Търсене в този блог

понеделник, 10 юли 2017 г.

Нашият народен Христос – проф. Тончо Жечев

 

 

                         Левски си остава с нас, ние с Левски, па какво сабя покаже!

 

Левски е "най-ясната загадка" по думите на мъдреца Илия Бешков. Няма съмнение, парадоксът е налице - ясност и загадка - днес той измъчва повече от всякога! Едва ли ще е преувеличение, ако кажем, че през всичките тези години в спомени, предания, легенди, митове, изследвания, песни, проза, историография, нашето племе се е напрягало да обясни раждането и израстването на Апостола из своите недра с надежда по този начин да обясни себе си и своята нелека история.
И все пак загадката си остава загадка, изгаряща умовете и сърцата ни. Тя пари като въглен и ето вече толкова години, слава Богу, не позволява нашият интерес към Левски да се академизира, над името и делото му да се възцарят музеен хлад и тишина. Трагичните въпроси пред нас, вместо да намаляват, се умножават. Например, навсякъде у Левски ще срещнем, че той работи, отговаря, пред очите му са 7 милиона българи. През изминалите почти век и половина оттогава около нас съседите пораснаха кой четири, кой шест, а кой и десет пъти, сякаш ние само се смалихме и смаляваме. Как и защо става това, какъв е тоя Молох, на който принасяме своите жертви, който пие кръвта ни? Ще се намери ли някой да сложи ръка на сърцето си и да каже, че сме напреднали в качеството, след като навсякъде виждаме белези на деградация?
Най-ясната българска загадка е впечатлявала и въодушевявала всеки, който е имал исторически шанс да познава Левски. Мнозина са се опитвали да надникнат в тайната на формирането на най-светлия деятел в новата ни история, в тоя лъчезарен образ, изплетен само от светлина, почти без сянка. Тайната си остава тайна. Легендарното съзнание на народа, изглежда повече от всички, се е досещало за нейния смисъл и съдържание. В него Левски е Апостол, т.е. редом до Спасителя. Ако се опитаме да надникнем още по-навътре в оставените ни предания, ще открием радостната изненада в това съзнание, че Апостола е и Спасител-Избавител, наш народен Христос, Месия, който ще ни изведе през пустинята, към Ханаанската земя. Изворите от онова време и по-късно красноречиво говорят за радостен трепет у хората, когато откриват между себе си, сред толкова мрак, ужас, корист и коравосърдечие тоя жизнерадостен проповедник и певец, с невинни и "необикновено светливи очи", с тия лъчисти къдри; и с тоя великодушен рицарски нрав и безстрашие в страната на непознатото рицарство. И с оная интригуваща моминска срамежливост, с "блага душа", погълната изцяло от най-опасното дело, сподирен от безброй опасности. Само мечтател и проповедник, който мери думите с мярката на делата, може да е последователен и твърд като никой друг. Не е за чудене, че първото, а навярно и най-близкото до истината, е уподобяването с влезлия в това съзнание образ на Богочовека, на Божия син, изпратен от небесния си Баща да изкупи със страдания нашите грехове и да намери спасителен път за човечеството.
Всичко това не е убягнало от зоркия поглед тъкмо на народния поет, на Иван Вазов, който писа: "Той е образец на нравствена чистота и е не само доблестен, той е добродетелен". Победоносно оборване теорията у нас, че честността е елемент, несъвместим с революционерството. Васил Левски наподобява подвижниците на първото християнство. В пораждането и закрепването на този образ, за това уподобяване, разбира се, главна роля изиграват действителните черти на Апостола, неговият живот, неговата мисъл, неговото дело, и накрая - неговата гибел. С всичките си вътрешни импулси, с възпитанието си в духовна християнска среда, с идеализма на цялата си жертвоготовна душа Апостола естествено подражава на Христос. В неговата душа Христос се беше преродил отново. От неговото скиталческо проповедничество през дяволските изкушения, на нито едно от които не се поддаде, до мъките в затвора и бесилото край София - всичко напомня за Гетсиманските страдания, за Кръстния път към Голгота, за страстите Господни.
В народното съзнание, колкото девствено, толкова и безпогрешно, човек се уподобява на Спасителя преди всичко с готовността си за саможертва, доброволна жертва от любов към другите. А целият живот, най-съкровените мисли на Апостола са изпълнени именно с този божествен огън. Ние, които до дъно познахме негодяите, псевдореволюционните бесове, които непрекъснато тръбят за жертви в името на светлото бъдеще на човечеството, днес наистина можем да преоценим жертвоготовния образ на Левски. Най-съкровеното, автентично чувство, което е оставило незаличима следа в малкото писмени свидетелства от Апостола е, че той доброволно се е обрекъл за избавлението на своя народ. Като вагнеровски лайтмотив в писмата му се повтаря - трогателно и скръбно до смърт: "Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв". Или: "Аз днес или утре трябва да умра". Още: "Такова нали ми е предначертанието, не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко". И величественото: "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си".
В документите има патетични, възвишени места, които нямат равни на себе си в цялата българска култура, които напомнят трагичните страници на Новия Завет: "Ний възкресяваме, ний даваме нов век... Ний ще извадим народът с благословението Божие". Съкровената близост на политическия деятел и вожд на националната революция Васил Левски до новозаветните нравствени основи на християнството особено ярко се откроява в подбора на средствата, в отношението към средствата в обществената борба. "По делата им ще ги познаете" - тоя евангелски принцип Апостола изповядва за себе си и за другите. За него е ясно, че всички прокламират добри намерения, висши цели, но малцина с делата си остават на тази висота. За нашия национален гений на действието няма нищо по-чуждо от йезуитския принцип - целта оправдава средствата. "Щото да не проливаме много кръв" - това е неговият постоянен мотив; "да мислим зряло", "да бъдем осторожни умно", "нищо прибързано!" - това са неговите постоянни напомняния.
Незрелостта и прибързаността на съратниците, неразборчивостта в средствата, склонността към авантюри, коравосърдечието към конкретните човешки страдания са главните източници на конфликтите му и с Димитър Общи, и с Анастас Попхинов, дори с Любен Каравелов. Лайтмотивът на последните му писма е: "По-умно и по-сигурно!".
Дълбоката морална основа, на която Левски постави българското дело, се откроява особено, ако се вгледаме в конфликта му с Димитър Общи! - две крайности в българското движение, две начала в него, праобраз на две линии и политики преди, тогава и всякога. Светлото и тъмното, доброто и злото между нас, въплътени не в абстракции, теоретични построения или художествени фикции, а живо, нагледно, до болка познато, сякаш историята сама ражда символи. Общи е всичко, което Левски не е и не може да бъде. Авантюрист, суетен, грандоман, колкото амбициозен, толкова и лекомислен, екстремист от чиста проба е Общи. В бъркотията на промените и високата борба той бърка нечистите си сметки, решава лични неприязни, той е склонен към политически цинизъм и екстремизъм, към обожаване на насилието. Терористичните акции на Общи доведоха до провал и разгром създадената с толкова усилия и любов революционна организация от Левски. "Бай Димитър - пише Левски с неизменното си доброжелателство и благородство - не е предател, но неразбран, горделив и говори работи, без да знай къде водят". Той забранява на Христо Иванов Големия да накаже Общи...
Има неоспорими доказателства, че в последния си час, в последната си предсмъртна изповед, последното желание на Левски е било в бъдещите молитви да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, т.е. с духовното си, а не светско име. Прекалено дълго беше представяно като вулгарен атеистичен жест "захвърлянето" на монашеското расо. Толкова дълго, че помъти мозъците ни за истинския смисъл на тоя жест. Ние като че забравихме - историята е показала - истинското религиозно, свято служение на една идея, саможертвата за едно дело, често налагат отказ от външните, обредни страни на една вяра, за да се изпълни Заветът. Забравяме, че велики християнски дейци и мислители са били горени на кладите на разни инквизиции, отлъчвани са от църквата, тъкмо когато се посвещават на високо служение на християнската вяра и истина. Левски "захвърли" монашеското расо и тъкмо тогава се отправи по Кръстния път като син народен, както Сина человечески.
Светлият му образ увлича, да не кажа заслепява. Този образ непреодолимо отклонява от приетия сега скептичен тон, от херостратовските усилия за сриването на всички кумири, от незрелите напъни да плюем по иконите, пред които до вчера сме се кръстили. Има някакъв мълчалив, негласен заговор на неизтребимото хамово семе да подкопае самите основи, на които се държи и едва-едва крепи нашата народностна и национална общност, да срути подпорите й, здраво място да не остави по и без това дълбоко нараненото тяло и душа на нашия народ. Джуджетата, които според средновековната метафора се катерят по раменете на гигантите, за да ги тупат по главите, няма как да не изпопадат от тия висоти, на които се мъчат да се изкатерят. Разреденият въздух на духа не е за хилавите дробчета и сополивите носове на пигмеите.
След толкова катастрофи и трагедии България и българите трябва да могат да разчетат тайните знаци, оставени от Апостола по пътя към Храма.
Не бива да се отчайваме. Левски си остава с нас, ние с Левски, па какво сабя покаже!

 

 

 

(Из слово, произнесено на 18.02.1993 г. в София)