Ново справедливо общество ще се роди долу, на улицата, казва известният интелектуалец, който признава, че вярва повече на новата европейска левица
Интервю на Ваня Ставрева за „Фактограф”, 2016 г.
- Г-н Вагенщайн, бездуховността ли е диагнозата на днешна България?
- Това е моята душевна болка. Тъй както казва Хитлер в „Моята борба” и аз имам своя борба, която водя вече толкова много години. Уморих се и не мога да кажа, че имам някакви успехи - за духовността в лявото движение.
Според мен,
духовността е като ключа сол пред петолинието.
Самият този ключ не е музика, той не прави музика, но ако него го няма, няма хармония. Просто са ноти, просто са звуци.Трябва да има ключ, който да създаде система от тонове. Аз се боря за този ключ. В момента ние нямаме пред петолинието си ключ. Ние не знаем мелодията, която пеем. Не е ли само сбор от звуци, сбор от тонове? Липсва това, което се нарича лад.
Има различни ключове. Ако отворите моята книга „Сбогом, Шанхай”, там ще видите, че първата дума е лада, ключа на „Прощалната симфония” от Хайдн. Ако го няма този ключ, няма Хайдн, няма „Прощална симфония”.
Мисля, че
левите идеи, пораждането на чувствителност
към страдащите, към бедните, не сме го измислили ние,
не го е измислил дори оня Карл от Трир, брадатият, който говори за един призрак, който броди из Европа. Един друг преди него е бил разпнат на кръст заради това, че е искал справедливост, милост към бедните, доброта, солидарност.
Аз мисля, че комунизмът е продължение на християнските ценности. Това нещо, което по една или друга причина през времето не е било свързано, не е било схващано като продължение. Поради нашата или обявената от комунизма антирелигиозност, че религията е опиум за народа, бе пропуснато много време да се разбере, че комунизмът е просто продължение на моралните норми на християнството, на морала на християнството.
Без попове и патриарси, без партократи и без КГБ. Става дума за дълбинната стойност , за хуманитарната стойност на християнството, продължена при условията на капитализма от комунизма.
Христос казва – не за добро с меч съм дошъл при вас. И комунизмът с меч идва някога. Християнството постепенно се бюрократизира, деформира и се превърна в занаят. И комунизмът се превърна постепенно в занаят за определени прослойки – професия комунист, професия християнин, професия католик. Такива професии няма. Те водят до деформация на изначалния смисъл, хуманният смисъл на тези движения на човечеството, на тази носталгия към един по-добър живот, по-справедлив живот, към повече доброта, повече справедливост.
Аз лично като човек много дълбоко атеистичен, който никак не се вълнува от това, което наричаме попщина,
аз я виждам тази попщина и в нашата левица.
Ние създадохме своите попове, своите папи и патриарси по същия начин. Който е запознат добре с историята на Ватикана, знае - това е история на интриги, на битки за власт; история, която за нас е продължение на постулатите на една религия, но зад завесите то е битка за власт, за облаги, за надделяване.
- Да се върнем към нашето, тукашно състояние в България.
- Ами нашата партия (БСП – бел. на ав.), лявото движение въобще се отказа от най-главното – ключът сол пред петолинието. То е преди Маркс. Маркс много по-късно ще дойде в историята на човечеството, за да каже, че един призрак броди из Европа.
Преди призраците да забродят из Европа,
бродят писателите из Европа.
Те възбуждат чувството за справедливост – английската литература, големият английски роман от 18 век, е преди Маркс. Той възбужда чувството на хората, че нещо не е наред, че има нещо много жестоко, жестоки взаимоотношения на едни към други. Френската литература, Зола. Ранната американска литература, тя е следмарксова, възбужда най-благородното чувство на хората на солидарност и съчувствие към бедния, към страдащия, към нуждаещия се и най-важното – ненаситната у човека носталгия към по-добър свят, по-справедлив.
Ето тук сме го закъсали.
В тази предизборна борба, без която не може, но която според мене опошлява всичко. Защото самото участие в тази борба те принуждава да възприемеш ония закони, законите на камата и на плаща - нечисти отношения, двойнствени отношения, свързани с други странични съображения, как да заблудиш, как да спечелиш, как да се поставиш пред другите. А поставянето пред другите при днешния живот, това е друга заплата, друга марка мерцедес, друго жилище, друг начин на живот и т.н.
Аз на това съм се посветил – на битката за духовността, но за съжаление, всичките свои битки съм загубил. Не съм никак от печелившите. Обратното - не съм в състояние да го прокарам в живота. А как се провежда това?
Ами, аз съжалявам, сигурно това е много демодирано мислене – но чрез революция.
- Добре, но това сякаш се случва - „Подемос” в Испания, това ново ляво движение, не е ли някаква надежда, че от Испания може да тръгне една такава вълна?
- Дано. Преди Испания има „Ди Линке”, което у нас го превеждат като „Новата левица”, но значи Левицата. Това е съюзът на бившата комунистическа партия в ГДР с левите социалдемократи.
От гледна точка на съвременните политически движения архаично звучи моето презрение, недоверие към социалдемокрацията.
Партията на европейските социалисти се ръководи от българин и не мога да кажа, че съм възхитен от неговото поведение. Аз съм един от онези 12 души писатели, които навремето писахме писмо до Станишев – оттеглете се, съсипвате лявото движение в България, съсипвате социалистическото движение. Оттеглете се, вие виждате хората не ви искат, хората не гласуват за вас, оттеглете се.
В резултат на това, един прекрасен ден получихме покана да посетим „Позитано”. Ние много се вълнувахме от това,че най-сетне ще седнем да говорим защо смятаме, че Станишев води партията не на там, където трябва.
Оказа се, че той не може да слезе три етажа с асансьора, той изпрати чиновник да разговаря с нас. Просто той не се унижи да разговаря с 12 писатели.
Лично за мене Шулц и Станишев това е една беда за Европа. Те спасяват капитализма в Европа. Може би това не е съзнателен процес, но обективно се получава така.
Парламентарната група в Европейския парламент се нарича на социалистите и демократи. Другите там не са ли демократи, да речем партията на Ангела Меркел, християндемократите? Това „И” е най-голямата измама в европейската левица – просто са заменили едно тире с буквичката „И”. Това е групата на социал-демократите.
- Затова има и група на Европейската обединена левицата в Европейския парламент.
- Така е, да. За да не се усетиш, че става дума за социал-демократи, са махнали чертичката и са я заменили с едно „И” – на социалисти и демократи. Е, не е вярно, не е така. Никак не е вярно, защото там макар и малцинство, има още един сектор от тая европейска торта – новата левица.
Аз лично вярвам повече на тази нова левица,
това са всеотдайни хора, те са от типа „Подемос”.
Аз много добре познавам германската нова левица – те са проникнали по-дълбоко до същината на нещата. Защото „Подемос” още не сме ги видели. Ще ги видим. Дано „Подемос” не изиграе този номер на нашите надежди, който изиграха гърците.
Аз от начало се чудех защо гръцката компартия са против „Сириза”. Ето, затова бяха против, защото те знаеха повече от мене и са по-малко емоционални от мене, за да се отнасят скептично към „Сириза”. Оказа се, че те са правите. „Сириза” много бързо и лесно предаде фронта.
- Какво трябва да направим ние тук, в България, които искаме да се променят нещата?
- Не искайте от мен рецепта. Аз, ако знаех, щях да бъда Маркс.
- Но вие снощи ми дадохте една рецепта – поне да вярваме.
- Това да. Разбира се. Основно условие е да вярваш в това, което правиш. Нещастието е, че хората не вярват. Мнозина го правят чисто професионално. Аз много съжалявам, че в момента тези, които вярват, особено най-бедните, най-изоставените, най-пренебрегваните слоеве, те вярват в своята вяра. Те вярват във вярата си. Те не вярват в обективна реалност, а в имагинерна реалност – тя е имагинерна, както религията – ад, рай, горе, някой, чистилище.
- Сравнявате комунизма с християнството, с религията.
- Аз много уважавам думите на Путин, който казваше – най-страшното, най-драматичното събитие на 20 век, това не е Втората световна война, а рухването на Съветския съюз.
Ние сме склонни да свързваме Съветския съюз с ГУЛАГ, с ЧК, с нарушенията, а не с главното, основното. Всяка революция е нарушение по принцип, затова е и революция. Тя крие в себе си и несправедливост по отношение на някого, на нещо.
Революцията никога не е справедлива,
тя носи в себе си корена понякога на нарушение
на основни постулати в името на някаква далечна цел.
И християнството в своята декларирана доброта, състрадание, съчувствие към бедния, към отрудения, към страдащия, предизвика най-страшните войни 15-ти -16-ти век - религиозните войни. Християнството бе следвано от Вартоломееви нощи. Християнството породи инквизицията.
Аз се специализирах на тема инквизиция във връзка с моя филм „Гоя”, защото Испания от времето на Гоя е последната тръпка на инквизицията в Европа. Гоя е принуден да бяга от Испания, той умира в Бордо, в емиграция.
Аз не одобрявам, разбира се, всичките тези ексцесии на католицизма, но съзнавам, че те са спътници, няма как.
И революцията имаше своите спътници и е много опасно сега, ако ние не сме в състояние да отделим главното в революцията, основното, историческото от спътниците му , които са много често и несправедливост, и жестокост.
Много често съм имал повод да говоря за тези 10 конника на Апокалипсиса веднага след Втората световна война. Защото е много лесно сега, пред кафенцето или чашката уиски с ледче, да говорим какво се е случило в началото след Втората световна война – за това, че са допуснати несправедливости.
Несправедливо е това, което се е случило в Бухенвалд, когато е освободен от американците. Освободените пленници са разкъсвали с ръце надзирателите. Тия десет дни, през които ти не можеш да учиш хората - чакайте, ще има съд, ще видим... В Италия в една нощ избиват 17 000 фашисти - без съд, без присъда. Това са конете на Апокалписиса.
Трябва и това да разберем,
не да го оправдаем, но да го разберем.
Не го разбират тези, които са край чашката уиски на много хубавия плаж на някакъв скъп остров, ама сега, а не тогава. Да си бил ти тогава, за да разбереш как толерантните парижани, свикнали на всичко, разнасят из Париж разплакани жени с обръснати коси затова, че са танцували с германци и са се любили с германци. Толерантен Париж се оказа ужасно нетолерантен по времето на тези десет дни.
Аз отново мечтая за следващите десет дни, които няма да ги доживея, няма да ги дочакам, но те ще бъдат отново десет страшни дни. Отново те ще бъдат несправедливи дни, но от тях само може да се роди едно друго справедливо общество. Нищо няма да се роди в парламентите с гласуване. Ще се роди долу, на улицата. Ще се роди несправедливо. Ще се роди в кръв и болки, както се ражда и детето.
И за да завърша – вярвам в революцията.
Времето разделно, което описа Антон Дончев, още не е свършило.
Вървим по сбъркани пътища, които не водят към билото, а към пропастта, казва във втората част на интервюто си известният интелектуалец
- Г-н Вагенщайн, накъде върви България?
- Накъдето е тръгнала и Европа. Засега нямам идея, но нямам чувството, че върви към по-добро. Може би по-късно ще дойдем на себе си, за да разберем, че пътищата, по които сме тръгнали, са сбъркани пътища, те не водят към билото, а водят по-скоро надолу към пропастта.
- Преди време бяхте говорил за вековната разкраченост на България между Изтока и Запада и че никога не сме знаели накъде да тръгнем. Така е било и преди, и сега. Докога?
- И така до края на света, както се е пее с песента от „На всеки километър”. Аз мисля, че сме програмирани даже географски, не само психологически, да стоим разкрачени между Изтока и Запада. Когато човек стои разкрачен между двете крила, обикновено те като започнат помежду си да се бият, камъните падат върху нашата глава.
Мисля, че свикваме да живеем в това време, което Антон Дончев го нарича време разделно. То започва тогава, когато Дончев описва ония трагични събития, но според мен, то не е спряло и до ден-днешен.
Все още търсим вяра или все още ни принуждават да се покръстим на вяра, в която ние не вярваме чак толкова много.
Знаете от историята, че България на два пъти е напускала православната църква и сме ставали католици. Свети Борис Първи на два пъти напуска Константинопол, на два пъти се насочва към Ватикана, на два пъти се връща. България тогава е изключително могъща държава, за разлика от сега, и изключително голяма като територия, пак за разлика от сега, и мизата е голяма и не ние се слагаме толкова на тия две противопоставени крила на християнството, колкото те се слагат на България и правят какво ли не, за да я привлекат към себе си.
Не ми е работа сега да споря и спорът би бил излишен – а кой избор би бил правилния. Ами правилно е това, което се е случило и което не можеше да не се случи – все пак ние сме на една петя от Истанбул, столицата на втория Рим и е много естествена нашата принадлежност към тази част на християнството.
- Какво се случва в левицата?
- Левицата е част от нацията, тя не е нещо различно – друга нация, с друг манталитет, с други хора и с друг състав на кръвта. Каквото се случва с България, това се случва и с левицата. Просто е каша, противопоставяне на брат срещу брата, на свои срещу свои, при което не можем много точно да се ориентираме кои са свои, кои са чужди.
- Имате ли прогноза за президентските избори?
- Нямам прогноза, но имам надежда, че ще дойдем най-сетне на себе си, че ще се тури ред в нашия дом. В целия дом, национален, а следователно и в намиращата се в килера на тоя дом левица. Надявам се много, че тя ще отиде в гостната в един прекрасен ден, но това е свързано с усилията на цяла Европа да напусне килера, в който бавно сама се натиква.
- Бил сте народен представител в последното Велико Народно събрание. Трябва ли да бъде свикано пак?
- Мисля, че да. Онова беше много важно, защото България тогава извършваше исторически преход. Но трябва веднага да кажа, че това беше сборище на илюзии. Ние бяхме много различни хора и като се говореше за исторически преход, се питахме - преход към какво, сбогуване с какво, република или не, а каква република. Мога да кажа, че това беше важно. То предопредели до голяма степен и успехите на България и в по-голяма степен дертовете на България днес.
Аз мисля, че е време още един път хората да седнат и да си поговорят. След като имаме опита, според мен не много щастлив от тези години, има неща, които трябва да се премислят отново. Кога ще стане това, не знам.
- Кое нещо Ви дразни?
- Дайте ми 24 часа и ще ви изредя всичките неща. Най-голямото нещо, което ме дразни, е опитът това, което се случва в България, да бъде продадено на хората колкото се може по-убедително, че това е демокрация.
- А какво е?
- Според мен не е демокрация, а е един вид налагане на чужди монополи, на чужди финансови интереси, които буквално съсипаха тази хубава страна. Ще продължим да говорим за демокрация, но ние говорим за Господ Бог много повече години, и все пак всеки го разбира различно.
Мисля, че ако се прави нова Конституция, тя трябва да бъде нещо като защитна бариера срещу досъсипването на България.
- Вие сте минал през различни изпитания, живели сте във времена по-страшни от днешните. Можете ли да дадете надежда на хората, които искат промяна на този свят на пошлост и безидейност, свят на парите, в който меркантилните, а не почтените, успяват?
- Съжалявам, че не съм Джани Родари, съжалявам. Джани Родари беше продавачът на надежда. Не мога да ви продам надежда, но нещо друго мога да кажа. Говорите за това в какво страшно време живеем, че времето, в което аз съм бил на вашата възраст, е било много по-страшно. Ако човек вярва в една цел, вярва в нещо, което трябва да се случи, което може да е отвъд хоризонта, но е нещо добро, вероятно той добива нечовешки сили.
Аз съм най-обикновено момче от квартал Орта Мезар в Пловдив, баща ми и всички мои близки бяха бедни тенекеджии. Аз бях в килията на осъдените на смърт и 127 нощи чаках да ме обесят.
Как се оцелява?
Оцелява се като силно вярваш и се бориш тази вяра да се реализира. Всичко друго е само да си купиш надежда от Джани Родари.
