25 години ДУМА
Беше април, преди осем години. Тъкмо бях напуснала голяма компания, в която работех като пиар, чудех се дали да приема покана за работа в рекламна агенция, когато по телефона неочаквано се обади Александър Перпелиев. По това време беше зам. главен редактор на в. ДУМА. Не бяхме се чували от години, а първите си стъпки в журналистиката направи в моя отдел в първата частна информационна "Агенция Балкан". После разбрах, че обаждането му съвсем не е било случайно. Моя колежка и приятелка - Аида Паникян, също журналист в ДУМА, му казала, че се чудя накъде да поема. А Перпи звънна и каза: "Я не се чуди какво да правиш, идвай в ДУМА." Не го приех сериозно, но след ден-два той пак се обади. Отидох. Въведе ме при главния редактор Евгений Станчев. Разговаряхме кратко, за общи неща. Накрая стана и с неговата си усмивка каза: "Да й пишат договор, от утре започва." И ме назначиха. Без пробни периоди, без изпитателни срокове. Не казвам, че всичко бе решено от една среща. Явно двамата колеги от ДУМА, които познавах отпреди, са си казали думата. Евгений ми гласува Доверие. Първата лампичка "светна". Тези хора тук са различни.
След два дни на ориентация, без каквито и да било задръжки, ми тропнаха "коментарче" за оперативната страница. Ей така, дори не знаеха как пиша. Не пипнаха ред. На другия ден - също. След няколко дни имаше разширен пленум на БСП, предстоеше конгрес. Трябваше да се гласуват важни документи. След планьорката в 16 ч. ме извикаха при главния редактор. "Пишеш коментар за първа, за пленума, за очакванията от него..." Задачата беше ясна. В първия момент повдигнах вежди и се опитах да кажа, че не съм "партиец". "Още по-добре. Трябва с прости думи, с такива, каквито обикновените хора разбират, да кажем какво очакваме, спокойно и ясно", даде напътствията си Евгений. Докато вървях към бюрото, няма да забравя боботещия глас на зам. главния редактор Тошо Коруев зад гърба ми: "И да не ти пука..." Написах. Не промениха и дума.
След два дни ме изпратиха на събитие. На планьорката отново ми заръчаха коментар на първа страница. Кръстих го "На мен ми пука". Да, защото ми пукаше - за хората, за човещината, за доброто, за държавата, за всички нас.
И ми "светнаха" много лампички: за Доверието, за Свободата, за Духа, за това, че трябва да не ти пука кой е "на мушката" на перото ти, когато защитаваш Истината, и да ти пука за какво и за кого пишеш. Винаги ще бъда благодарна за тези думи на Тошо Коруев. Със сигурност не си ги спомня, защото е дал стотици съвети на такива като мен.
Така първите уроци в ДУМА бяха дадени. Научих ги и станаха част от мен. Сигурно в годините оттогава са ме питали десетки пъти защо работя в ДУМА. Защо не съм на друго място - срещу повече пари, срещу повече привилегии и пр. Обяснявах и продължавам да обяснявам това, което разказах току-що. ДУМА не е просто кауза, както казваме всички във вестника. Тя е територия на Доверието, на Свободата и на Духа. Казвам на Духа, защото той е Дух само когато е свободен. Във всеки друг случай е имитация, преструвка и нещо друго.
Всеки ден, когато седна пред компютъра, си казвам, че най-важни в писането и в отношението с читателя са Доверието, Истината и Свободата. Или пишеш това, което мислиш, или просто не го пишеш. ДУМА гарантира това. Тук е немислимо по друг начин. Винаги е било - за мен и за колегите ми.
Обикновено ме гледат с недоверие, когато разказвам всичко това. Преди три-четири години при нас дойде кандидатка за работа. Имах задача да се срещна с нея, да разговарям и да я попитам какво иска. Тя ме погледна и каза: "Две хиляди лева стартова заплата." "Какво очакваш от вестника и от работата си в него?" "Това", тръсна глава момичето. Благодарих й с усмивка. Не е на работа в ДУМА. Надявам се никога да не бъде.
Не, не разбирайте, че работим без пари. Или че не искаме по-високи заплати, поне като на колегите в другите медии. Искаме. Но винаги за нас е било по-важно всичко останало. Затова сме думаджии. Който е минал през тази школа, който се е срещал поне десет пъти с верните си читатели, които са изрязали и съхранили всяка статия с неговия образ, само той може да разбере. И да остане верен.
През всичките тези години в ДУМА срещнах десетки хора. Благодарна съм, че голяма част бяха и са Човеци. Имаше и има, разбира се, актьори и позьори, режисьори и постановчици, трети се вписваха и се вписват идеално в ролята на кукловоди... Благодарна съм на всички, научих много.
Тук е мястото да дам моя отговор на въпроса, който ни задават всеки ден нашите читатели: "Ще я има ли ДУМА?" Ще я има, докато е жив Духът в нас, докато имаме сили и вяра да казваме Истината, докато ни имат Доверие и не поискат да ни отнемат Свободата. Ако всичко това счупят у нас, пак няма да се предадем. Отново ще залепим стомната.
