Най-опасното състояние за бъдещето на един народ е взаимната хоризонтална омраза и ненавист, преплетена с безразличие.
Така се появиха всички тези известни и неизвестни герои.
Те не бяха герои като храбреци, те бяха герои като родолюбци - учители, училищни настоятели, писари, свещеници зографи, иконописци.
Те показаха, че наред с бъдещата национална политическа воля на българите да се стигне до просветление, е важно и усещането за себезначимост и самоличност, а не самобитност (всички имат самобитност).
Те, за разлика от всички останали, кой повече, кой по-малко, не търсеха обществено признание чрез служби, чрез постове, чрез служебни реализации.
Те тихо служеха на своя народ по един незабележим начин и затова във всяко село, селище, град има местен будител и не ми казвайте ироничните категоризации, че сме спали, за да ни събудят някои! Будители от такъв характер има в цялата европейска история и в цялата колониална предистория на Америка. Това беше друг тип събуждане. Събуждане чрез усещане за дух.
След катастрофата през 1919 г. покрусеното софийско гражданство отива за утеха, за успокоение не при прославените генерали, не при мъдрите дипломати и министри, а тихо се нареждат под балкончето на къщата на Дядо Вазов. И това беше началото на второто възпроизвеждане, втората изява на будителството на интелигенцията.
Не банкерите създадоха новото усещане, въпреки покрусата, въпреки омразата, всичко онова, което ни се предписваше като безнадеждност.
Затова колоритната симбиоза между общоевропейските и българските стойности бе дело именно на будителите. Те бяха европейци, без да знаят, без да се наричат така. И до днес ние, българите се смятаме за хора на книгата. "Върху хляб и книга не се стъпва" - това е етнографски принцип и ако сме оцелели, то се е дължало на това, че България я е имало на книга.
