Търсене в този блог

събота, 8 юли 2017 г.

За синята разруха в българското земеделие – Кръстьо Трендафилов

 


 

Ако Правителството на Филип Димитров осигури безконтролно разграбване имуществото на стопанските структури, произвеждащи сурова земеделска продукция, остави милиони декари пустееща земя, то правителството на Иван Костов, ликвидира преработващата и хранително вкусова промишленост на България

Един от първите закони, които прие Великото народно събрание, наред с основния проблем, за който беше избрано (приемане на новата Конституция), беше Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Това е достатъчно, за да разберем, че регулирането на обществените отношения, свързани със земята — собственост, ползване и опазване на това национално богатство, е от стратегическо значение за България, както и за всеки народ. Този закон за двадесет и две години е променян повече от 50 пъти, но е в основата на аграрната политика по време на прехода.

По някаква лоша, неписана традиция всяко правителство, когато става дума за селското стопанство, започва с обещание за разработване на стратегия за развитие на селското и горско стопанство, без да уважава труда на тези преди него и, в крайна сметка, ние сме страната с най-много разработвани стратегии. И страната, в която няма и до днес ясна и последователна политика за използване природните ресурси в интерес на обществото- земята, водата, подземните и горски ресурси.

За да оценим състоянието на българското земеделие в периода 1989–2011 г., трябва да сме наясно от къде започнаха промените в отрасъла.

До 1944 г. 80% от населението на страната е заето с производство на земеделска продукция и живее в селата. Отечественофронтовското правителство наследява една бедна държава с примитивно, ниско продуктивно селско стопанство, почти без индустрия. В годините на войната държавата остава без ресурси за производство и потребление.

Новата власт идва с идеята да създаде уедрено, модерно, опиращо се на науката, с машинна обработка, високо добивно селско стопанство. Още в първите години започва уедряване па милионите (13,5 милиона парчета) дребни парчета земеделска земя, собственост на над 1 милион физически и юридически лица. В страната се създават условия и се развива кооперативното движение, в почти всички стопански, социални и обществени направления. Регистрираните в началото на Втората световна война 6 455 кооперации са обединени в 15 браншови съюза с 995 хил. членове.

След войната, през 1945–1946 г, кооперациите увеличават рязко темпа на развитие. Те извършват 70 % от националния стокооборот, а членовете им са вече 1 мил. и 200 хил. души. За съжаление земеделските кооперации, в началото изграждани на принципите на кооперативизма — взаимопомощ и взаимна отговорност, демокрация, равенство и справедливост, бързо тръгват по пътя на „съветизацията“, а при създаването им е нарушено изискването за доброволност.

Въпреки това, в края на 1989 г. България има: Модерно земеделие, осигуряващо 11% от БВП по текущи цени, при 59,3% за индустрията и 29,7% за услугите.

Производство на земеделски култури: пшеница–553 х.т; захарно цвекло — 966 х.т; царевица — 2265 х.т; тютюн 65 х.т. и пр. Отглеждане на селскостопански животни: говеда–1 637 хил. бр.; свине — 4 119 хил. бр.; овце — 9 045 хил. бр.

Производството на основни животински продукти е: месо (кланнично тегло) общо 820 х.т; говеждо — 130 х.т; свинско 413 х. т; птиче — 188 х.т; мляко — общо 2 438 х.т;

Производство на продукти на хранителната промишленост: месо — 588 х.т; местни произведения — 142 х.т; зеленчукови консерви — 305 х.т.; плодови консерви - 290 х.т; сирене –149 х.т; захар — 351 х.т; вино — 241 х.т; тютюневи изделия 86 х.т.

Тези резултати нареждат България в първата десетка на света по производство на земеделска продукция на глава от населението.

Великото народно събрание още през февруари (22 февруари 1991 г.) приема ЗСПЗЗ, който предвижда възстановяване правото на собственост на физическите и юридически лица, признава закона за аграрната реформа от 1946 г. и осигурява плавен преход към пазарните принципи на организация на земеделското производство. Приет е и нов Закон за кооперациите, съобразен с принципите на пазарната икономика и промените на собствеността на земеделските земи. С тези закони е уреден и проблемът с 1,5 милиона декара пустеещи, ниско продуктивни земи, раздадени от предишната власт по различни постановления на МС (например прословутия параграф 4).

Още при приемането на ЗСПЗЗ от Великото народно събрание новите „демократи“, особено тези в редовете на СДС, бяха недоволни. След изборите 1991 г, 36-то НС избра правителство, начело с адвоката Филип Димитров, което още в първите месеци на 1992 г. внесе Закон за изменение и допълнение на ЗСПЗЗ, с което промени изцяло философията на стария закон.

В параграф 36-ти от преходните и заключителни разпоредби се създават нови параграфи, между които параграф 12 със следното съдържание: „ §12 — прекратява съществуващите трудово кооперативни земеделски стопанства и земеделски кооперации, образувани по силата на §7 от преходните заключителни разпоредби на закона за кооперациите.

Прекратяват се всички съществуващи организации и фирми, регистрирани по силата на Указ № 922 за ползване на земята и осъществяване на селскостопанска дейност и Указ № 56 за стопанската дейност с имущество и с дялово участие на селскостопанските бригади ДЗС, ТКЗС, МТС, АПК и селско стопански институти.

Прекратяват се и кооперациите, регистрирани по закона за кооперациите, когато не е спазена разпоредбата на чл. 33 ал. 3 от същия Закон и по устава им е предвидено внасяне на земеделска земя. §13 (1) В едномесечен срок от влизането на този закон в сила Областните управители назначават ликвидационни съвети на организациите по §12 в състав: Председател и 3 до 5 членове. С назначаването на ликвидационните съвети се прекратява дейността на общите събрания, управителните и контролни съвети на председателите и другите органи на организациите по §12. Ликвидационният съвет: 1. Организира, ръководи и управлява дейността на организацията до нейното заличаване, като има правата и задълженията на Управителния съвет, а председателят на Ликвидационния съвет има правата и задълженията на ръководител на организацията.“

Това е нормативната основа за погрома на българското селско стопанство. “Изключителната заслуга“ е на Министерския съвет, ръководен от Филип Димитров и мнозинството в Народното събрание на СДС, приветствани и насърчавани от Президента на Републиката Желю Желев, който обявява, че „връщането на земята в реални граници ще осигури рязко повишаване доходите от селското стопанство“.

В периода от март 1992 г. до май 1995 г. Ликвидационните съвети (принос в световната практика!), формирани от нереализирали се в миналото амбициозни „демократи“ и „политици“, с професии от детски учителки до фризьорки, по изключение хора с макар и малък управленски стаж, свършиха това, за което бяха изпратени — да разрушат селското стопанство. На тези хора се възложи да възстановят правото на собственост в реални граници и то чрез планове за земеразделяне на над 5 хил. землища; да ликвидират 3 400 земеделски кооперации, 196 ДЗС, 99 МТС и други 238 стопански структури, занимаващи се с производство и преработка на земеделска продукция.

За тези три години ликвидационните съвети успяха да:  Осигурят разграбване на материалната техническа база на АПК, ТКЗС, МТС и други организации (струваща милиарди лева, изградена с труда на целия български народ). Това протече под благовидния предлог „за разпределение деловото участие на член кооператорите“. По трудно разбираеми критерии се разпределяха машини, елитни животни от фермите; раздаваха се компенсационни бонове с право на участие в приватизацията на предприятията и пр.

Най-лошото е, че ликвидаторите изобщо не се интересуваха какво ще стане с плодородната българска земя. Дори хора, които живееха в селата, престанаха да я обработват, а земята беше единствения източник на доходи за тях — една част, защото получиха земя, но нямаха обработваща техника (работни животни отдавна не се използваха), други получиха земя и животни, но те от години живееха по градовете и не знаеха, а пък и не искаха да знаят какво да правят с нея.

В крайна сметка към 1995 г. 1/3 от плодородната българска земя запустя. На пазара на труда, който тогава почти не съществуваше, се явиха като безработни 15 хил. агрономи и стотици други селскостопански специалисти, останали без работа. На улицата останаха и хиляди цигани. До 1989 г. 45% от механизаторите и 65% от животновъдите във фермите бяха от това малцинство. Те получаваха добро възнаграждение, а техните деца се учеха в нормалните държавни училища. Тези хора, които никога не са имали земя, излязоха на улицата, когато всеки получи своята. Ликвидаторите разтуриха фермите, където работеха, разпродадоха техниката в МТС-та, ликвидираха големите консервни и месокомбинати, където част от тях сезонно постъпваха на работа поради ниската си квалификация.

Новата власт остави една възможност за тази етническа общност. Президентът Желев отмени указа за жителството — и ромите тръгнаха към градовете, където създадоха омразни на софиянци, пловдивчани, а и на гражданите от други големи градове, цигански гета. Тук търсеха прехрана в кофите за боклук и ровейки в сметищата.

С ликвидирането на земеделските кооперации  единствените социално ориентирани стопански структури в селата, училищата затвориха столовете, защото „спонсорите“ за тяхната издръжка и за подобряване материалната база вече ги нямаше. Читалищата, тези огнища на българският духовен живот в селата и малките градове, едно по едно затваряха врати. Спортните  площадки опустяха, а спортните организации и изгражданата база останаха без издръжка.

Държавата вече не бе в състояние да гарантира продоволствения баланс. Ако преди 1989 г. българина се редеше на опашки за банани и портокали, сега вече се редеше за хляб, салам, сирене и други продукти от първа необходимост.

Доходите на хората рязко намаляха, а освободените цени в началото на 1991 г. поставиха на изпитания хиляди семейства. Правителството на проф. Беров направи опити да регулира някои от цените на дребно, но това влезе в противоречие с пазарните механизми. Зачестиха и кризисните ситуации с различни хранителни стоки.

След 1990 г. силното обезценяване на лева стана допълнителен фактор за спад на подкрепата за аграрния сектор от държавата, която до 1989 г., съгласно изследване на специалисти от ОИРС, достигна 72%, а вече стана отрицателна през 1991 г,- минус 45%.

Частичната либерализация на цените и търговията, въвеждането на значителни ограничения в търговския режим също допринесоха за рязко намаляване равнището на подкрепа през този период. Организацията на  експорта чрез мерки като експортни такси и квоти, забрани за износ, разрешителни и регистрационни режими, е насочена към задържане на вътрешните цени на равнище, по-ниско от това на референтните международни цени, което пък стана бомба със закъснител.

В края на 1994 г. БСП спечели изборите и формира самостоятелно правителство. Един от приоритетите на правителството беше селското стопанство. МС подготви и внесе в 38-то НС поредните промени в ЗСПЗЗ, с които сложи край на съществуването на ликвидационните съвети. Приет бе закон за арендата, който уреди отношенията на собствениците на земя и тези, които ги използват; Закон за защита на сортовете и породите животни, с които станахме членове на световната патентна организация; Закон за опазване на земеделските земи и др.

С приемането на Закона за подпомагане на земеделските производители (пуб. в ДВ бр. 57/1995 г.) и създаването на ДФ „Земеделие“ 37-то НС промени отношението на държавата към отрасъла, като ориентира  аграрната политика на България към ОСП на Европейския съюз и световната практика. Сложи се и началото на възстановяване на земеделското производство.

За първи път в Закона за подпомагане на земеделските производители (в чл. 2) категорично бе посочено като цел на правителството „Развитието на производството на земеделска продукция в райони с влошени социално-икономически характеристики или неблагоприятни природни условия“. От всичките тогава 262 общини — 229 бяха определени като селски, съставени от над 5 хил. населени места. В тези общини земеделието (главно) се превърна в основна форма на икономическа активност и в по-малка степен горското стопанство и туризма.

Кризата от 1996 г. — фалита на банките, лошата реколта, липсата на външна подкрепа за социалистическото правителство доведоха до предсрочни парламентарни избори и формиране на правителство отново на СДС, с министър председател Иван Костов (май 1997 г.).

Правителството на Костов започна с промяна на заложената от предишното управление политика. Променен беше чл. 11, ал.1, т. 1 от Закона за защита на земеделските производители, като думите „не по-малко от 0,5% от БВП“ се заменят с ‚до 0,5%“. С тази промяна трансферът от държавния бюджет за 1998 г. към ДФ „Земеделие“ (от 86 милиарда неденоминирани лева) стана 28 милиарда. Това отношение на управляващите продължи и в следващите години. С тази промяна рязко се ограничи възможността за подкрепа на земеделските производители. Производството продължаваше да спада, а тези години се оказаха референтните при преговорите за приемането ни в ЕС.

В Закона за арендата се премахнаха ограниченията и изискванията към арендаторите. Всеки можеше да арендова земя без ограничения, независимо от професионалната си подготовка и отношението към земята и земеделието.

Ако Правителството на Филип Димитров осигури безконтролно разграбване имуществото на стопанските структури, произвеждащи сурова земеделска продукция, остави милиони декари пустееща земя, то правителството на СДС, ръководено от Иван Костов, „ликвидира“ без ликвидационни съвети преработващата и хранително вкусова промишленост на България.

Поради липса на суровини и пазари, мощните преди това 48 млекопреработвателни предприятия, 80-те винзавода, големите месокомбинати и консервни предприятия, стотиците малки консервни фабрики и захарните заводи бяха преобразувани в ЕОД, ООД и пр., като бяха оставени да работят самостоятелно, без обединенията „Сердика“, „Винпром“, „Родопа“, „Булгарплод“, където се намираха съответните разработващи структури, маркетинговите специалисти и международните контакти.

Постепенно, работейки без пълноценно натоварване, заради липса на сурова земеделска продукция, работейки на загуба, бяха обявени за приватизация или ликвидация и разпродадени „за жълти стотинки“ на хора с нрава на „лешояди“, които незабавно организираха тяхното разрушаване — оборудването нарязаха и предадоха (продадоха) за скраб, в много случай извън страната, а строителните материали и обзавеждането разпродадоха като на бит пазар.

Всички тези действия на правителствата от 1990 г. до 2001 г. и след това бяха наблюдавани, поощрявани или осъждани в зависимост от симпатиите на представителите на Европейските структури, на Световната банка и МВФ.

 

 

 

*Текстът е отпечатан в Сборник „Изследвания по история на социализма в България — Преходът П“ и в новата книга на автора.

Кръстьо Трендафилов е един от най-успешните министри на земеделието на България,  доказан управленец и експерт в тази област, който наскоро навърши 80 години. Трендафилов дълги години е бил на комсомолска, партийна и стопанска работа в родния си регион Враца, бил е кмет на града на Ботев, народен представител и областен управител на Монтана. Като агроминистър в периода 1996–1997 г. има решаващ принос за преодоляване на зърнената криза и нейните последици. По-късно е съветник на държавния глава, а и до днес активно работи по статии и анализи на състоянието на родното земеделие.