Търсене в този блог

неделя, 4 август 2013 г.

НАДЕЖДА - Людмил Янков

 

      След сушата дойде големият дъжд. Изгорялата земя тръпнеше от жажда и нетърпение пред връхлитащото топуркане на първите ледени завеси. По улици­те Вече препускахи мътни потоци, остарелите канали се задъхваха от напиращи­те разгневени вълни. Прахта се превръщаше в кал и изчезваше в черните струи. Това беше незапомнен дъжд. Той идеше като потоп и отнасяше всичко проядено и несигурно. По неизменните си закони водите бързаха от върховете към долини­те. По пътя си търпеливо измиваше и най-черния сняг, оцелял неизвестно как по високите канари над облаците. Отнасяше най-упоритите сажди от покривите, изстъргваше и тинята, утаявана векове неунищожимо на дъното на пропасти­те.

     Вряха бързеите на времето. Отчаяно се мятаха в тях и бездушието на пре­успелите, и фалшът на ласкателите, парадността на призваните, трезвата пресметливост на безсърдечните и лигавите усмивки на лакеите. Като отровни мехури се въртяха във въртопите доволството на еснафите, зивистта на без­силните, страхливото съгласие на благонадежните, тихото изчакване на умни­те, мъдрото примирение на отчаяните...

     Безкомпромисния поток идеше от вярната посока. Помиташе бурно и из­мамната увереност на реформаторите, и болните амбиции на неразбраните. До­ри инертността на можещите беше повлечена от плуващите мехове на надути­те самохвалковци. Колебанието на безволевите умираше, повлечено към дъното от лепкавото нравоучение на грешните. Като големи обли камъни се търкаляха към долините неспособните да изправят сгънатите си гърбове. Те бяха забрави­ли посоката „нагоре" и с изтръпнали от навеждане глави и тела сега мъчително откриваха своето безсилие.

     А дъждът не преставаше. Това не беше предупреждение, това беше НАДЕЖ­ДАТА. Ръмжаха във водата раздавачите на милосърдие и очакване. Бяха загубили твърдата паважна опора под креката си. Хилядолетни условности загиваха в гнева на стихията. Само Човеците се изправяха от пенливите струи и търсеха опора със смелостта на очите си и силата на ръцете си. Искрите в погледите убиваха оцелелите вируси на чумата, наречени „притежание на собственост". Нямаше кой да получава многобройните дарени ... Водата отнесе и спомена за це­ните. Останаха само мечтите. За тях Хората плащаха с топлината на сърцата си.

     След дъжда от опаловите облаци в низините се изсипаха цветовете на всич­ки бистри небесни дъги. Планината затвори в пропастите си черните сенки на мрака. За нощите остана само среброто на звездните пътища. Всички видяха го­лямото огнено слънце. Блеснаха залепените от някогашен прах усмивки. Забраве­ни упорити цветя пробиха димяшата бетонна повърхност. Бяха запазили цяла­та си прелест и пресътворяваха закодираната в крехките клетки красота и простота.

     Истинските неща в света живееха за бъдещето. Децата непознаваха хорската корист, двойственост и безразличие. Сърцата им бяха отворена книга, в коя­то дори не се споменаваше за историята на алчния век. Децата нямаха нужда от поуки. Вече нямаше железни огради, заключени цветове и птици. Нямаше зазида­ни песни, гузно щипящи бетонни алеи и надменни огледални витрини....

     След дъжда децата идваха от любовта, а старите бяха по детски открити и мъдри. Нямаше вече възрастни. Имаше свят с милиарди деца, безброй ярки звез­ди и слънца за всички. Хората бяха честни и горди,

     ЕДИН НОВ ДЕН СЪС СВОЯТА ЛЮБОВ СПАСЯВАШЕ БЪДЕЩЕТО НА ЗЕМЯТА.

 

                                                         *     *     *

 

 

Из „Думи на Людмил Янков”,  сборник „Цената на мечтата”, изд. „Одисея-ин”, 2008