Търсене в този блог

петък, 30 август 2013 г.

Политическо говорене и политически език - Максим Мизов

Изказване на Максим Мизов на национална среща-дискусия на тема:

„ Управлението на България в условията на тристранна коалиция”   

организирана от  Федерация „Открит форум” в БСП  на 1 юли 2006 г., София, НДК

 



Аз не съм член на „Открит форум“, но слушах с много голям интерес дискусията досега и искам да се спра на два-три проблема, които Красимир Премянов фиксира в своя доклад, и по моему са много съществени. Той някъде по средата спомена за тези неблагополучия на политическото говорене в рамките на тристранната коалиция и първият проблем мисля да бъде точно този – за политическото говорене и за политическия език.

По някаква странна или закономерна последователност, в историята има такива периоди на развитие или на падение на едни или други политически езици. Днес много усилено се говори за колапс на езиците, за агония, даже за смърт на политическите и даже на другите езици – и естествени, и изкуствени.

Поне що се отнася до лявото говорене, до левия политически език или по-скоро до левите политически езици, една такава диагноза, която външно като че ли е много страшна, е всъщност реалност. Реалност, при това драматична и трагична за българската политическа и обществена действителност, реалност и за страни с много развита демокрация, като Западна Европа. За разлика обаче в Западна Европа, един такъв дебат продължава и кипи, той е стимулиран по всякакъв начин за един ренесанс, за търсене на някаква нова идентичност на левите политически езици.

В контраст с една такава визуализация на една такава тематика, у нас почти не се говори. У нас по проблемът, който беше фиксиран тук, за медийното представителство, за медийните попълзновения на едни или други политически елити или фигури в медийната панорама, има съвсем други инструментални, клиентелни, утилитарни или меркантилни основания и употреби, но съвсем не във връзка с някаква историческа или идейно-политическа алтернатива, с някакъв исторически проект. Това всъщност е голямата болка на левицата или на левиците в България в определен контекст. И аз мисля, че тук, на базата точно на тази деструктивност, на тези анорекстични леви езици, които блудстват и които протяжно се влачат в рамките на една прекалено забързана обществено-историческа действителност, ние сме свидетели на много страшни предзнаменования.

Не беше само това, което Боян Киров сподели, за пришествието на монарха, но то беше свързано и с още нещо друго. Именно тази анемия, тази конвулсия, този неописуем гърч на левите езици, специално на лявата езиковост в рамките на БСП доведе до едно тотално заслепение по един пулверизиран с морализация политически език, с една лексика, с която Симеон Сакскобургготски се появи на историческата сцена на България. И бързо се видя, че една такава пулверизирана вербалност капитулира и девалвира. Обаче това сякаш не вразумява българското общество и част от българската левица или от елитите в българската левица дотолкова, доколкото сме свидетели на едно засилващо се пришествие, на една отнесеност на немалка част разколебани електорални сегменти, които търсят сега упование в едни кресливи популистки, демагогски вербални техники, присъщи и на „Атака“, и на Бойко Борисов, и на други.

В рамките на тези 15 години ние сме свидетели на един колапс на политическите езици, от една страна. Този колапс има много измерения и едно от тях е пак свързано с една глобална сегашна тенденция, която се отнася до силно редуциране на критичното, за сметка на раздуване, на хиперболизация на критикарското. Ние не виждаме нещо по-различно и от нашата обществено-политическа действителност. Няма съзидателна творческа критика, няма критика, която така перманентно и съживяващо да дава някакви нови контури или визии на това общество, на тази държавност като институционалност и като политическа прагматика, която би следвало да устройва бъдещето є, пребъдването на българското и на българската национална културна самобитност.

Тук другарят Тихомир Стойчев обърна внимание точно и на тази необходимост да се говори за драстично свиваната, репресирана, ритана в ъглите тематика. Но тя е още по-злополучно поставена дотолкова, доколкото в самото начало на прехода именно леви интелектуални кръгове и леви политически кръгове се дистанцираха от едно мащабно говорене по такива проблеми. Свидетели сме на едно разгулно мащабно пренаписване на историята, и то не еднократно, в която хората с ляв манталитет, с лява оценъчна и мисловна натюрелност изобщо не участваха. Или ако участваха, то техните гласове не се чуваха. Езикът винаги в историята е бил власт и е бил инструмент за транспортиране на някакъв социокултурен и национално-културен интензитет и опит и точно затова би следвало да се използва повече. Но в нашата ситуация, в тези преходни реалности при нас това не беше получено като един очеваден факт. Нещо точно обратното, имаше тотални последователни и разрастващи се злополучия в тази езиковост.

Паралелно с това, Краси Премянов обърна внимание и в доклада, и след това в един от отговорите си на кадровата политика. Вярно е, че – мисля, че беше в средата на 90-те години, той беше инициатор на една двудневна конференция точно по подготовка на пленума по кадровото обновление на партията и аз мисля, че това беше едно от най-добрите събития на висок диалог, на творчески и креативен потенциал на идеи. Ако сега прочетем този сборник, който беше продукт от тази конференция, ще видим колко неща са останали нереализирани и колко неща са абсолютно съзвучни с аритмиите на днешното ни политическо и историческо всекидневие. Значи ние не вадим поуки от това, което сме го имали като даденост или като някакво прозрение, като някаква пътека, по която може и трябва да се върви.

Обаче проблемът с тази кадрова сбърканост или пък непохватност за търсене на онези кадрови сегменти, които да могат да влязат в различни равнища на институционалните структури, има и друго измерение. Тук другарят Стойчев е прав донякъде, че имаме политици, но нямаме управленци. Аз ще го допълня – имаме и управленци, но за съжаление нямаме държавници. Поне в изпълнителната власт от началото на прехода ние нямаме държавници, които да демонстрират и на практика да доказват точно това – че могат да се загърбват, да се надмогнат теснопартийните интереси, че могат да се загърбят дори страсти и предразсъдъци и да се търси някакъв друг път към едно държавническо и всенародно добруване или поне към облекчаване на тези многострадални изпитания и премеждия, които обществото и народът претърпяха през годините на този преход.

Проблемът тук е свързан с друго нещо. Това е нещо парадоксално. Левицата в целия си исторически биографичен опит винаги се е свързвала и разчитала на интелектуални кръгове или на ярки интелектуалци като фигури на политическия живот. Обаче какво се получава на практика?

След началото на прехода, ние, по едни или други причини, които може или пък не си заслужава обстойно да тълкуваме, разкъсахме връзките между партията и интелектуалните среди, между интелектуалните елити на нацията. Ако смятаме, че и сега, в последно време, само официозното награждаване на едни или други заслужили интелектуалци в миналото е достатъчен акт, аз мисля, че това е по-скоро нещо куртоазно, но то не е работещо.

Това не е само наша горест и орисия. Това е драматизъм и трагизъм и на други страни, изобщо на цяла Европа. Има едно тотално редуциране и изблъскване на интелектуалните елити и оставането в една глуха ниша на себеговорене или на самодостатъчно говорене без резонанс към обществото. Това е още по-лошо за нас като общество, дотолкова, доколкото в прехода към една друга такава историческа ситуираност би било необходимо да се търсят гласовете точно на тези хора, които са прононсирани или пък са легитимно всъщност представители и сторонници или защитници на историческата памет или историческото въображение на една нация.

За съжаление обаче, в рамките на нашия преход ние не виждаме нещо такова. Ние виждаме точно обратното. Едно тотално разчитане на хора, които са професионални експерти, които работят ад хок, които работят на парче. И може би самата задъхана, конвулсивна политическа конюнктура съдейства за нещо подобно. Експертите работят за момента, те работят в рамките на един мандат, може и на половин мандат. Те нямат тази визуализация за исторически хоризонт и не искат да имат. Значи остава на интелектуалците, на хора, които са свързани особено пък с левите елити, които винаги са търсили някакво транслитициране далеч в историческите хоризонти, да прогласяват или да отстояват едни такива визии за лявото, за социалното, за солидарното, нещо, което ние говорим по един много аморфен език. Това е драматизмът и това е трагизмът.

Започнало се е от началото с едно тихомълком прокарвано в политическата езиковост състояние, че трябва да има постепенно одесняване, свиване на радикализацията на левия език, подменяне на цели такива категориално-понятийни редове, с някакви други евфемистични или пък други вербални конструкции. Започва с изтласкване на един езиков репертоар, който донякъде беше основателно и обективно необходимо да бъде изведен от употреба дотолкова, доколкото историческите реалности изискваха някакви нови словосъчетания и друг тип на политическо говорене.

Същевременно обаче, паралелно с това се получи една амортизация, една тотална аморфизация и ето, нашето общество от един такъв френетичен унес със самото начало на прехода, когато очакваше с широко отворени очи и с уши, готови да чуят и най-малките нюанси на политическото говорене на зараждащите се политически формации тогава, сега е достигнало до едно положение на парализа или поне на пълно отегчение, на досада и на презрение към всякакъв вид политическо говорене. Това е много страшно за всички политически елити, но то е най-страшно за левите политически елити, които винаги искат тяхното ехо да резонира дълбоко в душите и сърцата на колкото се може по-големи социални маси от хора.

Значи ние виждаме тук, че от една страна, обективните обстоятелства, а от друга страна, самият субективен фактор в левите формации доведе до това ограничаване. Дали пред нас не съществува само едно изменение, което не бих казал, че е най-печелившото – да търсим политическата вербалност в медийното пространство само на интервюиране на подбрани, селектирани по порода, по сорт и представителство фигури от един или друг ляв политически език. И без да се дава възможност на други хора от тези формации да говорят. Една такава капсулация ни лишава от нещо важно, което всъщност е солта на съвременната акустика. Това е проблемът за нюансирането в политическото говорене. Ние нямаме вече политическо нюансирано говорене. Почти всички леви и десни говорят по един и същи начин. Ако има нюансиране, то се стреми да бъде по-скоро спекулативно или пък да бъде прикривано, да бъде евфеминистично. Но това е много лошо за лявото политическо говорене. Това е много лошо за левите интелектуалци, които са замлъкнали, или които не искат да говорят, на които не им се позволява да говорят.

 Значи тук има пак една редукция на възможности… Това е още по-драматично и трагично в рамките на един преход към общество, което говорим, че информационното е най-важно, когато езиковостта е на първо място. Значи проблемът за пребъдването на едни или други езици не стои само по отношение на националните езици, той стои и по отношение на политическите езици, които са инструмент или гаранция за пребъдването или пък за взлома и гибелта и на национални, и на етнически, и на национално-културни езикови практики и традиции.

Виждаме, че в това отношение има много неща, които да се желаят.

Този проблем е свързан и с още нещо. Той е свързан с тази невъзможност да се говори по начин, който е атрактивен, по начин, който е дълбоко смислен, говори се с евфемизми, говори се аморфно, говори се без едни такива гирлянди от словосъчетания.

Ако видим историята на левицата, на всеки един етап, поне до 60-те–70-те години, ще видим, че на гребена на политическите движения и на историческите събития са хора, които са майстори на словото. И лидерите винаги са били майстори на словото. Но за съжаление, тоталната тенденция е нашите лидери в левицата и на Запад, и на Изток да стигат до параметрите на интервюиране, на някакви такива малки, компресирани изказвания, които търсят политическия ефект, които обаче са много завоалирани, които са по-скоро свързани с нещо друго, за което тук не стана проблем.

Значи това е един много важен въпрос. Тоталната класова деструкция, тези тенденции и процеси на класово преструктуриране на нова социална стратификация дадоха за първи път в историята на политиката една възможност на политическите езици, особено пък на левите политически езици и на политически елити да търсят определени оправдания, за да могат да разширяват социалната база. Определен хоризонт за инструментализиране на търсенето на такива електорални сегменти. Това води, от друга гледна точка, до един картбланш за манипулиране от страна на левите елити с електората. Едно постоянно или пък епизодично манипулиране на тези електорални сегменти вече е предвестник на други разочарования.

И последното, на което бих искал да се спра, е нещо, за което не стана дума директно, но за което всъщност всички вие говорихте. Това е проблемът, че от началото на прехода се постави един радикален проблем, едно търсене на един нов обществен договор. Така или иначе, през всичките тези 15-16 години обаче не се достигна до такъв нов обществен договор. Винаги се говореше от всяка нова политическа формация, която идваше на власт, че тя ще е защитник и ще е пионер в прокарването на новите територии на историческото определяне на нацията на такъв обществен договор, но за съжаление не се получи на практика.

Ние сме в предверието на един пореден колапс. Тогава, когато обществото, което ни кредитира левицата и тристранната коалиция с определени очаквания и с преценки за един такъв обществен договор, сега се тресе от едни мъртви, глухи, тихи вълнения, които обаче са предзнаменование точно за това, за един несъстоял се обществен договор. И като си помислим, че в началото на прехода в 90-те години точно лявата партия беше глашатай на тезите, на парадигмите за национално единение, за национално помирение, за национално съгласие и т.н. и за това, което Краси Премянов каза, за използването на целия човешки потенциал на нацията за добруването на държавата и на обществото, ние виждаме, че тук, пред нас, има много сериозни пукнатини, много големи разломи и цепнатини, от които изпълзяват повече тревоги и опасности, отколкото добри очаквания.