Търсене в този блог

неделя, 11 август 2013 г.

Двете партии в БСП - мит или реалност - проф. Чавдар Добрев

Започвам да обсъждам проблем, който и за мен е дискусионен. За първи път го поставих в студията си „Левите противоречия”, но така си и остана недовършен в моето съзнание. В тази публикация поставих въпроса защо в най-решителни исторически моменти след 1989 г. елитът на БСП почти винаги, а всъщност винаги, е разединен. Разединение, което довежда до напрежение в партийните организации, до конфронтация в партийното ръководство по най-важни страни на икономическото и духовното развитие на България, по нейната геополитическа ориентация, но и до остри сблъсъци, свързани с фундаментални разминавания по стратегическите и тактическите принципи и ходове на лявата ни партия, по генералните оценки за нейното минало и перспективи.Ще кажете, това е животът. Ще напомните, че закон на диалектиката са противоречията, които могат да бъдат и остри, а понякога на фаза антагонистично срещане на интереси. Нямам самочувствието да поправям диалектиката, заради това ще махна с ръка и ще се съглася с такова „философско” отношение към дилемите на нашата партийна действителност. Това обаче няма да намали ни на йота основанията на онова, което искам да споделя. А то се отнася до категорията „ляво пространство”, както и до категорията „лява партия”.

Как стана преформатирането на БКП в БСП?

В „Левите противоречия” констатирах, че след 10 ноември 1989 г., в ситуацията на кардинално реформиране на бившата БКП, преименувана на Българска социалистическа партия, лидерите на партията и конкретно Александър Лилов, не са отчели един важен фактор. Това, че соцпартията тепърва ще функционира в условията на едно демократично общество, което, с каквито и евфемизми да го титулуваме, си остава буржоазно, капиталистическо, макар и с представките „нео” и „пост”. Вярно е, че тогава положението беше екстремно в държавата и редица актове, включително в партията, бяха извършвани прибързано. Освен това през онези няколко години нашите сънародници масово попадаха под хипнозата, че с експреса на „хуманния” високоразвит капитализъм България с бързи темпове ще настигне Швейцария.

И тук са забележките ми, които засягат лицата, изготвили модела и профила на БСП като наследник на БКП в новите обстоятелства на историята. Колкото и да е изглеждало невероятно тогава, че след двайсет и четири години ще бъдем най-бедната държава в Европейския съюз, с най-варварски разрушената икономика и духовност, с огромна маса бедняци и тънък елит от свръхбогати, идеолозите на БСП, тъй като са закърмени с „Капитала” на Карл Маркс, е трябвало да са наясно, че буржоазното общество, рано или късно, ражда социални диференциации, противоречия между труда и капитала, от които няма как да избяга и бъдещето информационно общество. А това означава, че с развитието на новите обществени отношения и у нас в лявото пространство ще се появят нов тип различия върху социална основа, нови групови интереси и противоречия, нови деления между бедни и богати, непознати в периода на социализма. С други думи, атомистичният принцип, характерен за настъпващия обществен развой, няма как да не стимулира обособяването на конфликтуващи едни с други социални, морални, поведенчески императиви в левия сектор, всеки един от които ще иска да го притежава изцяло, а при завареното положение и да държи камертона в единствената безспорната като национално влияние лява партия.

Твърде възможно е през 90-те години Александър Лилов да е смятал, че БСП ще намери допълнително ефикасни начини и форми, за да урежда връзките си с останалите комунистически и социалдемократически формации. Но вътрешнопартийната групировка Обединение за социална демокрация (ОСД), ръководена неформално от Андрей Луканов, и само формално от Чавдар Кюранов, промени първоначалния замисъл. ОСД направи всичко по силите си, за да отдалечи миниатюрните компартии от БСП. Спомням си как в средата на 90-те Николай Камов – един от тогавашните лидерите на соцпартията (в началото послушник на Лилов, а после „еволюирал” в десен социалдемократ), щедро обещаваше на българските комунисти, че ако се обединят, ще попаднат в Народното събрание. Докато социалдемократите извън БСП оседейци априорно ги приемаха за кръвни роднини и съоснователи на задаващата се обединена Българска социалдемократична партия.

Мисълта ми е, че през 90-те години на 20 в. бяха неоценени/недооценени структурообразуващи процеси, които през следващите няколко десетилетия настъпиха в българското общество. Не се прецени, че тези процеси ще се отразят пряко върху лявото пространство у нас, върху живота и дейността на най-голямата лява партия – БСП. И наистина, соцпартията в кризисни моменти по време на прехода, неведнъж, въпреки логото „единство”, сама попадаше в епицентъра на вътрешновидовата борба, на ожесточените групови противопоставяния, на интригите и взаимното публично обезсилване, мотивирани нерядко от лична омраза и ненавист.

След 1989 г., под предлога, че са прекалено ангажирани с политиката на Тодор Живков и тоталитарната система, бяха подложени на кадрови геноцид сериозно подготвени дейци на БКП, доказани държавници на България, управленци от села и градове с богат опит и приноси като професионалисти. През януари 1997 г. се стигна до конфликти на живот и смърт, до пирова победа на едно партийно крило и смазването на друго. Отново се прибегна до ликвидиране на изградени кадри, до преокомплектуване на елита и апарата на БСП. Тази практика на „обезкръвяването” продължи и през следващите периоди в резултат на новопоявили се партийни раздори, боричкания за власт, но и заради дълбоки идейни различия.

Различия между „първата” и „втората” партия в БСП

Такива различия не се съобразяваха с лозунга за партийно единство, напротив, те все по-определено се изявяваха в качеството им на центробежни сили. Според мен основната причина за изостряне на вътрешнопартийните сблъсъци беше, че ставаше все по-невъзможно различните жизнени позиции и социални роли да бъдат събрани и олицетворени от една-единствена масова лява партия: БСП. И това е така, защото у нас съсъществуваха вече редом, условно казано, „две партии” в соцпартията. Тези „две партии” синтезираха в себе си два типа представи за живота и модели за действие, характерни въобще за лявото политическо пространство. Наред с тези „две партии” се срещаха и множество междинни като политическа воля и активитет разбирания вътре в партията. Специфичното е, че и „двете партии” в БСП се градяха върху социалдемократическия фундамент и възприемаха себе си като действителни или евентуални членове на Социалистическия интернационал и ПЕС.

Колкото и да е приблизително, ще се опитам да очертая отделни качества на всяка една от тези две „партии”.

Първата партия” е повече приближена до политическия център и изпитва по-осезаема необходимост да се обединява със стоящите вдясно от нея малки социалдемократически формации. Втората партия” разполага себе си между политическия център и по-радикалните разбирания на оформените неголеми компартии. Първата „партия” обединява по-органично социални и либерални ценности. Неслучайно през втората половина на 90-те години Георги Първанов заяви, че БСП държи на либерално-социалната политика, че й е по-близък либерално-социалният модел. Втората „партия” дефинира категорично, че отстоява социалните ценности, че е привърженик на социалния модел. Кулминация в дейността на първата “партия” са Лесидренският форум, както и създаването на Нова левица („Солунската четворка”). Пилотният проект за стартиране на Нова левица предвиждаше столичната организация на БСП да бъде преобразена напълно, с цел да се формират първични организации на Нова левица: с ръководства от равнопоставени членове на договорилите се четири социалдемократически партии – БСП, партията на Александър Томов, партията на Николай Камов и социалдемократите, които по-късно избраха за свой ръководител Георги Атанасов. Връхно постижение на втората „партия” е последното заседание на конгреса на соцпартията, на който беше приета „Лява алтернатива” на БСП.

Първата партия” е по-настроена и на крайни политически компромиси с политическите опоненти, докато втората „партия” нерядко проявява по-голяма последователност в това отношение. Първата „партия” е на „ти” по-скоро с хората, спечелили от прехода Тя е по-мобилна в контактите си с „червената олигархия”, но и с представителите на „средната класа”. Втората „партия” е по-несигурен партньор на такива среди, но е сравнително по-отзивчива към интересите на бедните ни сънародници. И двете „партии” възприемат евроатлантическата ориентация на държавата. Но докато първата „партия” е по-склонна да се примирява с геополитическите дадености (тя например охотно прие чуждите военни бази на наша територия да бъдат не на НАТО, чийто член сме, а на САЩ). Втората „партия” като потенциал е готова като че ли да провежда по-самостоятелна външна политика.

Първата „партия” се разграничава твърде рязко от миналото на БКП, най-вече след 1919 г., когато се извършва „болшевизацията” й. Тя вижда в цялата история на компартията сектанство, исторически ограничености и тероризъм, заради който се извинява пред народа. Същевременно оценява социалистическия период като негативен момент в новата българката история с известни уговорки. Признава приносите на Димитър Благоев като възприема обаче с по-голямо рвение миналото на българските социалдемократи в лицето на Янко Сакъзов, д-р Моско Москов и д-р Петър Дертлиев като по-автентично благо за съвременната соцпартия.

Вторатапартия” не разделя така безапелационно периода на БКП до нейната „болшевизация” от периода след това. Тя смята, че ценен исторически влог на БКП е и нейното „революционизиране” през 20-те години на двайстото столетие, и нейното водачество в класовите борби през 30-те години, и нейната ръководна роля в антифашистката съпротива през 40-те години. Времето на социализма след 1944 г. тази втора „партия” го оценява като исторически етап на модернизация и възход на страната, като време, през което българите преживяват истински прогрес като жизнен стандарт, всестранно позитивно развитие и забележителен подем на науката и културата.

Едва ли има смисъл да търся и посочвам други примери за отликите между условно категоризираните от мен „две партии” в БСП. Но при наличието на такива две политически субстанции, пулсиращи в една голяма масова лява партия, може да се разбере колко е трудно да се намира общ език и единодействие между тях, да се потушават разривите и противоречията. Животът на едната от „двете партии” обикновено протича като инакомислие на другата в зависимост от това кой е надделял в ръководството на БСП. Натискът, който изпитва поредният председател на партията, се трансформира в крайности. Или председателят налага собствената си воля за сметка на вътрешнопартийните опоненти и противници, или вътрешнопартийните опоненти и противници в даден момент успяват да дискредитират председателя и се освободят от него. В случая с Виденов за окончателното му изолиране като председател на БСП и премиер на страната се използваха сили и от противниковия лагер на СДС/ОДС.

В сърцевината на вътрешнопартийните конфликти и парадокси

За мнозина е нелепица, но за мен закономерност, че когато БСП е на власт или участва във властта, първите атаки срещу собственото управление се организират от вътрешнопартийни фактори. Така беше с Виденов. Така се случи със Станишев като премиер – първите упреци, че управлението на тройната коалиция е провал, че безхаберие и корупция царят в това управление, бяха „произведени” от елитни кръгове на соцпартията и едва след няколко месеца подети от лидерите на ГЕРБ. И сега първите разтърсващи „разкрития” за олигархичните свързаности на Орешарски и Станишев, за това, че преходът не е раждал олигарх от величината на Пеевски, първите възхити от кристалния и толкова чист морал на протестиращите, ги сътвориха членове на Националния съвет на БСП и депутати от „Коалиция за България”. За да се покаят пред „народа” от греховния лидер на собствената им партия, функционери на БСП даже станаха участници в протестите, по телевизии и радиа, олихвиха личната си непорочност и етика.

В „старо време” лидери на БСП, които обещаваха да напуснат нейните редици, извършваха начаса раздялата си с нея. Сега новите недоволни функционери на всеослушание реагират гневно против грешните стъпки на БСП и кабинета Орешарски, заричат се, че са готови да напуснат партията или парламента, а все не им достигат сили да скъсат с тях, все продължават да вярват, че без без тях слънцето на правдата няма да изгрее в соцпартията. Такива особи в ефира и печата наричат председателя Станишев с най-унизителни и долнопробни квалификации, които и крайно десните хардлайнери рядко използват. Демонстрират как възприемат БСП като лондонския „Хайд парк”, където могат до безочие да изливат волнодумството си, без да се съобразяват с критериите на толерантност и дисциплина. Искат непрекъснато оставката на Станишев, макар да знаят, че в този момент подобен акт ще работи против партията, че смяната на председателя става най-вече на заседание на конгреса, което ще се състои през есента т. г.

Станишев обаче мълчи. В последно време – мълчи повече! Защо мълчи и защо мълчанието му напоследък е прекалено? Какво той мисли за случващото се в София, доколко протестите са гласът на народа и доколко не са? Неволни ли са участниците в протестите, или подготвят заедно с президента, с куп олигарси и политици, заедно с Тренчев, с неправителствени организации и фондации антидържавен преврат против парламентарния и демократичен строй? Кой конкретно организира протестите, защо на тях се явяват толкова лица от паноптикума на „старата десница”? Ако протестиращите са заразени с такива пагубни дози антикомунизъм, антилевичарство, антибесепарство, те за предпочитане ли са пред партията на Борисов? И ако образът на протестите е толкова озъбен и провокативен, няма ли най-после да ни бъде обяснено защо тези протести се възхваляват от функционери и депутати на БСП, та дори и участват в тях?

Да, на Станишев му е трудно с отговорите. В сегашната ситуация всеки негов отговор може да бъде пародиран и отречен. По-лесно му е да задоволява общественото мнение с общи фрази. Те пък никому не са нужни. Така че председателят на БСП трябва да проговори по въпросите, които са съдбовни за родината и партията! Даже и за това обосновано ли е искането за импийчмънт на президента?

И във връзка с общото заявление на френския и германския посланици най-неразумно е да се обяснява, че то не било критика на кабинета “Орешарски”. Как да не е, като двамата посланици подлагат на критика именно кабинета “Орешарски”, а заедно с това призовават за незабавни избори, за изпълнение на желанията на президента Плевнелиев и на виковете от улицата. Улицата, която не предлага нищо друго освен остракизъм и взаимно мразене. Може би изричам нещо старомодно, но дипломацията в страна, която е суверенна, би поканила подобни персони като двамата дипломати незабавно да напуснат държавната ни граница. Или бъркам? С членуването си в ЕС, доколкото ми е известно, България не престана да е суверенна държава! Най-малко на Германия и Франция, гръбнакът на континентална Европа, им прилича да демонстрират поведение на надменни настойници на нацията ни. Ще попитам още как тъй Франция, с ляв президент, работи в български условия за интересите на българската десница, която е участник и водач на протестите?

Ще възразите – дипломацията е тънка работа! Но не трябва ли – пак се обръщам с въпрос - дипломацията също да носи глава на раменете си и да се движи с изправен гръбнак? Иначе що за дипломация е? Когато чужди държави, па макар и приятелски, нарушават международни спогодби и грубо се месят във вътрешните ни работи, дълг е на българската дипломация, на всеки национално отговорен политик и държавник, да пазят националното достойнство. Що се отнася до загрижеността на двамата посланици за европейските фондове, които получаваме, както и за ощетяването на германските и френските данъкоплатци, бих искал да видя сравнителна справка за разликата между получените от България еврофондове и между годишните ни вноски в ЕС.

Може ли невъзможното да стане възможно?

Не е моя работа да давам препоръки. Но ако можех да давам съвети, бих убедил Станишев по-пълно да осъзнае какво означава съжителството на „две партии” в БСП и какви изводи могат да се направят от това. Ако зависеше от мен, бих препоръчал по-органично и делово да се съчетават и изразяват интересите на споменатите „две партии” (ако са повече, значи и интересите са по-многообразни). Бих излязъл с предложение да се коригира формирането на партийните ръководства на различни нива, с оглед на тази даденост. И бих настоявал за постигането на съгласие по различни дискусионни теми и проблеми, когато това е възможно. Бих предложил, не заради личния интерес на председателя, да се подсигури числено надмощие на хората, които поддържат провежданата от него и съмишлениците му политика. Непременно бих включил в Изпълнителното бюро представители и на „двете партии”, според влиянието им в партийните организации и сред съмишлениците.

Днес председателят на БСП е призван да информира българската общественост и всички леви българи за подготвяния антидържавен преврат против парламентарната ни република и демокрацията! Ако тази истина не получи гласност, ако се позволи тя да бъде затулена от медийната пропаганда, на идващите парламентарни избори „Коалиция за България” вероятно ще получи доста по-ниски резултати от очакваните. Станишев през периода на подготовката на парламентарните избори през май 2013 г. и след това си позволяваше да взема нерядко еднолични решения по важни политически и кадрови въпроси. Надявам се, че председателят на БСП е извлякъл поуки от някои последни „фалове”. И още нещо. Ако се съгласим с условността, че съжителстват две „партии” в БСП, би трябвало контактите между тях да се осъществяват чрез постоянно договаряне и съгласуване. Това важи в най-голяма степен за периодите, когато БСП се готви за избори или участва в управлението! В този аспект отделни конфликтни практики в организации на БСП от последно време можеха да бъдат избегнати и във връзка с току-що казаното.

Сергей Станишев беше издигнат за председател на БСП от Георги Първанов. Струва ми се, че той извървя поучителен път на развитие като ръководител и по линия на идейното си съзряване. Няма как в началото да не е бил адепт на политиката, следвана от Първанов. Няма как и по-късно да не му е влияел идейния арсенал на т. нар. първа „партия”. Факт е обаче, че в течение на годините той промени вектора на разбиранията си: от привърженик на либерално-социалната политика той става привърженик на лявата социална политика. В доклада си пред последното заседание на конгреса Станишев формулира постулатите на новата лява алтернатива, разкри хоризонти на съвременното социално мислене. Тази лява алтернатива, според мен, е спасителна за отечеството, тя е и единствено възможният способ за плътно доближаване до народните интереси, за разширяване на социалната база на партията, за значимо увеличаване на симпатизантите на лявата идея у нас.

На този етап двете „партии” в БСП ще се борят за надмощие, а не за отцепване на едната от тях. Въпреки че структурирането на съвременното ни ляво пространство предполага съществуването на повече от една-единствена масова лява партия. В една променена ситуация идейните програми ще разкриват по-достоверно параметрите, които лявата партия заема в общото ляво пространство, ще очертават по-ясно социалните интереси, които се защитават. Ще отпаднат и еклектичните формулировки, и онези казуси, които са плод на инерционно мислене. Както подчертах, в сегашната обстановка е невъзможно да се реализират в БСП такива разделни процеси. Заради това на предно място излиза потребността от договаряния между двете „партии”, от съвместяване на интересите им, от издигане на можещи и авторитетни хора от контингента на първата и втората „партия”. Тук би трябвало да се изяви далновидността, тактът и талантът на председателя на партията, който би сбъркал, ако вместо диалога предпочете услугите на малък кръг близки до него партийни кадри.

Друг път, пишейки за различни събития и хора, съм изпитвал по-голяма убеденост и яснота, отколкото сега, когато конспектирам левите противоречия в БСП. В този момент, когато обглеждам обособяването на две „партии” в БСП, в по-голяма степен предполагам и предвиждам, колебая се и се лутам от една точка на истината до следващата, мъча се да намеря вярната посока на анализа, без да съм сигурен докрай дали съм я улучил.

Така е, все пак боравя с хипотеза!

И като всяка хипотеза, моята също е точна или неточна, добра или лоша, полезна или вредна. Дано не е вредна...

                                                             *     *     *

 

 

 Източник: в-к „Нова Зора, бр. 28 / 2013 г.   

 

Този материал се публикува само с познавателна цел. Това не означава непременно съгласие с автора, застъпените тези, гледната му точка и направените изводи.