Търсене в този блог

четвъртък, 15 август 2013 г.

Страници от живота на Георги Кирков

 

Георги Кирков – Майстора е роден на 27 август 1867 г./ по нов стил;  по стар стил-15.08./, а издъхва на 25 август 1919 година. Странност на съдбата – кръгът на петдесет и една годишния живот така точно се затваря. За него е трудно да се говори и пише, защото досегът с тази голяма личност сякаш подсказва, че никой не би могъл да каже нещо по-остроумно, по-образно, по-точно и по на място от Майстора. Впрочем още от детските си години, както твърдят негови близки, той се отличава със своята неповторимост. Георги Кирков се ражда и израства в Плевен, в едно авторитетно, голямо, патриархално, патриотично, традиционно русофилско възрожденско българско семейство, където борбата за национална свобода, а също и знанието, трудът, книгите, културата се ценят и уважават високо.

 Духът в този дом определя дядото на Майстора – Яко Кирков, който често влиза в разправии с поробителите в града, но за останалите българи, той е уважаван патриот, виден гражданин и общественик, общителен и религиозен.

Бащата Йордан Кирков получава добро образование за времето си – учи в Петропавловския манастир край Търново, а сетне при Емануил Васкидович, впечатлява съвременниците си със своята култура, познания и поведение. Взема живо участие във възрожденските национални борби за освобождение. По време на учителстването си във Враца той ръководи местното население за сваляне и изгонване на владиката Паисий, грък по произход. След като се връща в родния си град Плевен, той продължава активно да участва както в националноосвободителните борби, така и в укрепването на властта и българското управление след Освобождението.

В тази патриотична, борбена и културна среда израства Георги Кирков и така той е сред онези българи, които не само пренасят родолюбивата, нравствена, социална, културна атмосфера на българското Възраждане, но и последователно, всеотдайно и безкористно отстояват нейните ценности и същност в следосвобожденската епоха на България.

Георги Кирков е десетгодишен, когато родният Плевен преживява ужасите на обсадата и няколкомесечните борби на руските войски за освобождение на града от турците. Заедно със своите близки и връстници Георги с огромна радост посреща победния ход в града на “белия генерал” Скобелев, обикаля казармите, любува се на дългите пушки и униформите на руските войници.

След завършване на първоначалното си образование семейната атмосфера, обвързаността на Киркови с Русия, предопределят и заминаването на Георги Кирков през 1879 г., за да продължи образованието си там. Той учи в град Николаев, в Александровската гимназия, и е настанен в Южнославянския пансион на Тодор Минков, където по същото време учи и така близкият му духовно, интелектуално негов приятел Алеко Константинов .

Личностното самоизграждане на Георги Кирков е сложен и продължителен процес. Така е винаги с надарените личности – при толкова съблазни и възможности трябва да се научиш на самолишение. Да можеш да отхвърлиш лесната победа днес, в името на едно голямо завоевание утре. И преди да победиш противниците си, трябва да се научиш да побеждаваш себе си.

Много преди да стане Майстора, Георги Кирков се учи на самодисциплина в Южнославянския пансион. Това е неговата лична Петропавловска крепост. Той мечтае за „чистата и святата република“ на Апостола, за царството на бедните и гладните, за един бог – защитник на робите. И чете с упоение Чернишевски, Добролюбов, Белински, Достоевски, Гогол и Салтиков-Щедрин. Великите руски класици го облъчват с нравственост, хуманизъм и жертвоготовност. Нихилисти, анархисти, народоволци тревожат мислите и сънищата му с аристократичното пренебрежение към цената на собствения си живот, с готовността си да умрат за една идея. Така е до напускането на пансиона.

 Тези години са изключително важни за неговото интелектуално развитие и социално мислене, разпалва се неговото свободолюбие и силен стремеж към търсене на истината. След престоя си в Русия Георги Кирков остава завинаги обвързан с Русия, с нейната култура, с руския народ и революционните борби и е категоричен противник на руския абсолютизъм, самодържавието, монархизма и бюрократичната система.

През 1886 г., недоволен от порядките в пансиона, свободолюбивият Георги Кирков се завръща в родината си. Още същата есен постъпва в Априловската гимназия в Габрово, където е и срещата му със зародилото се социалистическо движение и с неговите активни представители Евтим Дабев и Тодор Постомпиров. По-късно в Търново и в Русе той дейно се включва в редактирането на списанията “Труд” и “Развитие”, учителства в родния си край. В тези години започва и увлечението му към литературните занимания, плод на което са две стихосбирки и кратки пиеси, които никога не успява да издаде.

Тогава отново се разпалва неговата страст към театъра и режисурата. Съживява дейността на плевенското читалище “Съгласие” и не случайно остава в паметта на съвременниците си като създател на плевенския театър, който до годините на демокрацията справедливо носи неговото име – Плевенски театър “Георги Кирков”.

Кирков успешно завършва и Школата за запасни офицери, което му отваря пътя към държавната служба – служител в Картографския институт към Министерството на войната. А след успешно положен конкурс е изпратен да учи в Картографската школа във Виена. Престоят, обучението във Виена му дава много и заради това Кирков до края на живота си говори с голям възторг за своите студентски години там .

Младият Кирков не само придобива европейско образование, запознава се отблизо с блестящата виенска култура, с всички забележителности на австрийската столица, посещава галерии, изложби, следи отблизо репертоара на Виенската опера, посещава симфонични концерти, макар че живее оскъдно.

Така студентския си живот той посвещава на своето културно и политическо усъвършенстване.

Георги Кирков е и в близък контакт с австрийското социалистическо движение, участва в събрания и демонстрации на виенските работници, слуша речите на неговите ръководители. Същевременно той взема непосредствено участие в митингите, демонстрациите, протестите на виенските работници и научава от близо какво означава масова организация, масова агитация и работа сред трудовите хора.

Всичко това окончателно определя неговото място в обществото, неговите социални, политически и идейни позиции, а също и неговата убеденост, че неминуемо и България, въпреки своята изостаналост, върви по пътя на пролетарското движение и социалните идеи. А системното и задълбочено четене на “Arbeiter Zeitung”  и следене на внушителния и разнообразен социалистически печат в австрийската столица, го кара сериозно да се замисли за необходимостта, като се завърне в Отечеството (както обича да нарича България), да основе такъв работнически вестник.

От диагнозата на Дикенс до терапията на Маркс има само една крачка и Георги Кирков я прави по „Рингщрасе“, на величествената първомайска манифестация през 1892 година. Пред очите му се случва нещо невиждано нито в Русия, нито в България до този момент: стотици хиляди хора са намерили сила и вяра, организирани в работнически синдикати и в своята собствена политическа партия, да се борят  за социална справедливост, човешко достойнство и демокрация.

През същата тази година Георги Кирков вижда с очите си мощта и историческия оптимизъм на виенския пролетариат. Разбира, че комунизмът отдавна вече не е призрак, заключен между страниците на “Манифеста“, а реалност, без която е безсмислено да съществува.

Личното му запознанство с лидерите на Австрийската социалдемократическа партия – Виктор Адлер, Фриц Аустерлиц и Франц Шумахер, не само довършва оформянето му като марксист, а до голяма степен предопределя и бъдещата му съдба на пролетарски творец и политик.

Виена трасира и пътя на Кирков към другата велика столица на европейския социализъм – Берлин. Теоретичните статии на Кауцки, социалните анализи на Меринг, футуристичните прогнози на Бернщайн шлифоват интелекта му и го въоръжават с оптимизъм, дързост и търпение. Във Виена младият Кирков разбира, че ориенталският застой на българския политически живот е само измамна привидност, че под мъртвите води на либерално-консервативното блато клокочат енергията и силата на бъдещото пролетарско движение. В ръцете си държи доказателството – първите броеве на вестник „Работник“ и на списание „Социалдемократ“. Благоев и Габровски са изпълнили „нравствената задача на интелигенцията“ и са създали Българската социалдемократическа партия. И колкото и слаба, и малочислена да е тази партия, тя вече разполага със свое собствено издателство, с печатници, вестници и списания. Местните партийни групи са впрегнати в неравна политическа борба и писмата от България напомнят, че всеки трябва да заеме мястото си на барикадата според съвестта и убежденията си.

Кирков няма никакви съмнения – нито за мястото си, нито за ролята си в тази борба. Гнетят го само времето и разстоянието, макар да съзнава ясно, че каузата му е до живот.

В политическия си дебют Георги Кирков използва най-силното оръжие, което притежава – литературната си дарба. Още първите му статии в „Социалист“ показват, че до блестящите пера на българския социализъм се нарежда истински самороден талант. Един публицист с богато творческо мислене, европейска култура и мощен полемичен заряд. И още нещо: с блестящо чувство за хумор, тънка ирония и унищожителна сила на смеха.

Така от 1895 г., след завръщането си в България, Георги Кирков заема своето неоспоримо място в средите на блестящата българска интелигенция след Освобождението, но наред с това се доказва като дълбоко уважаван и обичан политик, организатор, трибун, журналист, публицист, творец, като един от създателите и ръководителите на Българската работническа социалистическа партия.

Майстора е основоположник на социалистическата журналистика и  публицистика в България. През 1895 – 1896 г. неговото страстно перо зове, вдъхва оптимизъм и сочи пътя от страниците на вестниците “Социалист” и “Работник”. На ІV конгрес на БРСДП настоява за основаването на вестник на работниците, за което мечтае още от Виена. Наскоро след това се установява в град Казанлък, основава “Работнически вестник” и става не само негов главен редактор, но и главен сътрудник. Чрез вестника изгрява талантът, майсторството на блестящия журналист и публицист – Георги Кирков.

“Работнически вестник” е списван с невероятно майсторство и социалистически дух. За кратко време той е автор на огромно количество блестящи статии, фейлетони, стихове, някои от които (“Дружна песен”) дори се запяват от почитателите му.

Провалите и пораженията на работническата кауза изживява като свое поражение. Тогава става сприхав, „нервен“ – по израза на Благоев, безпощаден и към своите, и към чуждите. „Водачите на калабалъка“ – така той нарича лидерите на широките социалисти – правят всичко възможно, за да избегнат пряката полемика с него. Защото убийствените му характеристики се превръщат в политическо клеймо, от което няма отърване за цял живот. Неговата принципност стои по-високо от политическата целесъобразност. Довчерашните му съмишленици в партията, „широканците“, с години не могат да проумеят готовността му да се лиши от толкова близки приятелства, привързаности, стари спомени и роднински връзки. Само той знае цената на тази лекота, с която проправя пъртината на пролетарското движение в България, цената на болката от личната си драма и преодоляването на скритите съмнения. В дни на тежки изпитания той е бодър, дързък и уверен в собственото си идейно и интелектуално превъзходство.

Впрочем със своите, с единомишлениците си, Кирков е съвсем друг. Около него винаги витае атмосфера на жизнерадост и веселие. Смехът го следва навсякъде и му отваря всички врати. Простият „работен“ народ го обича като светия. Посрещат го и го изпращат като свой най-близък другар – всички бедни хижи са отворени за него.

На конгреса на БРСДП през 1898 година Кирков е избран за член на Централния комитет на партията, какъвто остава до края на живота си. При разцеплението на партията на Русенския конгрес през 1903 застава на марксистки позиции, присъединява се към "тесните социалисти". На същия конгрес е избран за касиер на ЦК, какъвто остава до смъртта си.

„Любвеобилний брате во идее“ – така се обръща към него Димитър Благоев в едно писмо от 1898 година. Такива думи от устата на Дядото се отронват много, много рядко. Те означават безгранично доверие и признание след проверката на дългогодишни изпитания. Те са винаги заедно – в редакцията на „Работнически вестник“, в партийния клуб на улица „Цар Симеон“ и вечер в партийната кръчма „Златният елен“.

При толкова заложби и таланти Георги Кирков намира най-добрата възможност за цялостна себеизява в парламента. Едно свидетелство на Койка Тинева: „От всички кулоари на заседателната зала депутатите се надпреварваха да заемат своите места, за да не пропуснат нито една дума. Кирков бичуваше политиката на разните буржоазни партии с олимпийско спокойствие, с необикновено съзнание за своята правда. Особена сила се излъчваше от неговите речи, когато трябваше да рисува гледището на партията по даден важен въпрос. Той с такава непоколебима увереност говореше за бъдещето на човешкото общество, че всекиму се струваше, че даже и най-върлият противник ще се разколебае пред неговите аргументи...И на всяка реплика той отговаряше така конкретно, с такова остроумие и духовитост, че цялата зала се заливаше в смях.“

Кирков участва в работата на Щутгартския(1907) и Копенхагенския(1910) конгрес на Втория Интернационал. В Щутгарт се среща с Ленин, което допълнително му повлиява да застане на марксистки позиции. През 1909 присъства като гост на конгресите на сръбската и на чешката социалдемократическа партия. През 1917 година присъства заедно с Васил Коларов на конгрес на Цимервалдската левица в Стокхолм.

Разгромът в Междусъюзническата война, първата национална катастрофа дълбоко разстройват здравето на Майстора. И не само лишенията по фронтовете и безсмислените загуби, а бездарието на българската буржоазия, пропиляла епичните усилия на цял народ, го гнетят жестоко. Поради това Кирков се провиква в парламента: „Вас вече закон не ви лови, господа! Вас ви лови революцията.“

Великата руска революция само засилва увереността му в неотвратимостта ú на българска почва: „Победата на социализма е така неизбежна, както е неизбежен изгревът на слънцето“ – пише Майстора малко преди смъртта си.

Майстора живя и умря със съзнанието, че е участник в „последния бой“, във величавата битка за една нова духовност, за една нова цивилизация. Той знаеше цената на смеха, както знаеше и кой ще се смее последен.

 Време е да разтворим страниците на неговия живот.