Търсене в този блог

сряда, 20 април 2016 г.

Неолиберализмът – митове и реалности в България - проф. Нако Стефанов


 

 

 

 Вече повече от четвърт век, започвайки с приемането на т.нар. „Програма Ран-Ът“ като ръководство за действие, т.е. за трансформация на българското общество, страната ни е доминирана от неолиберализма като идеология и практика. Ето защо нека да се опитаме, макар и накратко да погледнем на реалността, създавана от неолибералното действие, но също така и на идеологията и митологията на неолиберализма.

Трудно е накратко да се покаже в цялостен вид философията на неолиберализма. Но все пак ще се опитаме да представим някои ключови понятия от митологията на това зародило се на Запад интелектуално движение. То в политико-идеологически план до голяма степен се явява реакция на държавната намеса в икономиката.Т.е. в някакъв смисъл е плод на въвеждането на кейнсианството в реалната стопанска практика в САЩ, а по-късно и в Западна Европа.

Тук ще припомним, че държавният интервенционизъм в САЩ като ядро на т.нар. “New Deal” , т.е. “Новия курс” на президента Франклин Делано Рузвелт, е ключов механизъм за преодоляване на “Великата депресия” от 1929-33 година. Самата “Велика депресия” по своята същност се явява криза на доминиращия Запада по онова време либерален модел на капитализма. Засилването на ролята на държавата в управлението на стопанските процеси като инструмент на преодоляване на „Великата депресия“ дава възможност чрез определени структурни решения да се преодолее сериозната системна криза на капитализма в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.

„Новият курс“ стартира, това което по-късно ще се нарече кейнсиански модел на стопанско функциониране. Този модел по своята същност създава т.нар. „платформа на държавно-монополистически или по-точно „държавно-олигополистически капитализъм“.

Своят интелектуален разцвет неолиберализмът бележи през 60-те години на ХХ век, когато определени икономисти в Лондон, а най-вече в Чикаго формират теоретично ядро, критикуващо използването на кейнсианските методи в стопанската практика на Запада. Именно така се създава известната Чикагска школа, дала няколко Нобелови лауреата по икономика. Сред ключовите и представители са М. Фридмън, Ф.Найт, Дж.Стиглер и други. На кейнсианството като съвкупност от регулативни мерки, провеждани от държавата с цел стимулиране на стопанските процеси, те противопоставят “чистия” пазарен механизъм. Икономическите кризи т.нар. “монетаристи” свързват не с противоречия на възпроизводството, а с нарушения в парично-кредитната сфера. Затова те разглеждат като най-главен инструмент за въздействие върху икономиката варирането на размерите на паричната маса.

Политическият “връх” в развитието на неолиберализма стават края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Тогава в синтез с друго идейно течение – неоконсерватизма те идват на власт чрез президента Роналд Рейгън в САЩ, както и премиера на Великобритания Маргарет Тачър.

Тук ще добавим, че неоконсерватизмът е по своята същност политическа проява със силна “закваска” на пропагандистки миш-маш, съставен от традиционни ценностни установки - семейство, държава и т.н., но погледнати от позициите на англосаксонските общества. Той по-нататък „избледнява“ за да „даде път“ на чисто неолиберални установки по въпросите на политиката и културата, отговарящи на поръчките на глобализиращия се западен капитал, най-вече такъв с американски корени. В интелектуален план в неолиберализма се утвърждава класикът - Фридрих фон Хайек – британски икономист и социолог от австрийски произход.

Следва да се каже, че въпреки провъзгласената политика на “рейгъномика” и “тачеризъм”, никъде на Запад не бе формиран неолиберален, респективно неоконсервативен модел в чистия му вид. Фактически неоконсерватизмът, тъй като през 80-те години на Запад по-скоро може да се говори за неоконсерватизъм, отколко за неолиберализъм като политическа тенденция, спомогна за преодоляването на кейнсианските подходи, доминиращи дотогава стопанските процеси в западните общества.

Навярно едно от най-важните неща, които се случиха във втората половина на 80-те години с неолиберализма бе сформирането му като “модел за експорт”. Това се реализира чрез т.нар. “Вашингтонски консенсус”. Става дума за това, че по това време редица лидери на страни от т.нар. “Трети свят”, т.е. бившите колонии на Запада, разочаровани от неумението на държавата да реши проблемите на догонващото развитие (тук може да бъдат споменати както така наречените квази-социалистически модели на некапиталистически път на развитие, но също и тези, които от самото начало на постигане на политическа независимост твърдо следваха капиталистическа ориентация), се обърнаха към лидерите на предишните си метрополии за помощ.

Тук само ще отбележим, че трудно беше да се очаква държавата във вида, в който тя бе създадена в немалко общества в Африка, Латинска Америка и Азия – трайбалистка(на племенен принцип) и/или доминирана от кланови интереси, да реши сложните въпроси на необходимостта от ускорена стопанска динамика от догонващ тип, особено когато те продължаваха чрез множество канали да бъдат вързани в качеството на неоколонии към бившите си метрополии.

Но в случая за нас по-важно е да коментираме помощта, която Западът оказа. Тя се състоеше в това, че на “Третия свят” бе предложен (по принципа на приказката за това, че не трябва да се дава на бедния риба, а е нужно той да бъде научен да лови риба) неолиберален модел като начин за “процъфтяване” на “Третия свят”. Ключовите понятия на този модел бяха “край на държавната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко”, “прекратяване на държавната намеса в икономическия живот по всякакъв начин” и “безгранична свобода на частната инициатива”.

Когато в края на 80-те и началото на 90-те години в резултат на “перестройката” на Горбачов системата на “държавния социализъм” в бившия СССР и Източна Европа бе съзнателно и целенасочено разрушена „отвътре“, от Запад бе предложен като база за социално-икономическо развитие на бившите социалистически страни именно този експортен вариант на неолиберализма.

Неолибералният модел се оказа за преродилите се номенклатурни елити примамлив механизъм за решаване на проблема с прехвърлянето на собствеността, която от общонародна бързо да се трансформира в частна. Не по-малко важен бе той и за Запада, който чрез него решаваше както ключов геополитически проблем – стопанската разруха на вече бившия противник, така и прагматичната задача за неоколонизирането на ресурсите на Изтока.

Така България бе вкарана в „коловозите” на неолиберализма, възлюбен от всички парламентарно представени политически сили в страната, независимо от техния цвят. Фактически въпреки смените на различни правителства, въпреки различни полутонове – “жълт”, “син”, “розов”, “турскосин” над всички и всичко грееше само на една ярка звезда – неолибералната.

Митът за пазарната свобода

Неолиберализмът по стара либерална традиция, изхождаща още от Адам Смит с неговото произведение “Богатството на народите”(The Wealth of the Nations) поставя в центъра на своите представи “икономическия човек” – рационално пресмятащ, прогнозиращ и знаеш своя икономически интерес. На основата на това виждане за “икономическия човек” се формира и постулата за необходимостта от пълна свобода на действие на този “икономически човек” като ключово условие за човешкия прогрес.

Като изхожда от това неолиберализмът съзнателно свързва свободата на действие на “икономическия човек”с неограничените от нищо механизми на пазарна игра. Важният момент тук е, че тези пазарни механизми се хиперболизират и абсолютизират, довеждат се до крайност.

От механизми, които да подпомагат процесите на възпроизводство на материалния живот на човека във важна, но относително тясна област – производството на материални блага и услуги “пазарната игра” става квинтесенция на развитието въобще, ключово понятие, което заменя, инкорпорира и обхваща всичко. Няма нещо, което да не може да се продаде и всичко може да се купи. Въпросът зависи само от това да има търсене, а също така и от сумата на паричните знаци.

По този начин на “кантара” на човешките ценности “пазарната игра”, пазарът надхвърлят по своята значимост общата съвкупност на всички останали човешки ценности. Всякакъв опит да се търси обединяваща човешкото общество етика се разглежда от теоретиците на неолиберализма като “път към робството”(Фридрих фон Хайек).

Подобна парадигма преобръща човешкото съществуване “с краката нагоре”. В резултат на това се поставя по един изключително ограничен начин въпроса за човешката нравственост – “всичко, което е пазарно неефективно, т.е. не носи максимизация на печалбата, е безнравствено”. По този начин измерител на човешкото и човека става пазарът. Ако не дай боже, пазарът не те приема, а казано по друг начин не създаваш максимум печалба, то ти нямаш право на съществуване.

Такива възгледи следва да кажем, че взривяват цялата конструкция на човешкото съществуване. Основен принцип на която, потвърден от хилядолетната човешка практика е, че “всичко, което е нравствено, т.е. предполага социална справедливост като условие за социална солидарност, е социално-ефективно”.

Затова до появата на неолиберализма с неговата постмодернистка културна парадигма, всеки тип култура, включително до неолибералната буржоазна такава, се е стараела да ограничи свободата в смисъла на „слободията“ в определени рамки. Всякакви опити да се нарушат тези ограничения изразени не само чрез етиката, но често пъти официализирани и чрез закон, са водели до хаос и разрушения. А различните видове спекулации по повод на абсолютната човешка свобода е явен признак за демагогия.

Трябва да се каже, че едномерно разбраната пазарна свобода, демек слободия, въпреки външната си рационалистичност, се базира на механистични и безкрайно примитивни възгледи за Човека и неговото общество. В крайна сметка, както потвърждава и нашата неолиберална практика през последния вече четвърт век, тръгвайки от мита за пазарната свобода се стига до реалността на пазарното робство намерило днес израз в “тихия геноцид” над българския народ.

Но нека да погледнем по-конкретно каква е практиката от прилагането на неолибералния модел на “Вашингтонския консенус” в нашата страна.

Неолибералната реалност в България

Пораженията на неолибералното мислене, завладяло т.нар. “български политически елит”, като се почне от небезизвестния Луканов, мине се през Желев, Костов, Царя, Станишев и се стигне до Борисов, са една безкрайна поредица, която трудно ще бъде да опишем. Затова навярно ще бъде нужна “Черна книга на неолиберализма в България”. Но все пак най-фрапантните случаи заслужават да бъдат споменати.

Първи такъв пример, безспорно е “Програмата Ран-Ът”, където съвсем съзнателно и целенасочено се приема мрачно бъдеще за България, лишено от всякакъв социален момент в името на бързото въвеждане на “пазарна свобода”. По този начин се залага българската икономика да бъде удавена в неолибералното море на “шоковите терапии”, където определено имаше шок, но както виждаме добре днес, терапия липсваше.

Следващата значителна стъпка на неолибералния поход бе пропагандираното от бившия президент Желев “връщане на земята в реални граници”, което съсипа едно напълно конкурентоспособно на световни аграрни пазари едро земелно селско стопанство.

Следваха всякакви други моменти, свързани с касови, масови и РМД приватизации, разрушили и разрушаващи индустриалната основа на страната. Те в крайна сметка формираха едно дисбалансирано общество, състоящо се от няколко процента олигархия и маса обеднели, обедняващи, измиращи и трябва да кажем абсолютно несвободни люде. Всичко това бе съпроводено като с мощна антикомунистическа пропаганда, демонизиране на социалистическото минало, но и със значителна доза социална демагогия за да може горчивото хапче да бъде по-лесно преглътнато.

Днес вече сме свидетели на неолибералната колонизация, водеща до геноцид над българските трудещи се и унищожаване на Родината ни, провеждана под определени „бодряшки“ лозунги за това, че сме член на ЕС и НАТО. И ни остава само да кажем като Поета “О, бедний народе, кой в тази робска люлка те е залюлял”.

Ако отговорим, че в основата на това унищожение е неолибералното мислене на българските “нотабили”, няма да сме много далече от истината.

 

Източник: Поглед.Инфо