. Сега той знае накъде трябва да се върви, какъв огромен фронт за работа се отваря.

След завръщането си от София Д. Каляшки развива широка дейност за изпълнение решенията на Петия пленум, с което оказва благотворно влияние върху цялата Окръжна партийна организация. Чрез него взетите решенията по-бързо и пряко стигат до ръководните органи и партийните членове в Дупница, Кюстендил и целия окръг.

 

През март 1935 г. в къщата на Ангел Маноилов, в Жиленци, Каляшки свиква районна конференция на партията и разяснява решенията на пленума. С това фактически се възстановява околийската орга­низация на БКП, която след преврата на 19 май е почти разпусната. Малко преди това Ка­ляшки е създал група на БКП в селото, наред с тази на Работническата партия. Конференцията избира нов партиен комитет, който  ще ръководи дейността в Кюстендил и околията. Той е в състав: секретар Димитър Каляшки (Боян) и членове — Петър Миланов (Филчо), Сте­фан Василев Минев (Митко), Стоян Юруков (Тане), тютюноработника Кръстю Василев и някои други, чиито имена за жалост не могат да бъдат уточнени. На конференцията присъстват членовете на районния комитет и секретари на партийните групи от селата в района.

Организационно околията е разделена на пет партийни района: Жилeнски, Ръж- давички, Периволски, Кадинмостки и град Кю­стендил. Във всеки от тези райони предстои да бъде укрепен съюзът между работниците и селяните, да се потърси връзка и се зара­боти съвместно със земеделци, социалдемо­крати, радикали и безпартийни, да се изградят комитети на Народния фронт, за да стане той факт.

Вед­нага след конференцията Д. Каляшки започва оби­колки по селата в околията, за да активизира партийните групи, въпреки че все още е задължен от полицията да се под­писва три пъти на ден в общината на родното си село. Той провежда конференции във всички изградени райо­ни, изнася доклади, разяснява, съветва, сочи.

Постепенно взетите решения започват да оказват благоприятно отражение в живота и дей­ността на партийните организации в Кюстендил и окол­ните села. Работи се за преодоляване опортюнистките, ликвидаторски, ултралеви и сектантски разбирания, за свър­зване с работническата класа чрез професионалните съюзи.

В Кюстендил градската партийна организация полека-лека се освобождава от погрешните методи на левосектантския курс. По инициатива на Каляшки в града се изгражда синди­кален съвет. Раздвижват се недоволните ра­ботнически маси. Кипват истински стачни борби.

От селата тръгват многочислени делегации до кметове и околийския управител — да се оплакват, да искат, да настояват за своите по­газени права.

И с цялата си енергия новият секретар на околийския комитет обикаля по селата, по фабриките и тютюне­вите складове. Секретарят трябва да надник­не навсякъде ! Но той трябва и да се крие. Обувките му се разкъсват от нощните походи. Всичко в него, освен лицето му, изглежда умо­рено, грохнало. Кой може да познае в този небръснат човек с протрито палтенце и кърпе­ни панталони ръководителя на комунистите в цяла една околия.

Воденичарите от с. Жиленци му се оплакват и споделят трудностите си от затъването в дългове и непосилните лихви по тях. И той им предлага да се организира разговор с всички. Когато се събират,  почтените стопани, някои от които „не се месят в политиката", нямат представа, че секретарят на Околийския комитет сам разяснява пред тях положението им и сяда да пише мотивирано изложение от тяхно име за намаляване високите данъци и такси. Воденичарите се из­реждат да подпишат „заявлението". След това отиват при кмета, при околийския началник, в данъчното, в банката и за чудо — таксите и лихвите им биват намалени, част от дългове­те — опростени !

През това време Каляшки вече организира cелянитe, които са членове на водния синди­кат в Кюстендил, на борба за намаляване на големите такси „водно право". Той сам взима думата на едно събрание на синдиката (нали е селянин!) и го завладява. Подкрепят го зе­меделците, подкрепят го дори селяни от буржоазните партии, защото е прав и говори в тяхна полза.

Каляшки организира и съселяните си за запаз­ване на пасбището им в Осоговската планина. По негова инициатива се свиква събрание, на което учреден общоселски комитет за строеж на училище, в който е избран и самият Каля­шки с огромно болшинство.

 

В началото на м. юни 1935 г. в Кюстендил идват с партийно поръчение Елена Баракова и Теофана Христова от София. Срещат се с Каля­шки. След няколко дни заминават. Каляшки ги придружава до гарата. На връщане двама цивилни агенти го улавят „под ръ­ка" и подир малко той се озовава в полицей­ския участък.

Питат: Кой пръска позиви край гарата?... Каляшки мълчи. Бият. Повалят го и сядат върху му. Каляшки мълчи. Той наистина, не знае, но се досеща. Младежите са направили нещо, без да запитат, и съвсем не навреме. Се­га трябва да се спасява положението! Ще за­почнат претърсвания, обиски….   

Откарват Каляшки в София на разпит в Дирекция на полицията при Гешев.

- Ти ще кажеш кой е авторът на тия по­зиви! Ти ще кажеш кой организира всички тия стачки и протести в Кюстендилско ! Ти ще ка­жеш кой подстрекава към „Народен фронт" !.... Ти ги знаеш тия работи !

- Извинявайте, аз съм селски стопанин – отговаря Каляшки.

Лице­то, на Гешев потрепва.

- Да започваме ли ? — пита един от аген­тите.

- Да ! — казва Гешев.

Започват. Защо да говорим за клечките, за­бивани под ноктите на ръцете и краката ? Кле­чките, които после запалват ! За намокрените дряновици, с които бият ! За изгорените с цигари ноз­дри ! За боя с гумени тояги, след който чове­кът сам омеква като гума и пада в безсъзна­ние ...

Когато идва в съзнание, ученикът на Лев­ски и Рахметов отговаря кратко:

- Не съм !... Не зная !...

Гешев разбира, че е загубил битката. Отно­во „няма достатъчно вина" и Каляшки е пу­снат на свобода ...

 

На 19 януари 1936 година, Димитър Каляшки, като секретар на Ра­йонния комитет в Кюстендил и член на Окръжния ко­митет на БКП в Дупница, свиква околийска конфе­ренция. Тя се провежда в къщата на Ангел Маноилов в Жиленци. На нея присъстват към 20 души делегати от петте района на околията. Той пак е усмихнат. Прочита дневния ред: 1. Ме­ждународното положение; 2. Народният фронт  и задачите на партията; 3. Дисциплината в партията. Приета е резолюция, с която се подкрепяше новия курс на партията.

Два от докладите изнася секретарят. Той говори с голямо разбиране по въпросите на Народния фронт. Познава обстановката и хо­рата във всяко село. Има вече и успехи.  Коми­тети на Народния фронт са създадени, връзка с левите сили е установена, но трябва още ... И Каляшки пита всеки делегат:

— Кажи пред всички какво точно ще на­правиш !

И делегатите сами изреждат своите задачи под зоркия поглед на околийския секретар, който не обича празните приказки, който за­помня всичко и после мълчаливо ще провери как е изпълнена всяка казана дума.

Конференцията решава да бъде набавен хектограф (работи с помощта на желатинова матрица) и създадена не­легална партийна печатница. Определят там да работи краснописецът-комсомолец Георги Ангелов — Гор­ски, от Кюстендил.

Хектографът е доставен. Занасят го във воденицата на Борис Джелепски в Жиленци. Така се отпечатват решенията на кон­ференцията, различни позиви, бюлетини, както и няколко броя на новосъздаде­ния вестник „Народен фронт". Журналистът в Каляшки се е събудил. Всъщност той е ре­дактор на вестника.

И всичко това се извършва тайно. За мно­зинството селяни Каляшки си седи в къщи, ко­пае градината, ходи да оре и да жъне с бай Васил и братята си. Дя­вол знае за какво се заяждат с човека...

А домашните — знаят. Знаят, и по-малките братя, които бай Васил няма сили да изучи. Но нали Каляшки е тук ! С негова помощ Ге­орги, по-голямото момче, се подготвя за изпи­ти като частен ученик и ги взима с много добър успех. Така той „завършва" четвърти и пети клас на гимназията, подготвя се и за ше­сти клас, но кметът на селото не му дава удо­стоверение за честност и благонадеждност и изпитът пропада.   

Двамата братя Георги и Любчо са вече огън ремсисти, готови да се притекат на все­ки жест на брат си.

Гешев има да се чуди още в своя кабинет защо комунистическата дейност в Кюстен­дилско става все по-застрашителна ...

 

 

 

 „Жиленската конспирация”. Следствие и съд

 

Шестият пленум на ЦК на БКП от февруари 1936 г. набелязва мерки за създаване на широк народен фронт, ръководен от партията, за борба против фашизма и надвисналата война. Платформата на Народния фронт, приета на Шестия пленум обхваща четири основни искания: 1. Възстановяване на Търновската конституция и на гарантираните от нея права и свободи на гражданите; 2. Провеждане на парламентарни избори;

3. Отмяна на противоконституционните закони и наредби, приети след 19 май;

4. Разтуряне на всички организации, които се обявяват против възстановяването на конституцията.

Препоръчва се на партийните и младежките организации да използват и удобни форми за легална проява чрез кредитните кооперации , читалища , въздържателни дружества, спортни клубове  и други, където е възможно.

 

На 21 март 1936 г. Д. Каляшки насрочва нова партийна конференция в с. Жиленци. На нея трябва от­ново да се обсъди работата на партийните органи и ор­ганизации в светлината на решенията на Седмия кон­грес на Коминтерна и Шестия пленум на ЦК на БКП. Тази конференция обаче е провалена.  

 

Засилването на партийната дейност през 1935 и началото на 1936 г., раздвижването на работни­ците, селяните и младежта изострят вниманието и активизират фашистката полиция. Тя успява да завербува за свой агент Кирил Чапов, член на Окръжния комитет на БКМС. Чрез него полицията успя да арестува голяма част от младежките дейци, както и нелегалните партийни функционери Атанас Геор­гиев (Достин), секретар на Окръжния комитет на партията  и Богдан Божков, секретар на окръжния комитет на Ком­сомола. Тежко предателство из­вършва и Цонка Драганова, член на ръководството на БКМС в Кюстендил. В стремежа си да обхванат повече младежи Окръжният и районните комитети не винаги спазва­т строго конспиративните правила. Освен това в Ок­ръжния комитет на БКП в Дупница и на БКМС в Кю­стендил се намират предатели.

Провалът, започнал от Окръжния комитет на БКМС, бързо се разраства и обхваща не само районни­те комитети и организации на Комсомола, но и на пар­тията. Задържани са редица членове на Окръжния комитет и районните комитети на партията. Арести са извършени в Дупница, Кюстендил, Жиленци, Кадин мост, Катрище и много други села. 

 Полицията успява да разкрие и връзките с организацията на БКСМ в  Горна Джумая (Благоевград). Нишката сочи и към Кюстендил. От Горна Джумая тръгва един „нелегален", снабден със съответни имена и парола — „да се свърже с другарите" от Кюстендил и село Кадин мост. Този „нелегален" е опитният полицейски агент Петко Павлов. Той успява да заблуди един партиен член в Кюстендил, от когото научава мястото на предстоящата конференция в къщата на Петър Ризов в с. Жиленци.

В деня на конференцията — 21 март 1936 година, са арестувани до­шлите делегати от Кюстендил, Жиленци, Ръждавица, Коняво и други селища на околията.  Аре­стуван е и Каляшки. Започват напрегнати дни на полицейски следствия.  

От своята килия на арестант в кюстендилския участък Каля­шки забелязва, че вкарват още арестувани. Чува виковете им, когато ги бият. Полицията е решила да постигне своето на всяка цена.

В следващите дни докарват в участъка и други задържани.  Каляшки разбира, че някой е проговорил ...

Арестувани са над 90 члена на партията и РМС. Много от тях са изправени непод­вижно, без хляб и вода, пред стената. Дни на­ред те виждат само стена пред себе си. Други са „обработвани" най-изтънчено. Всичко това Каляшки разбира по усет и опит. Той из­дебва миг, когато го превеждат по коридори­те, да прехвърли на някого бележка, да стрел­не друг с очи. И от човек на човек се предава: - Каляшки те поздравява ! Каляшки зове за твърдост ! Арестуваните трябва да мъл­чат, да стискат зъби, независимо то болките при инквизициите.

Постепенно положението се избистря. По­лицията е заловила много членове, но не знае кой какъв е в организацията. И никога не узнава.

— Тоя път ще ги съдим — казват полицаи­те, — та каквото ще да става!...

Умуват, чудят се какво да правят. Искат данни от Дирекция на полицията за по-раншната дейност на Каляшки в София. Искат да скалъпят, да съшият нещо. Липсват доказателства!...

Пет месеца арестуваните стоят в Кюстен­дилския и Софийския затвори. Изолирани са от блузките си… Чакат.

 

В Кюстендилския затвор, в килията на Каляшки, блъсват млад циганин. Хубаво момче, с големи тъмни очи. „Какви хубави хора има между тях — възхищава се Каляшки, — а колко са изостанали !" Каляшки заго­варя арестувания.

И момчето се усмихва. С такъв човек то още не е имало работа.

- Я кажи, как е на цигански „хляб"? — пита Каляшки.

И започва да записва. За няколко дена със своята стенография на мънички листчета си съставя цял речник. Циганинът се смее, а после става сериозен, дори се плаши. Откъде тоя усмихнат човек със следи от тежки рани по ръцете изведнъж проговори цигански ? А Каляшки продължава да пише и да пита. Той съставя граматика на цигански език.

Два месеца Каляшки работи над циганска­та граматика. Трудът е почти завършен, но в навечерието на процеса полицията прави обиск и взема всички писмени материали от подсъ­димите… Циганската граматика е иззета и потъва в ар­хивите.

 

Въпреки масовите арести и свирепите репресии, следствието не успява да разкрие цялата партийна и ком­сомолска организация в окръга и да установи длъж­ностите и задълженията на членовете й. Все пак про­куратурата скалъпва три съдебни процеса — кадинмостки, жиленски и кюстендилски.

Както по време на след­ствието, така и на процеса партията органи­зира широко протестно движение срещу жестоката разправа със задър­жаните. Трудовите хо­ра също  остро осъждат инквизициите и произвола, като проявяват солидарност, съчувствие  и голямо уважение към арестуваните.

Подсъдимите комунисти и комсомолци се държат достойно на тези процеси. Те отричат показанията си в полицията и смело разказват за нечовешките инкви­зиции над тях. Ат. Георгиев, Д. Каляшки и други­те подсъдими отхвърлят смело отправените им обви­нения и протестират срещу полицейския терор.

Те и адвокатите им прилагат правилна тактика в съда. Об­винените по кадинмостката конспирация единодушно твърдят, че са членове на РП, а не на БКП, за да не бъдат съдени по Закона за защита на държавата. Техните другари от жиленския процес начело с Д. Каляшки изтъкват, че работят за Народния фронт, а подсъдимите в Кюстендил отстоя­ват, че са комунисти по убеждение, но не членуват в никаква партия.

В една августовска сутрин на 1936 година в залата на Кюстендилския съд влизат подсъ­димите: Димитър Каляшки, Петър Ризов, Ан­гел Маноилов, Борис Джелепски, Димитър Кьосев, Александър Клечков, Крум Илиев, Йордан Велинов, Цветан Митов и други комунисти от Жиленския район. Първите пети­ма са оковани във вериги.

Насреща им — престорено важни, безпомощни съдии без собствена воля. Настръхнал прокурор — полицейско куче, и публика — мълчалива, стаена, ободряваща с погледи, с мимики. Вън — пред съда, друга тълпа. Едва се промъкват през нея, пазени от кордон по­лицаи. Това са работниците от тютюневите складове, това са селяни, дошли да погледнат „своите", да им вдъхнат кураж.

Процесът започва. Разпити, реплики. Публи­ката мълчи.

- Димитър Каляшки! Потвърждавате ли писмените си показания?

- Не ! Те са изтръгнати насила от поли­цията ...

Публиката мълчи.

- Петър Ризов. Потвърждавате ли ...

- Отричам ги! Нито дума не е вярна ...

- Ангел Маноилов...

- Биха ме, за да ги подпиша!...

Публиката мълчи. Всички подсъдими, до един, отричат показанията си. Публиката забучава.

- Тихо! Ще опразня залата — нервничи председателят.

Втори ден. Трети ден. Едно и също.

- Има думата защитата. Димитър Ка­ляшки ?

- Сам ще се защищавам!...

В последния момент преди заседанието му вземат защитната реч, стъкмена на малки лист­чета. Но — може и без листче! Каляшки се изправя.

 

Заключителни думи на Димитър Каляшки пред съда

 

         Господа съдии, 

В обвинителния акт се твър­ди, че ние сме искали да унищожим Търнов­ската конституция ! Аз искам да се изясни то­ва недоразумение. Първо — за господата от полицията валидна ли е Търновската консти­туция ? И вие, като съд, не сте ли длъжни да я защитите, когато дръзко я погазват ? Не да унищожим, а да възстановим конституцията сме искали ние, да ни се дадат ония права и свободи, които тя предвижда. И затова сме изправени на подсъдимата скамейка.

Чл. 43 от Консти­туцията гласи, че " мъчение­то при каквито и да е обви­нения е забранено", а нас ни изтезаваха повече от месец по такъв начин, че не може да не се възмути от това всяка честна човешка съвест. Полицаите настояваха да призная, че съм член на комунистическата партия, но аз отри­чах и затова почнаха да ме изтезават, като ми горяха ноктите и пръстите на ръцете...

( Силен шум от присъстващите. Председателят на съдебния състав се опитва да въдвори ред и се заканва да опразни залата.)

Моля, не опразвайте точно сега залата. Нека тоя народ да чуе за каква подигравка с Конституцията става дума. Мен ме държаха без хляб и вода, с вързани ръце много дни.

Качваха ме на четвъртия етаж с белезници на ръцете. Не ми позволиха да се движа в про­дължение на 4 дена. 14 дни по ред аз бях бит. Исках да ме освидетелства лекар, но не ми се позволи. Десет дни ме държаха без сън, без хляб, без вода... Когато задрямвах, де­журният стражар идваше и ме биеше. Сваля­ха ме в мазето и ме удряха по гърдите, ръце­те и краката. Казваха ми, че им правело удо­волствие после, когато сме идвали пред съда с разкапани дробове и сме храчели кръв... Най-много ме би полицейският агент Ламбрев. Той казваше, че е взел участие в побоя над бирника Раденков, който умрял от боя, а не от друго. След такива мъчения  съм давал писмените си показания... Вие ни заклевате с евангелие. А на първия ден на Ве­ликден аз бях бит със запушена с кърпа уста, за да не се чуват виковете ми. Три пъти писах показания и трите пъти ми скъсаха листовете. Настояваха да напиша това, което те ми дик­туват. И тука, в тази зала, обвинението има дързостта да говори за Търновската консти­туция !

 Конституция—значи свобода на печата. Чл. 75 гласи, че „печатът е свободен и ни­каква цензура не се допуска", а у нас така ли е ? За ня­колко само вестника на нас ни искат няколко години строг тъмничен затвор !... 

 Господа съдии, виждате нашите показания. Ние сме казали, че искаме по-скорош­но насрочване на свободни избори, нещо, което и прави­телството в своята прави­телствена декларация обеща да даде през втората поло­вина на октомври.

 Ние искаме незабавно въз­становяване на Търновската конституция  и отменяне на изключителните закони – Закона за защита на държавата и Закона за обществената безопасност. Мен 16 години са ме учили — от чина на първоначалното училище в с. Жиленци до университет­ската скамейка в София, че Конституцията е основен за­кон, че тя е основа на дър­жавното здание, че който е против нея, е враг на наро­да и на държавата, че върху нея се градят всички държав­ни закони, които определят правата и задълженията на всички. Затуй в недалечното минало се кълнеха и обеща­ваха пред бога и народа, че непокътнато, свято и нена­рушимо ще я пазят и цар, и народни представители.

Ние сме искали и искаме Народ­но събрание. Искаме и се стремим към спора­зумение на всички демократически партии и организа­ции в страната! Искали сме действителни избирателни права и свобода на словото !

Но кой, го­спода съдии, сега в Бълга­рия не иска това ? Не го ли иска това, господа съдии, мнозинството от българския народ ? И поставяйки нас на подсъдимата скамейка, не се ли поставя заедно с нас на подсъдимата скамейка и мно­зинството от българския на­род, който мисли като нас ?

И осъждайки нас, не се ли осъжда заедно с нас и мно­зинството от българския на­род ? А когато настъпи вре­мето да се постави на подсъ­димата скамейка мнозинството на един народ, то това показва, че е крайно време народът да постави на под­съдимата скамейка своето правителство.

И в изборите през октом­ври народът ще направи това !

Господа съдии, в нашата страна има всичко—и плодо­родна земя, и грамадни гори, и богати руди, и трудолюбив народ—всичко, което е нуж­но, за да бъде човек щаст­лив. Но все пак на нас ни липсва нещо, което да даде възможност на народа ни да заеме своето място под слънцето.

В нашата плодородна зе­меделска България не тряб­ва да се отстранява народът от управлението на държа­вата, а трябва да се възста­новят отнетите народни пра­ва и свободи ! В това се съ­стои и голямата роля на ония народни синове, които се борят за възстановяване­то на Търновската консти­туция, за отменяването на изключителните закони.

Господин прокурорът в своя обвинителен акт каза, че у нас и дума не ставало за народен фронт. Името му се чуло само след "бунтове­те" в Испания, както казва той, от юли месец тая годи­на. А нима не може да си спомни господин прокуро­рът, че още миналата година софийският ежедневник "Утро" помести статия от редактора си Ст. Танев за събрание, проведено в къ­щата на Ал. Малинов ? До­колкото ми е известно и там също се е говорило за въз­връщане на отнетите права и свободи—нещо, което ние— при друга обстановка и с на­шите сили — също сме об­съждали.

Нека, господа съдии, ми бъде позволено накрая да изразя надеждата, че вие не ще кажете: "виновни сте, защото искате възвръщане на отнетите народни права и свободи, защото искате въз­връщане на Търновската кон­ституция и следователно, отивайте да гниете в цимен­товите килии и нека вашите майки и сестри забрадят черните забрадки!"

Затова искам да се из­даде оправдателна присъда за мен и другари­те ми. Да се подведат под отговорност и бъ­дат предадени на съд нарушителите на Тър­новската конституция !

С това и завършвам.

 

     Залата избухва. Едва се въздържат да ръ­копляскат. Агентите смутено потичват насам - натам. Прокурорът се мръщи. Има да говорят още толкова обвиняеми ….

Блестящата самостоятелна защитна реч на Димитър Каляшки пред съда след това дълго е коментирана от населението в Кюстендилско. Тя е ярък пример за комунистическа зрелост. 

Ангел Маноилов, Борис Джелепски, Крум Илиев и другарите им — също отричат даде­ните показания пред полицията. Когато съдът чете присъдите, мотивирайки ги не толко­ва с извършени престъпни деяния по ЗЗД, а като ,,назидание" за „организаторите на  комунистическата партия", Каляшки почти не слуша.

Военнополевият съд постановява - 12 и половина години строг тъмничен за­твор и 15 години лишаване от права ... Това за Каляшки и Петър Ризов ! За Ангел Маноилов и Борис Джелепски — по 7 години и по­ловина. Останалите подсъдими от село Жиленци и другите съседни села се оправдават - „по недоказаност"!...

Остава им преживяното в преизподнята и защитената чест.

Не е ли това една спечелена битка ? Да, Ка­ляшки е осъден „за назидание", но той твърдо знае, че бъдещето вече му е издало оправда­телна присъда ...

 

 

 Годините в затвора

 

С присъда от 12,5 години строг тъмничен затвор Димитър Каляшки е хвърлен зад решетките на Сливенската, а по-късно на Плевенската тюрма. Това е време на усилено четене, и самообразование. Със своите способности и знания Каляшки оказва силно влияние върху идей­ното израстване на много политзатворници, които по-късно се изявяват като водачи в антифа­шистката съпротива.

Тоя човек в затворнически халат, отслабнал от лишения, изтерзан от преживените мъчения, още в първия ден на мъничко листче разпре­деля времето си. Какво трябва да направи? — Час — за стенография. Три — за езици. Още  три — за марксизъм ! Час — за история. Два — за физика. Един — за радиотехника ... Час— за помощ на другарите. Два — за курсове по руски език. Не остава време!...

И потича реката на дните ...

В общата килия разговарят (това поне мо­же!), дори понякога се смеят. Има часове, в които затворниците се пренасят в други све­тове; припомнят си времето, когато са били свободни, и се радват тъй, сякаш в момента са на свобода.

Често Каляшки се свива в ъгъла под прозорчето и все нещо пише, ся­каш няма хора наоколо.

- Хайде на колелото! — викат отнякъде.

Всички стават. Това е разнообразието за це­лия ден. Разходката „на колело" във вътреш­ния двор, когато вдишаш с пълни гърди свеж въздух и можеш да се порадваш на небето — без решетки.  

Каляшки върви съсредоточено с листчета и  молив в ръка, спира да отбележи нещо и то­зи, който крачи зад него, го побутва.

- Прощавай, прощавай! — сепва се той и избързва напред.

Когато започва гражданската война в Испания и в за­твора научават за нея, изведнъж се пуска слух, че Каляшки учи испански език. И действително е така. Само учи от речник, но вече може по малко да говори.

- Вярно ли бе, Каляк, че учиш испански?

- Ами вярно е... Сега чета „Дон Кихот" на испански.

И в полумрака на килията затворникът прочи­та осем пъти „Дон Кихот" на родния език на Сервантес, за да може по-добре и автентично да изгражда изреченията и свободно разговаря.

При една от разходките на „колелото" към него се приближава Добри Калев — политзатворник, който дълги години е скитал по Южна Америка и Европа:

- Буенос диас, амиго! — казва той — комо еста ?

- Ну бен, грасиас... — отговаря усмихна­то Каляшки.

Разговорът продължава на испански и учуд­ването е толкова голямо, че цялото колело спира.

- Какво става там, бе? — намесват се над­зирателите. — Да не се карате нещо?

- Говорят хората на испански. Нищо не става....

- По колко думи учиш на ден? — разпитва Добри Калев.       

- По 150—200 ...

Не може да бъде!...

Решават да проверят. Известно време, всяка вечерта неколцината в килията разтварят дебелия речник. Назовават различни думи, а той трябва да ги превежда. И така — наистина около 200 думи за един ден.

Сутрин Каляшки си преписва думите на листчета. На обратната страна отбелязва сте­нографски значенията на думите. Всичко изчез­ва за него освен думите. В техния тайнствен свят той прекарва целия ден. Скоро всички политически затворници научават израза: „Но пасаран!..."  Това за тях е като поздрав, като лозунг.

Тъй минават дните. Освен испански странният политзатворник продължава да усъвършенства знанията си по  руски, френски, немски, есперанто, сърбохърватски и ита­лиански. Той е полиглот и всички вече са уверени в това.

През 1936 година успяват тайно да внесат в Софийския централен затвор един брой на „Работнически вестник". Каляшки преписва на стенографски целия брой върху малки листче­та, които лесно могат да бъдат укрити и пре­несени в други затвори.

Когато Каляшки скрие своите учебници, книги и речници, когато прибере листчетата в джоба си, той начаса се превръща в най-об­щителния другар, какъвто човек може да си представи. Върху отслабналото му, небръснато лице сияе усмивка. Около него веднага се завъртат затворници. Започват часовете „за консултации". Интересно е да поговориш с по-умен човек. Някои питат за себе си. Човек в затвора доста мисли за живота си, отново пре­тегля всичко. Искат да знаят — правилно ли са постъпили тогава и тогава. И какво да направят „после", когато излязат. Или искат да научат просто значението на някоя дума. Или спорят за нещо и Каляшки трябва да стане съдия в спора.

Между политическите затворници, с който по това време има възможност да се види той, са Христо Михайлов, Пеко Та­ков, Борис Димитров (Помака), Димитър Костов и още много други изявени партийни функционери.

По едно и също време Каляшки се за­нимава с няколко неща. Но когато планира нещо значимо се отдава изцяло на него. В Сливенския затвор Каляшки превежда  книгата на съветския учен Волберг „Теория на относителността от Айнщайн" и фактически се явява като един от първите и пропагандатори в България. Изпратена нелегално от затвора, книгата е издадена от книгоиздателството „Нов свят".  

За надзирателите би било още по-трудно да разберат темите на лекциите, които Дими­тър Каляшки изнася пред своите другари по съдба и борба. А той ръководи курсове с политзатворниците по стенография, есперанто, руски език и др.

Като лектор той умее да владее аудиторията си, да внуши на слушатели­те онова, което трябваше да заучат, отнася се взискателно, но и помага на своите другари. Често се налага да отправя упреци и да прави забележки, когато подготвяните от него лектори и пропагандисти не успяват да говорят стегнато или да структурират вярно и поднесат правилно даден материал. Затова се захваща и прави стенографски записки за издаване помагала за пропагандистите „Какво и как да четем ?” и „Как да говорим?”. Те обаче остават в ръкопис, неиздадени.

 В мрачните затворнически килии Д. Каляшки успява да прочете много книги от светов­ната и  нашата литература. Там старателно изучава и някои трудове на класиците на марксизма – ленинизма.

През дебелите стени на затвора Каляшки често прех­върля по някое писъмце до книгоиздателството „Нов свят". В тези писма си той непрекъснато иска за него и за другите политзатворници книги, които да се изпращат до него.

След години неговите съкилийници свидетелстват: „Всестранно образован, с из­ключителна памет и способно­сти Димитър Каляшки беше най- образованият между нас. С цял ръст по-високо от всички. У него имаше за­ложби, които ако условията по­зволяваха и той останеше жив, щеше да бъде един от най-го­лемите ни учени. Той работеше по 16 часа без да почувства каквато и да било умора. По­вечето от времето си раздава­ше на другарите, беше любим лектор и другар”

Така минава времето. Затворникът не ви­ната може да чете, да превежда, да записва и учи думи. От непълноценно хранене, от многото инквизиции, от затвор­ническия живот той почва да губи зрение­то си. 

„ ... От някое време чувствам силно и бързо отслабване на зрението си и същевре­менно — засилване на очната ми болест „нистагмус транзистори"  (т. нар. „плаващи очи”) — пише Каляшки в заявление до прокурора. Той моли да му бъ­де разрешен преглед от специалист. Заявле­нието му остава без отговор.

Силно главоболие връхлита затворника и той пише на брат си Георги от Сливенския затвор през 1937 година:

„Ето вече петнадесет дни съм го загазил така, както и Крали Марко на Косово поле не го е загазвал. Заболя ме главата и, както изглежда, няма намерение да оздравява. Усе­щам, като че мозъкът ми е отделен от чере­па, като че ли се е раздвоил. Главата ми ся­каш е стегната с обръч. Ужасни болки. Не мога да чета и най-леките неща. И една обща отпадналост на целия организъм ... Когато снощи започнах това писмо, главата тъй ме заглозга, че ръката ми затрепера, трябваше да прекъсна писмото и да си лепна ..

Близките и другарите на Каляшки вън от затвора събират и му изпращат пари, за да си купи очила. Но той раздава част от пари­те на нуждаещи се политзатворници. Друга част изпраща на семейството на политзатворника Борис Джелепски, което е изпаднало в тежко положение.

Става нужда втори път да събират пари и да го молят в писма на всяка цена да на­мери очила и да се лекува. Очилата наисти­на намаляват страданията му.

Понякога в смълчаните килии полъхва то­пъл вятър, за миг навлиза свежият дъх на борбата, за да си отиде след малко. През 1938 година в затвора „попада" Адалберт Ан­тонов — Малчика. С Каляшки те се помнят от Университета. Малчика разказва за нови­те форми на стачната борба, за новите кла­сови битки. Затворът сякаш се изпълва с гласове. Писват полицейски свирки, но друж­на песен ги заглушава: „Работници, работ­нички от вси страни..." И пак — тишина ! Извеждат Малчика. Остава безмълвието, си­вите дни, жадните за светлина очи на друга­рите.

Каляшки все пак успява да осигури на себе си и другите постоянна „връзка" с външния свят. В кухнята на Сливенския затвор са на работа Ангел Маноилов и Борис Джелепски. Всички писма и нелегални материали биват  отправяни в кухнята. Там „готвачите" ги по­ставят в кожена чантичка и ги „изхвърлят" с боклука. Гальотаджията, който товари на каруца и изхвърля бок­луците, внимава за тази чантичка. Той я при­бира и изпразва съдържанието и в различни пощенски кутии на града. Срещу това полу­чава някой и друг скромен лев.

В началото на 1939 година в Сливенския затвор се получава по нелегален път един екзем­пляр от „История на КПСС". Възложено е на Димитър Каляшки да разучава всяка глава поотделно и след това по вре­ме на разходката да из­нася пред двама-трима пропагандисти от други стаи заученото от не­го. Те от своя страна изнасят заученото от него пред други и така докато се обхванат всич­ки пропагандисти от затвора. Всеки, който слуша лекции­те на Каляшки по време на раз­ходка, се  удивлява не само на неговата памет, но и на май­сторството, с което той преда­ва набелязания материал. Политзатворниците го обичат не само заради неговата сърдечност, но и заради неговата голяма чо­вечност, за алтруизма, който той проявява. Тих, скромен, без да парадира със знанията си, отзивчив, готов да дели и радости и скърби с другарите си — такъв го помнят всички, които са работили и живели с него.

От затвора Каляшки пише до младежите в родното си село. Пише и на своите братя:

„Учете се! Човек, ограничен в своите поз­нания, не е полезен нито на себе си, нито на близките си!... На брат си Георги, който е войник: „Щял си да бъдеш отдельонен командир! Това поставя пред теб особени задачи, ако искаш да бъдеш добър командир за подчине­ните си и за своите началници. Изучи душа­та на тия, с които си, бъди справедлив при простъпки и грешки. На някои разяснявай спокойно, приятелски, бащински, че така не е трябвало да се постъпи ...”

И пак — писмо до Георги: „Много съм доволен от туй, че си привик­нал хубаво да четеш…”

Друго писмо: „Ще ми се тоя път да ти пиша по това — да не губиш абсолютно никак малкото време, което ти остава след работа, в една или дру­га гламавщина, а да се стараеш да четеш. В живота ще бъдеш това, което сам изработиш от себе си. С моето попадане в затвора се спъна и вашето образование. При това не ви остава нищо освен самообразованието …”

Още едно писмо: „Културната ограниченост, която особено се среща по нашия шопски край, е страшна язва. Колкото и много да си зает, колкото и много да си поставен при неблагоприятни обстоятелства, чети, наблюдавай, учи се!"

През април 1939 година в затвора се полу­чава телеграма: майката на Каляшки е по­лучила сърдечен удар, както е точила бани­ца, за да му изпрати колет до Сливенския затвор... Онова кротко момиче, издържало героичния живот на българската жена, която изпраща мъж по фронтовете и синове в затвора, която едва изхранва много­то деца, но до последния момент е на поста си — онова някогашно момиче е паднало ка­то герой на своята бойна линия.

Каляшки моли да го пуснат за погребение­то на майка му. Получава отказ. Тогава пи­ше до баща си:

„Скъпи татко, моята мъка става още по- голяма от това, като си спомням колко е стра­дала майка ми заради самия мене. А ето, повече от година и половина не се бяхме видели, па макар и през решетките... Целуне­те и зарад мен изстиналото чело на майка ми. Мислете, че и аз съм бил заедно с вас, кога­то я изпращате там, откъдето вече никога няма да се върне... На моята скъпа, покой­на майка — далечното ми „лека й пръст!"

И пак — от затвор в затвор. Към Кюстендил, София, Сливен се прибавя и  Плевен.

Помежду тези писма, помежду тези разго­вори, които води отдалеч, Димитър Каляшки продължава живота си на политически зат­ворник. Той ръководи курсове по руски език. Учи другарите си, спори с левосектантите. Сам дава сметка за грешките си в политиче­ската борба. Укрива нелегални материали. Създава затворнически кръжоци. И сам про­дължава да учи.

Именно тук, в затвора, отдалеч, той по­вежда разговор за любовта. Идват бели, мал­ки писма с подпис „Вера". Вера Василева, бивша политзатворничка, пише нa затворни­ка Димитър Каляшки и получава отговори от него.   

Каляшки й пише: „Лош е, оскъден е животът, Вера. С всеки нов ден се убеждаваш в това. Нужно е здра­во разбиране за него, нужна е силна, упори­та като гранит воля, за да се надвият трудностите в него и да не изпадне човек, въпреки красивите си планове, в блатото на еснафщината..."

В друго писмо той пише: „Тая, която обичам, я обичам без престореност, без фалш, всеотдайно, силно. Бих ис­кал и тя да ме обича така. Ценя жената на­равно с мъжа и ще уважавам тази, която ще стане моя спътничка в живота. Жадувам за другарка, която иска да се учи и да расте. Готов съм да й помагам с всички сили за то­ва. ..” 

Вратите на Плевенския затвор се отварят за Димитър Каляшки по амнистия на 18 април 1941 г.  и той отново е на свобода, отново се връща в живота.

Два месеца след  това той се оженва за Вера ...

 

 

 

 Отново в служба на партията

 

Излизайки от затвора, Каляшки има да свърши куп неща. Толкова работи се променят изведнъж. Жадува да се види с другарите, с приятели, познати, с много хора…

Каляшки крачи по пътя — зашеметен и за­маян от толкова блясък, цветове и миризми. Живо­тът започва отново, изтъкан от радостни на­дежди.

Бившият политзатворник разбира, че освобождаването му не е случайно. Цяла година в страната кипи масово движение за освобождение на политзатворниците. И вла­стта полека отстъпва.

В София вече има германско присъствие, след присъединяване на страната към Тристранния пакт. По улиците, немците се смеят самоуве­рено и доволно. За Каляшки е повече от ясно — враг № 1 от този момент е хитлеристка Германия, която подготвя война със Съветския съюз. Той не вярва на никакви пактове.

В София той се среща с много комунисти. Сре­ща се и с Йорданка Николова, със Свилен Русев. След излизане от затвора, Каляшки е много отслабнал и с овехтели дрехи. Такъв изглежда той при първите срещи със старите му кюстендилски другари. Поддавайки се на спонтанното си желание, те събират пари да му ушият костюм, но той отказва.

В началото на май, заедно с жена си Вера пристигат в село Жиленци. Успяват да прескочат и до с. Кондофрей, Радомирско при роднините на съпругата. Димитър вдишва с пълни гърди въздуха на тази тревожна пролет. Първата му младост вече е отминала. Той е на тридесет и една години, а изглежда значително по-стар, по- зрял за годините си. След толкова години раздяла, сега той отново крачи из родния край с брат си Георги. Очите му шарат възбудено, за да погълнат всичко изведнъж – всяка позната падинка и хълмче, да открият всяка нова промяна, да се нарадват на овощните градини, на Осогово…

На 22 юни 1941 година сутринта тръгват с баща си да косят на ливадата в с. Жиленци. Съблечен до кръста, Каляшки върти косата, острилото све­ти, а дъхът на сеното го връща към детството.

Но откъм село тича брат му. Маха с ръка. Косачите се изправят и го гледат. Георги вика нещо отдалеч, но не може да се разбе­ре. Едва поема дъх:

- Бате ... Война!...

- Какво?

- Германия ... тази сутрин ..  нападнала Съветския съюз. Ей сега казаха!

Каляшки хвърля косата. Казва навъсено:

- Е, сега почна истинската война ... По­чакай, тате.

И хуква към село. Сам не знае защо отива там, но нещо огромно се е променило в тая  юнска утрин. Той иска да види хора, да поговори, да усети рамене до своите! Така е по-леко...

Скоро Каляшки забелязва, че го следят. Агенти се мяркат из село, дебнат всяка него­ва крачка — с кого се среща, къде отива.

- Трябва да изчезнем — казва той на же­на си Вера, която току-що е дошла в Жиленци.  - Ще направим едно „сватбено пътува­не" до София. Там ще опитаме някак….

И те опитват. Младото семейство намира квартира у една арменка на улица „Пиротска". Старата жена ги посреща добре.

- Току-що се оженихме — казва мъ­жът. — Нищо още си нямаме, освен Вяра с главно „В". Тя се казва така...

И сочи усмихнатата млада жена. Арменката се смее. Какви чудни хора! Изглеждат така щастливи. Жената е тиха и организирана. А мъ­жът има толкова добра усмивка, такива ум­ни очи. Така или иначе, хазяйката  не иска адресна карта на Каляшки. Карта попълва само Вера.

Оценил неговите големи литературни заложби, Стоян Стоименов кани своя добър познат на работи като коректор в книгоиздателство „Нов свят". И един ден през м. май  но­вият „литературен работник" пристига с полупразното си затворническо куфарче. Полулегалният Димитър Каляшки работи като коректор, прави преводи, помага на издателя. Започва с превод от руски на книгата „Как чо­векът стана великан" от М. Илин и на пет глави от „История на диплома­цията", излязла в СССР под редакцията на В. П. Потемкин. Редактор на българското издание е Тодор Павлов. Но на 2 юли 1941 година Тодор Павлов и Стоян Стоименов са арестувани от полиция­та и интернирани в лагера „Гонда вода".

Налага се редакторството да поеме Ди­митър Полянов, а почти целия превод довършва Каляшки. Набраните ко­ли те не носят за преглед от цензурата. Та­ка бива довършен том първи на „История на дипломацията" и въпреки всичко — книгата вижда бял свят.

Преводът извършван от Каляшки се от­личава с точност на мисълта и ясност в изложението,  носи белега на един добър и опитен познавач на езика. Но тази благо­творна негова дейност не продължава много.

В края на август 1941 година близки на Каляшки в София получават телеграма, коя­то нищо не значи: „Човекът дойде да купи сеното". Тя е изпратена от брат му Георги Каляшки, от Жиленци. Димитър прочита и разбира — идвали са да го арестуват.

Сега трябва наистина да потъне „вдън земя"!

Два месеца след сватбата си Димитър Каляшки се сбогува с младата си жена…  

- Какво? Да не те е напуснал той? - ди­ви се хазяйката. - Толкова добър изглеж­даше. ..

- Не ! Той никога, никога няма да ме на­пусне — казва през сълзи жената.

И арменката разбира. В какви тежки вре­мена живеем, господи!

А Вера отсега ще започне да учи нов, те­жък предмет — какво е да си жена на про­фесионален революционер. Самият живот ще преглежда „домашните".

От 28 август 1941 г. Д. Каляшки преминава в нелегалност и се поставя изцяло на разположение на партията. Оттук нататък той е само сянка.

Но къде да се крие ? Полицията е навсякъде. Шпионите и разни доносчици, каквито  има много, дебнат и ден, и нощ. Тогава той решава да се крие при баба Гуга, майката на Стоян Стоименов, предполагайки, че полицията след неговото арестуване е вдиг­нала наблюдението си от техния дом. Така и става. Каляшки до края на годината се укрива там и другаде, даже ра­боти известно време в галерията на издателството, където е добре прикрит от острото шпионско око. С голямо хлад­нокръвие и безстрашие, разсъдливост и тактичност, със съобразителност той успява няколко месеца да върши нелегал­на партийна работа в София.

 Отначало е привлечен към военния център, после е инструктор на Софийския окръжен (1941-1942)  и Централния комитет на партията (1942-1943). Виждат го в Радомирско. Мярка се в Кюстендилско. От­ново в някой краен квартал на София. По петите му е смъртта — въоръжена богато с автомати, с картечници и револвери. А той носи във вътрешния си джоб един стар пистолет — минавал от ръка на ръка. За­почнала е борбата, в която няма компромиси, няма пощада, няма ден без геройство и страх.

- Трябва да се борим с враговете на жи­вот и смърт! — казва Каляшки. — Само така ще помогнем на Съветския съюз и междуна­родната революция.

Нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз и обявеният курс от ЦК на БКП за въоръжена борба срещу нем­ците и техните български пома­гачи поставят нови задачи пред Каляшки. Като инструктор на ЦК на БКП той е изпратен в Югозападна България да окаже помощ за ор­ганизиране на въоръжената борба на партийните ръководства в Кюс­тендилска, Радомирска, Дупнишка  и Пер­нишка околия. На нелегални сбирки разяснява курса на въоръже­ната борба и поставя конкретни задачи пред партийните кадри. Повече от една година като апостол обикаля населените места, работи за укрепване и активизиране на партийните и ремсови организации, пише позиви, бро­шури, създава предпоставки за изграждане първите комитети на Отечествения фронт. Междувременно в Дупнишка око­лия се създава една от първите партизански чети в страната, пре­раснала по-късно в отряд. Нався­къде се вербуват ятаци, и пома­гачи, образуват се бойни групи за диверсии и саботажи. Организира се събиране на пари за подпомагане на нелегалните и политическите затворници, разпространява се неле­гална литература, работи се за осигуряване на нелегални квартири и доставка на оръжие. Призивът на партията „Нито едно зърно българска пшеница, нито късче български хляб за германските фашисти и обирачи!", „Нито един българин в тяхна услуга !" нами­рат горещ отклик сред хората. 

 

 

 

Апостол на борбата в Югозапада 

 

Кой е този човек, дето крачи по заснеже­ния път ? Жива душа няма наоколо. Вихри замитат снега. Той се е присвил цял, вдигнал яката на овехтялата полушубка, забил ръце в джобовете. Изглежда възрастен, отслабнал, с изпито лице и провиснали руси мустаци. Под каскета, се открива висо­кото му чело. Що за скитник е това, що за бездомник ? Или само по хубавата му, светла усмивка, която понякога озарява ця­лото лице, по непобедимия блясък в очите му разбиращият би могъл да познае, че то­ва е апостол ! Защото тоя човек няма вече име. Той няма нищо свое. Всичко, което е имал, което е бил, е отдадено на народа му.

 Лютата зима на 1942 година. Дърво и ка­мък се пукат от студ. В с. Друган хората са се затворили на топло и празнуват Коледа. Осми януари. А в една цигларна извън селото, затрупана от сне­га, са се събрали двадесетина комунисти от радомирския район и слушат словата на Каляшки. Тоя сътрудник на Централния и Окръжния софийски комитет на партията можел чудно да приказва. Бавно, ясно, убедително - тъй че всеки разбира какво точно се иска от него. От такава беседа хората се стоплят не тол­кова от пламъка на словата, а от вътрешното проясняване на всеки, от това равно горене, което се получава в човека.

- А сега — завършва той — на работа!...

И отново поема на път.

Тъй — без име, без документи пред вла­стта, без пари в джоба, много често без хляб и подслон, нелегалният Димитър Каляшки обикаля селата и градовете на Югозападна България, създава „тил" за възникване на партизанските отряди. Организира протестите - за хляб, за ра­бота, за олио. Раздава позиви. Поставя за­дачи. Търси връзка с армията, която не тряб­ва да отиде на Източния фронт. Затяга групите на комунисти­те. Заздравява ремсовите групи. Формират се но­ви.  В своята работа сред населението те широко популяризират победите на Съветската армия край Москва през зимата на 1941—1942 г. и създаването на антихитлеристката коалиция.

Той обикаля без почивка из Кюстендилско, Радомирско, Дупнишко, Пернишко. Едно след друго обхожда се­лата Грамаждано, Богослов, Горна Брестница, Вратца, Гърляно, Гюешево, Перивол, Стенско, Кондофрей, Извор, Дрен, Друган и още много други. По следите му е полицията. Голяма награ­да е обещана за главата му. Полицейските управления пускат окръжно след окръжно, в които заповядват  „да се задър­жи и под строг конвой се изпрати в управле­нието Димитър Василев Каляшки".         

Но кой може да го задържи ? Кой знае пътища­та му ?

Полицейските шпиони и издайници дебнат и в с. Жиленци. Оглеждат родната му къща. Хитро подпитват баща му. Интересуват се за здра­вето и живота му. Но бай Васил вдига ра­мене:

- Не зная ...  Отде ще зная.

Дейността на БРП и РМС не остава незабелязана от полицията. Фашистката власт всячески се стреми да не допусне създаването на широка съпротива и да се смаже въоръжената борба още в заро­диша й.

Чрез агент-провокатори през пролетта на 1942 г. полицията успява да нанесе удар на съпротивителното движение в Кюстендилско и Дупнишко. Разкрити и арестувани са всички членове на око­лийските комитети на БРП и РМС в Кюстендил. Раз­крита е ремсовата организация в средните учили­ща, десетки ученици са задържани. В Кюстендил­ска околия са арестувани повече от 200 души, 53 са предадени на военен съд и получават тежки присъ­ди.

По същото време полиция­та арестува и Георги Каляшки, който отгова­ря за партийните и ремсови групи в Жиленския район. Арестува и Тодор Крумов — тех­ническо лице за този район.

Но Димитър Каляшки добре е възпитал брат си. Георги не отронва дума и заедно с Тодор Крумов са освободени.

Сега е най-труд­но ! Колебливите се свиват, някои групи пре­установяват дейността си. Димитър Каляшки трябва да бъде навсякъде, да ободри, да окуражи с ус­мивката си, да вдъхнови с безстрашието си, с присъствието си.

Ударът върху революцион­ното движение в двете околии е много тежък. Пар­тийните и ремсовите организации са обезглавени. Най- активните кадри са хвърлени в затворите, интерни­рани или се намират под непрекъснат полицейски над­зор. Само малка част от комунистите остават незасегнати.  Това е период на върховни изпитания, при изключително сурови условия на борба, когато народът, смутен от първоначалните военни победи на хитлеристка Германия по всички фронтове, изтръпва, когато терорът е тъй свиреп, когато малцина, само малцина отварят вратите на своя дом, за да дадат подслон на нелегалния дори за една нощ само…

Житейски зрял, точен в преценките си, проницателен, Димитър Каляшки след толкова време апостолска работа е убеден ( а за това има и специално предупреждение от ЦК до Кюстендилската партийна организация ), че в редовете на партията се крият провокатори. Той възнамерява в близко време да посочи имената им, за да бъдат разобличени и отстранени. Но и тогава, както винаги и във всичко, той е внимателен и точен в мислите си, осторожен – за да не сбърка, сдържан – за да не прибърза и прибави към списъка и невинни хора…

„ Трябва всичко да проверя и тогава ще пристъпим към действие. Не бива да пострада никой невинен, не бива !” – казва веднъж той на брат си Георги и описва провокаторите в няколко категории: „ Едните – казва – са съвсем невинни и всъщност не са провокатори: те разгласяват партийната тайна, без да се замислят за последствията, и твърде късно разбират вината си. Другите обаче са подли страхливци: за да не пострадат при евентуално разкритие, те сами подхвърлят на врага по нещо….Третата група, окончателно продали съвестта си на полицията. При всички случаи, на акции и събрания, те най-силно крещят, а за решенията гласуват и с двете ръце….след което, донасят на полицията всичко, до последната буква…”

Пак по това време Каляшки прониква няколко пъти в Македония. Отива в Крива паланка, обикаля тамошните села, свързва се с партийни дейци и партизани.

През лятото на 1942 година в Кюстендил­ско се завръща Кирил Велинов, който бли­зо година е бил в югославски партизански отряд - боец, а после и командир. Каляшки се среща и дълго беседва с него. Обсъждат възможностите да се използва опитът му. Обмислят план за създа­ването на местна въоръжена група, която да прерасне в отряд. По - късно Кирил Велинов става командир на Кю­стендилския партизански отряд.

На 17 юли 1942 г. е оповестена Програма на Оте­чествения фронт. Тя отговаря на преобладаващите об­ществени настроения по това време в страната. Първият комитет на ОФ в Кю­стендилска околия е образуван още същата година от Д. Каляшки в родното му село Жиленци. Заедно с нелегалните Ев. Агаин и Ил. Пръчков от Радомирско, Иван Гарванов от Перник, Р. Григоров от Брезник и други работят за създаване на условия за разгръщане на партизанско движение и изграждане първите комитети на Отечествения фронт в Югозападна България.

Димитър Каляшки с помощта на Стоян Лудев от с. Скриняно се заемат с възстановяване на околийските комитети на БРП и РМС в Кюстендил. През сеп­тември 1942 г. е сформиран нов Околийски комитет на партията в състав: Ангел Маноилов — секретар, Петър Миланов — отговорник на занаятчиите в града, Борис Ранчин — за работа с тютюноработниците, към който малко по-късно е привлечен и Стоян Лудев — отговорник за младежите. Първото му заседание се провежда под ръко­водството на Димитър Каляшки в плевнята на Ангел Маноилов в с. Жиленци.

Основната задача на новия комитет е организира­нето на въоръжената борба в околия­та. На първо време трябва да се възстановят пар­тийни организации, да се създадат нови, да се засили работата в селата и в града, да укрепнат контактите с тютюневите и занаятчийските работници, с евреите. Особено внимание се обръща върху подбо­ра на кадрите, тъй като стар трик на полицията е да използва провокатори за проникване в ръко­водствата на БРП и РМС.

И човекът с полушубката е отново по пъ­тищата. Той причаква камиони. Пътува във влаковете без билет. Селяни го превозват в каруците си, затрупан със сено. 

Ятакът му Крум от село Гърляно изкопава специално скривалище до плевнята си. Тук Каляшки мисли да установи и печатна база на партията. Той е уговорил вече две пишещи машини и циклостил. Възлага на Кирил Пчелински от Радомирско да ги пренесе, за да започне издаването на нелегален вестник - орган на околийския комитет на партията в Кюстендил.

Бай Васил също не стои със скръстени ръ­це в Жиленци. С помощта на синовете си той притъкмява специално скривалище в сла­мата на плевника - два метра дълго и два широко. Когато неуловимият му син се завър­не, той намира там сигурен подслон. Физикът Каляшки сам изработва батерии и си уреж­да „инсталация", за да чете и пише на елек­трическа светлина.

Д. Каляшки организира и агитационно-пропагандната дейност. През месеците октомври-декември 1942 година, той написва брошурите: „Как можем да се спасим ?", „Какво иска Отечественият фронт ?" и „Някои лъжи на хитлеристките кре­четала в България".

„Вие, господа управници — пише Каляш­ки, — ни ограбихте. Заплетохте ни във вой­ната, без да ни питате. Сега разправяте, че сме помагали на Германия да победи, но тя ще бъде сразена. Каквото и да правите, гос­пода, вие от разгром няма да я спасите. А ние не искаме заедно с Германия да загине и България ! Ние искаме да спасим България и българския народ. Ето защо ние не искаме повече да вървим с Германия. Тя ще ни зав­лече в пропастта."

Малко по-нататък, гневното му перо про­дължава:

„Вие не питахте българския народ, когато  правехте престъпления. Нещо повече, вие за­душихте неговата воля, когато той се бореше против всичко това. За да можете да про­карате своята престъпна политика, вие аре­стувате и съдите, пращате в концентрационни лагери и затвори, разстрелвате и бесите най-честните и най-смелите народни синове, най- искрените и верни български родолюбци. Вие, господа самозвани управници, сте предатели на българския народ. Вие сте изменници на България!..."

Каляшки вещае, като да вижда близкото бъдеще:

„Ние ще ви смъкнем от власт, ще ви аре­стуваме и ще ви изпратим на подсъдимата скамейка, пред народен съд, да отговаряте за всички ваши предателства и престъпления. Ние няма да допуснем заради вас да загине България!..."

Той чертае и път към спасение:

„Червената армия показа невиждан дотогава в историята героизъм. В нейно лице народите виждат оная сила, която може да спаси света… На нас ни остава само един единствен път за спасение: да смъкнем, колкото се мо­же по-скоро, днешното предателско противо­народно правителство и да установим ново, истинско българско правителство, което да ни спаси от погром... За да се смъкне това правителство, нужна е борба. За да се води успешно тази борба, нужна е организация.

Без такава организация борбата на народа ни ще бъде безуспешна. Има ли сега такава организация в България? Да, има. Тази "орга­низация е Отечественият фронт!..."

Д. Каляшки следи предаванията на Радио­станция „Христо Ботев" и Радио Москва, прави за­писки и ги предава за разпространение сред комунистите и рем­систите. Понеже пишещите машини и циклостилът се бавят, Каляшки дава указание на ремсистите от Жиленци да започнат преписването на бро­шурите и другите материали на ръка.  

А той отново е на път. Отново е зима. София тъне в студена мъгла. Една привечер в дома на Георги Велич­ков на ул.„Булина ливада" пристига Димитър Каляшки — ни жив, ни умрял. Едва се държи на крака. След  като се постопля, водят дълъг разговор и изненадващият гост с разочарование споделя:

- Има и страхливци, Георги! Не квартира за една нощ, но и парче хляб не смеят да ти дадат. Опасно било. Полицията ги следяла. А когато установим наша власт, точно те ще се бият в гърдите, ще се хвалят така, че ние... няма да можем да вземем думата.

И продължава:   

- Много трудности трябва да преодолеем, Георги ! Трябва да издържим. Това иска пар­тията от нас. Когато ни арестуват и бият, ко­гато сме гладни, боси, премръзнали, да не хленчим, дума да не отронваме. Това се иска от нас !

По-късно, когато Георги Величков става партизанин и един от ръководните дей­ци на Радомирския отряд, той много пъти трябва да стои гладен, премръзнал, измокрен. И все ще си спомня за този разговор…

През зимата на 1943 г. идва крилата­та вест за победата край Сталинград. Хитлеристка Германия обявява тра­ур. А Каляшки ликува пред другарите:

 - Идва свободата, виждам я с очите си ! Но да не забравяме, че когато врагът губи, става по-жесток. Все още сме в неговите лапи. Ут­ре може да ни сграби в ноктите си. Тогава не издавай никого, стани жертва за другаря си ! Запази партийната тайна !...

А основната дейност напредва. Стоян Лудев възстановява и изгражда стройна система на ремсовата организация в средните училища в Кюстендил. Възстановени са ремсовите организации и в мно­го села. Привлечени са нови членове.

За бъдещия партизански отряд са набавени 11 пушки, 1 картеч­ница и 1500 патрона. Ремсистите устройват нелегални квартири в селата Скриняно, Перивол, Ямборано, Таваличево, Полетинци и др. Цялата тази дейност, про­ведена под ръководството на Стоян Лудев, получава ви­сока оценка от Околийския комитет на БРП.По-късно, трета чета в Кюстендилския партизански отряд "Драговищица" приема за свой патрон името на Димитър Каляшки.

 

 

 

Безсмъртие

 

В началото на февруари 1943 година в дома на Васил Каляшки идва странно известие: „Ва­шият син Любен Каляшки почина вследствие злополука". Хваща се за главата бай Васил — каква ще е тая злополука. Нали преди седми­ца си беше тука в отпуска, и весел, и здрав като камък!

Телеграмата идва от Охрид, където е полкът на Любчо. Георги — и той войник, мобилизиран някъде към Лесковац. И Димитър сякаш е потънал в земята.

Писват снахите, зачерня се къщата и едва малко по-късно се разбира: не било злополука, ами „по погрешка". Любчо изпил в гарнизонната бол­ница отровно лекарство.

- Каква ти грешка, море... Малко ли го тормозиха и гониха от гарнизон в гарнизон. Намерили са му цаката !

Бай Васил не се лъже. Войници – ремсисти им съобщават, че офицерите са му имали зъб отдавна. Знаели са, че той провежда политико-разяснителна работа, но не са можели да го хванат натясно. Като се простудил, взели го в болницата, но бил все на крак, шегувал се, смеел се и извед­нъж се тръшнал... И тол­кова !

В с. Жиленци пристига Георги Каляшки, за да види своите в този скръбен момент. Скоро се появява и Димитър Каляшки. Промъквал се в тъмната нощ километри — слаб, бледен, накуцва, а долната му устна трепери:

- Изядоха го гадовете ... Тогава близките виждат този силен мъж Димитър да плаче…

Димитър Каляшки не си тръгва изведнъж. Оставят ли се така своите в тая горест ! А и с кому­нистите трябва да се види, тъй и тъй е до­шъл. И Каляшки остава в скривалището  два-три дни. Подготвя позив за победата на съветските войски при Сталинград, които трябва бързо да се разпространи.

А баща му, бай Васил се притеснява, защото знае колко хора дебнат…

На 26 февруари 1943 г. вечерта се провежда второ заседание на Околийския комитет на БРП  в плевнята на Петър Григоров Сърбински в с. Жиленци. Тук са най-верните хора - Ангел Маноилов, Бо­рис Ранчин и Стоян Лудев. Отчетена е извършената работа и състоянието на партийните и ремсовите организации в околията и готовността за въоръжена борба. Преминаването към активна и органи­зирана въоръжена борба е определено като най-важна задача. Продължава да стои ангажиментът за създаване на нови комитети на Отечествения фронт. Обърнато е внимание върху опасност­та от нови провали. Веднага трябва да се разпространи позив за краха на немците при Волга. Побе­дата е  близка ...

 Някъде из мъглата се обаждат първи петли. Една по една сенките на тримата се изнизват в тъмнината.

Каляшки остава сам. Сега накъде ? Късно е вече да хване пътя за Гърляно. Раните по краката нетърпимо го глождят. Той се полюш­ва — от крак на крак.

И решава — пак у дома,  в скривалището ! Ще преспи някак…

Скривалището е тяс­но, позата за писане — неудобна. Тялото го боли.

 На втората нощ той решава да излезе за миг, да се поразтъпче и раздвижи схванатото си тяло... Фатално желание… Ста­ва, изключва батериите, предпазливо излиза. Мрак! Стъпка до стъпка, край плета — до големия чемшир, до кладенеца. Да пийне водица, да наплиска лице, както някога... И тръгва към колибата.

Зад чемширите, стаен — без дихание и дви­жение се гуши предателят Йордан Амалски, съсед на семейството на дядо Васил.  

После се измък­ва заднешком и бегом до къщата на поп Рублев. Очите на попа са изпъкнали от напреже­ние. Ето го мига ! И черният замисъл е задействан – бързат да се обадят по жицата в околийското управление.

Каляшки не се приби­ра в скривалището. Остава да преспи в овчар­ската колиба. Колко е спал така като малък ! През това време от околийското управление изпращат камион с полиция. Три кордона об­граждат къщата на Каляшите. Колибата е вън от двора, между първия и втория кордон. Полицията чака да се съмне.

Преди изгрев Димитър из­веднъж се събужда. Кучетата лаят силно, на човек!... Става.  Поглежда в мрачината. Нищо. Зарежда револ­вера. Предпазливо, с дебнещи стъпки излиза и тръгва по пътечката към къщата на Ангел Маноилов. Там са карабината и бомбите!

Два гласа — изведнъж: - Сто-о-й!... Предай се!

Димитър Каляшки бързо измъква револвера. Побягва вдясно към брястовата гора.  

Отвсякъде трещят гърмежи. В отговор той също стреля. А до корията остава съвсем малко ...

Насреща полицаят Славов стреля от упор и счупва левия крак на Каляшки. По лицето му плисва гореща вълна и той пада по очи.

В разразилия се нера­вен бой всичко е само миг. После не усеща нищо ...

Полицаят Златков изстрелва целия пълнител на автомата си в гърба на превилия се напред, нелегален.  

Червеният сняг бавно попива в ранената гръд на земята.

Мнозина тичат. Навеждат се над него. Блесват фенерчета. Няколко снопа изведнъж осветяват лицето. Това спо­койно лице. Без болка, без страдание. Очите гледат нагоре.

Над тялото на Димитър Каляшки двама в сини униформи — полицаите Златков и Сла­вов — с прегракнали гласове се карат — кой е стрелял пръв, кому се пада наградата...

Мъгла обвива белоснежните върхове на Осогово, хората изгубват своя во­дач, Партията — своя ръководител ! Но неговото име ще остана да живее !

След час може би започва да идва народът. Уж оставят нарочно тялото - да го гледат. Но хората, дето пристигат, са така многобройни и навъсени, че стражарите се плашат.  Съмва. Вестта за убийството на Митко се раз­нася бързо, прескача селските огради и дворове, втурва се в ниските опу­шени стаички и вдига в  тревога бедните селски души - цялото село тръгва да ви­ди къде и как е загинал Митко. Прииждат и хора от околните селата. И не си отиват. Мълчалив кръг - край огра­дата на нивата, край отсрещната ливада, край корията. По­лицаите се опитват да paзгонят насъбралите се, но никой не си отива. Мъката на хората, които го познава­т, които му вярват и го обичат, е голяма. Те стоят и мълчат. Стават толкова много, че никаква полиция не може­ вече да ги удържи.

Макар и мъртъв, Каляшки ги събира за последна среща. Отдал целия си мла­дежки ентусиазъм, всичката си енергия, целия си бурен живот за тяхното щастие, с огромното си обаяние той ги държи и сега близо до себе си и никаква сила не е в състояние да ги от­дели...

Към единадесет часа през деня от града пристига прокурорът и лекар да на­правят аутопсия. Скалпелът на лекаря открива един не­обикновено голям и ситно нагънат мозък. Като приключва, той , без да ще, изтръгва една въздишка: „Бре да му се не  види ! Какъв грамаден ум... Какъв човек е загинал..." Той казва това съвсем тихо, страхувайки се да не го чуе полицаят, но ду­мите му се понасят от уста на уста.  

Полицията бърза с извършване на погребението. То става късно след обед. Множеството отива до гробищата. И на предпазливите забележки, на кротките уго­варяния да се разотиват никой не обръща вни­мание, сякаш не са ги чули. Въпреки забрана­та на полицията, погребението прилича­ на спонтанен, грамаден за селските размери траурен митинг. Никога жиленските гробища не са виждали толкова хо­ра да изпращат мъртвец.  

В мълчаливата, настръхнала стена от хора изведнъж проплаква женски глас и се извива като песен — тъй както от незапомне­но време българските жени оплакват и нареж­дат над мъртвите. Някъде се чува крясък на врани…

Стражарите остават до късно на гроба. Те се чудят какво да правят под стотиците мрачни погледи на хората, които продължават да стоят наоколо. До късно идват още хора от околните Вратца, Грамаждано, Горна Брестница, от Кюстендил.

А на сутринта жиленските селяни виждат, че незнайна ръка е боднала върху рохкавата пръст една дървена ярка звезда с пет лъ­ча. Тя сякаш свети с алената си прясна боя...

Фашистките палачи убиват физически Димитър Каляш­ки, но те са безсилни да унищожат делото, за което той живя, за което се бори и достойно загина. На мястото му идват нови борци, които поемат знамето на съпротивата.

И занапред той ще присъства в народна памет като силна и волева личност, изваяна от ярки индивидуални черти, сплотила по онова време революционното ядро на партията в Кюстендилска околия.

 Димитър Каляшки остава светъл образ сред безбройните герои на нашето работническо движение, пример с човешките си качества и винаги ще буди възхищението на поколенията.

 

След победата  Димитър Каляшки посмъртно е произведен в чин полковник. Удостоен е с орден „ За народна свобода 1941-1944 г.”

На 2 март 1975 г. на многолюден митинг в центъра на с. Жиленци е открит паметник на Каляшки, дело на скулптора Стефан Стоимиров. Прочувствено слово поизнася Пеко Таков, бивш политически затворник и добър познат на Каляшки от Сливенския затвор. Същият ден е открит и паметен знак върху каменна морена на лобното място.

Родната му къща в с. Жиленци е реставрирана и запазена като музей.

Бащата Васил Гочев Каляшки умира на 9 април 1969 г. Братът Георги Каляшки привършва земния си път на 6 август 1998 г., а сестрата Анка през 2004 година.

След промените, в началото на 1992 г. паметникът на Димитър Каляшки в градината пред Община Кюстендил е демонтиран, наред с редица други. На същото място през  2006 г.  е поставена  възпоменателна плоча с името и датите на раждане и смърт. С внушителна подписка на населението в с. Жиленци през 1997 г. съществуващия преди паметник е възстановен.

Сега, ежегодно  Българският антифашистки съюз – Кюстендил организира поклонение с поднасяне на венци и цветя на двата паметника в Кюстендил и с. Жиленци.

 

  Източници:

 

1. История на Кюстендилската окръжна организация на БКП, Партиздат, София 1984 г.;

2. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ , София, 1988 г., изд. БАН.;

3. Страници из техния живот – спомени и очерци, Стоян Стоименов, Партиздат, 1984 г.; 

4. Звезди над Осогово, Кирил Апостолов – Китодар, Издателство БКП, 1965 г.;

5. Димитър Каляшки, Очерк, Гроздан Янев, Издателство БКП, София, 1966 г.;

 6. Димитър Каляшки в университета, Екатерина Аврамова, в-к „Звезда” бр. 96 / 1970 г.;

7. Димитър Каляшки /1910 – 1943/, Денчо Митев, в-к „Пауталия” бр. 45 / 1999 г.;

8. Талантлив трибун и организатор на борбата, Любомир Трайков, в-к „Звезда” бр.93/1985 г.

9. Думите му възпламеняваха сърцата за подвиг, Стоян Стоименов, в-к „Звезда” бр. 96/1970 г.

10. Където народът, там и ние. Спомени на бонсови дейци, Сборник, 1970 г.

 

 

Забележка: Този материал не се публикува с търговска или друга възмездна цел ! Свободно за разпространение !

 

 

 

Фотодокументи за живота и делото на Димитър Каляшки виж тук - http://probuzhdane.blogspot.com/2014/02/blog-post_9088.html    

 

 

 

Колективен разказ за Димитър Каляшки виж тук -

http://probuzhdane.blogspot.com/2014/02/blog-post_16.html