България се нуждае от социално-реформаторски завой, ако изобщо иска да оцелее
Днешната лява коалиция има основен ангажимент да се възправи срещу три тероризма - срещу социалния терор, срещу ислямския тероризъм, който хвърля своята тежка сянка и върху Балканите, и срещу информационния терор. Някакъв триглав змей се оказва противникът, не че няма и още глави...
1. Срещу социалния терор
Големият скрит въпрос на 2015 г. в България е ще избегне ли страната поредното изостряне на хуманитарната криза, в която изпада при всяко овладяване на властта от десницата. За последния четвърт век - на три пъти. Социалната криза в България се е изостряла по сходен алгоритъм - десницата с много шум и самодоволство поема властта, започва да реализира политиката си, без анализ за последиците, с пределен егоизъм и грандомания, обявява някакви антиреформи, т.е. реформи, след които на обикновения човек му става по-тежко, обстановката в страната става непоносима и десницата губи властта. Ако левицата не дреме, поема следващото управление. Иначе пропуска още един мандат.
Как ще бъде сега? Плановете за ликвидиране на всеобщността на здравеопазването, които се крият зад идеите за разграничаване на "базов" и "допълнителен" пакет на здравни услуги, са изтънчен социален тероризъм. Това са антиреформи. Законопроектът, според който с орязания образователен бюджет държавата ще подпомага и частните училища, е израз на антисоциално мислене. Това е в разрез с всичко умно и почтено, което е правила през последните 130 години българската държава. Вярно, те може и да са в синхрон с "християнската идея" (от който няма - ще се отнеме, на който има - ще се придаде). Но демократизмът на българското училище от Възраждането до днес не може да го приеме.
Татчъристката политика на правителството се препъна още на първата стъпка с плановете за съкращаване на "нерентабилните влакове". Извършената преди години антиреформа в жп сектора предопределя регулярните финансови катастрофи на железниците.
Да се плащат заплати по 250 лв. на хора, които жертват живота си в оръжейна фабрика, е социален тероризъм. Затова преценката "правителственият социален тероризъм се разгръща" е справедлива рецензия на заявената социално-икономическа политика.
Какво още? Пенсионна реформа: определяне на възрастта за пенсиониране по формулата "средна продължителност на живота + 2" ("за да стабилизираме осигурителната система"). Някак горчиво се шегувам...
В България през последните две десетилетия има вероятно стотици милиони левове недоплатени заплати и пенсии. Това е неолиберализъм в действие. Не съм сигурен във всичко, което чета за украинския голодомор, но българският "човекомор" се разви пред очите ми. Социалният тероризъм е основният мотор на демографската и индустриалната криза в България. Неолиберализмът създава невъзможните условия за живот в България. У нас се реализира едно "антисоциално умиротворяване..."
Често се казва, че наложеният модел на преобразования в България ни обрича на икономическа, социална и политическа нестабилност за десетилетия. Днес не съм толкова... оптимистичен. Мисля, че без значими трансформации в социално-икономическата политика самото съществуване на България е поставено под въпрос.
В рецептурника на неолибералите има две дузини стандартни препоръки, като освен тоталната приватизация (на всяка цена!), съществуват и императивите - заплатите да не растат и при всеки възможен повод някак да се намаляват; пенсиите да бъдат замразени и колкото може да се намалява покупателната им способност; социалните програми да се редуцират, ако не могат да се съкратят; управленските технологии за оказване на социална подкрепа да се усложнят, та ако може част от клиентите да не разберат, че могат да ги ползват, и т.н. Затова съм убеден, че първата оценка за България през 2015 е, че "управленският социален тероризъм се завръща и се разгръща". Вярно - социалният тероризъм в България не е избуял с идването на ГЕРБ на власт - нито през миналата 2014 г., нито през 2009 г. Социалният тероризъм е трайна характеристика на българския преход от 1991 г. насетне. Той се проявява и в това да поставиш обикновените хора в непоносими социално-икономически условия на живот, поне от гледна точка на професионален опит, умения и усилия. Последните статистики сочат, че делът на разходите за труд в България е най-ниският в Европейския съюз. Т.е. стотици милиони икономисани (неплатени) възнаграждения и осигуровки. Минимална работна заплата - под екзистенц-минимума - това е социалдарвинизъм на живо. Националният капитал трябва да осъзнае - ниските доходи гонят работоспособните от България.
2. Срещу ислямския терор
За повечето хора в България въпросът за ислямския тероризъм изглежда ясен - тероризмът трябва да срещне отпор и мерките за сигурност са дължими. За левицата обаче е важно още нещо: радикалният ислямизъм не се "свлича към Европа от планинските масиви на Афганистан", както някои си мислеха доскоро. Радикалният ислямизъм е част от исляма. Само че негова "сбъркана", антицивилизационна част. Той е политически свръхвластолюбив, но маскира жаждата си за господство с религиозни одежди. Радикалният ислям, в посочения смисъл, е заплаха. Подчертавам - не ислямът като такъв. Но мюсюлманските общности могат да се радикализират. Групировката "Ислямска държава" (ИДИЛ) нямаше да възникне и да извърши десетките си ужасяващи престъпления, ако Западът имаше адекватна "ислямска политика". Той не изгради такава. Социалната формула - "свръхкомпютри, съчетани с религиозен фанатизъм и нетърпимост към другите", поражда зависимостта: "компютърът ("мрежата", "Гугъл" и т.н;) в служба на фанатичните главорези."
Ислямския въпрос не е въпрос за "международното положение". Не е и въпрос за "сблъсъка на цивилизациите", по не особено удачната формула на Хънтингтън. Той е въпрос за войната срещу цивилизацията. Въпрос за победата над фанатизма.
За България, страна с едномилионно мюсюлманско население, въпросът е ще се допусне ли ислямисткият радикализъм да се инфилтрира сред българските мюсюлмани, да ги откъсне от проевропейско развитие, да ги настрои срещу националния държавно-правов ред. От мюсюлманските духовни институции и от политическите фактори в мюсюлманската общност се очаква нещо много ясно - разграничаване и отрицание на религиозния радикализъм и фанатизъм. И да си спестим теоретичните увъртания, че не било ясно какво точно означава "радикализъм" и пр. Всички знаят за какво става дума. Например за това, че принципът за върховенството на Конституцията и закона се разпростира върху всички граждани, включително и върху гражданите, изповядващи исляма, и религиозните догми не могат да оправдават престъпления. В България имаме сложен и противоречив опит на християнско-мюсюлманско съжителство. След появата на ИДИЛ, след "Шарли Ебдо", именно българската левица може да предложи общоевропейско виждане за ограничаване влиянието на ислямския радикализъм и фанатизъм.
3. Срещу информационния терор
Левицата се задъхва от невъзможността нейни послания и преценки да достигнат до хората, в чийто интерес са. Десницата непропорционално доминира в българското политическо и медийно пространство вече четвърт век. Това някак може да се разбере. Въпросът е, че в българското информационно пространство практически отсъства лявата гледна точка. А тя е не само просоциална, но и продемократична.
Честа практика е откровен десничар, неолиберален журналист, откровено да разговаря с неолиберални събеседници - "експерти" и "обективно" и "всестранно" да изяснява "необходимата" (т.е. радикално дясна) политика. На практика всички основни електронни и преобладаващата част от печатните медии в страната са завладени от радикални привърженици на десницата. Или по-точно, от привърженици и поклонници на българската радикална десница. Те безпределно господстват в електронните медии и преуспяват в информационното затъмняване, дезинформацията и будалкането. В свой частен мирогледен и друг интерес. Но и това не е най-големият проблем. Българската публика често се оказва "изненадана" от значими промени в международните развития, остава без отговор за смисъла и внезапността на значими събития. Проблемът не опира до капризите на дипломацията, а до националното информационно "затъмнение". Колебанията, споровете, търсенето на нови решения, така характерни за модерния човек, по правило се спестяват от българските "национални медии", особено ако те не пасват на някое от налаганите в страната неолиберални клишета. Диригентите на общественото мнение казват: "Фактите противоречат на това, което твърдят официозите? Толкова по-зле за фактите!" Цензурират се както международните развития, така и собствено българските новини. Този е скритият смисъл на класирането на България някъде към 100-ното място по "свобода на медиите". Мога да обобщя, че базисната политологическа картина, която поддържат официозните медии в страната, е неточна и недостоверна. Полицейската палка, с която се усмиряваха демонстрантите от предните десетилетия, бе заместена от ТЕЛЕРЕПОРТАЖА. От недостоверния, тенденциозен и манипулативен репортаж. Властващата в страната олигархия демонстрира неутолим стремеж за тотална манипулация на общественото мнение, за игнориране на всички алтернативни мнения.
За сметка на това пък масово е политическото продуциране на социален инфантилизъм и обществено лицемерие. Българските граждани днес са сред хората в Европа, които гледат най-много развлекателни програми. Ако икономиката бе наред, нямаше да е особен проблем. Неолиберализмът в политиката подличко размива границата между изискващите сериозен разговор обществени проблеми, които предполагат компетентен и отговорен спор, и плоското забавно шоу. Липсата на отговорни дискусии в обществото е ключов момент в протичащата национална "латиноамериканизация", ако визираме вече почти преодоляните режими на бедността и униформените "горили". България е в катастрофа и защото 25-годишният национален политически дебат е недостоверен и непродуктивен.
Националните медии не се освободиха от наложената им още в началото на прехода политика на "сатанизация на левия политически противник". Тя просто отрови българското общество. И през 1991 г., и през 1997-2001 г., и през 2009-2012 г. отношението на националните електронни медии към десните правителства по правило бе в дух на безпределна политическа сервилност. Това забавя и дори блокира търсенето на национално отговорни и конструктивни управленски решения.
Често чувам в леви среди патетично да се пита: "Какво да направим, за да ни повярват хората?" Много неща могат да се направят, но има едно предусловие: като страна с регенериран и периферен капитализъм България е добър пример за "ефективността" на баналния десен популизъм, който винаги е бил хранителна среда за радикалната десница. Затова днешна България има нужда от "СОЦИАЛНО-РЕФОРМАТОРСКИ БЛОК", мислещ за реформите по доста по-различен и дори противоположен начин от сегашните парламентарни "реформатори". България се нуждае от завой. Ако изобщо иска да оцелее...
