Планетарният успех на един заблуден анализ
Не може сериозен и обемист икономически труд, разпространяван в стотици хиляди екземпляри в САЩ, Европа или Китай, да не усеща духа на епохата. Такъв обаче е случаят с „Капиталът през ХХІ век“ на Тома Пикети, посветен на растящото неравенство. Изложеният в него анализ и предлаганите решения отразяват късогледството на един поглед към света на икономиката.
СВЕТОВНА слава като тази на Тома Пикети не би трябвало да е пречка да му се зададат няколко политически въпроса. Да уточним, че това са въпроси, отнасящи се до една интелектуална и политическа заблуда. Тя проличава най-вече в безпрецедентното медийно единодушие, което всъщност показва тоталната безобид¬ност на безапелационното прославяне. Наистина, „светът трябва да се е променил основно“, та издания като Либерасион, Нувел обсерватьор, Монд, Експансион, а също Ню Йорк таймс, Вашингтон пост и други да изпадат задружно в захлас по едно писание, което по някакъв начин би могло да ги притесни. Единствено англосаксонските финансови издания проявиха донякъде въздържание. Файненшъл таймс оспори статистическата меродавност на книгата. И най-вече Блумбърг – той пародийно оцвети челната си страница като юношеско списание в стил „Здравейте приятелчета“, с лъскави звезди и разкъсани сърца, ироничен еквивалент на стила рокендрол, който господата от Монд и Нувел обсерватьор също възприеха, но съвсем сериозно.
Във всеки случай трябва да признаем, че да наречеш „Маркс на ХХІ век“ един автор, проявил кураж само дотолкова, че да озаглави книгата си Капиталът, признавайки при това, че никога не е прочел нито ред от Карл Маркс въобще и от Капиталът в частност, без да представи дори съвсем кратка теория за капитализма, нито най-скромен политически проект, подлежащ на сериозен анализ, е подвиг, който единствено същата угодническа преса може да поздрави като „събитие“ [1].
Сляпото ръкопляскане не бива да води като симетрична реакция до игнориране на онова, което можем да отчетем като заслуги на творбата. Нито един коментатор не пропусна да каже колко е впечатлен от огром¬ния обем и от качеството на статистическите изследвания. На същото мнение сме и ние. Можем също да отбележим, че основната заслуга на труда на Пикети е в друго – в това, че е…книга, т.е. нещо, което икономистите напълно забравиха да пишат, обсебени от трупането на публикации. Това ги принуждава да множат технически и стандартизирани статии (специализирани до пълна безсмислица), които не надхвърлят петнадесетте страници, допустими за университетските издания. А Капиталът през ХХІ век [2] е с обем от хиляда страници, плод на упорита петнадесетгодишна работа. Да отбележим най-сетне, че ползата от обществените науки проличава вероятно най-силно, когато те подхранват политическите разисквания със солидно установени факти.
Но и най-методологичните заслуги на света не могат да скрият едно фундаментално заблуждение, което като в „Откраднатото писмо“ (на Едгар Алън По – бел.прев) е толкова очевидно, че остава незабелязано, макар и посочено в самото заглавие. Това е думата „капитал“. Пикети ни съобщава, че ще пише за капитала. Знае, че известен автор е писал книга с такова заглавие преди него. Но какво от това, смята той, мога и аз да си го позволя. За съжаление, има значение. Всеки може да напише книга, озаглавена Критика на чистия разум, стига, разбира се, корицата ѝ да не крие справочник по фитотерапия.
А какво е капиталът? Пикети, който „никога не се е опитвал да чете“ [3] Капиталът, формулира едно съвсем повърхностно определение на понятието и то се свежда до притежаваното богатство. Според него капиталът е богатството на заможните. За Маркс капиталът е съвсем друго, той е начин на производство, т.е. обществено взаимоотношение. Сложно обществено взаимоотношение, което към паричните взаимоотношения на простите пазарни икономики добавя (и това е самата му същност!) отношението към наемния труд, изградено върху частната собственост на средствата за производство и юридическата фантасмагория за „свободния работник“. Който всъщност е индивид, лишен от всякаква възможност да възпроизвежда самостоятелно материалното си съществувание и хвърлен на пазара на труда, е принуден да осигурява оцеляването си като се наема на работа и се поставя в подчинено йерархично отношение спрямо господаря работодател.
Именно това е капиталът, а не само класация по богатство в сп. Форчън. Сведен до тесния си смисъл на богатство, капиталът безспорно засяга обикновените хора със срамното афиширане на неравенството на материални възможности. Схващан като начин на производство и обществено взаимоотношение, по-специал¬но чрез наемния труд, той обаче ги засяга много по-дълбоко чрез положението на подчиненост, в което поставя самия им живот. Защото осем часа работа е половината от будното време. Уволнените работниците на „Континентал“, „Фралиб“, „Флоранж“ и т.н. изпитват вероятно по-малко отвращение от безочливата показност на богаташите, отколкото от опустошаването на собственото им съществуване чрез непоклатимия закон на финансовото възпроизводство на капитала. Същото важи и за онези, които търпят безропотно на работните си места тиранията на производителността, тежката мобилизация в услуга на рентабилността, постоянната заплаха от уволнение, от делокализация, от реорганизация по модела на „Франс Телеком“, несигурността и лишенията, които изцеждат кръвта им, царящото насилие на работното място. Никаква следа от всичко това в Капитала на Пикети.
Формите и интензитетът на това подчинение, за съжаление забравени от нашия Маркс на ХХІ век, се регулират в зависимост от специфичните исторически конфигурации, чрез които капитализмът се актуализира. Защото на практика има не една-единствена, а поредица от исторически форми на капитализма. И това са неизменно икономически и политически процеси, които при всяка нова конфигурация пренасочват капитализма към нови посоки. Пикети обаче не успява да се ориентира в тази перспектива, макар единствено тя да разкрива истинската политическа същност на историческата динамика на капитализма.
Не успява най-напред поради пристрастието си към твърде дълги исторически периоди. Само по себе си това е похвално, като се знае, че икономистите обикновено не познават историята. Но в случая се е превърнало в проблем. Защото един дълъг период, например от няколко десетилетия, дава подходяща и богата на информация перспектива, твърде дългият период обаче, обхващащ хилядолетия, води към реконструкция на статистически данни без каквото и да било значение и всъщност – до монументални анахронизми. Към чистите продукти на „икономическата мисъл“, уверена в своята непогрешимост, неизбежно трябва да причислим безцеремонното представяне на графика, озаглавена „Процент на рентабилност на капитала след облагане и процент на растеж от античността до наши дни“ (стр.765). Сякаш понятията „брутен вътрешен продукт“ (БВП), „капитал“ и „процент на рентабилност след облагане“ могат да имат някакъв смисъл за античността, та дори и до ХVІІІ век. Това е типично творение на икономист, който неуместно прилага с обратна дата и като универсални тези строго рамкирани и наскоро създадени категории. От една крайност към друга и по силата на ироничен парадокс тъкмо когато се представя за историк, но без предупреждение се прехвърля в твърде дълги, дори прекалено дълги периоди от време, той издава голямото си невежество и за историята, и за реалната историчност на предмета на своята книга.
Твърде дългият период е неуместен не само защото води до див анахронизъм. Той рискува също така да доведе до очевидно деполитизиране, представяйки събития от няколко десетилетия като незначими отклонения на фона на хилядолетията. А именно десетилетието е подходящият период за политическо действие. То е мерилото, по което народите съдят за условията на съществуване и за възможността да ги променят по някакъв начин. Този подходящ период направо се губи в многовековната история.
Гилдията на експертите чудотворци
НЯКОЙ би възразил, че Пикети набляга главно на ХХ век. Така е, но и при него прилага локално универсалните „закони“, благодарение на които си мисли, че може да „прекоси“ капитализма през всички векове, някакъв странен капитализъм „от край време“. Ето още един съмнителен симптом, може би най-типичен за привържениците на икономизма, които (с леки колебания, чийто принцип не е ясно установен) причисляват капитализма към неизменните закони на историческото развитие. Тези икономисти, които се мислят за нещо като физици на обществените науки, винаги имат склонност да се позовават на някакви „закони“ на икономиката или на капитализма, подобни на закона за всеобщото привличане. Целта най-често е да ни втълпят, че въпросните „закони“ имат същия универсален статут и повеляват да се примиряваме с реда на нещата по същия начин, по който безпрекословно приемаме, че телата падат от горе надолу. Пикети, разбира се, не е или вече не е на подобно ниво на епистемологична наивност, колкото и то да е широко разпространено в професията. Но фактът, че все още се поддава на това галилейско изкушение, показва за сетен път устойчивостта на един начин на мислене, който се проявява дори сред умовете, претендиращи, че са скъсали (макар и късно) с икономизма и са избрали подходящия момент да се оттеглят от корпорацията на експертите чудотворци, пометени от кризата.
При всички положения не съществуват трансисторически закони за капитализма. Още по-малко в книгата на Пикети, където неговите два „фундаментални закона на капитализма“ не са нищо друго освен обикновени счетоводни идентичности. Съществува исторически ход на капитализма, в който се разграничават отделни периоди, свързани с определени институционални конфигурации, чието редуване се дължи най-вече на политически процеси. И всеки от тях бележи по особен начин формите на подчинение, които капиталът – а не богатството – налага върху труда.
Можем упорито да повтаряме на хиляда страници, че неравенството расте, когато r (процентът на печалба) превишава g (процента на растеж), и това да не обяснява нищо. Докато не посочим факторите, които определят процента на печалбата и процента на растеж, специфични за всеки период. А те са различни и зависят от особената конфигурация на периода. Тя пък е производна на политическите борби и – да го кажем направо – на класовата борба. Именно защото 1936-а подготви терена, защото либералните елити от годините 1920-1930 бяха ликвидирани, защото едрите собственици се опозориха в колаборацията си с нацизма, защото Френската комунистическа партия разполагаше с 25% от гласовете на избирателите и защото СССР респектираше капиталистите, годините след Втората световна война се характеризираха с впечатляваща институционна синхронизация, в резултат на която съотношението на силите между капитала и труда се промени (относително) в полза на труда. Засилен контрол върху капитала, спад на борсовите дейности, силно регулирана международна конкуренция, икономическа политика в полза на растежа и заетостта, редовни девалвации – всичко това доведе до 5-процентов растеж и принуди капитала да спазва малко повече приличие.
Пикети обаче, макар постоянно да се позовава на „институциите и политиката“, остава сляп за тази институционна и политическа история. Вместо за нея, говори за последиците от войната и по-далечните отзвуци от деколонизацията – външни и почти пренебрежими удари, които причинили рушене на капитала (като лично богатство) и върнали положението до (или близко до) нулата. Напразно зад грохота на бомбите и освобождението на колониите бихме търсили разказ за социалните борби и общите стачки, за сблъсъците между труда и капитала и техните институционни последици. Всъщност, според Пикети, капитализмът няма история. Той се подчинява на един хилядолетен, непроменящ се закон, с локални отклонения поради случайни събития, но непреодолимо възстановяващ силата си на дълготрайно явление – непоколебим курс, в който не остава никакво място за социалните конфликти, т.е. за реалния двигател на институционните промени.
А всъщност именно изходът от тези конфликти определяше насоката на капитализма. Те го тласнаха в една посока след края на войната, пак те му дадоха друга ориентация в края на 70-те години. И дума не се казва обаче за идеологическия и политическия реванш на собствениците, които след известно отстъпление поискаха отново да притежават колкото преди. По подобие например на ролбек програмата на американските консерватори от 70-те години, съвсем откровено претендиращи да върнат назад колелото на историята и да отменят социалните придобивки, които във всички случаи са институционни победи.
Защото решаващият въпрос е кой владее институциите и структурите? Кой има властта да ги създава или да ги преобръща в определена, желана от него посока? Няма и сянка от тези политически въпроси в книгата, безнадеждно изпразнена от какъвто и да било намек за сблъсък на това поле. Къде е анализът на финансовата дерегулация от 80-те години, довела до безпрецедентен натиск върху предприятията от страна на акционерите? Къде се споменава централната роля, която изиграха по това време социалистическите правителства за промените в ръководния състав и за уеднаквяването на политическите и икономическите елити от десницата и „левицата“? Къде се говори за необуздания либерален уклон на европейското изграждане след 1984 г. под лозунга за „свободната и неизкривена конкуренция“, т.е. на механизма за разрушаване на прогресивните социални модели? Къде е разказът за престъпните споразумения, отнемащи всяка свобода на действие в полза на активната икономическа политика? Щом не са паднали от небето, всички тези действия очевидно са извършени от хора, и то от определени хора.
Капиталът си взе обратно всичко, което беше отстъпил като социална група след войната. И продължава да завзема позиции, обслужван както никога от застъпниците си от улица „Солферино“ [4], готови да му предадат всичко. Не можеш да се луташ в мъглата на макроикономическите абстракции и да повтаряш като папагал, че r>g, и същевременно да твърдиш, че си разяснил каквото и да било. Още по-малко, че си извършил „теоретичен пробив“, както заявиха някои превъзбудени журналисти, възхитени от способността си да участват в „истинската наука“.
Стратегия на потулването
ПИКЕТИ мъчно е можел да проследи нишката на тези факти, тъй като нищо от предходната му интелектуална траектория не го е подготвило за това. Не можеш чисто и просто да преминеш от статута на органичен икономист на социалдемокрацията към ролята на Маркс на ХХІ век… Чист продукт на школата на Розанвалон [5], съветник на Сеголен Роаял през 2007 г., Пикети е част от експертите, които медиите провъзгласиха за резервни „интелектуалци“, призвани да заместят шутовете, известни под името „нови философи“. През този период (края на 90-те години) времето на разкопчаната риза и разчорлената коса беше отминало; върна се модата на сериозните неща – цифри, наука, и в никакъв случай идеология. С други думи, обрат към политически коректната идеология на глобализацията, на тази, положителната, която може да стане и по-добра – типичен пример за розанвалонско извъртане, предназначено да обясни, че с изключение на някои несъвършенства (но „моля, оставете тази работа на нашите експерти“) разумът повелява да не се бунтуваме. С учудващо постоянство групата „Република на идеите“ [6], истинска печатница на подходящи експертни оценки за издигане интелектуалното ниво на Социалистическата партия, се постара да не засегне нищо, което би могло да я отклони от нормите на приличието. Вярно е, че тя отдавна се спира на въпроса за неравенството, понякога дори лее горещи сълзи за страданията на трудещите се. Но ги обяснява с техническия прогрес (много е бърз), с недостатъчното обучение (важно е да си обучен) и изтъква заслугите на университетските изследвания (които са очевидни). Свободната търговия и разрушителните ѝ последици? Не сме ги забелязали. Тиранията на акционерния гнет? Не сме я чували [7]. Европа, дори с най-висшата ѝ степен на либерализъм? Тя е нашата съдба. Линията на „Република на идеите“ може да се резюмира като постоянна стратегия на заобикалянето. И на потулването. За сериозните въпроси, като максимализиране на изгодата, извличана от медийната известност, и на печалбите от упражняване на влияние, не става и дума.
И изведнъж – гръм от ясно небе! 2007 – финансова криза, 2010 – начало на кризата в Европа. Всичко премълчано се завръща с трясък на сцената. Трябва да си сляп и глух, за да не го споменеш. Но да надграждаш, когато тръгваш от нулата, е трудно. Липсват рефлекси, след продължителното затваряне на очите светлината заслепява, нужните думи не са ти на устата. Глобализацията била и финансова, досега не сме го отбелязвали, а трябва да признаем, че не всичко било розово. Каква изненада: икономистът Даниел Коен и Пикети, след десетилетия пълно мълчание по въпроса, забелязват и ни предупреждават, че европейската валутна конструкция била „дефектна от самото начало“ [8]. Тези експерти май са с дизелов мотор – трябва им време да загреят.
Но какво всъщност може да излезе от тези закъснели промени в курса? Нищо особено. Интелектуални и политически пропуски, трупани отдавна, не се заличават току-тъй. Капиталът на Пикети целият е пропукан от тях. Достатъчно е да отбележим премълчаването на политическата и социалната история, довела до фордизма, която го преобразува в неолиберализъм. Но това личи още по-ясно в последната част на книгата, смело назована „Регулиране на капитала“ – задача, чието решаване действително би било достойно за един Маркс на ХХІ век, но също е симптоматична за епохата.
Като логична последица от стратегията на заобикаляне и след като всички други начини на действие са изоставени, единственият лост на разположение е данъчният. Нека го кажем направо – да се откажеш от промяна на структурите, означава да се задоволиш със замитане под килима. Данъчните мерки никога не са били нищо друго освен социалдемократическа метла – вместо да се атакуват причините, се правят усилия за смекчаване на последиците…Разкъсан между проблемите на деня и желанието си да не променя нищо фундаментално, Пикети би искал да припише на данъците повече добродетели, отколкото те притежават… Дори свойството да регулират международните финанси (стр.840)! Но трудно можем да си представим кой данък би заместил масивните удари, необходими за вразумяване на структурите на либерализираните финанси. Кой данък ще замести разделянето на банките, затварянето на някои пазари или премахването на масовото превръщане на всичко в ценни книжа и прочее? Дори да погледне от тази гледна точка, Пикети би трябвало да приеме, че създаването на едно пространство, в което финансите са ограничени, следва да е придружено от подходяща защита, т.е. от строго ограничаване на пълната свобода на движението на капитали. Но това вече е прекалено за Пикети – той толкова държи на своите антинационалистически твърдения, че дори моли за извинение, че разглежда случая с Франция (стр.59)!
Подтекстът на написаното намеква, че нормите на доброто поведение повеляват непременно да се придържаме към тезите на Жак Атали [9], според когото глобализираният капитализъм действително страда от някои несъвършенства, но ние ще намерим решения – също така глобални, разбира се. Търпение, народе! Задава се глобализация на решенията. Вярно, че „социалистическа“ Франция компрометира дори незначителната европейска такса върху финансовите транзакции, но на хоризонта се задава панацеята на световния данък върху капитала. Хиляда страници, за да се стигне до единствената алтернатива – или световен данък, или „затваряне в националните рамки“ (стр. 752). При което у добронамерения читател се оформя чувство на леко отчаяние, защото съзира, че скоро няма да се измъкне от блатото.
Читателят се е зачел добронамерено, но донякъде и наивно в книгата на Пикети – можеш ли да повярваш, че дървен кон ще рита? Медиите му пробутват осъвременен „революционер“, без да уточнят фабричната му марка. И той вярва. Да се чудиш и маеш, колко хора, при това добре информирани или поне длъжни да бъдат такива, са се хванали на въдицата. А не е било нужно да четат дълго, за да се уверят в заблудата си: „Ваксиниран съм до края на живота си срещу конвенционалните и закостенели антикапиталистически приказки“ (стр.62). Маркс, но гладко обръснат. Косъм дори не стърчи.
Но прибягване до фалшива брада не се изключва. Вярно, че по време на рекламно интервю, предназначено да улесни достъпа му до американския пазар, Пикети се кълне, че „ни най-малко“ не е марксист [10]. При завръщането си във Франция обаче бърза да заяви пред Ален Бадиу, че „се опитва да допринесе за издигането на комунистическата идея“ [11]. И всичко се приема като чиста монета. На 22 декември 2014 г. Пикети потвърждава „доверието си в силите на пазара“ и громи „мъртвородените нови крайно леви движения в Европа“ [12] – „Подемос“ и СИРИЗА. На 12 януари 2015 г.(!) става съветник на Пабло Иглесиас, защото вече мисли, че „възходът на партиите, противопоставящи се на политиката на ограничения, е добра новина за Европа“ [13]. На 7 февруари, в предаването „Не сме си легнали“ на Лоран Рюкие [14], в почти семейна обстановка, беше невъзможно да го накарат да каже дали е ляв или десен икономист… Липсва интелектуална праволинейност, но затова пък можем да се възхитим на умелия опортюнизъм, с който в реално време се включва в най-благодатните канали за формиране на общественото мнение и майсторски се приспособява към всякаква публика, за да добие максимална популярност.
Трансформация на структурите
ТОЙ владее също изкуството да разработва страничните явления. Защото операцията на Пикети в крайна сметка не само придава научно звучене на общото чувство, че неравенства съществуват (което не е за пренебрегване), но и превръща този въпрос в централна и всеобхватна тема на разискванията във връзка с капитализма. Подобна тенденция всъщност е широко разпространена. Дори сп. Икономист от години публикува статии и анализи по този въпрос, който се превръща в уязвима точка от диагнозата и привлича консенсусни и безобидни атаки от страна на всякакви критици. Неравенството на финансовите възможности открива широки възможности. То позволява да се премълчат другите неравенства на капитализма, в които няма нищо случайно, които са съвсем фундаментални и изграждат неговата същност: чисто политическите неравенства на йерархичната подчиненост на наемния труд, тези принципни неравенства, от които следва, че в предприятието едни командват, а други се подчиняват. Тях никакъв данък, дори световен, никога не може да заличи.
Да поставиш въпроса за тези неравенства, който в крайна сметка е въпрос за властта върху живота, упражнявана от доходоносната собственост, както би казал Бернар Фрио [15], за шантажа чрез заетостта, значи да поставиш ребром въпроса за капитала. Същинският въпрос на Маркс. Или поне въпросът за сегашната конфигурация на капитализма, срещу която никакъв световен данък (какъвто впрочем със сигурност никога няма да види бял свят) не би имал никакъв резултат. Единствено възобновяването на борбата по същество, народният суверенитет, в една или няколко страни, в зависимост от условията, съответстващи на политическата конюнктура, е в състояние да промени нещо. И по-специално да промени – чрез трансформиране на структурите – съотношението на силите, което позволява на капитала да държи като заложник цялото общество [16].
Нищо подобно не съзираме в критиката на неравенството на богатството. Която впрочем има добротата да ни предложи една захаросана визия за обществото: лошите са 1%, а много лошите дори 0,1% от всички жители на планетата. Като че ли останалите 99,9% са обединени от общата заслуга на наемния труд. Докато напротив, те всъщност са подвластни на всички конфликти, произтичащи от различията в общественото положение, както и на неолибералното насилие, шестващо по цялата йерархична верига на предприятието. И всичко това – с помощта на царуващите особени структури на съвременния капитализъм, упорито наложени от една класа, която добре съзнава състава и интересите си... И на която никой сериозно не се наема да посегне, дори ако претендира, че разработва „теорията на капитала“.
Най-лошото е, че в книгата на Пикети съществува, ако може така да се каже, една социална философия, при това съвсем експлицитна. Според нея достойнството принадлежи на труда, но предприемаческото богатство е добро, стига да не се превръща в рентиерство. „Всяко богатство е отчасти оправдано и потенциално прекомерно.“ (стр.709). Тази формулировка не рискува да изплаши много хора. Медиите под акционерен контрол, експерти по заблуди, които не би трябвало да заблудят никого, не са се поддали на заблудата. Зареян във всеобщия мир, в мира между капитала и труда, мира на 99,9% от добрите хора, мира на „световното управление“, Пикети, който споменава „институциите“, „политиката“ и „конфликтите“ само проформа, ни предлага накрая изящно пророческо заключение: „Биполярните битки от периода 1917–1989 категорично са зад нас.“ (стр. 949) И то точно в момента, когато историческата криза на капитализма най-сетне връща на дневен ред идеята как да се отървем от него. Каква проницателност! Какво усещане за епохата! И най-вече какво успокоение. Напред към президентската кампания на Мартин Обри!
Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Станимир Делчев
Бележки под линия
[1] Вж. Ръсел Джейкъби, „Тома Пикети и капитализмът с човешко лице“, Монд дипломатик в Дума, 18 септември 2014.
[2] Тома Пикети, Le Capital au XXIe siècle (Капиталът през ХХІ век), Grasset, Париж, 2013.
[3] Понеже „е много труден за четене“… В интервю за The New Republic, Вашингтон, 5 май 2014.
[4] Седалището на Френската социалистическа партия – бел. прев.
[5] Пиер Розанвалон – историк и социо¬лог, теоретик на реформистката Френска демократична конфедерация на труда, близка до Френската социалистическа партия – бел.прев.
[6] „Република на идеите“– лявоцентристка група под председателството на Пиер Розанвалон, насочена към „трансформиране на капитализма“ – бел. прев.
[7] С характерното изключение на една творба на Жан Перелевад, който громи акционерния капитализъм и завършва с прослава на отговорността…
[8] „La crise tient fondamentalement aux vices de la construction de la zone euro“ (В основата си кризата се дължи на пороците при изграждането на еврозоната), Daniel Cohen, L’Express, Париж, 5 юни 2013 (2013!)
[9] Френски икономист, съветник на Франсоа Митеран, впоследствие консултант на Никола Саркози и Франсоа Оланд – бел. прев.
[10] Интервю, The New Republic, 5 май 2014.
[11] Разговор с Ален Бадиу, „Contre-courant“, Mediapart, 15 октомври 2014.
[12] Owen Jones, интервю, The Guardian, Лондон, 22 декември 2014.
[13] Интервю, The Guardian, 12 януари 2015.
[14] По публичната телевизия Франс-2 – бел. прев.
[15] Bernard Friot, L’Enjeu du salaire (Залогът на заплатата), La Dispute, Париж, 2012.
[16] Вж. „Левицата не може да умре“ Монд дипломатик в Дума, 4 септември 2014.
Фредерик Лордон е икономист и автор на Et la vertu sauvera le monde... Après la débâcle financière, le salut par l’ „éthique”? (И добродетелта ще спаси света... Дали “етиката” ще ни спаси след финансовия крах?), Raisons d’agir, Paris, 2003, и на La Crise de trop. Reconstruction d’un monde failli (Свръхкризата. Възстановяването на един рухнал свят), Fayard, Paris, 2009, откъдето е взета статията от брой 6 (юни 2009). Последна книга: La Malfaçon. Monnaie européenne et souveraineté démocratique (Дефектът. Европейска валута и демократичен суверенитет), Les liens qui libèrent, Париж, 2014 (излиза на 26 март).
