Търсене в този блог

вторник, 11 юли 2017 г.

Личността на Апостола – проф. Николай Генчев

 

 

 

Който иска да потърси, да открие, да представи Левски, трябва да намери, да открие, да представи революционера, Апостола и мислителя

 

 Каква личност е трябвало да бъде този човек, за да остави такава дълбока, трайна диря в българската история, такава благородна щриха в нашето национално съзнание, такъв плътен и вечен спомен за себе си.
В очите на своите другари Апостолът грее с романтическа омая. Неговите съвременници гледат към него с очите на деца. За тях неговият образ е красив и неповторим, неговото лице - весело и сурово, неговите очи като "очи на магьосник", неговото сърце, пълно с безстрашие и песни, неговите мускули, пълни със сила. Този наивно-романтически на пръв поглед захлас пред образа на Левски е една историческа присъда за величието на неговия дух и дело. И тук на пръв план изплува неговата безкрайна жизневлюбеност и жизнерадост. Няма по-ценно свидетелство за духа и характера на Апостола от писмото на Христо Ботев до Ив. Драсов ("Приятелят ми Левски е нечут характер..."). И всички, които са имали възможност да бъдат близки с Левски, неизменно сочат този дух на жизнерадост, който не го е напущал в най-трудни времена. Но тази черта у Левски, която издава една нежна, лирична, жизнена и ненаситна душа, не е черта на веселяк, каквито ги има много по земята. У Левски този весел нрав изразява оптимизма на епохата и неговата дълбоко осъзната, премислена обреченост на едно голямо историческо дело. Защо едни живеят за своя търбух и удоволствие, и в името на тези "идеали" са готови да потискат, да мачкат, да изнудват себеподобните си, а други драговолно, без принуда се жертват за живота и човека? Левски и равните на него показват, че хората не са еднакви.
Своята жертвоготовност и себеотрицание Левски засвидетелства чрез живота и смъртта. Как той е схващал своето предназначение? Най-напред трябва да се обърнем към онова знаменито писмо, което Левски изпраща до Филип Тотя, за да ни остави своя ярък и голям душевен портрет:
"...Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво да искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието - не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко".
Каква е тази самообреченост, защо я ценим толкова високо? Няма ли много хора също обречени? Не е ли монахът-пустинник обречен, за да блести славата на неговия бог, не е ли еснафът обречен, за да "добрува" неговото семейство, а малко ли са политиците, които се обричат на своята партия, за да докопат власт и богатства? Саможертвеността на Левски е "свята и чиста", това е силно човешко чувство, което се ражда у големи души и то само през велики епохи. Една мизерна епоха не може да роди такива големи и силни човешки чувства. Левски, най-гордият мъж в нашата история, е останал в съзнанието на потомството със своята пословична, християнска скромност и безпретенциозност, която граничи с един благороден аскетизъм. Скромността на Апостола, неговите естествени, човешки отношения с хората нямат нищо общо с ограничеността на посредствения тип, нито със скромността на онези, които сами пишат биографиите си в суперлативи. Всеки българин от своята младост знае за този демон, който обикаля България през гъста мрежа от засади, постове, преследван от заптиета и войници, издаван от български предатели, пътуващ като търговец, като въглищар, заедно с потерите или след тях...Но смелостта и безстрашието на Левски се изразява преди всичко в неговата решителност да отхвърли стария свят, да се опълчи срещу съществуващия ред, който се крепи на военната сила, тиранията и една консервативна традиция, поддържана от упорит фанатизъм. Неговото безстрашие и смелост се състои в това, че в хаоса на тази дива империя той можа да очертае контурите на бъдещия свят. Срещу тази смелост на Апостола излиза "смелостта" на политика, който идва след него в нашата история. "Смелост", лишена от търпение и мисъл, "смелост", да се разпродават историческите ценности на една нация като в бакалница...
Досега се очертава само едната част от качествата на личността на Левски, само онези меки, човешки, пастелни, ренесансови пориви на надеждата, себеотрицанието и героизма. Това са бликащи извори на големия хуманизъм. Но те биха останали качества на една симпатична личност без историческа стойност, на един замечтан мисионер, ако към тях не се прибавяха, за да се слеят в една сплав, другите качества на Апостола, вдъхновени от неговия голям ум, от неговата гениална надареност, способността му да анализира, да гледа неустрашимо напред. След като е превърнал и нощта в ден, за да премисли и вземе най-правилното решение, той вече не познава предели в своята решителност да действа с една спартанска, по-точно е да се каже левскиевска дисциплинираност. Това качество именно дава възможност на Левски с 30 наполеона в джеба си да тръгне от село на село, от град на град, от къща в къща, да събира хора, да прави комитети, да внушава, да заплашва и прощава, да се измъква и от най-трудни положения, влязъл в допир с хладния дъх на смъртта. И така цели пет години. И как не е поискал и той да подгъне крак, да мине отвъд Дунава и разпусне душата си в някоя хладна механа, да легне в топло легло до млада жена, да погали косиците на немирни деца?
Безукорната дисциплина на духа и на действието у Левски е едно уникално явление в нашата история, в Турската империя, в Ориента. В условията на уморително-убийствените темпове на ориенталското развитие се явява фигурата му - дисциплиниран като човек и дух, сурово последователен, неотстъпен, непознаващ покоя, вечно бодър, вечно забързан, вечно устремен. Левски успява да наруши покоя на българското общество, да го облагороди с качествата на бъдещия свят. Какво представлява България преди появата на Левски? Макар и пробудени от възрожденския полъх или развълнувани от появата на четите, българите мирно оряха земите си, произвеждаха занаятчийски стоки, ходеха по търговия или на училище, отваряха очи и като че ли зашеметени от светлината, не знаеха къде се намира големият прав път, а се лутаха още в междуселските коловози на своята история. Левски им показа, че има нещо по-голямо и организацията, която той създаде, постепенно насочи големи народни пластове към революционно изменение на вековните отношения. Цялото общество се пробуди, кръсти се с нова вяра, тръгна след Апостола на свободата. Това можеше да направи само един човек... Но живият портрет на Левски не би се получил, ако не се опитаме да го видим в онези паметни решителни моменти на неговия личен живот, в моментите, когато човек показва себе си, когато не може да излъже нито хората, нито историята.
1870 г. След като почти цяла година се опитва да убеди БРЦК в Букурещ в необходимостта от нови насоки в националното движение, Левски решава да започне сам своето дело. Сам, без никой, неразбран от никого, непознат на народа, освен на няколко верни приятели. Сам сред народа за година, година и половина, успява бавно, но последователно и неотстъпно да реализира всичките си предначертания, за да заяви един ден: "БРЦК е в България, който иска да мре за Отечеството, да дойде тук!".
1872 г. Д. Общи извършва арабаконашката авантюра и организацията е изправена пред провал. Отново над всички се извисява голямата личност на Апостола. Неговата първа спонтанна, човешка реакция е да спаси хората, приятелите, комитетите, организацията. Авантюристът би вдигнал байрак, пък какво ще да става. Страхливецът би се спотаил в най-сигурното скривалище и, треперейки за главата си, би изчакал да отмине бурята. Анархистът би заявил, че колкото е по-зле, толкова е по-добре. Левски пише писма, пътува без оглед на опасностите от град на град, отива в Ловеч, където го чака смъртна примка, да прибере архивата само и само да спаси тези, които бяха заложили главите си за България...Той категорично отхвърля нареждането на Каравелов да вдигне въстание, защото е изчислил, съпоставил всички елементи на обстановката и сърцето му не можеше да позволи авантюра, която би окървавила неговия народ, без реални изгледи за сигурна победа. Левски тръгва към своята Голгота и увисва на бесилото, за да спаси революцията, да спаси България от посичане. Такъв жест могат да направят само избраници.
1873 г. Левски пред турския съд. На въпроса "Какво е занятието ти?", Левски спокойно и уверено отговаря: "Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование. "Възложиха ми да обнадеждавам цяла България". Не споменава нито едно име, нито един комитет. Левски остава верен на себе си в една абсолютно тъжна обстановка. Тези, с които съдиите го събират очи с очи, бивши юначаги, се нахвърлят срещу него, разкриват тайната, за която се бяха клели пред револвера и камата, угоднически помагат на съда... Левски не трепва и пред тази гнусотия, запазва тяхното достойнство на хора. Той, както винаги, остава смел пред страха на другите, горд пред падението на низшите, величествен пред жалката фигура на Общи и неговите сподвижници.
Много мъка, много душевни сили е струвало всичко това на Апостола, за да може пред самите аги, пред турския съд да отрони думите: "Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия".
Никой не е останал с добро име в историята на своя народ, ако е изрекъл тежки думи срещу него. Малцина са хората, на които историята е давала право да съдят своите народи. И между тези избраници безспорно е и Левски.
Но Левски не принадлежи само на България и на българите. Неговите идеи за свободата и революцията, неговите реализации и преди всичко ненадминатата в историята на освободителните борби народна революционна организация, неговите прозрения в бъдещето, където той проектираше един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на цялото човечество. С всичко това синеокият момък от Карлово стана един от големите граждани на света, нареди името си до имената на най-големите мъже, които даде ХІХ век.



(Из книгата на проф. Николай Генчев "Левски, революцията и бъдещият свят", изд. 1973 г.)