"Или капитализмът ще приеме по-опитомени форми, или просто няма да го има."
Интервю на Валентин Георгиев за вестник „Дума”
Проф. Дуранкев, напоследък в света все по-често се говори за растящото неравенство и опасностите, които то създава пред икономиките и обществата. Като примери ще посоча последното проучване на "Оксфам", според което най-богатият 1% в света притежава половината от световното богатство, форума в Давос, където за първи път се заговори за необходимост от преминаване към прогресивно облагане на доходи и имущества. Джордж Стиглиц пък публикува специален труд по темата - "Цената на неравенството". Как вие разчитате тези сигнали, предвестник на какво са те ?
- Ще започна, ако позволите, още по-отдалече. Ако неравенството нараства, но в условията на висок икономически растеж, при отсъствие на безработица и инфлация, едва ли някой щеше да му обърне толкова внимание. Но ако неравенството нараства в условията на (вече) тежка хронична икономическа криза, огромно ниво на безработица, особено при младите, слаба инвестиционна и иновационна активност, то става ясно, че социално-икономическата система, към която принадлежи и България, има не само проблеми, но е и пред катастрофа. Ще се позова на Джоузеф Стиглиц, който не е марксист-ленинец, но категорично посочва в увода на споменатата книга: "В много отношения икономическата и политическата система са се провалили и че и двете са фундаментално несправедливи".
Класически пример за провал на пазарната икономика и парламентарната демокрация е България. Нима е по-ефективна и по-справедлива една система, при която хората трудно намират или въобще не намират работа? Скритата и откритата експлоатация от страна на капитала натискат надолу доходите на трудещите се, някои "граждани" са се върнали в първобитно-общинния строй и натуралното стопанство, а медиите са концентрирани в точно определени ръце с точно определени цели. Обратно, отколкото друга система - при която хората имат работа, доходите са базирани върху принципа "от всекиго според способностите, всекиму според труда" и нарастват постоянно, като най-ниските растат по-бързо, отколкото най-високите. Искам просто да кажа, че идеите на Джоузеф Стиглиц, но също и на Карл Маркс, са фундаментално точни.
Именно по тези причини папа Франциск е толкова разбираем и обичан от обикновените хора. Богатият Давос - толкова разтревожен. Президентът Барак Обама - толкова решим да вдигне през 2014 г. с 40% минималната часова ставка на 10,10 долара (14,52 лв. на час труд!).
Алтернативата очевидно е: или капитализмът ще приеме по-опитомени форми, или просто няма да го има. Бързам обаче да подчертая, че алтернативите на капитализма са доста много, а не само каноничният социализъм. С други думи, не е случайно, че капиталистическата държава навсякъде по света бърза да вземе "извънредни мерки" за намаляване на неравенствата.
- Пазарните фундаменталисти обаче определят всякаква намеса на държавата като "нова доза социализъм", "повече регулации" и т.н., които още повече увеличават неравенството и пораждат нови проблеми. Като примери посочват неуспеха на Оланд да се справи с безработицата, на остра критика е подложен и Обама с мерките, които предлага за повишаване на жизнения стандарт. Вашият коментар ?
- На практика пазарният фундаментализъм е отдавна "безумно скъп покойник" като теоретична обосновка. Наричам го "безумно скъп покойник", понеже тази теория и нейните икономически провали бяха заплатени прескъпо от обикновените хора. Пазарите отдавна са доказано неефективни и нестабилни, а политическата система, опазарена и корумпирана от лобистите, не коригира тези провали.
Но това, че системата е несправедлива, неефективна и провалена, не означава, че кречеталата на едрия капитал - отлично заплатените (най-вече от чужди централи) "експерти" (що е то "експерт" - всеки, притежаващ някаква диплома от някъде?) на доста "неправителствени" (на практика: анти-правителствени) организации няма да продължат да грачат. Провалите им, както и фактът, че в храма на "чистата и святата" пазарна икономика влизат все по-малко клиенти, ги озлобява още повече.
Светът, базиран върху пазарните правила, а не върху демокрацията, обаче не дава много шансове на романтици като Обама или Оланд. От една страна, идеите на Обама все още страдат от липсата на опорен икономически лост, за да променят насоката на системата. От друга страна, мерките на Оланд се сблъскват с пълното отсъствие на координация на интересите, инициативите и действията в рамките на Европейския съюз. Той ще претърпи провал, сам воинът не е воин в съвременния свят. От трета страна, самият Европейски съюз до този момент не е индикирал, че е способен да инициира и предложи координирани мерки както за нивото на минималната заплата, така и за принципа "за равен труд - равна заплата", да не говорим за мерки против неравенството. В много отношения съюзът не е истински съюз, а Брюксел не е добър диригент на ЕС. Пълна какофония на оркестър от 28 изпълнители на различни национални мелодии!
- На този фон как ще коментирате политиката на сегашното правителство в социалната сфера и финансите. Мерките изглеждат плахи, недостатъчни, но поне в правилна посока ли са ?
- Никоя справедлива оценка не може да е еднозначна. Правителството на Орешарски е гледано под лупа, а самият той - под микроскоп. Отнесоха доста ритници, някои наистина справедливи, но и свършиха за кратко време полезни неща, които не се очакваха от тях. Вдигането на минималната заплата, усилията за създаване на нови работни места, за развитие на западналите региони, за бързото разплащане на държавата с капиталистите-бизнесмени - всичко това са стъпки в правилна посока.
Първите стъпки са правилни, но и доста плахи. Усеща се определена нехармоничност между отделните министерства. На кабинета като цяло му тежи очевидната обремененост с либералната идеология и финансизацията на икономическата дейност. Подозирам, че думите и действията на някои от министрите определено се харесват даже на Реформаторския блок.
Въпросът на въпросите е: каква посока ще зададе тандемът ДПС-БСП като бъдещ курс за действия на правителството и доколко смели и обществено отговорни ще бъдат самите членове на правителството!
- Реиндустриализация - ключовата дума от последните 2 седмици, която обявиха управляващите. Възможна ли е при положение, че индустрията ни я няма никаква? Какви са спешните мерки, които трябва да стимулират растежа ?
- Ако реиндустриализацията е в полза на единия процент от хората, няма смисъл да се обсъжда. Но ако тя е в полза на целия български народ, ако е мощен гръбнак на останалите икономически сектори - тя си заслужава. Предполагам, че се употребява във втория смисъл.
Освен всичко останало, реиндустриализацията е понятие, което си проби път в страните от Европейския съюз, става реалност на места и печели все повече привърженици. Старата западна идея, че колкото по-развита е една страна, толкова повече е развит секторът на услугите, а индустрията се "изнася" на изток или на юг, вече е сложена в чекмеджето. Оказа се, че от нищо не може да се произведе нещо, от макроикономическа стабилност и силен финансов сектор не се получава автоматично висок жизнен стандарт и силно развито производство. Основата на всичко е материалното производство, а не магистралите, образно казано.
Е, време беше тази идея да почука и на българската врата.
- В тази връзка как ще коментирате активността на държавата да спасява фалиращи предприятия (някои частни) като "Ремотекс", Бургаските корабостроителници, ВМЗ-Сопот, Химко, БДЖ, или цели сектори - като тютюнопроизводството например. Според критиците това е загуби и прахосване на пари на данъкоплатеца.
- Спасяването на частни фирми и в частност подкрепата на тютюнопроизводителите са поредни примери и за пазарни провали, и за "специално отношение" към някои бизнеси (и бизнесмени вероятно). Това са показателни примери, някои от които потвърждават фалшивата мантра, че частникът винаги трябва да се възприема като добър стопанин и управленец, а държавата - не. Разбира се, спасяването става с парите на данъкоплатеца, а не с парите на Пламен или Бойко.
Що се отнася до БДЖ, там случаят е особен и с европейски акцент. Европейската теза за "равенство на възможностите и достъпа" означава много неща, които у нас или ги няма, или са слабо развити. Държавните железници са най-ценни за гражданите на всяка страна (равенство на достъпа!), те са по-евтини и по-удобни от автобусния превоз. Метрото е по-изгодно и по-евтино за пътниците, отколкото личните автомобили, и т.н. Затова БДЖ е национална гражданска кауза не по-малко, отколкото защитата на Странджа!
Същото се отнася и до секторите здравеопазване, образование и култура: равенството във възможностите за достъп означава децата и на най-бедния човек у нас да имат равен достъп до тези публични блага. Ако у нас управлява левица, очаквайте инвестициите (не прахосването) на средства в тези сектори да растат стремглаво, а заетостта там да се увеличава.
- Прогнозите ви като сценарии за 2014 г. накратко.
- Епичната битка за Европейския парламент се води от джуджета на фона на битката за България. Там е битката на великаните! Има твърде много корпоративни сили и лични интереси, които биха желани единият процент свръхбогаташи да продължи да дърпа конците зад завесата и да управлява открито и скрито другите 99%.
Няма по-благоприятна среда за политически успех на една обединена левица от сегашната. В противен случай ще припомня, че винаги, когато падне мрак, може да стане съвсем тъмно.
* * *
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 г. в София. През 1980 г. завършва "Социално-икономическо планиране" В УНСС, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г. - професор.
