Търсене в този блог

вторник, 23 юли 2013 г.

ВИСОЧИНАТА НА ЖИВОТА - Михаил Калдъръмов

 

                              60 години от рождението на Людмил Янков

 

    Той ни научи, че животът има височина. Своето кратко, но изпълнено  със смисъл време  съизмерваше с планините. Не случайно написа : „Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината.”

 

     Когато го питаха колко върха си покорил, Людмата отвръщаше със снизходителна усмивка: Върховете не могат да се покорят. Затова, че понякога са благосклонни да ни допуснат до себе си, само можем да им благодарим. И да си тръгнем от тях тихо на пръсти, без да ороним камъче, без да стъпкаме тревичка, за да не събудим гнева им.

   

    Планината за него бе светла молитва. Копнеж да потъне в нейния лабиринт, да черпи от нейната сила и мъдрост; да се учи на търпение. Неговата мечта отвъд долините кръжеше като горда птица над българските и световните планини. Сега над тях кръжи извисеният му дух и сякаш ни шепне: Не е важно колко ще живееш, а как ще живееш !

 

     Колцина от нас са готови на саможертва в името на истинското приятелство ? В свръхчовешкия си опит да спаси Христо Проданов, там, на метри от покрива на света, в оная тъмна, демонична нощ със силен снеговалеж, леден вятър и температура до минус 45 градуса Людмил Янков загуби пръстите на ръцете си, но не загуби волята, неистовото желание да спаси приятеля, който остана завинаги в поднебесната планина.

 

Големият алпинизъм, според мен, е и една висока духовност. Той наистина е само за избрани люде Да изкатериш стръмнините на живота си, да преодолееш външния страх/ защото вътрешният винаги остава в някое ъгълче на душата ти/ и стигнал до своя връх да посрещнеш изгрева с озарено лице. Първата отсечка до мечтата е преодоляна. Следва втората, третата… Понякога ти се иска да имаш криле и да полетиш след своето нетърпение над бездните и върховете, но никоя истинска мечта не се постига лесно, особено, когато е мечта отвъд долините…

 

     Освен че пулсът му биеше заедно с пулса на планините, Людмил Янков бе и Поет.  В почивките между изкачванията към мечтата, докато другарите вече спяха, победени от умората,  той сядаше над белия лист, сам в космичната тишина и тогава се раждаха неговите стихове и есета с дъх на гранитна вода и отблясъци от върховете. Людмата ни остави своите думи за Копнежа, за Приятелството, за смисъла да живеем високо над житейските дребнавости, да бъдем истински и чисти, да бъдем път за тези след нас. Път към светлината.

 

     Казват, няма незаменими хора. Мисля си, тази максима важи само за нас, простосмъртните. Големите личности са като големите планини. Никой не може да ги замени. Людмил Янков е от тях. Той ни остави своите „стъпки по въздуха” ако можем да го следваме към върха на голямото очовечаване, което всъщност означава духовно съвършенство.

 

                                                  *    *     *