Така е само в стиха на Георги Кирков, а иначе в историята на БСП почти няма лидер, който да не е бил изхвърлен от „своите”
„Предатели на идеята” срещу „съглашатели с враговете”. „Зависими от ДПС” срещу „изхвърлени отвсякъде”. Ако днес социалистите в България воюват с опорни точки и „контраопорни точки” (по Ивайло Калфин) и в арсенала се включват дори жълти вестници и сайтове-еднодневки, то преди 120 години борбата е не по-малко ожесточена, но средствата са къде-къде по-цивилизовани. Равнището на дискусията – също.
Самата история на БСП – основана през 1891 г. на Бузлуджанския конгрес, започва с разцепление: „партисти” срещу „съюзисти”. Има едва стотина активни социалисти в цяла България, но те
спорят на страниците на цели четири печатни издания
Вестник срещу вестник, списание срещу списание. Едните списват в. „Работник” и списание „Ден”, другите издават в. „Другар” и списание „Социалдемократ”.
Никой от двата свята не е излишен. Историци определят периода като най-плодотворния в историята на партията, която всъщност се изгражда чрез полемика между различни социалистически дружинки. Полемика, в която се спори за идеи и няма нищо лично или съвсем по малко от личното. Съюзистите смятат, че българската социалдемокрация не е готова за излизане на политическата сцена като партия и трябва задължително да премине през период на идейно осмисляне и укрепване „отдолу нагоре”. Партистите – водени от Димитър Благоев, кроят костюма на партията от шапката надолу. Те печелят гласуването още на Бузлуджа с 12 на 3 гласа, но само година по-късно – на първия си редовен конгрес, организацията е вече разцепена. Наред с БСДП се пръква и Български социалдемократически съюз (БСДС).
За водач на съюзистите неочаквано се явява Янко Сакъзов, който по-рано е подкрепил тезите на Благоев, макар и сам да не е присъствал на учредителния конгрес. Спорът продължава две години, през които двете страни изясняват отношенията си. Събират се отново през 1894-а като БРСДП, за да се разделят през 1903 г. вече на „тесни” и на „широки”. Разколът е следствие от исторически разлом в световното социалистическо движение.
Нищо ново под слънцето. „В 123-годишната история на БСП на около 20 години става по едно разцепление. Навлизането във всяка нова епоха изисква промяна и в тази промяна партията трябва хем да се промени, хем да запази миналото. Няма по-разцепваща се партия”, констатира доц. Димитър Генчев, директор на Центъра за стратегически изследвания към БСП.
Историята на партията е интересна и с друго – почти няма лидер, който да не е бил репресиран от „свои”. Един изчезва в сталински лагер, друг – Трайчо Костов, е обесен след позорно скалъпен процес.
Малцина са се отървавали с меки мерки
като порицание или „замразяване на членство в ръководни органи”, какъвто е последният случай с Георги Първанов. Има и неколцина изключени.
Дори Георги Димитров, преди да бъде провъзгласен за „вожд”, е заклеймяван като „десен социалдемократ” и изваждан от Централния комитет. Наследникът му Вълко Червенков е изключван от партията за 7 години. Най-дългогодишният ръководител Тодор Живков също не се размина с изключване и напусна този свят безпартиен. Преди това по негова инициатива Александър Лилов е низвергнат от втори човек в партията до редови член. Друг от новата история – Жан Виденов, тихомълком напуска БСП огорчен, след като губи властта през 1996 г. Когато лидерът е подложен на критика, партията обикновено се строява зад него с „Дружна песен” и заклеймява противниците му, но падне ли – тежко му и горко. Идва неговият ред да изпита прелестите на „единството”.
Основателят Благоев е кажи-речи единственият, който се задържа цял живот на почит в партията, макар и към края на дните си, когато е болен, да изпуска юздите под напора на „младите”, или т.нар. левосектанти.
Чак докъм средата на 30-те години социалистите по същество нямат председател, камо ли лидер и вожд. Партията се управлява от колективно ръководство, в което всеки е равен с другите (днес близки или подобни практики се прилагат от някои малки формации като „Зелените” и „Българска левица”). Единствените разписани длъжности са секретар-касиер и политически секретар, но те не дават особено предимство. Малко известен факт е, че преди разцеплението от 1903 г. партията се представлява официално от позабравения днес деец и на македонското движение Никола Харлаков. Всъщност Благоев е истинският лидер, но неформален. В онези времена
лидерството се определя не от заемани постове
а от личния авторитет. Затова и още на младини го наричат Дядото.
Тъкмо по липсата на персонифицирано лидерство социалдемократите се отличават от останалите партии, които се роят по това време – „стамболовисти”, „радослависти”, „цанковисти” и пр. Всъщност наричат ги „чучулисти”. Средният тогавашен българин, който е земеделски стопанин, не може да произнесе, камо ли да проумее модерната дума „социалист”. Така съмишлениците на Благоев получават прозвището „чучулисти”, а оттам и по-популярното – „чучулиги”.
Колективното ръководство не предпазва партията от разцепления. Но редуцира разколите така, че те стават предимно на идейна, а не на лична основа. „Очевидно е, че към една нула прибавена друга, или колкото щете други, тя не ще получи по-голямо значение от нула” – тези думи на Дядото вероятно са от онзи период, в който от БСДП се отделят различни идейни дружинки. Разприятеляват се бурно заради някоя статия, но и бързо се сдобряват. През 1903-а обаче загубата за партията е голяма – със Сакъзов си тръгват едни от най-ярките й личности и пера. Впоследствие доста от тях ще основат нещо като „ляво крило” в „дясната социалдемокрация” (т.нар. анархолиберали, или Български социалдемократически съюз-пролетарии). През 1919-а повечето ще се върнат в партията-майка. Сред напусналите са секретарят Харлаков, публицистът Георги Бакалов, първият преводач на Маркс в България Евтим Дабев, юристът Никола Габровски, в чието лозе социалистите се събират преди Бузлуджанския конгрес, Иван Кутев и др. Последният е известен с това, че година преди основаването на партията като ученик в Стара Загора превежда и издава „Комунистически манифест” (не е известно да има роднинска връзка със съвременния идеолог Антон Кутев, който нашумя със сравнението между социализма и СПИН; прочу се и като водач на нелегалното партийно движение във виртуалните мрежи и форуми).
През 1924 г. разделението е вече не само на идейна, но и на класова и дори на културна основа. След социалистите от женевските университети и „чучулигите” с брадите идват млади self-made български социалисти – рожби на класовата борба, която вече се е разгоряла в обществото. Белезите на новото поколение може да се видят дори в облеклото: каскетите заместват широкополите шапки. По време на „левосектантите” секретарските длъжности на вече нелегалната партия се заемат от Петър Искров и Илия Василев-Бойко. Макар и сравнително млад, Георги Димитров попада в групата на „старите”, заклеймен е и е изхвърлен от ЦК заедно с Васил Коларов и Станке Димитров-Марек. Чак през 1933 г., когато с ореола на световен герой от Лайпцигския процес Димитров пристига в Москва – „столицата на победилата пролетарска революция”, той се превръща в естествения и първи официален лидер на българските (вече) комунисти. Бойко също е привикан там и през 1937 г. следите му се губят в лагерите на Сталин. Партията в България вече се ръководи в нелегалност от Трайчо Костов.
Когато през 1946 г. се завръща в София и става премиер, Димитров започва да подготвя за свой партиен приемник Вълко Червенков, който е женен за сестра му Елена. Това е и първият случай на откровена семейственост по върховете и издигане по роднинска линия, които неведнъж ще водят до деформации. Гените може да си правят лоша шега дори с децата на гениите, пък какво остава за по-обикновени политически дейци…
На свой ред Червенков изпитва на гърба си „любовта” на партията, когато в процеса на десталинизация е заменен от Живков и е изключен от БКП за 7 години. На мястото на грубите репресии идва префиненото насилие. Като дете доц. Генчев често е виждал Червенков в центъра на София – „беше като политически затворник на малко по-свободен режим, който непрекъснато се набива в очите на българското общество”. По „Граф Игнатиев” или „Струмица” бавно стъпва самотен едър човек, а в периметър от няколко метра няма жива душа – минувачите го заобикалят отдалеч. „Изглеждаше като първия астронавт на Луната…”
Важно уточнение според историка е, че до 1944 г. Москва не е залагала в българската партия на някаква определена линия, а винаги на по-силното крило, което и да е то. Представители и на двете крила са ставали жертви на сталинските репресии, без самите те да търсят възмездие за вътрешнопартийните си опоненти.
Колкото и да е различна ситуацията днес, външното влияние на новия център пак е забележимо. Председателството на Сергей Станишев в БСП със сигурност щеше да бъде оспорено много по-бурно, ако той не беше лидер на ПЕС от 2011 г. Докато от Брюксел не дойде нова парола, тонът за песен едва ли ще се смени.
Още Благоев е забелязал, че българската политика се прави три четвърти навън и само една четвърт в страната. Междувременно все повече вляво стават онези, които считат, че истинската промяна е невъзможна, докато не запеят чучулиги в някое лозе.
Източник: списание „Тема”, брой 7, февруари 2014
