Търсене в този блог

неделя, 4 август 2013 г.

СТЪПКИ ВЪВ ВЪЗДУХА - Людмил Янков

 

Цяла вечност чаках този нощен сняг. Заваля чак през март, в самия край на моята суха и безплодна градска зима. Огром­ни неонови парцали застилаха пустите улици. Хората както винаги спяха, когато ставеше нещо хубаво. Белият шепот тихо покриваше калта и чернилката. Улицата пред мен се пречистваше. Което е винаги измамно. Светлият сняг се из­дигаше неусетно към фосфоресциращия мрак. Бялата стена се изправя към небесата. Да, разбира се, тук градът изпъл­зява под хълма. Притиска дъха ми със спомена за нещо от­минало и почти измислено...

       Натрупаните нерви от долината понякога избиваха в подобна на днешната лудост. Като магнит ме привличаха към себе си ослепителните снежни върхове. Нищо не може­ше да ме задържи в долината. Бях неподвластен на себе си. Това, дето трябваше да бъде собствена воля, въобще го ня­маше. Цялата ми градска същност се стремеше към чисто­тата на високата планина.

      ... По дяволите, не, не би трябвало да тръгвам толкова късно, ако имах поне малко „пипе" в главата си. Беше вече късен следобед. Пътят до заслона е обикновено два часа. Новият дълбок сняг коварно дебнеше заплеси като мен. Беше студено и влажно. По долината бързо пълзеше към върхо­вете морето от оранжеви облаци. Чувствах опияняващо сво­бодата да живея по собствена воля. Над мен беше само къс­че небе, все още синеещо в талазите на мъглата.

     Десетки пъти бях минавал по тази пътека. Мислех, че познавам всеки скален зъб, всяка гънка, всяко скрито под снега водно око. Затова и не се притеснявах от късния час. Снегът свойски пропукваше под стъпките ми. ПЛАНИНАТА БЕШЕ В МЕН. Със сърцето си търпеливо се вслушвах в нейните тръпни въздишки. Тогава повярвах, че нищо не може  да ме отклони от пътя към езерото. Кое беше това, дето ме  предизвика да забравя Границата? Дори не се извиних на  Планината за мисленото предизвикателство. Бях толкова  малък и така нахално дързък. Измених съвсем на онова, което с години бях получавал от нея. „Нищо не може да ми се случи!" — някой от някъде ревеше и разбъркваше мътилка­та в душата ми. Много неща исках да забравя. Но...! Долу пред хотела и тази нощ местните „апапи" щяха да открад­нат на тази или онази кола чистачки и фарове, да източат бензина на други... „Местният" милиционер щеше да се пра­ви, че не вижда и чува... Зер гостите ще си намерят фар, ама защо да си развалят отношенията с „градските"... По кори­дорите щяха да беснеят цяла нощ неудовлетворените ухажори на германките... В ресторанта за трети път днес щеше да се „свърши" кока-колата.

     Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината. Пак се повдига мракът в олекналата ми глава. Трябва да се отърся от всичко гадно... Да забравя гнева, роден от недоумението... Злобата, която в града всеки се чувства длъжен да излее върху себе­подобния. Като последния „столичен" шофьор, който се чув­ства болезнено задължен да изпревари провинциалния ми рег. номер. Пък дори и през тротоара или в насрещното плат­но, но да докаже софийската си принадлежност, да се отгра­ничи от родната провинция. Раздразнението от житейските неблагополучия трябва да се разпредели и върху главите на останалите. И карането на коли се превръща в гладиаторска битка, където зазубрените закон и правилник са някакво да­лечно пожелание. Етиката и доброжелателството са изчез­нали. Псувнята е „позиция" за всичко. Лъжата е правдоподобна истина, кочанът с глобите е най-челния план за преиз­пълнение... Най-положителните човешки качества са брутал­ността, подлостта, лошотията. Високо се цени способност­та за съчиняване на правдоподобни анонимки. Така можеш незабелязан от сигурната си дупка да премахнеш по-чистите от теб, да отстраниш от пътя си по-добрите и да разкъсваш с чужди нокти по-силните от теб.

     Неестествено се люлеят заскрежените клони на клека. От тъмните снежни коренища извира сумрак. По петите ми  досадно пълзи мъглата. Обувките пропадат дълбоко през  няколко пласта замръзнал сняг. Всичко се забавя все повече  и повече. Умората вече вкаменява мускулите. Искам да бързам, а не мога. Ушите пищят, въздухът хрипти болезнено в гърдите. Сърцето ще с пръсне на съставните си камерки и  предсърдия. Белотата ме поглъща плътно. Всички гънки на релефа се размазват в безличната пустош. Вървя като сле­пец в предполагаемата посока.

       Тогава почувствах, че не съм сам.

       Някой живееше около мен.

       Клековите дървета проскърцваха от допира с невиди­мото му движение. Сърцето ми прескачаше трескаво по ня­кой удар от бясното си лумкане, за да се вслуша в наелектризираната тишина. Снежната пустиня беше заредена с очак­ване... Затворих очи, за да го усетя. През стиснатите клепа­чи ме парваше горещият допир на ласкава доброжелател­ност.

        Поех в дълбокия сняг по-леко. Свистящият през гър­лото ми леден въздух неусетно беше приел ритъма на ня­каква песен... Бяхме я пели по планините... Бяхме я пели с приятели, с нея бяхме спасявали от тъгата най-тежките да­лечни дни. Нещо упорито ме връща към спомените. Тръскам глава и се хващам за някои от многото ми проблеми в града. Но само след минута досадната мелодия ръмжи в гърлото ми.

       Стръмният улей е свършил неусетно. Местя нозе вече часове наред. Гъстата мъгла ме застигна преди първия стълб на маркировката по хребета. Притъмнява. Пътят, който мо­жех да измина и с вързани очи (така съм мислел винаги), изведнъж се размазва в съзнанието ми. Нищо не можех да си спомня. Стъпвам безпомощно в лабиринта от скали и сняг. Каменните грамади изплуваха в млечната светлина едва на метри пред очите ми... Повърхността им беше изцяло обле­пена с ледени бяло-сини пера. Всичко наоколо се превръща­ше във фантастична феерична приказка. Нищо не можеше да ме изненада. Отдавна бях претръпнал от самота и студ. Навремени вятърът с усилие разкъсваше белотата. Послед­ните лъчи пробляскваха за миг в сините кладенци на небето. По билото мъглата от долината се сливаше с ниско пълзя­щите облаци. Движех се на границата между земната и не­бесната белота. Болезнено присвих очи. Някой вървеше пред мен. Мислех, че съм повредил очите си от ослепителната мъгла. Но не... В кратките разкъсвания в гордия облак пред себе си виждат огромната сянка, която причудливо повтаряше движението ми. Бях много уморен. Сянката също... Имитираше всяко мое движение. Изглежда, бях самият аз. По-  точно сянката ми върху белите облачни вълни. Ту краката,  ту главата се късаха и отново се събираха с тялото. След  малко вече ги нямаше. Червеното слънце изчезваше зад об­лачния хоризонт...

       Кратките разкъсвания бяха достатъчни, за да разбера, че съм загубил пътя. Бях на някакво непознато било, навяр­но разклонение на главното. При всичките си усилия не мо­жех да реша къде съм се отклонил. Положението ми реално не отговаряше на настроението. Давах си ясна сметка, че предстои студена зимна нощ, но на сърцето ми беше спо­койно и сигурно. Мракът неусетно се надигаше от долината. А в душата ми просветляваше. Сега бях сигурен, че не съм сам. Невидима сила се вля в изтръпналите от умора муску­ли. Гърбът ми се изправи. Някой искаше да ме гледа в лице­то... Не вярвам в чудеса. Затова винаги със съмнение посре­щам всичко казано или написано. Затова пък вярвам в сети­вата си. В това, което виждам и чувствам. Тогава вярвам, че го има... Дори и само ако сърцето ми го подсказва.

     Беше нещо силно и властно. Даваше ми смелост и сила, увереност и надежда. Беше частица от Шанса или Природа­та. Беше разточително и излъчваше нежност и очакване. Беше отегчена от самотата или шумната туристическа го­ворилня — невероятна дисхармония на остра транзисторна музика, предвзети възторжени възклицания и мрачно стар­ческо мърморене... Нещото търсеше съпричастие в една човешка душа, която сигурно и смело пристъпваше грани­цата на вечните „бели" простори.

     Ставаше все по-студено. Мътният снежен въздух крис­тализираше и кротко се утаяваше в тъмните сенки. Все по­вече ставаха неподвижните замръзнали съзвездия над об­лачните хребети. Беше вече нощ. Светлина сияеше над Чер­ния чал. Никакво време, то не принадлежеше никому. Бели­ят сребърен лунен овал едва доловимо чертаеше билото пред мен. Там, към края му, мамеше Нещото. Усещах го с непоз­нати до днес сетива. Пронизваше ме с увереността си. С  животински усет чувствах как прогонва тревогата и колеба­ланието... Вече не затъвах така дълбоко. Леденият въздух се  дишаше по-леко.

     Билото свърши внезапно. Изкачването към звездите  пропадна в страховития хаос на отвесните стени. Пред  нозете ми зееше пропаст. Сега вече бях сигурен. Там в сенките  лежеше сковано в лед Езерото. Не се виждаше, но магически привличаше надолу. Някой ме водеше там, при Скалите  на поета... „Оттук, упорито настояваше нещо в мен. Няма да падне стаената лавина. Слизай!..." Замръзналата дълбо­чина теглеше с исполинска сила. Колебливо направих пър­вите стъпки... Чувствах, че дори и смъртта не ме плаши. Вечността ми изглеждаше нещо съвсем допустимо. За нищо не съжалявах... Имаше такъв хребет. Не можех да разбера качвам ли се, или се спускам. Лепкавата мъгла потъмнява­ше и изсивяваше... Тогава почувствах с пълна сила волята. По-силна от моята! Нещото ме тласкаше нанякъде. Исках да спра, а не можех. Исках да говоря нещо, мое си, а меха­нично повтарях „върви, върви... Все някъде ще стигнеш. Поне Езерото... намери..." Бях виждал това езеро, скътано в дълбоката, невидима от пътеката долина. Знаех, че един час ме дели от него до заслона. Там посоката не можеше да се обърка. Каменните стени ограждат пътеката. Там имаше сигурност. Само че Езерото беше в бездънна и скрита от човешките очи долина. Остри зъбери пазеха от ръждясали­те консерви и найлонови парцали, следващи еуфорията на туристите...

     Тръгнах. С остър пукот улеят се разцепи. Пукнатината бързо пропълзя от камък до камък, разшири се и улеят тихо се плъзна надолу. Не ме беше страх. Бях отгоре. Спокойно очаквах удара и снежната маса върху себе си. Но снегът кап­ризно въртеше студената си мелница току под краката ми... Вече бях прежалил всичко. Не съжалявах за нищо. Доста неща бяха минали през мен и покрай мен. Смъртта беше близко, но не ме плашеше. Вярвах много в шанса си или в спокойната доброжелателност на Планината... Не бих по­вярвал в лавината, ако не бяха огромните буци уплътнен сняг и лед. Беше безкрайно тихо. Отдавна се бяха стопили пос­ледните облаци и мъгли. Луната едва сега се подаде, за да ме убеди в големия ми късмет.

     Нямаше да замръзна тази нощ. Не ми е било писано... Някой чакаше нещо от мен... С усилие се вслушах в оглу­шителната самота. Това беше Езерото. Под краката ми зъз­неше черно-синя вода.

     В снежната козирка над Езерото снегът е повече от 2-3 метра... Опитвам с ледокопа отвесната преспа на навявката. Не е много твърдо. Скоро загрявам и работата потръгва.  Стъпка по стъпка се връщам в студената маса. Снежната  пещера вече спокойно може да ме побере. Но аз продължавам да копая. Не се замислям: защо? Просто имам усещането за Друго присъствие.         

     Значи поне сме двама... Горещият дъх замръзва в ле­дени капки по косата и стените на пещерата. Вече е почти комфортно. Благославям случайното хрумване да си взема газово примусче. Сега ще имам топлина, храна, светлина. Чувствам се почти щастлив. Запушвам входа с леден блок. Сякаш се скривам в някакъв друг свят. Сега съм извън све­та. В този снежен килер нищо не ме свързва с хората. Дори правилният кръг на газовия пламък синее като учудено езер­но око... Става все по-топло... Неусетно се отпускам в дрям­ка. Не, трябва да правя нещо, да говоря, да пея, да надмогвам самотата си...

     Бях или уморен докрай, или луд... В пещерата беше и Другия... Нещото живееше и дишаше учестено от отсрещ­ната стена. Очите му се криеха в ярката светлина на газовия пламък. Над дъха му снегът се топеше и капките тежко тупваха някъде във въздуха...

     ... Благодаря ти... Стопли ме... Много студ и мраз съб­рах тези години...

     ... Кой си — казвам. — Не съм направил нищо за теб. Защо ми благодариш?...

     Замълча. Не знаеше помня ли! Знаех, че помня...

     — Помниш ли виното! Като невиждали вино пихме последната вечер преди много години. Помнех виното. Пом­нех и Него. „Поета" му казваха... Така си остана — Поета — за приятелите и за Планината. На камъка — по градски по­лиран и лъскав, написахме: Поета. Никой не знаеше откъде идва и къде отива в долината. Неговият градски живот се губеше във вмирисани на тютюн и ракия тавани, в някакви съмнителни и мрачни редакции. Тази му част от биография­та не интересуваше никого. Ние знаехме „Поета и Планина­та"...

     Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалост­ната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук... Падна от последното въже на маршрута. Там, дето е почти  равно. Бързаше да излезе, за да пътува за „надолу". „Машината" пак му обещаваше жилище, където да събере жена и  деца от баби и дядовци... Затова се отвърза от въжето и пое  сам по снежния хребет. Снегът „тръгнал" там, където никога не е тръгвал досега. Снежната „дъска" го помъкнала в  безразличния си път към пропастите. Разтворените му невярващи пръсти се опитваха да задържат скалата под себе  си. После полетя с вик в урвите. Тъмното тяло се сляло с белия водопад към долината. Един, два, три скални прага превърнали живото сърце на Поета в леден къс...

     Лежеше забит неестествено в снежната преспа. Беше с лице към хоризонта от върхове. Бил е мъртъв в последния миг от последния свой полет. Само мъртвите падат с очи към небето... Земята умъртвява в лице, а не в гръб. Гледаше спокойно — студен и безмълвен. Беше запечатал в очите си бягството към чистотата.

     - Помниш ли виното... Много пихме тогава... Така каза: ... „Карай, утре не се знае..."

     Пи и драска по белите полета на вестника. Пак пи и руга чиновниците, дето не му дават поне една собствена стая. Пак пи и ни руга, че сме такива говеда, подлизурковци и страхливци... Не се напихме... Много неща имахме да си кажем, а нищо не казахме.

     Данчо се казваше. Сега се сетих... Даката. Ама малко го знаеха така.

     - А чушките помниш ли? — Помнех. Още ми е криво от себе си. Неволно блъснах на пода буркана с червените капии... Беше решил да яде само чушки и сирене, за да по­чувства красотата на изгрева. Беше си го навил на пръста. Месото прави човека животно. А лисицата не разбира от изгреви. Не че не го ям, като го има. То и на гладен стомах изгревът не е изгрев. Няма въодушевление сутрин, ако не си вечерял...

     Та счупих буркана и изхвърлих чушките. Беше ми сър­дит. Бях убил един изгрев в душата му.

    - Слушай, отдавна те чакам. Забравих лошото. Тук те доведох, тук, в планината. Не мога все сам — щото в доли­ната е същото — празни сърца, изранени колене и лакти, невиждащи очи...

     Стана ми студено и мъчно.

     В дупките на „Входа" вятърът блъсна облак внезапно завалял сняг. Бялата пелена бавно ме късаше от света.

     „... Няма да се задушим — отгатна мислите ми, — снегът пропуска въздух. Тук е широко. А ние сме само два­ма. Или по-скоро двама самотници... И не смятам да дишам мизерния ти въздух..."    

    - Не, не ме е страх... въздухът е като виното. Като  свърши —- свърши. Нищо не може да се направи....

     ... След някое време на човек му става все едно... Просто  защото много неща стават истински с последната глътка...

     ... Ще те слушам, приказвай... и не се сърди, ако дре­мя... Уморен съм, но те чувам... Дума след дума... Чувам те с клетки в средата на мозъка, клетки, с които до днес не съм слушал никого...

     Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скал­ните прагове късаха от мене децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът.

     Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Зе­мята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх...

     Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човеш­ката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол,сам и далечен.

    - Много неща трябваше да се случат помежду ни... Познахме само чувството за родство на мислите си.

    - А с виното почна и свърши... Под масата притиска­ха пода пълни с мъка бутилки... А върху масата лежеше вле­дененото тяло: Щеше да се продъни стаята от тежестта на непоправимото...

     ... Така си замина Поета. Остана само медната плоча под острия връх. Останахме ние, другите, живите... За да изпитаме верността на своята къса памет...

     Отиваше си, сигурно избледняваше образът на Даката — чертите му се разливаха, очите му губеха цвета си. Само черната фигура на жена му стряскаше суетните ни делни­ци... Умолително ни гледаше в упор... чакаше, искаше да се върне към него през думите ни... които отдавна вече не го­ряха сърцата ни... Децата на Поета пораснаха и тръгнаха по своя си свят. Само черната фигура се смаляваше, прегърбваше, онемяваше... Бяха отлагали своите хубави думи за  сетне, за някое кой знае какво специално събитие... Така си  останаха и неказани...

     ... Слушай — върнах се веднъж. Нямах покой, исках да зърна децата си... Върнах се в града... Мен, отдавна забравения, никой не ме чака в нощния мрак. Идвам да искам  прошка от всички, непознати дори. Тази нощ ме превръща в  каещ се грешник. Връщам се в града, който мразех и без  който не можех. Студени неонови лампи уморено се взират в калните следи по снега — стъпки, които ме следват в по­лунощните сенки на белите улички.

     Някога, много отдавна, мечтаех всеки срещнат да ми бъде приятел. После, пак някога, не исках да познавам нико­го тук. Не беше отдавна, когато убивах приятелите с враго­вете си заедно. Вечно се прибирах отнякъде и отникъде. Имах само топлината, изгаряща ме с влажните длани на децата ми. Не можех да бъда щастлив като всеки човек...

     Безмълвно затрупа снегът посоката, откъдето дойдох. Все по-бавно стъпвам натам и все по-бързо белота заличава следите назад. Колко пъти тръгвах и отново се връщах? Към един нощен прозорец вървях през целия свят. Той ми беше и покрив, и път, и врата. Сега вече нищо не искам. Сега никой не знае, никой не ме очаква сега. Кой чака дух без сърце?... Никой не будува и не страда за мен. Отдавна всички прияте­ли спят и не виждам молбата в очите им. Художникът рису­ва насън своята огромна вселена. Поетът чува в съня си стих като изстрел. Майсторът за хиляден път пада безкрайно дълго от скелето...Но за тях има утро...

     Аз съм пак тук след толкова време и нищо не зная за дните отминали. При кой да отида, за да чуя най-любопит­ното за себе си? Има хора информирани. От тях ще науча всичко за своето „аз". Ще науча добре или зле съм живял... Но това е чак утре, сега просто се лутам в града. . Не съм нито тук, нито там. Като след тежък сън се блъскам в късна­та нощ. На приятелските врати се зъбят ревниви жени: „Пак ли ти?" — Не, не съм аз. Аз бях друг, мен ме нямаше хиляди дни, векове... Бях друг... Някога, преди много лета, аз бях тук и бях жив. Имах страст за любов, имах смелост за думи и сърце за голямата вяра. Да, бях тук и можех да пея, да страдам и да живея до смъртта си... Сега нищо не мога да сторя. Дори трайни следи, за да се върна обратно, не зная как да оставя в снега...

     Не е дори самота. Тя е в другия свят — на реалните неща. Това сега е тъга, много безкрайна тъга. Сега съм му­мия в черната гъста смола на града. По нощните улици, болни от тишината, се лутам между два реда прегърбени стълбо­ве. Мълчаливи светли кълба сочат посоката — път.

     Остави ли спомен и образ по моста от пръстта към  духа? 

     Изгаря ме болезнена жажда по неща, отдавна и завинаги пропуснати в дните и нощите ни, неща, зърнати и невидени, докоснати и неусетени.

     Протягам нетленни ръце навътре към себе си... Там някога беше сърцето ми, моето малко, като късче базалт твърдо сърце. Години бавно усещах това концентриране, свиване и умиране на едно живо сърце...

      Сега идвам нетленен в града, един зъл демон с едно антисърце. Многото злоба и злост моята детска душа пре­върнаха в сянка без сила, моя поглед — в угаснала свещ, коравата ръка — в просеща длан. Изкривих се от фалш и лъжа. Станах подлец... Затова мразя деня със светлината и въздуха. В мен има взрив, но няма искри... 

     Имах и нещо добро. Имах пареща тръпка надежда в най-невинните клетки. Сега съм само нетленно търпение за вечността. Сега съм само невидим за живите въздух... и в близките сутрини ще бъде така.

     Ще бъда мъгла в лъчите на слънцето, мараня в зноя на летните дни и слана през студените нощи.

     Няма тяло за една празна душа... Ще се върна ли няко­га , за да го живея отново? Ще мога ли да го преживея отно­во?... Защото бих го живял по същия начин... до края.

     Стряскам се. Жив съм. Буден съм. Неунищожен,мо­жещ и тръпнещ. Няма време. Бързай, нещастнико! Жив си. Прави нещо! Обичай ги, другите, живите!... Ликувам като победител, а схватката още не е започнала...

     Не можех да го утеша... Бях ням и тревожен... Търсех думите в главата си... Тя бавно се надуваше като тъпан... Разкъсваха се гърдите ми от жажда за нещо хубаво и ласкаво... Изпълваше ме безсилие и безутешност...

     ... Пламъкът слабо синее в ъгъла... В пещерата е топло и задушно. Снегът е затрупал отвора към въздуха... С уси­лие разравям неприятно студената „тапа" на входа. Слънчев лъч се блъска в заледените стени на бивака... Няма го... По­ета го няма... Не смея да се обърна зад себе си... Просто не е имало НИЩО. Разбира се. Аз съм жив, тук съм все още. В  този свят. И съм сам... Поета го няма... Тука седеше,зад примуса, говореше, плачеше...  

     Сън ли е било. Измъчено тяло и съвест са търсели дъх  от поета... Неясна вина за страха и мълчанието правеха яркия ден по-сив от нощта. 

     Бях жив, но слаб, гол и безсилен. Дишах, но нямах  смелост в гърдите си. Дори не можех кураж да му дам за  безкрая. Дори и насън...

     Закъснявах. Слънцето беше вече високо. Ослепител­ният сняг покриваше целия свят от върхове, зъбери, пропас­ти и долини. Беше чисто и гладко... Освен спокойните петна през заснежената ледена повърхност на Езерото. Бележеха пътя към онази злокобна скала, дето гледа на изток, към слън­цето. Нямаха начало и край тези сенки в изгорелия блясък на пресния сняг...

     Бяха нощни дълбоки следи, уверено тръгнали от би­вака към утрото. 

 

                                                   *     *     *

 

 

Този текст Людмил Янков пише на 16 април 1988 г., само ден преди смъртта си и по удивителен начин я предрича.

Въображаемият диалог е със загиналия приятел Йордан Зашев- Даката, Поета – този, който загива само месец преди изкачването на Еверест, пред чийто гроб приятелите му се заклеват да изкачат върха.

 

Източник:  от книгата „Стената” на Людмил Янков, Издателска къща “ AS “, София, 1996 г.