ЕС губи своето място в света - Джон Хилъри

 

 

 

 

Със споразумения като ТТИП Европа се стреми да закрепи влиянието си, убеден е икономическият експерт

Интервю на Кристиела Симеонова за вестник ДУМА

 

"Европейските институции се отнесоха към Гърция с неуважение и много антидемократично"

"ЕС и НАТО биеха барабаните на войната и се опитваха да провокират конфликт, от който днес страдат хората в Украйна"

"Нарастване на силата на корпорациите и на финансовия капитал зад тях в Европа и в САЩ - това е целта на ТТИП"

- Кои са основните предизвикателства пред Европа днес, г-н Хилъри? Мнозина анализатори твърдят, че Европейският съюз губи своята икономическа и политическа мощ. Как виждате бъдещето му?
- Напълно вярно е, че ЕС губи своето място в света. Смятам, че това е естествено последствие от 500-годишното изкуствено превъзходство на Европа, основано на колониалната експлоатация на останалия свят. Сега този период достига края си, останалите държави в света виждат изгрева на тяхното бъдеще. Това, на което ставаме свидетели днес, е опит от страна на ЕС да закрепи тази власт, представяйки нов вид търговски споразумения като ТТИП например, които възстановяват Трансатлантическия алианс. Това е опит отново да се обвърже Европа със САЩ.
- Едно от последните важни гласувания в Европейския парламент преди ваканцията бе резолюция с препоръки към ЕК именно относно ТТИП. Кои са основните страхове, свързани с готвеното споразумение? Политиците ни го обрисуват в розови краски и го представят като голяма възможност, но такава ли е реалността?
- ТТИП ще струва загубата на най-малко 1 млн. работни места - такава е реалността. И тези изчисления са напълно официални, на Еврокомисията, направени са преди началото на преговорите. 1 млн. работни места е минимумът. Ако бъде постигнато амбициозното споразумение, за което много се надяват и двете страни в преговорите, то тези цифри може да достигнат до 2 млн. общо в ЕС и Щатите. Това би било истинско бедствие, при положение че днес в много страни безработицата е достигнала рекордни нива. Това е първият основен и пряк ефект от ТТИП за работещите хора, които ще бъдат подложени на невероятен натиск на трудовия пазар.
Вторият проблем касае демокрацията, тъй като централният стълб на ТТИП е премахването на регулациите, които транснационалните компании приемат като ненужни бариери пред търговския процес. Ако регулациите са основна част от преговорния процес, това е голяма заплаха, защото ние в Европа искаме да усъвършенстваме стандартите, които имаме, искаме да подобрим екологичните и социалните норми. Идеята за тяхното понижаване до нивото, на което са в САЩ, за нас е реален и голям проблем.
- Каква е всъщност реалната цел на ТТИП?
- Нарастване на силата и влиянието на капитализма, на корпорациите и на финансовия капитал зад тях в Европа и в САЩ - това е целта на ТТИП. Споразумението не е никакъв опит за засилване на конкуренцията спрямо едната и другата страна в преговорите. Това е опит за политическа икономика. Капиталът ще увеличи своята мощ за сметка на обществото, което ще плати реалната цена.
Заплахата за природата, за околната среда е много голяма заради вероятността да бъдат пренебрегнати прогресивни екологични норми. В България например има забрана за фракинг. Знаете ситуацията в Канада, където въз основа на споразумението НАФТА американската енергийна компания "Лоун Пайн Ризорсис" съди Канада за милиони долари, след като провинция Квебек въведе мораториум върху фракинга. Абсолютно същата заплаха ще надвисне над България, над Франция, над Шотландия, над Холандия, над всички страни в Европа, които казват: Ние не искаме фракинг!
- Неофициалната европейска гражданска инициатива срещу ТТИП набира все по-голяма подкрепа. Има ли обаче гражданското недоволство реално влияние върху решенията на политиците? Чува ли някой гласа на европейските граждани?
- Би трябвало, особено в Европейския парламент. Все пак има и положителни примери за въздействието на гражданите върху някои евродепутати. Например ние във Великобритания успяхме да спрем представителите на Лейбъристката партия да подкрепят про-ТТИП дневния ред. Проблемът е, че има много други евродепутати социалдемократи например от Германия, Испания, Италия, Румъния, които предпочитат да са на страната на капитала, вместо на работещите хора. Това е големият проблем.
И относно последната част на въпроса ви - в лична среща по-рано тази година с еврокомисаря по търговията Сесилия Малмстрьом на въпроса ми: След като ТТИП среща такъв голям отпор в Европа, тогава не чувствате ли липсата на легитимност в продължаването на популяризирането му?, тя отвърна: Да, зная, че европейските граждани са срещу мен, но не те са ми дали мандат. Това показва липсата на демократична отговорност в Европейския съюз. За нас във Великобритания това е основен проблем, защото, както знаете, след около 18 месеца ще проведем референдум за членството ни в ЕС. Британските граждани ще трябва да решат дали искат Обединеното кралство в ЕС или не.
- Реално възможен ли е вариантът Обединеното кралство да напусне Евросъюза? Какви са настроенията сред британците?
- Разбира се, че е възможен. Преди години ситуацията беше по-сложна - британските граждани бяха разделени 50 на 50 по въпроса за членството в ЕС. Интересното сега е, че хора, които са били добре настроени към ЕС, вече са променили отношението си, защото виждат жестокостта, с която европейските институции се отнасят към хората в Гърция например. По-ляво настроените граждани смятат, че ЕС се нуждае от по-прогресивни политики, уважаващи социалните стандарти и права, в сравнение с Великобритания. Вие знаете, че по принцип Великобритания е по-дясно ориентирана страна и традиционно ляво ориентираните хора предпочитаха Острова да бъде вътре в ЕС. Но липсата на социална Европа за сметка на големия бизнес е недопустима.
- Ако Обединеното кралство напусне ЕС, какво следва?
- Смятам, че ЕС ще въздъхне в знак на облекчение (смее се). До известна степен ще е по-добре за останалите европейски страни, ако Великобритания напусне ЕС, защото я възприемат като регресивна страна и смятат, че без нея ще може да се изгради много по-добър ЕС.
- Споменахте Гърция. Какво се случи всъщност - гръцкото OXI на практика не проработи?
- Смятам, че европейските институции, в частност Европейската комисия и Европейската централна банка, се отнесоха към Гърция с неуважение и много антидемократично. Някои европейски лидери, а и председателят на Европарламента Мартин Шулц призоваваха за смяна на гръцкото правителство, при положение че то бе избрано от гръцкия народ (интервюто е взето преди Алексис Ципрас да подаде оставката на правителството). Това е напълно недопустимо. Може би това е и една от причините британците да осъзнават колко недемократичен е ЕС. И в бъдеще той ще изчезне.
- Можете ли да сравните отношението на ЕС към Гърция и към Украйна?
- Ясно е, че политическият и стратегическият интерес на ЕС към Украйна е много вреден. ЕС приближи процеса към война с Русия. ЕС и НАТО биеха барабаните на войната и се опитваха да провокират конфликт, от който днес страдат хората в Украйна - броят на загиналите расте, а вероятността от по-голяма война превръща все повече украинци в бежанци. Много агресивната позиция на ЕС към Русия относно Украйна е индикация, че Европа губи влиянието си и отчаяно се опитва да го реабилитира.

Финалното броене започна, съпротивата расте

Преди броени дни неофициалната европейска гражданска инициатива "СТОП ТТИП!" мина поредната цел - събрани са над 2,5 млн. подписа. Над 2,5 млн. европейски граждани са показали красноречиво своята позиция - те не искат ТТИП.
Кампанията изтича на 6 октомври. Такива са правилата за европейските граждански инициативи - в рамките на 1 година трябва да бъдат събрани минимум 1 млн. подписа от най-малко 7 страни членки на ЕС. Резултатът дотук е повече от забележителен, стига политиците да му обърнат внимание. Но темпото, с което гражданското недоволство събира сили, вдъхва надежда, че европейските институции и родните ни политици ще получат ясен знак - европейските граждани ще защитават докрай демокрацията, околната среда, обществените услуги, правата на работещите и на потребителите.
Впечатляващо голям е броят на гражданите от някои европейски страни, които отдавна са прехвърлили необходимата квота - минимумът подписи, определен за съответната държава. Въпреки това продължават да се събират и още, и още. В Германия например при необходими 72 хил. подписа са събрани 1 183 689! Доста над необходимия праг са още Франция, Великобритания, Холандия, Белгия, Австрия, Финландия. Нашата страна изпълни неотдавна своята квота, дори вече е надхвърлена - при необходими 12 750 са събрани до момента 32 738 подписа. Португалия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Румъния, Гърция, Кипър, Малта - това са страните, които все още не са запълнили задължителната за всяка страна квота. Броени подписи са нужни на Словакия, за да се присъедини към отбора на преизпълнилите квотите си.

10-17 октомври - време за всенародно действие

На 10 октомври и следващите дни в Европа и Северна Америка ще бъдат проведени много мероприятия, подобни на тези на 18 април, когато в стотици градове имаше протести и информационни кампании срещу ТТИП. На сайта https://www.trade4people.org/ може да бъде намерена повече информация за планираните събития, а и всеки може да организира свое и да го отбележи на интерактивната карта. Колкото повече събития, толкова по-ясен сигнал за настроенията на гражданите.
А за периода 19-23 октомври в Маями е планиран 11-ият рунд от преговорите за ТТИП. Точно след международните дни за действие!

 

 

Търговия в полза на хората, а не на корпорациите! СТОП ТТИП, СЕТА (споразумението между ЕС и Канада), ТРР (Транстихоокеанското споразумение) и ТИСА (споразумение за търговия с услугите между 24 страни, включително ЕС и САЩ)!

 ----------------------------------------------------------------

Джон Хилъри е изпълнителен директор на базираната в Лондон организация "Война с лишенията" (War on Want), която се бори срещу бедността и се стреми към постигането на глобална справедливост и изграждането на един по-добър свят. През последните 20 години той пише по въпроси, свързани с търговията и инвестициите. През 2013 г. е назначен за хоноруван професор в колежа по политика и международни отношения на Нотингамския университет. През октомври същата година бе публикувана книгата му "Бедността при капитализма: икономическата криза и борбата за бъдещето". Хилъри е сред основните експерти, които участват в движението срещу Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТТИП). Той е автор на брошурата "ТТИП - харта за дерегулации, атака срещу работните места и края на демокрацията", която е издадена и на български език в сътрудничество със сдружение "Солидарна България", в превод на Илиан Станчев и редактори Чавдар Найденов и Даниела Пенкова. Брошурата, обясняваща страшните последствия за обикновения човек от евентуалното подписване на споразумението, може да бъде намерена на  http://rosalux-europa.info/publications/books/TTIP_EN/.

 

 

 

 

ТПТИ и лакейската политика на българското правителство

 

 

 

Българското правителство използва отпускарския месец за да огласи под сурдинка позицията си по водените преговори между ЕС и САЩ за сключване на Споразумението за партньорство и инвестиции (ТПТИ).

В писмо от 13 август т.г., подписано от началника на политическия кабинет на премиера Анжелина Тотева, което почти не беше отразено от българските медии, се уведомява КТ „Подкрепа“, че вече тече процес на подготовка и изготвяне на широкообхватен анализ на ефектите от  ТПТИ.     

Подобна тактика има за цел, от една страна, за пореден път да потвърди проамериканската позиция на управляващите, а от друга, да отвлече вниманието на българската общественост от предстоящите преговори и подписване на един документ, който ще се отрази негативно върху икономиката на страната.

Парадоксът се състои в това, че все още няма правителствен анализ за плюсовете и минусите на този документ, който се обсъжда в Брюксел от определен кръг от представители на ЕС и САЩ. Двата анализа, направени досега от неправителствени организации – „Солидарна България“ и Института за пазарна икономика, представят коренно различни позиции за евентуалните ефекти от споразумението. Българският парламент игнорира обсъждането на споразумението като не го включи в дневния ред за обсъждане като неприоритетно. Но за сметка на това държавни ръководители се надпреварват да убеждават обществеността, че споразумението ще разкрие златни мини за страната.

Външният министър Даниел Митов още с встъпването си в длъжност заяви пред американския посланик в България, че подкрепя водените преговори и подписването на споразумението между ЕС и САЩ без дори да знае нещо конкретно за съдържанието на документа. Министърът на икономиката Божидар Лукарски се ограничи с общи приказки, а президентът Росен Плевнелиев изрази възторг от възможността за увеличаване на американските инвестиции в страната ако споразумението бъде подписано. Единствен вицепремиерът Ивайло Калфин открито заяви, че в сегашния си вид споразумението носи повече вреди, отколкото ползи за страната.

Не случайно подготвяният договор буквално взриви общественото мнение в Европа, където Гражданската инициатива, обединение с участието на стотици обществени организации, осигури досега над 2,5 млн. подписа на европейски граждани срещу ТПТИ.  България събра почти три пъти повече подписи срещу търговското споразумение ТПТИ, от квотата, определена за страната ни. Над 33,400 души са се включили в електронната петиция, при минимално нужни 12,750. Така официално станахме част от международната инициатива срещу Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, което предстои ЕС и САЩ да подпишат. България  е сред малкото страни членки, надминали многократно определения брой подписи, което я изведе на една от 6-те водещи позиции заедно с Франция, Австрия, Англия, Нидерландия и Финландия.

Сред основните причини за безпокойствието на европейската и българската общественост са опасенията, че строгите европейски стандарти за качество и безопасност на стоките ще бъдат отслабени; скандални текстове, предвиждат възможност големите корпорации да съдят европейските държави в тайни, частни арбитражни съдилища, без право на обжалване, ако инвеститорите сметнат, че местни регулации и стандарти за защита на потребителя им пречат да постигнат планираните печалби – системата ISDS; заложено е и безотчетни бюрократи да могат да контролират всеки нов законодателен проект на ниво Европейски съюз или на ниво държава членка в полза на корпорациите.

Но изглежда всичко това ни най-малко не вълнува управляващите в България. Не случайно те са инструктирали добре своите 17 евродепутати, 12 от които в междинното гласуване са подкрепили подписването на споразумението. Но българските представители би трябвало да си дават сметка, че техните избиратели ще следят как гласуват. Имаме всички основания да се опасяваме, че междинното гласуване е репетиция за предстоящата операция по прокарване на финалния текст на ТПТИ, когато през декември бъде разсекретен – ще бъдат използвани процедурни хватки, дезинформация, лобиране на евродепутатите по групи и индивидуално. Дотогава на европейското и българско обществено мнение остава малко време, за да разбере докрай всичко, което е заложено на карта в тези преговори.

Но за българските власти е по-важно отново да покажат покорно поведение пред евроатлантическите големи братя. А негативните последици от приемането на този договор ще се стоварят отново върху българските граждани.

 

 

Имаме най-несправедливото заплащане на труда в ЕС – проф. Стефан Стоилов

 

 

 

Решенията за постепенна промяна на модела на разпределение на националния доход между капитала и труда ще бъдат трудни, но са крайно необходими

В българското общество са натрупани много несправедливости. Сред тях несправедливостта в заплащането на труда има фундаментално значение, защото засяга 2.5 млн. наети лица и е основна причина за редица негативни процеси и резултатите в нашето развитие.
От 2003 г. насам непрекъснато поставям този проблем на вниманието на политиците и бизнессредите. Предлаганите аргументи и оценки досега никой не е оспорил.
За да няма място за абстрактни разсъждения и спекулации с категорията "несправедливо", конкретното съдържание на несправедливото заплащане на труда в България може да се измери чрез сравняване на заплащането за единица съпоставим резултат, за единица еднаква производителност на труда в България и Еврозоната. Ядрото на Еврозоната са страните, в които все още има солидни остатъци от европейския социален модел. Тяхното тегло е решаващо за формиране на всички средни за зоната икономически и социални показатели. Това е причината тя да бъде използвана за сравнение.
Използваме като

макроикономически критерии

осредненото за Еврозоната съотношение между БВП на човек и средната работна заплата (за секторите индустрия и услуги) и сравняването му със съотношението между тези показатели за България. Това съотношение в много висока степен характеризира модела на първично разпределение на националния доход между капитала и труда. Съпоставимостта се постига чрез използване на БВП по паритет на покупателна способност (ППС), а заплатите са направени сравними чрез привеждане към единно ценово равнище. Така в сравнението се елиминира ценовият фактор.
Предложеното по-долу измерване е за последната възможна откъм пълнота на статистическите данни година - 2011. Да дадем думата на числата.
Приемайки за база показателите на Еврозоната за равни на 100, индексите за България през 2011 г. са съответно:

България спрямо Еврозоната
Показатели    Процент
БВП на човек    40.52
Общо ценово равнище    48.9
Номинална работна заплата    10.1
Реална работна заплата    20.7

Числата са категорични. В България производството на БВП на човек е само 2.4 пъти по-малко, но средната реална заплата е 4.83 пъти по-ниска от тази в Еврозоната. При нашето икономическо равнище (БВП на човек), ако разпределението на националния доход между капитала и труда е такова като в Еврозоната, средната заплата би трябвало да е два пъти по-висока. Ето това е измерената несправедливост в заплащането на труда в България, ако приемем за еталон - критерий Еврозоната.
Ако използваме като критерий за сравнение водещата страна в Еврозоната - Германия (която има решаващо значение за формиране на средните за зоната показатели), се получава същата разлика от 2 пъти по-ниско заплащане в България за единица съпоставим резултат. Този факт плюс 2.7 пъти по-голямото производство на БВП на човек в Германия обясняват защо българския емигрант с квалификация там може да разчита на възнаграждение от около 2000 евро (при средна заплата 400 евро в България).
Аналогичният анализ за Чехия, Полша, Унгария, Словакия и Румъния показва във всички случаи значително по-малки разлики  спрямо Еврозоната. За Румъния и Унгария например тази разлика е само около 40%, т.е. 2.5 пъти по-малка, отколкото при България. Това именно доказва, че България е страната в ЕС с най-несправедливо заплащане на труда.
Управляващите и неолибералните икономисти у нас

доста фриволно се упражняват

на тема Гърция предвид сегашното състояние на страната. Стандартният упрек е, че гърците са имали неоправдано високи заплати и доходи. Предполагам, че ще бъде интересно за читателите да знаят, че в Гърция (анализът е за началната година на кризата - 2009 г.) за единица сравним резултат, за единица сравнима производителност, се заплаща на работника като в Еврозоната. Това, плюс над 2 пъти по-големия БВП на човек в Гърция обясняват разликите с България по отношение на заплати, средни доходи, пенсии и общ стандарт на живот. Нашите южни съседи живеят в много по-социална държава от нас. Тези два фактора обуславят базисно над 4 пъти по-висока средна реална заплата (т.е. с отчитане на ценовите равнища) в сравнение с България.
В интерес на пълната коректност при използване на показателите и оценката на резултатите от анализа е необходимо критично отношение към данните за средната заплата в България през последните години. За годините на рецесията и последвалата я депресия публикуваните числа за средната работна заплата очертават направо фантастичен ръст: за периода 2009 - 2011 г. - 26%, а за 2009 - 2014 г. - 52%. Такова нещо, даже подобие на такъв растеж при това в страни, които избегнаха рецесията и показват значително по-висок ръст на БВП, няма в нито една страна на ЕС. Интересно е как досега премиерът не се е похвалил с това  "икономическо чудо" в Брюксел.
А всъщност това е една статистическа видимост, зад която няма реално съдържание. Както от наши статистици, така и от Евростат беше посочено, че този висок растеж на средната заплата е

статистически ефект от промяната

в структурата на заетите - армията на безработните се рекрутира главно от по-ниско платените категории. Споделям обаче и изразените мнения, че освен посочения по-горе фактор вероятно има място и определена манипулация на изходната информация.
Изводът: Официалните числа за средната работна заплата в България, използвани в сравнението, смекчават действителния размер на разликата с Еврозоната в ущърб на заплащането на труда в България.
В защита на уж растящите заплати и доходи обикновено се използва фактът на спестяванията на домакинствата. Да, депозитите се увеличават, но спестяват само 23% от домакинствата и само група от около 5% от депозантите генерира основната част - около 90% - от прираста на депозитите. Както виждаме, истината е много по-различна от картината на средните числа.
Не е за пренебрегване и обстоятелството, че вторичното преразпределение чрез данъчната и фискалната система като цяло у нас е значително по-благоприятно за капитала в сравнение с Еврозоната. В България корпоративният данък е неколкократно по-нисък, осигурителните вноски за работодателите са едни от най-ниските, чрез бюджета се преразпределя около 36% от БВП, а в Еврозоната - над 50%.
Всички стряскащи числа, които поставят България на челно място в ЕС по дял на хората в бедност, на работещи бедни, на заплашените от изпадане в групата на бедните, са продукт на установения антисоциален модел на разпределение на националния доход в България. Стандартната реакция на представителите на бизнеса е, че у нас производителността на труда е по-ниска, произведената добавена стойност - по-малко. Да, господа, всичко това е абсолютно вярно. Въпросът е това "по-малко", за което не е виновен работникът, как се разпределя. Точно в това отношение е голямата разлика с Еврозоната. Преодоляването на тази разлика и поражданата от нея несправедливост в заплащането на труда ще работят като допълнителен двигател на растежа. По-справедливото заплащане поражда заинтересованост у персонала и го превръща в активен партньор в борбата за повишаване на общата ефективност и конкурентоспособност на фирмата, а оттам и на цялата икономика.
В тази връзка полезно ще е за работодателите и неолибералните икономисти да се напомни, че не ляв идеолог, а бащата на германското икономическо чудо и един от архитектите на социалната пазарна икономика, Лудвиг Ерхард, разглеждаше като едно от важните условия за успешно развитие на страната социализацията на прогреса и печалбата. Това включва според него изискването работниците и служителите да получават изцяло своята част от повишаващата се производителност. Това е един от фундаментите на философията и практиката на немския модел на социална пазарна икономика.
Пълен контраст на това е

моделът на българския капитализъм

Обратната страна на несправедливото заплащане, което прави животът на милиони българи битка за оцеляване, е утвърждаващата се култура на алчност в бизнессредите. Един показателен щрих от нашата действителност: След 2008 г. почти две години България беше шампион в ЕС по темпове на свиване на продажбите в търговията на дребно /в постоянни цени/, но луксозното потребление стабилно се увеличаваше.
За позицията на голяма част от политическата класа и бизнессредите е характерно изявлението на г-жа М. Кунева, че 340 лв. не са малка заплата. За така мислещите политици мизерните 500 - 550 лв., за които се работи под земята в каменовъглени и манганови мини в България, вероятно представляват много пари. Известно е, че в цели сектори на икономиката се работи за 350 - 450 лв. Това, че работиш и попадаш в голямата група "работещи бедни" със семейството си, е отблъскващо, дълбоко унижаващо човека.
Не е трудно да се прогнозира, че несправедливото заплащане на труда ще минира всички опити да се осигурят на икономиката нужните по квалификация кадри със средно и висше образование. Всеки, получил квалификация, ще търси /и намира!/ реализация навън.

Проблемът остава нерешим

Ето един характерен пример. Подготвените от нашите колежи по туризъм кадри, охотно приемани в Гърция (и не само там), получават като начало минимум 2.5 пъти по-висока заплата, отколкото в България. Но по преобладаващи оценки цената на сравним туристически пакет у нас, в Гърция и в Турция, е почти еднаква, при значителна разлика в качеството на обслужване в минус за България. Как така при еднаква цена на продукта персоналът получава 2 - 3 пъти по-високи заплати. При сегашното мизерно заплащане голяма част от българската икономика все по-трудно ще намира необходимите й кадри.
За да се развиваме и като социална държава, както изисква Конституцията, едно от първите условия е промяната на модела на разпределение на националния доход. Съвместно със синдикатите и работодателите държавата трябва да инициира разработването на политики, които да осигуряват изпреварващо нарастване на трудовите възнаграждения спрямо производителността на труда. Без съмнение ще има съпротива. Синдикатите трябва да се превърнат в активна движеща сила на този процес. Пазарът на труда също ще работи в тази насока. Изключително важен съдействащ фактор е създаването на условия за стабилно висок растеж на икономиката. Всички политики на държавата трябва да бъдат фокусирани в това отношение.
Сега анализаторите се питат защо българите са значително по-малко щастливи отколкото би следвало, ако се имат предвид икономиката на страната, националният доход. Основната част от отговора е свързана с доказаното несправедливо заплащане на труда. Не може да се чувстваш щастлив, когато си толкова много ощетен.
Това, че КНСБ от година вече поставя този проблем в своите програмни искания, е знак, че българското общество най-после започва да осъзнава тази реална несправедливост. Решенията за постепенната промяна на модела на разпределение на националния доход между капитала и труда ще бъдат трудни, но те са крайно необходими за ускореното икономическо и социално развитие на страната.

 

Източник: вестник ДУМА, 22 август 2015 г.

 

 

 

 

 

 

България попадна в свят, в който мечтите са вече мъртви – проф. Васил Проданов

 

 

 

Хората от страните с либерална демокрация не вярват, че децата им ще живеят по-добре от тях, за разлика от държавите от БРИКС

45 години България живя в общество, в което се говореше за „светлото бъдеще” на комунизма, в което предстои да живеят бъдещите поколение. Вярата в него на определени хора изглеждаше толкова силна, че бяха готови да умрат за него. Смяташе се, че човек в индивидуалния си живот може да претърпи трагедия, но колективното ни бъдеще е оптимистично и даже един популярен филм от този период се наричаше „Оптимистична трагедия”.

По време на перестройката и след 1989 г. това „светло бъдеще” умря, заменено от ново такова - либералната демокрация, наричана изобщо „демокрация”. Франсис Фукуяма провъзгласи, че това е оптимистичният „край на историята”. Милиони и у нас повярваха в него и крещяха на огромни митинги: „Демокрация, демокрация!”. На мястото на комунистическата „оптимистична трагедия” по телевизионните ни екрани се появиха хиляди холивудски либерални „оптимистични трагедии”, в които независимо от опасности, перипетии, проблеми накрая се стига до хепиенд, в който някой супергерой възстановява справедливостта и ни вкарва в светлото либерално-демократично и капиталистическо бъдеще.

Мина обаче четвърт век и българинът е по песимист вероятно отвсякога преди в историята. През 2009 година според “Галъп” българите имат по-ниски очаквания за живота си в следващите пет години от иракчаните и афганистанците. Докладът за световното щастие от 2013 г. показва, че от 156 държави българите са на 144-то място след иракчаните, афганистанците, конгоанците и хаитяните. Според въпрос на “Галъп” от юли 2015 г. накъде върви България 60% смятат, че е към по-лошо.
Оказа се обаче, че не само българинът, но и онези, в чието светло бъдеще смятаха, че ще се влезе с „демокрацията”, не вярват в него. Фукуяма,  суперидеологът на това бъдеще, призна, че „китайските лидери вземат по-рационални икономически отношения от американските”, че в САЩ всъщност нямало демокрация, републиканците обслужват олигархията, а Обама - 1% най-богати. Да беше само Фукуяма, както и да е. Но се оказа, че така мислят огромната част от гражданите във водещите държави от капиталистическия център. Това виждаме от проучване през 2015 г. на авторитетния американски „Пю рисърч център” в 40 държави, където анкетираните са попитани: „Когато днешните деца в нашата страна пораснат, мислите ли, че ще бъдат по-добре или по-зле от своите родители”. Най-много песимисти, отговорили, че децата им ще живеят по-зле, има във Франция - 85%. Песимисти са и мнозинството американци - 69%. В другите наши образци за светло либерално- демократично бъдеще песимистите също са мнозинство - в Япония - 72%, във Великобритания - 68%, в Италия - 66%, в Австралия и Канада - по 64%, в Испания - 61%, в Германия - 58%.

Най-малко са песимистите в държавите от БРИКС: Китай - 5 %, Виетнам - 7%, Индия - 18%, Русия - 19%, Южна Африка - 33%, Бразилия - 35%.
Китайците са най-големите оптимисти в света. Затова и лидерът на Китайската комунистическа партия Си Дзинпин написа книга, озаглавена „Китайската мечта”, преведена и представена тази година и на български. В нея се въплъщава оптимизмът на 95% от китайците.

През 2008 г., когато се кандидатираше за първия си президентски мандат, Барак Обама също издаде книга – „Дързостта на надеждата: мисли за възстановяването на американската мечта”. Нямало я вече, но обеща, ако го изберат, да я върне отново. През 2013 г. в реч в щата Илинойс Обама призна, че тя все повече се „превръща в мит”. В реч пред Конгреса обяви, че в САЩ „класовите деления нарастват” и че едно дете от бедно семейство има десет пъти по-малко шансове да се издигне в сравнение с дете от богато семейство, вертикалната мобилност в американското общество е колкото тази в Ямайка, т.е. американската мечта е умряла. През 2014 г. най-продаваната книга в класациите на “Ню Йорк таймс” стана „Америка на Обама: Ликвидирането на американската мечта” на Динеш ДеСуза. Това съответстваше на масовите нагласи, а те пък на жестоки реалности.
Какви са тези реалности в най-мощната държава, лидер на региона, в който цари глобален песимизъм? Средните доходи на американското семейство са паднали с около 5000 долара годишно от 2007 г. насам. През 1967 г. за „средна класа” са се смятали 53% от американците, сега - 43%. 43 милиона американци имат невърнати кредити, взети за лечение. Във времето, когато Обама обеща да върне американската мечта, броят на живеещите на държавни помощи нарасна от 32 на 46 млн. души и 65% от всички деца в САЩ живеят в семейства, които се нуждаят от такава помощ. 62% от американците живеят „от заплата до заплата”. В страната има 3,5 млн. бездомници и 18,5 млн. свободни жилища. През 2000 г. 7,2 млн. американци живеят в гета, в 2013 г. те са вече 13,8 млн. - най-голeмия регистриран някога брой. Българинът не вярва в политиците, но и в САЩ проучване през 2014 г. показва, че американците смятат 75% от политиците за корумпирани.

Как стоят нещата в страната лидер на зоната на глобален оптимизъм, където 95% вярват в „китайската мечта” на Си Дзинпин? През 1981 г. 85% от китайците са в групата на бедните, а според годишната книга на фактите на ЦРУ за 2014 г. те са вече само 6,1%. През 2000 г. само 4% от китайските градски домакинства принадлежат към средната класа, в 2012 г. такива са вече две трети от тях, а през 2022 г. се очаква да станат 75%.
По подобен начин стоят нещата и във втората по оптимизъм страна след Китай - опустошения след дългогодишна война от САЩ Виетнам. През 1993 г. делът на бедните там е 58% от населението, а в момента е под 10%. А у нас стана обратното - през 80-те години, докато гонехме още „светлото бъдеще” на „комунизма”, делът на бедните е 2%, след четвърт век гонитба на „светлото бъдеще” на либералната демокрация то е над 11 пъти по-голямо.
Българите с блясък в очите, крясъци „демокрация” и глуповат оптимизъм влязоха в света на глобалния песимизъм. С основание стои въпросът, ако французите са по-големи песимисти от нас, ако американците мислят, че американската мечта е мъртва, има ли място за „българска мечта” и оцеляване в тази част на света, в която мнозинството смята, че мечтите вече са мъртви?

 

Източник: вестник „Труд”, 15 август 2015 г.

 

 

Демокрацията не е за прости хора – проф. д-р Стефан Лазаров

 

 

 

Изкривяваме езика си до уродливост, пишем фирмени табели на латиница, правим партита на английски и не знаем кой е написал "Върви, народе възродени!"

Ако смятате, че обучението струва скъпо,
опитайте да узнаете колко струва
невежеството.
      Робърт Кийоски, американски писател

А у нас опитите продължават успешно. Резултатите им са предвидими и няма да се забавят. Ще бъдат фатални. Тези, които не управляват обществото и културата, сигурно усещат процеса, но едва ли го осъзнават. Осъзнават го малцина, но много фактори, лични или не, парализират волята им за противодействие. А онези, които управляват или са назначени да управляват, имитират някаква дейност. Мнозинството пък живее в блажено невежество и си има други, чисто материални грижи. "Парите са окото на дявола" казва стара поговорка, мисля латинска. А невежеството било дар божий, чул съм го случайно. Сигурно е истина.

Усвояването на невежеството

се простира във всички посоки. Също и в езика, в словесността и книжовността. Народиха се неправилни, уродливи изрази. Що значат например "на предвид", "касае" и много други като тях? Това е деформиране на речта, което вече е утвърдено. А неосмислените чуждици като "супер, окей, визия, олрайт, хейтър (човек, който мрази другите), топ 10" какво допринасят в нашия езиков фонд? Нищо, само го замърсяват. За нео-тарикатския жаргон да не говорим. Там думите "готин, готино" отдавна са класика. Нека бъда разбран правилно - такъв жаргон има във всеки език, но другаде съответните фактори и институции успешно могат да го контролират. У нас не виждам да е успешно наблюдението над чуждите думи и изрази, които произволно се увеличават.
Речта ни, говорима и писмена, страшно загрубя, стана безцеремонна и просташка на много равнища. Появи се и ново понятие - "език на омразата". Моята майка, някогашна възпитаничка на Парижкия университет, разказваше за встъпителното слово на професора в първия учебен час. Обръщайки се към чуждестранните студенти, той ги посъветвал, щом искат да научат добре френския език, да посещават често Парламента и Съдебната палата. За да слушат как говорят политиците и юристите. Ако пренеса този пример на наша почва, бих дал обратния съвет - за да се чуе и види как не бива да се използва българският език от най-официалната трибуна в държавата. А преди години в НАТФИЗ бе създадена специалност "публична реч", има я и сега. Това бе направено именно с грижа за парламентаризма. И за публичното говорене въобще.
 Освен това по какво личи, че България е страната на кирилицата? Отвсякъде ни заобикалят надписи, фирмени знаци и графични материали на латиница, най-вече на английски, много често с граматични и правописни грешки. Има

дори български думи и изрази, изписани на латиница

Те предизвикват единствено недоумение. Въпросът иде от само себе си: не е ли това оскърбление на националната ни чест? В Турция ми направи впечатление, че всички надписи са на турски. Като не разбираш - питай. Любезно и делово ще ти обяснят нужното. В Гърция видях същото. И у нас преди 9 септември надписите, фирмите и всичко, написано на публично място, беше на кирилица. Също и по време на социализма. Няма да политизирам въпроса що значи агитация на майчин език, още по-малко имам желание да коментирам призива на един наш президент, огласен публично навръх празника на светите братя Кирил и Методий (до техния паметник!), че е хубаво да сменим кирилицата с латиница, за да можем по-добре да общуваме с другите европейски народи...
Не по-малко тревожно явление е англоезиковата мания в поп музиката, или - зависи от терминологията - манията в концерти, сбирки, партита (а що е парти?) да се пее на английски. Разбира се, имам предвид българите от групи, състави, отделни изпълнители. Разбират ли онова, което пеят? Съмнявам се, както и в качеството и езиковата адаптация на текстовете. А онези, които слушат, те всичко ли разбират? Съмнявам се още повече. Самата гледка понякога е странна, а когато пеят малки деца, е просто тъжна. Те изпълняват песни за възрастни на език, на който не са проговорили, песни трудни не само за техните гласчета и крехката им възраст. Това е опасно. Радвам се на успехите в Детската евровизия, но как ще пеят тези деца, навлизайки в пубертета, когато всичко в тях ще се променя, ще се развива? И наистина ли

няма кой да им предложи една българска детска песен?

Такива у нас се създават повече от сто години и числото им е голямо. Българските композитори са ги писали с вдъхновение и чувство за отговорност. А сега, както се вижда, приносът им дори не се забелязва. Имам усещането, че някой умишлено залива страната ни с реч и музика, които са ни чужди. Никак не съм против различните езици, те винаги са били изучавани тук успешно и за всеобща полза. Имали сме дори полиглоти и лингвисти от световно значение, каквито са много голяма рядкост в други цивилизовани страни.
Каква музика влиза у нас? Главно музика, свързана със субкултурата, свързана с т.нар. леки или забавни жанрове. Медиите обявяват изпълнителите им за световноизвестни, изключителни. А това не е истина, повечето са посредствени. Изкуството им е насочено предимно към младите хора. Но то не възпитава и не облагородява, но може да доведе слушателските маси до екзалтация и истерия. Идват, макар и рядко, състави и артисти от друг род, които носят хуманизъм и ценности. Такива идваха и по-рано и процентно взето бяха много повече. Преди демократичните промени.
А що се отнася до общоприетите "класически" жанрове - опера, симфония, инструментален концерт, художествена песен и пр., тук нови творби имаме съвсем малко, с твърде скромна стойност. Автори, донесли някога световна слава на България - Владигеров, Пипков, Ненов, Големинов, В. Стоянов и др., не се радват на популярност и признание, рядко се изпълняват. Не са в центъра на общественото внимание. Не се виждат техни достойни последователи.
Българските изпълнители са друга тема за разсъждение. Сега главното място на изявите им е странство. Защо? Защото там са по-добре приети материално и морално. Концертмайсторите на някои от най-големите европейски (да разбираме световни) симфонични и оперни оркестри са българи. А оркестрите у нас? Беше време, когато в по-големите ни градове имаше оркестри, някои дори се наричаха филхармонии. И даваха достойна за уважение продукция. После това бе сметнато за неефективно, излишно. А много ефективно и необходимо се оказа театрите в провинцията, които все още не са закрити, а и столичните, да се борят с всички сили, за да просъществуват и по-нататък...
Образованието е сърцевината на всяко общество, нация, народ, цивилизация, индивид. При нас сега то е в драматично, хаотично състояние, белязано със зловещия знак на противоречията. Не е ли противоречие, че българските ученици побеждават в най-трудни световни олимпиади в странство, а техни връстници тук

едва могат да си напишат името и трудно четат

Не е ли противоречие, че безсмъртният химн на българщината "Върви, народе възродени", който се пее от мало и голямо почти 120 години, остава с неизвестен автор за огромно множество учащи се, учители, училищни директори и разни интелектуалци? Нищо не може да ги извини. Това е все едно да не знаеш кой е написал "Аз съм българче". Някога нашата Родина бе пример за напреднали страни с тяхното разумно планирано, добре построено и съвременно осигурено средно образование. Реформите обаче, на които то от четвърт век е системно подложено, го съсипаха. Те засегнаха и висшето образование. Към днешна дата "реформи" се правят с хъс, неприсъщ на духовната област. Те се сипят сякаш от продънен чувал ("рогът на изобилието" считам за неуместно сравнение). Опитва се всичко, все по чужд образец, често зле разбран.

Експериментите се застигат, трупат се

един върху друг. Появяват се множество учебници по един и същ предмет, а качествата на помагалата съвсем не са безупречни. Учебната натовареност на младите хора, разпределянето на времето им са въпроси от глобална важност, но не ми се струва да са решени.
А образование без възпитание, възможно ли е? Това са двете страни на една и съща действителност. И образованието е зле, но възпитанието - съвсем. Гледката на излизащите ученици от училище след занятия някога изпълваше хората с надежда и радост. Сега тя е отблъскваща. Младежи, деца на 14-15 години, а и по-малки, момчета и момичета, захапали цигари, водят разговори на висок глас. Речта им е често с груби, непристойни, вулгарни и цинични изрази. Така общуват и в градския транспорт, и на публични места. Уважение към възрастните - рядко. А агресията помежду им - деца пребиват деца, деца убиват деца? А наркотици, алкохол? Нека не се губим в догадки стои ли някой зад тази страшна картина или пък злото, добре познато другаде, застигна и нас. Въпросът е твърде сериозен, за да бъде разглеждан по този начин. Трябва да се действа много бързо.
Помня как именитият учен акад. Сава Гановски заяви на един форум: "Комунизмът не е за прости хора!" Бил е прав. Ще си позволя да го перифразирам: Демокрацията не е за прости хора! Съвсем не е!

 

Източник: вестник ДУМА, 14 август 2015 г.

 

 

 

 

Няма демокрация без независима журналистика – Къдринка Къдринова

 

 

 

Примерът с отровната медийна среда в България е червената лампичка, която сигнализира за спешни действия в защита на реалната свобода на словото в цяла Европа, а и в света

 

Закриването на две авторитетни български печатни медии и започването на данъчни проверки на всички централни периодични издания в България отново повдигат важни въпроси за състоянието на медиите, на журналистическата (не)зависимост и на демокрацията изобщо. Оголващите се проблеми далеч не са само български патент. Но поради особеностите на нашата обществена среда изпъкват у нас особено крещящо. Ако не бъдат разпознати като заплаха за самите демократични устои и не се потърсят ефективни средства за преобръщане на тенденцията, диктатурите от миналото скоро ще ни се сторят детска забава в сравнение с безпросветното подчинение пред неподлежащи на контрол сиви империи, в което ще сме обречени да оцеляваме. Конкретният повод за тези редове е споменатото спиране от 1 август т. г. на вестник „Преса” и на списание „Тема” и последвалите вибрации в медийния и политическия ландшафт. Имах удоволствието да работя близо 10 години в „Тема” и също като останалите си колеги да се радвам на лукса да упражнявам аналитична, критична и интелигентна журналистика. Личният момент е само дребен детайл от картината. Използвам го, за да свидетелствам, че „Тема” се радваше на висок авторитет сред читателите и беше от малкото оазиси в нашата медийна среда, която инак не спираше да се трови от разрастващата се ерзац журналистика. Макар и тръгнал по-отскоро, в. „Преса” също извоюва своето уважавано място сред сериозните всекидневници. Защо при това положение двете издания бяха погубени, а 135 журналисти останаха без работа? Две основни причини бяха изтъкнати от издателите – пазарът и интернет. Тоест от една страна качествената журналистика не успяла да издържи на конкуренцията на булевардната, чиито издания се продавали по-добре, а от друга увлеченият по съвременните технологии читател вече не си купувал печатни медии, предпочитайки да се информира онлайн. Първата теза беше доразвита от последвали енергични публични обяснения на още представители на издателския бранш как за лошото финансиране на печата била виновна законовата процедура, която облагодетелствала телевизии и радиа при получаване на пари от държавата по линия на европрограмите, а пък вестниците и списанията не можели да се доберат до тази хранилка. Втората теза пък даде мотив за светкавично оповестеното от представител на ръководството на „Преса” намерение за нов „голям проект” в интернет. Но се появиха и конкурентни публикации с още версии – за натрупани дългове на двете издания към една гръмко фалирала банка, за нарочната им продажба на друга задължняла към същата банка фирма, вероятно предназначена да фалира и да приключи въпроса, за прехвърляне на активите към отделен ръкав, който да захрани новия интернет проект… Кое как е в действителност поне за момента е трудно да се установи. Онова, което е сигурно, е, че обществото за пореден път е объркано като в стая с криви огледала и осъзнава, че не може да вярва на никой от отразените образи. Просто поднасяните му противоположни тълкувания идват от две подритващи се медийни групировки, поделили си монопола върху периодичните издания у нас. Всяка от тях е срасната със „свои” олигарси и политици и брани интересите им. За обществения интерес не става и дума. А журналистиката във всичко това, доколкото изобщо може да я има, играе ролята на заложник и алиби. Или пък направо е подменена с позорния ерзац, който накара масовия българин да намрази професията ни като посестрима на онази, най-древната… Булевардната преса изяла сериозната? Когато и двете са собственост на един и същи бос, изборът кой от двата гладиатора да загине е негов. Интернет надвил печата? Това не е причина за спиране на издания, както никой не е спрял да пътува, след като авиацията  допълни влаковете като по-бързо транспортно средство. Проблеми с финансирането? Ето тук вече е крайната спирка. По-точно началната. Който плаща, поръчва музиката – кой не го знае? Частната преса в България тръгна с рекламите на банки и мобилни оператори. Имаше и златни години с предприсъединителни фондове, весели чужди инвеститори и оптимистичен български бизнес. Но свършиха. Наследеното от соца производство бе погребано, а ново не се роди. Търговията, спекулативният капитал, инжекциите на гарстарбайтерите отвън – това е всичко, което се върти у нас. То няма как да храни с реклами медиите. Така  издателските групировки, всяка според ориентацията си, се насочват или към грантове от чужди фондации, задаващи ясни геополитически задачи за изпълнение, или към обслужване на властта във всичките й измерения. Оттук е и новият хит за парите от европрограмите, разпределяни от министерствата, които да започнат да стигат и до печатните медии. Всъщност – до издателите им. И да ги свържат в още по-предана прегръдка с властта, разбира се. Има едно обстоятелство, което привлича вниманието, когато ситуацията в българските медии се гледа отвън. Но отвътре явно не прави впечатление никому. За проблемите в журналистиката ни публично говорят само издателите. Редовите журналисти, които реално губят работата си и които нямат сигурността, че ще могат спокойно да упражняват професията си, нито някой ги пита, нито напират да се обаждат. Най-много да изригнат в някой жлъчен статус във Фейсбук – тази удобна клапа за отпускане на парата. Доминира шушукането: „Без много приказки, че после къде ще ни вземат на работа”…

Такова животно като журналистическа стачка или дори най-невинно протестно шествие против затварянето на медии – нещо нормално и обичайно в много европейски страни, преживяващи също драми в медийния сектор покрай кризисните турбуленции – у нас изобщо не може да се завъди. Никому не хрумват и такива „еретични” действия, към каквито многократно са прибягвали колеги журналисти в Европа и другаде, поставени в сходни на нашите обстоятелства. Например – когато пак поради липса на средства се закрие дадено печатно издание, работилите в него журналисти да се обединят в кооператив и да продължат да го издават поне в интернет. В една Франция, в една Испания, дори в далечно Чили подобен подход е много разпространен. Вярно, за Франция всички знаем каква бранеща медийното разнообразие официална политика прилага – там държавата субсидира даже крайно опозиционни издания с мотива, че оцеляването им е гаранция за демокрацията. И това е точно така. Само че в България подобно схващане веднага се заклеймява като „непазарно”. Сякаш има нещо „пазарно” в задкулисните комбинации с власт и олигархия,  на които от 25 години се крепи българската преса… Интересното е, че тази симбиоза, напълно невъзприемчива към демократични примери като споменатия френски патент със субсидиите, в същото време е изключително схватлива към негативни модели. Например, към широко упражняваната и от двете страни на Атлантика форма на контрол над медиите – да се оставят да направят големи дългове към банките и след това да се рекетират с този дълг. Да виси над главата им постоянно дамоклевият меч на възможното спиране при всяко излизане от коловоза на статуквото. Освен това при закриването на „Преса” и „Тема” и освобождаването на работещите там журналисти бе приложена класическата схема, по която това се прави и другаде по света, във всички браншове, не само в журналистическия – решението се оповестява в последния работен ден преди почивни дни или още по-добре преди началото на летните отпуски, когато всички мислят за курорти, а не за протести. Така се тушира максимално обществената реакция.

Вярно, в страни със силно синдикално движение и с гарантирани социални защити тези прийоми невинаги дават желания ефект. Но не такъв е случаят с България. Съюзът на българските журналисти, предназначен да брани правата ни, усърдно е неглижиран и атакуван от издателите още от зората на промените след 1989-а. СБЖ излезе с ясна и аргументирана декларация по повод спирането на „Преса” и „Тема”, предупреждавайки, че случващото се е част от порочна тенденция и че вероятно предстои спирането и на други задлъжнели медии. Но дори застрашените от тази перспектива издания не препечатиха излязлата на сайта на СБЖ декларация. Как иначе, та нали в нея се подчертава следното: „В българските медии тече уродлив процес на монополизация  и концентрация в ръцете на зависими от властта лица, пред който редуващите се правителства си затварят очите. Налице е крещяща нужда от прозрачност и осветляване на медийната собственост, на каналите за финансиране, на рекламната и разпространителската мрежа, за да стане ясно кой на кого и с какви пари служи. Не се предприемат никакви стъпки в тази насока, защото сегашното положение очевидно е изгодно на политическия елит и яростно се защитава от явни и скрити лобисти. Всичко това прави изключително трудно упражняването на журналистическата професия днес. Нарушават се социалните и трудови права на журналистите. Деформацията на пазара размива границата между информация и реклама, между обективна, независима и поръчкова журналистика. Това принизява авторитета на журналистиката и не позволява на журналистите да изпълняват мисията си – да служат на обществения интерес.” СБЖ припомня в декларацията си срива на България чак до 106-о място в тазгодишния Индекс на свободата на пресата на „Репортери без граници” – като пряко отражение на състоянието на медиите върху нивото на демократичност в страната. И отново поставя въпроса за необходимостта от приемане в Народното събрание на нормативни документи за професионалната журналистика и за защита на журналистическия труд. Наличието на такава нормативна база би предпазило медийната среда от сътресенията, на които тя е подложена сега не само от спирането на „Преса” и „Тема”, но и от неясната съдба на други големи печатни медии, чиито дългове бяха оповестени в цяла поредица от публикации. Напрежението се засилва и от започналите от НАП масови данъчни проверки в периодичните издания. Изказват се опасения, че тези проверки могат да послужат и за пряко извиване на ръце на влезли в спор с властта медии. Във фокуса е например критична публикация на в. „Сега”, предизвикала остра словесна реакция на българския премиер и последвана именно от акцията на данъчните. В България крайностите са норма. И симптомът с болната медийна среда, която е скачен съд с болната демокрация, е очеваден. Но процесът е много по-мащабен. Той е съставна част от кризата на глобалния казино-капитализъм, роден от световния диктат на финансовата олигархия и неолибералната идеология. На абсолютно същия принцип се базира и рекетирането на цели държави длъжници – както всички виждаме на примера с Гърция. Или както нееднократно са предупреждавали критични анализатори – дългът и натрупването му нарочно се предизвиква от самите кредитори. Целта им е не да си върнат парите, което е кауза пердута, а постоянно да държат под контрол длъжника. Само дето този метод няма нищо общо с демокрацията, а е предвестник на много по-безскрупулна диктатура от познатите досега. Ако обществата не реагират навреме и не предприемат бърз завой към регулации в защита на гражданските права и свободи – сред които е и свободата на словото, свободата на независимата журналистика – чудовището много скоро ще изяде всички ни. Европейските институции разполагат с необходимите механизми за адекватни и отговорни действия. И едно от ключовите сред тях би могло да е учредяването на специален европейски фонд в подкрепа на независимата журналистика, който да субсидира с предимство, примерно, изданията на създадени от журналисти кооперативи, следващи етичните принципи на професията и отстояващи обществения интерес. Ще е добре също да се въведат законодателни промени, които да гарантират държавна протекция за такива кооперативи, улеснения при регистрирането им и данъчни облекчения. Подобна инициатива би направила чест на Европейската федерация на журналистите, както и на Европейския парламент. А по-нататък този подход би могъл чрез ООН и Международната федерация на журналистите да се лансира и като световен модел за упражняване на журналистическото поприще и гарантиране на демократичните свободи.

След като в ЕС можа да се роди прословутият Пакт за финансова стабилност, гарантиращ оцеляването на банките, но не и на гражданите, време е да се роди и инициатива, отстояваща правото на обществото поне на свободно и независимо информиране. Продължаването на досегашното положение може да произвежда само нови катастрофи. Било на отделни медии и журналисти, било на цели фрустрирани общества като българското. В тази драма няма невинни. И аз се чувствам днес като продънен параван. Луксът ми да пиша онова, което мисля, години наред е бил плащан с компромиси, правени далеч от полезрението ми. Осигурявала съм удобно алиби с вироглавството си – ето, пълна демокрация, дават думата дори на такива антисистемници като мен. Днес порасналото отзад чудовище вече няма нужда от подобни алибита. На сцената е. Остава да се отнесе ковчегът с демокрацията.

Или ще тръгнем по другия път?

 

 

Източник: списание   a-specto

 

 

 

 

 

Сергей Миронов: Светът живее не в епохата на промени, а в момент на смяна на епохите

 

 

 

 

Интервю на Сергей Миронов -  Председател  на Политическа партия „Справедлива Русия” и ръководител на партийната фракция в Държавната Дума на ФС на Руската федерация  за сайта „Поглед.Инфо”,  осъществено от главния му редактор Румен Петков

 

- Сергей Михайлович, в течение на последните две години обстановката в целия свят стана по-сложна и бяха очертани новите разделителни линии. Всичко това се случи заради Украйна. Какво е Вашето тълкуване на това събитие? Какво се случи в Киев?

- Аз бих предложил да разгледаме събитията в Украйна не изолирано, а в контекста на глобалната геополитическа ситуация. Днес се осъществява трансформацията на еднополярния свят, в който абсолютен хегемон бяха САЩ, в многополярен свят с няколко влиятелни полюса на сила, сравними по своите възможности. На американците това изобщо не им харесва. Тяхната стратегия е да задържат старата конструкция на световния ред чрез създаване на все повече нови огнища на напрежение и територии на „управляем хаос“. Украинската криза, според мен, трябва да се разглежда едновременно с много други “цветни революции“, а също и със събитията в Ирак, Либия, Сирия и т.н. Всички тези ситуации, макар и различни, са създадени от тропането на един и същ „слон в порцеланов магазин“.

Някои казват, че в Украйна, видите ли, избухнало „народно въстание“, а някои изобщо изпадат в патос, наричайки кървавия майдан“революция на достойнството“. Но всичко това са пропагандни трикове, които се пробутват на самите украинци, а и на европейската общественост. В действителност в Киев през февруари 2015-та беше извършен банален държавен  преврат и въоръжено завземане на властта. При това с мълчаливото одобрение на такива страни като Германия, Франция и Полша, чиито министри на външните работи дадоха писмени гаранции за сигурността на законния президент на Украйна В. Янукович. Не беше успяло да изсъхне мастилото на договореностите, а него вече го бяха свалили насилствено, принуждавайки го да се крие поради реалната заплаха да бъде убит. Сега това срамежливо се премълчава. Но то беше именно така! Да, Янукович беше лош президент (аз самият го смятам за страхлив и нечестен), но все пак смяната на властта можеше да стане по цивилизован начин. И още: що за „революция“ е това, ако в нея едни олигарси се сменят с други?

Превръщайки Украйна в „територия на хаоса“ и поставяйки я под контрола на такива марионетки като Порошенко, Яценюк, Турчинов и т.н., САЩ, както се казва, „удариха два заека едновременно“. От една страна, превърнаха една “независима“ страна в своего рода “бомба със закъснител“ под носа на Русия. А от друга – създавайки изключително остър конфликт в самия център на Европа, получиха чудесна възможност да държат европейските си съюзници изкъсо и едновременно с това да дадат „нов живот“ на НАТО, стимулирайки неговите членове по-активно да увеличават разходите си за отбрана.

- Антируската истерия обхвана западните средства за масова информация, които не престават да говорят за „руска агресия в Украйна“ и „окупация на Крим“. Според Вас, може ли да се считат за правилни действията на Президента на Русия Владимир Путин по отношение на Крим?

- Всичко, което се случи в Крим, е пряко следствие от държавния преврат в Киев, който сложи началото на процеса на разпадане на Украйна и изнесе на повърхността най-мръсните и агресивни национал-фашистки сили. Крим и гражданите му трябваше да бъдат спасени, иначе там щяхме да сме свидетели на още по-страшни и кървави събития от тези в Донбас. Известни са думите на един от крайните националисти-бандеровци: „Крим ще бъде или украински, или безлюден“. Известно е, че бойците от „Десен сектор“ и други подобни групировки вече бяха формирали „влакове на дружбата“, за да отидат и да „въведат ред“ в Крим.

Онези, които искат да знаят обективната ситуация, трябва да имат предвид, че през 1954 година Крим беше изведен от състава на РСФСР и предаден на УССР с волунтаристко решение на ръководството на СССР, грубо нарушавайки тогавашните закони. Жителите на Крим възприемаха това като огромна историческа несправедливост и даже, намирайки се в състава на „независимата“ Украйна, въпреки всичко, от цялата си душа се стремяха към Русия. Трябва да си много заслепен и пристрастен, за да не разбираш, че референдумите, които се проведоха в Крим и Севастопол през март 2014-та, с огромен ентусиазъм от страна на местните жители, действително изразяваха волята на народа. А волята на народа, както е известно, е висш закон!

Затова Президентът на Русия В. В. Путин действа по отношение на Крим не просто правилно, а по единствено възможния вариант. Друг просто нямаше.

- Има ли, според Вас, начин да бъде успокоено напрежението? Кой постоянно го подклажда?

- Е, във всеки случай не го подклажда Русия. Ние не искаме нито „студен мир“, нито „студена война“, нито още повече „гореща“. Ние искаме обикновени неща: да престанат да разговарят с нас от позицията на силата, да се имат предвид и да се уважават нашите национални интереси. Е, ако президентът на САЩ  Б. Обама изведнъж обявява Русия за една от главните заплахи в света, наред с Ислямска държава и треската ебола, то как трябва да реагира руската държава? Или когато САЩ и ЕС се обединяват с намерението, виждате ли, „да изолират“ Русия? Трябва ли ние да вдигнем ръце и да започнем да хленчим „извинете чичковци“? Нима някой сериозно мисли, че народът, който победи през 1945-та хитлеровия фашизъм, през 2015-та може да бъде сломен и поставен на колене?

Ако действително има политическа воля за намаляване на международното напрежение, пътищата за това са добре известни. В началото трябва да се промени политическата риторика от агресивна на по-спокойна.. Затова би бил логичен отказът от демонстрация на „мускули“ като днешното засилване на групировката НАТО в непосредствена близост до руските граници. После е необходимо да се полагат взаимни усилия за развиване на диалога по целия спектър от най-сложните и остри проблеми на съвременната международна обстановка (в това число и във връзка с украинския конфликт). Много е полезно, ако такъв диалог се подхранва с ярки и знакови факти на конструктивно сътрудничество.

Всички тези крачки и етапи навремето можаха да бъдат изминати даже по времето на Брежнев-Никсън, когато през 70-те години на XX век започна периодът на намаляване на международното напрежение. Уместно е да се напомни между другото, че тези дни се навършиха 40 години от забележителния съветско-американски космически проект „Съюз-Аполо“. Ако тогава, в епохата на твърдо противопоставяне на двете световни политически системи, на политиците им стигна ум и воля за това, защо днес подобно нещо да е невъзможно? Нима днес няма сфери, в които, също както и преди 40 години, да не могат да се съберат на едно място интересите на Запада и Русия? Разбира се, че има. Но само че на някого му се иска „да накаже Русия заради Крим“ – и това е по-важно от всичко! Това, виждате ли, е по-важно от съвместната борба с тероризма, по-важно от борбата с глобалната бедност и световната екологическа криза, по-важно от съвместното усвояване на Космоса и т.н. Е, какво може да се каже за това? Много недалновидна и опасна политика. Но не ние сме нейните инициатори.

- Повече от година спрямо Русия се прилагат санкции. Как се отразяват те върху обществото на Русия? Оказват ли влияние на страната и по какъв начин?

- Ще започна от това, че Вашият покорен слуга също е включен в санкционните списъци на САЩ и ЕС. Как се отрази това лично на мен? Никак! Никакви сметки и недвижима собственост нито в САЩ, нито в Евросъюза никога не съм имал. А възможността да посещавам вместо западните страни скъпите за моето сърце места и ъгълчета на Русия също изобщо не ми донесе огорчения. Извинете, но за сто Лазурни бряга или Баден-Баден няма да заменя нашите руски простори, нашата красавица Волга, свещеният Байкал или някоя северна рекичка, където риболовът е такъв, че ти се завива свят.

Това е, защото стана дума. Но като цяло, ако вземем икономиката на Русия, то разбира се санкциите нанесоха определен ущърб. Особено дискомфортни за нас са ограниченията за достъп до западните кредити и технологии. Но има такава руска пословица – „Няма лошо без добро!“. САЩ и ЕС без да искат ни дадоха прекрасен шанс да оценим отново много неща от миналите си походи. Ние започваме сериозно да се занимаваме с програми по заместване на вноса в различни отрасли на промишлеността.. В селското стопанство и продоволствената сфера също започна слизането от „вносната игла“. Появяват се основания да говорим, че най-после започнахме да създаваме национално ориентиран финансово-икономически модел, за който главна цел ще станат не валутните спекулации, а трудната работа с реалния сектор на икономиката, с отечествените производители.

Изобщо, колкото и парадоксално да звучи, получава се, че санкциите днес играят ролята на горчиво, но полезно „лекарство“, което стимулира оздравяването на икономиката. Обществото също доста спокойно се отнася към текущите трудности: поддръжката на Президента на РФ В.В.Путин расте. Някога Уинстън Чърчил беше казал: „Русия е загадка, която е обгърната от тайна и поместена вътре в още една загадка“. Изглежда за много от днешните управляващи на Запад нашата страна и народ остават също толкова непостижими.

 - Как изглежда, според Вас, политиката на Европейския съюз по отношение на Украйна? Казват, че ЕС се е превърнал в придатък на САЩ …

Да, действително, украинската ситуация показа колко послушно и безропотно Евросъюзът следва посоката на САЩ. Има, разбира се, в ЕС страни, където антируските настроения винаги са били силни – е, да, с тях всичко е ясно. Но все пак има и такива страни, където, първо, населението традиционно има дружеско отношение към Русия и второ, икономическите им интереси най-тясно са свързани с нашата страна. Защо техните власти се проявяват като безхарактерни? Разбира се, на никого не можеш да забраниш, както се казва„ да се удави в името на компанията“, но все пак съществуват и по-разумни модели на поведение. Убеден съм, че рано или късно европейците ще разберат: Щатите цинично ги използват. Признаци за такова разбиране вече се виждат в редица страни.

- Възможен ли е майдан в Русия? Смятате ли, че има сили, които искат да дестабилизират Вашата страна? Убийството на Немцов имаше ли такова тълкуване във връзка с това и в какъв контекст?

- Русия премина през всичките свои майдани през XX век. Имам предвид и революционните сътресения от 1917-та година, и драматичните събития както от август 1991 година, така и от октомври 1993-та. Руският народ си е изработил устойчив имунитет към всякакъв род революции и разбиране, че не носят нищо добро на обикновените граждани. Има сили в страната, разбира се, които биха искали да организират нещо подобно на киевския майдан, защото не могат да се промъкнат до властта по друг начин. Но политическата тежест на всички тези сили е нищожна.

Що се отнася до убийството на Б.Немцов, то това е доста тъмна история. Всяка смърт е трагедия, която заслужава съчувствие. Но спекулацията със смъртта е най-циничното нещо, което някой би могъл да измисли. Някаква част от нашата прозападна либерална общественост се опита да спекулира с убийството на Немцов. Господ да ги съди! Нищо не се получи, а и не би могло да се получи. Немцов не беше популярен сред народа приживе и не стана такъв символ след смъртта си.

- Отношенията между България и Русия се намират вероятно в най-мъртвата си точка. Какъв е начинът, според Вас, да бъдат съживени?

- Ние разбираме, че в руско-българските отношения следва да се разделят два пласта: първият са отношенията на нивото на нашите славянски православни народи, които имат отдавнашни исторически корени. Ние знаем, че традициите на дружба и взаимно уважение никъде не са изчезнали: те, както и преди, живеят в душите на българите и руснаците. Това е фундамент, който – иска ми се да вярвам – никога няма да може да бъде разрушен. Но вторият пласт е свързан с текущите междудържавни политически и икономически отношения. И тук вече всичко зависи от конкретните персоналии във властта.

От страна на Русия, както е известно, не веднъж е показван стремеж не само да се поддържа взаимноизгодно сътрудничество с България в различни сфери, но и съвместно да се развиват големи перспективни проекти. Мисля, че много хора могат да си спомнят така и нереализираните идеи за строителство на нефтопровода Бургас-Александруполис, атомната електроцентрала „Белене“, и, разбира се, дългата епопея с газопровода „Южен поток“. Всеки от тези проекти би могъл да донесе огромна полза на България и всеки от тях беше интересен за Русия. Но, уви, всеки път протегнатата от руска страна ръка се натъкваше на някакви суетливи движения и изкуствени пречки от страна на българските власти. Е, както се казва, насила хубост не става. Но е ясно, че такива инциденти намаляват нивото на доверие. Струва си да се отбележи и такъв тъжен факт: Комисията за икономическо сътрудничество между Русия и България не се е събирала вече четири години. Е, щом не се е събирала, значи няма поводи, няма благоприятна делова атмосфера, няма взаимен стремеж. Как може да се поправи? Струва ми се, главното е какво ще каже българския народ, българските избиратели. Може би би било полезно да попитат сегашния управляващ елит на България:защо нивото на сътрудничеството с Русия се намира на толкова ниско равнище? Мисля, че много неща биха се променили, ако на кормилото на властта на българската държава застанат други хора. Само трябва да не се страхуват от навикването от страна на Брюксел и Вашингтон, когато става дума за сътрудничество с Русия, да умеят да държат на думата си, когато се реализират съвместни проекти, е, и да не слагат демонстрацията на „лоялност към евробюрократите“ по-високо от интересите на собствената си страна.

- Има ли бъдеще идеята за Евразийския икономически съюз/ЕАИС/, която се развива от официална Москва? Какво мислите за БРИКС? Може ли този съюз да предложи алтернативи за развитието на света?

- Както се казва в Библията, има „време да се хвърлят камъни и време да се събират камъни“. ЕАИС е роден от желанието „да се събират камъните“, които се разхвърчаха след разпадането на СССР. Той има голямо бъдеще, именно защото у редица постсъветски държави нараства стремежът към интеграция. ЕАИС е младо обединение, което прави първите си крачки, но вече повече от 40 страни изразиха стремеж да осъществят сътрудничество с него. Това говори само за себе си. Между другото, ако Евросъюзът бе започнал конструктивен диалог с ЕАИС за реализация на старата идея за формиране на единно икономическо и хуманитарно пространство от Атлантика до Тихия океан, това би могло да доведе до премахване на много противоречия в международните отношения. За същата тази Украйна, между другото, би възникнала качествено различна ситуация, в която да престанат да я накъсват на парчета мощни центробежни сили.

Що се отнася до БРИКС, то това е добър пример за формиране на многополюсен свят. Зложелателите с всички сили се опитват да принизят значението на това международно обединение: твърде различни страни членуват в него и твърде много се различават техните интереси. И въпреки всичко БРИКС успешно се развива. В неговите рамки се обсъждат и се вземат напълно конкретни решения, в това число и във финансово-икономическата сфера. Достатъчно е да се каже, че неотдавна бяха подписани две важни съглашения – за създаването на  банката  за развитие на БРИКС и на Пула за резервни валути. И аз съм сигурен, че това е само началото. Аз лично си мисля, че в перспектива, на базата на огромните икономики на страните от БРИКС, би могло да започне създаването на нова международна резервна валута, която би била независима от господстващата днес финансова система на САЩ.

С други думи, алтернативи, разбира се, има и ще има. Не бива да се мисли, че ние живеем в някакъв застинал свят, в който всичко е предопределено за векове.. Не, нас ни чакат занапред много важни глобални промени.

- Да поговорим за Вашата партия Справедлива Русия, тъй като ние в България знаем малко за вътрешнополитическия живот на Русия. Каква е политическата ориентация на Вашата партия и каква Русия бихте искали да видите?

- Справедлива Русия /СР/ е социалдемократическа партия. От 2012 година ние сме пълноправен член на такава авторитетна международна организация като Социнтерна. СР в много отношения се родее с онези социалдемократически и социалистически партии, които практически съществуват във всяка европейска страна, в това число и в България. Но ние никого не копираме, защото търсим вариант за справедливо обществено устройство, който по най-добър начин би отговарял на духовните и културни традиции на руския народ. Ние наричаме това обществено устройство „нов социализъм на XXI век“, като с това подчертаваме, че се има предвид, разбира се, не казармено-бюрократическия социализъм, който е известен от времето на СССР. Не, имаме предвид актуален, рационален и демократичен социализъм. Има се предвид перспективния социално-икономически модел на информационното общество, на общество на знанията, модел, който унаследява целия предшестващ опит на човешката цивилизация, в това число и пазарния опит с неговите най-нови технологии, социални програми, демократични права и свободи.

- Вие опозиция ли сте на официалната власт и в какво се състои разликата в подходите към управлението на страната, които Вие предлагате?

- Да, ние сме опозиционна партия. Фактът, че ние като патриоти и държавници поддържаме властта по външнополитическите въпроси съвсем не означава нашето съгласие с много аспекти на вътрешната политика. Ние остро критикуваме социално-икономическия курс на сегашното правителство на Д.Медведев, който се характеризира с либерално-монетарни подходи. Вече няколко години ние гласуваме против бюджетите, които разработва това правителство и против много антисоциални законопроекти, които то предлага.

Ако се каже по-просто, разликата в подходите у нас е такава: те упорито се опитват да достроят капитализма в Русия, при това в доста неприятна форма. А ние изискваме преход към построяване на социално ориентирана икономика, към дълбоки реформи в интерес на болшинството от населението, към ефективна борба с бедността и социалното разслоение. При това ние сме конструктивна опозиция, а не опозиция, която призовава към „майдан“. Тук е уместно да си припомним отдавнашното изказване на шведския социалдемократ Пер Албин Хансон: „Ние не се каним да убием „кравата на капитализма“- е казал той – но искаме с всички сили да я доим за благото на целия народ.“ И ние сме настроени примерно в същата посока. Нито пазарните отношения като такива, нито потенциала на частната собственост, разбира се, не трябва да се отхвърля настрана. Но култът към алчността и обогатяването, компрадорското „гниене“ и прочие несправедливости трябва да се изчистват от нашия живот като постепенно променяме природата на обществения строй.

- Лидерът на Българската социалистическа партия Михаил Миков неотдавна беше в Москва, опитвайки се да представи позицията на лявото направление в политиката във връзка със санкциите против Русия. Възможно ли е по-тясно сътрудничество между Българската социалистическа партия и Справедлива Русия?

- Трябва да кажа, че ние се срещахме с Михаил Миков по време на мартенското му пребиваване в Москва и имахме много съдържателна беседа. Ние двамата с удовлетворение отбелязахме колко много общи неща има в нашите партии и в нашите цели и задачи, и в идеологията, и в стремежа да служим на народите си. Особено ще отбележа, че лидерът на БСП има ясна позиция по повод на санкциите против Русия: той заяви, че те негативно влияят на икономиката на България и че ръководената от него партия „се обявява за отмяна на наличните и против въвеждане на нови санкции“.

Разбира се, ние сме готови всячески да развиваме сътрудничество с БСП и виждаме широко поле за съвместна работа. И ако говорим по-широко, то аз съм убеден, че е необходима активизация на сътрудничеството между левите сили на Европа, а и на другите континенти. Действайки обединено, можем да окажем влияние върху много неща и много можем да променим към по-добро.

Днес светът живее не просто в епохата на промени, а в момент на смяна на епохите. Либералите, със своите монетарни концепции, се изчерпаха и стигнаха до задънена улица. Консерваторите също демонстрират интелектуално безплодие. От кого другиго, ако не от социалистите и социалдемократите от различните страни, които имат огромен опит в борбата за справедливост в национален мащаб, трябва да се очакват пробивни идеи за строителството на по-справедливо устройство на света? Разбира се, ние трябва да обединим усилията си! Именно обединените леви са способни да издигнат качествено нов прогресивен план за решаване на глобалните финансови, икономически и екологични проблеми, пред които се изправя обществото. В социалдемократическата среда има такъв афоризъм: „Епохата е изпреварвана от лявата страна“! Аз мисля, че днес това звучи особено образно, точно и актуално.

 

 

Интервюто от руски е в превод на  Магдалена Желязкова

Източник: Поглед.инфо