Търсене в този блог

сряда, 19 февруари 2014 г.

Л Е В С К И – думи на Стефан Продев

 

 

Винаги съм се страхувал да пиша за него. Не защото е сложен, а защото е съвършен.

У всеки друг може да се намери нещо неясно, неточно, нещо объркано. У него е чисто просто, здраво. Аз не знам дали има втора българска фигура, създадена така естествено и така монолитно. В образа му няма нищо излишно. Онова, което при някои създава една по-свободна атмосфера, при него би звучало вулгарно. Неговите светли очи и лаконичната му реч не търпят нищо допълнително. Тук един по - аристократичен косъм е в състояние да разруши съвършенството. Надали има друга наша личност по-чужда на театралното пресъздаване. Подобно на Паисий той е анонимен. В биографията му няма нито едно увлечение, нито една жена, нито един романтичен скандал. А е бил млад, хубав, весел. В биографията му всичко е извисено над страстите, над малките слабости. И въпреки това той не прилича на икона, не е парче исторически лед.

Всичките му действия са пропити от една човещина, която смайва. От една сдържана мъжка ласка, която кара България да лудее от обич.

Едно приближаване до него винаги трогва и смущава. Не защото е безсмъртен, а защото е във висша степен морален.

Целият му живот е низ от примери, които извисяват нацията. Неговата храброст и неговата скромност са пословични. В името на делото той е бил едновременно и добър, и безпощаден, невидим и ярък, колкото строг, толкова и справедлив. Всички, които са имали работа с него, са го обожавали. И Раковски, и Ботев, и Вазов, и шопите от Софийско. Единствен предателят не е разбрал светлината. В летописа на вечността му няма нищо слабо, грозно, неприлично. Нищо, което би ни наскърбило. Суетата на вождовете му е органически чужда. Суетата на дребните герои - още повече. Той никога не е смесвал делото със себе си, макар че целият е бил потопен в огъня му.

Никога не е търсел шума, славата, евтините радости. Освен красиво, но непотребно себепоказване, което вълнува изкуството, но обижда революцията. Ето защо на неговия паметник никога не бива да има знамена и мечове, героични пози, орлови погледи.Там горе един ямурлук и едни цървули и страшните, но скъпи думи: Ако загубя, губя само мене си...

При чуването на тези думи винаги настръхвам. Не защото са необикновени, а защото са верни.
Те изразяват не само неговия революционен морал, но и съдбата му. Чрез тях той се издига на една височина, сред която стърчи сам в нашата история. И не само в нашата.
Едно изключение, което няма равно на себе си. Разбира се, тук думата сам не означава самотен. Тук тя значи единствен. И наистина, кой друг би могъл да оспори неговото дело или нравствената му висота. Кой друг може да изрече това просто, и безподобно: Аз съм Левски. Да го изрече, без да се смути или без да се надцени. Сигурен съм, че никой. В неговия случай има нещо недостигаемо, неповторимо. Той беше неук, но гениален. Едно дърво без голяма корона, но с огромни корени. Словото му не беше красиво, но беше силно. То не радваше, а будеше, възпитаваше и дори плашеше. Не беше слово на поет, а на нелегален. Затова от него историята не наследи нито една реч и нито един статия. Но това не му попречи да й остави примера на една организация, която обедини нацията и създаде България. Преди гения народът имаше честите-хайдушките кости и стръкчето здравец. След него той получи революционните окръзи, уставът на БРЦК и знамето на една княгиня. Днес това може да ни изглежда малко или наивно, но по онова време то беше прескачането на няколко века, възлизането от самотата на личното отмъщение, раждането на колективна ангажираност. В този смисъл той хвърли мост между народа и епохата. Той, който пръв разбра революцията, без която не можеше и която идваше.

Убеден съм, че най-красивите слова , казани за него, са винаги недостатъчно красиви. Не защото е претенциозен, а защото е свят...

Много имена могат да се откраднат от народа, но неговото име никога. То е млякото и въздухът за всичко българско. От кошарите до класните стаи. Клетвата, без която сме немислими. Не вярвам друга нация да е свързана с такава фатална любов към един образ. Ние не само се гордеем, че го имаме, ние ликуваме. Той е нашето вечно изригване, нашето нравствено оплождане, безкрайността ни. Невидимата емблема, която ни свързва. Когато мислим за него, ние мислим за всичко онова, което ни спасява и мъчи за Свободата, за Републиката, за шампионите, за устата, която изфъфля: Фанете тогоз! Така той ни даде в едно и също време най-чистото усещане за подвига и най-страшното усещане за цената на предателството. Неговата бесилка стана нашият кръст. Той увисна на нея не само за да спаси България, но и за да я разтърси. Да й покаже слънцето и вълците. Тук е скрит един трагизъм, който няма равен на себе си. Ето защо за народа той е нещо повече от Героя. Той е Светецът. Онзи най-скъп син, пред когото майка България винаги е стояла на колене, задавена от гордост и сълзи.

Стояла е и ще стои, докато я има.