Навремето хората говореха за „Нашето ТКЗС”, а селската кооперация бе организацията, която подобри бита и благосъстоянието на българското село
В последните години апологетите на фалшивата демокрация продължават да чернят и да изливат помия против социализма, за да замъглят всичко хубаво, което се е случвало, и за да прикрият некадърността на 25-годишния си управленски провал. Те са вбесени от това, че днес, въпреки огромната манипулация, по социологически проучвания около 60% от народа предпочита живота си по времето на Тодор Живков.
В много голяма степен тази клевета срещу миналото се упражнява върху селскостопанската политика на държавата и особено по формите на нейната реализация:ТКЗС и АПК.
Най-зловещи лъжи се сипят по насилственото коопериране на селяните в ТКЗС. Говори се за тотално насилие върху българския селянин.
Каква е истината ?
„Истината се вижда от далече“ казва руския дисидент Александър Зиновиев.
Ето моята истина за случилото се тогава. Аз, съм участник в процеса на коопериране на българското село като младежки деятел през 1950г. в Русенския край, а после и като председател на ТКЗС. Твърдя категорично, че това е далеч и много далеч преувеличено. Разбира се, на места е имало насилие при кооперирането, но това е признато като грешка още по онова време. Вълко Червенков лично отчете за частични прояви в обръщението си към селяните през 1951 г. и на виновните бяха наложени строги наказания.
Правителството даде право на онези селяни, които са влезли не по волята си в ТКЗС да излязат без никакви пречки. От моето село - Пиргово, Русенско - излязоха 31 души от 800 член-кооператори. След замогването на ТКЗС 30 от тях се върнаха, част от тях се включиха активно, а някои сме награждавахме по-късно като първенци. Единственият, който не се върна, беше също добър стопанин и трите му дъщери работеха по собствено желание в кооператива до ликвидацията на ТКЗС. За мен точка на спора за насилието беше сложена след гласуването на селяните за БКП при изборите за Велико Народно Събрание през 1990-а година. Това беше своего рода референдум, на който селяните си казаха тежката дума, а тя бе в полза на Социалистическата партия, на водената дотогава политика. А по-късно и при парламентарните избори през 1994 г. също подкрепиха листата на БСП, начело с Жан Виденов. Може ли селяните да прегръщат „насилниците“си? Сега, когато селото бе забравено от бога и от царя , селяните не гласуват за никого - нито за леви, нито за десни. Но не е ли време твърдо да се каже: господа лицемери, вие извършихте най-голямото насилие над българския селянин. Той влизаше в ТКЗС с молба, а вие върнахте земята в реални граници с декрет, без да го питате и без да се съобразите с мнението му. Българският селянин казваше: НАШЕТО ТКЗС. Вие разтурихте по най-вандалски и разбойнически начин НЕГОВОТО ТКЗС без да го питате и така с един удар убихте българското земеделие.
А сега - Каква е голямата истина за създаването и същността на ТКЗС?
Девети Септември завари България като страна с примитивно земеделие: 12 милиона отделни и малки парчета земя.
Пред държавата и народа стоеше въпроса за ускоряване модернизацията на българското земеделие. Историческата практика е доказала, че това може да стане само на основата на уедряване на земята. Оказа се, че при класическия път на уедряването - покупко-продажбата - силният поглъща слабия. Другият път е комасация, който е дълъг и бавен път. Нямаше време да се чака.
Именно затова държавното ръководство тогава се ориентира към ускорено коопериране под формата на ТКЗС на принципа на доброволността. Опираше се на добрите български традиции в кооперирането. Следователно ТКЗС се превърнаха във фундамент-темел на модернизацията на българското земеделие. Те изиграха историческа роля за бързо преуспяващото селско стопанство в България.
Ето още малко от моя опит – опит на човек, видял и преживял това, за което други днес говорят без да са видели. За председател на ТКЗС бях избран от моите съселяни - кооператори през 1954г.
Така продължих и след това в обединеното ТКЗС - селата Пиргово и Мечка - до 1970г. Всъщност, случи се, че активно присъствах през цялата ера на съществуването на ТКЗС.
Наричам я ЕПОПЕЯ, защото за нас тя беше именно това.
Двете села наброяваха 5000 жители, стопанството притежаваше 46000 декара земя. Почвите бяха изключително благоприятни за лозя и овощни насаждения и стопанството се разви предимно в тези направления. В годината на отиването ми в ТКЗС, стопанството се намираше в тежко финансово-икономическо състояние. Това беше болест на първите години, но и на неадекватната политика на държавата. Повече се взимаше и по-малко се даваше. Нещо като „дан“, както казваше Сталин, в полза на индустриализацията.
За мой късмет дейността ми съвпадна с големите промени към нова аграрна политика. Това беше плод на новото ръководство на държавата, начело с Тодор Живков.
Живков успя да привлече в провеждането на практическата си политика аграрници от ранга на Титко Черноколев, кооперативни деятели от типа на Стоян Сюлемезов, Бочо Илиев от село Слатина, Минчо Икономов от Кортен, Иван Маринов от Грозден (впрочем, последният е тъст на видния демократ и първи лидер на СДС, а после президент Желю Желев) и др.
Създаде се мощна Селскостопанска академия, бързо развиващи се научно-изследователски институти в страната. С общите усилия на ума и практиката бе разработена всеобхватна Програма за развитието на земеделието в основата на която стоеше модернизацията на селското стопанство.
Утвърди се последователна линия за стимулиране на селскостопанските производители - рязко увеличение на цените на продукцията и в същото време - поевтиняване на ползващите се от ТКЗС материални средства. Съществено облекчаване на данъчното облагане, облекчаване на банковото кредитиране (20 -годишен срок на изплащане с почти символична лихва).
Всичко това даде силен тласък за истинската модернизация и финансово-икономическо преуспяване на селското стопанство.
В нашето ТКЗС в село Пиргово стремително се увеличи засаждането на лозя - по 500-1000 декара годишно. Това, което сега не става даже в цялата страна. Отглеждаха се по 5-6 милиона лозички - не само за собствени нужди, а и за износ. Изнасяхме лозички за бившия СССР - Молдова, Грузия, за Мароко, Алжир и други. Бързо се разширяваше материално-техническата база - превозния парк нарасна от 1 на 20 камиона. Машинно-тракторната станция (МТС) решително подобри обслужването на стопанството. А когато МТС изпълниха предназначението си и бяха закрити, ТКЗС само се снабдяваше с подходяща съвременна техника, изградена бе и собствена ремонтна работилница.
За една година - небивало кратък срок по тогавашни стандарти, бе изградена напоителна система с вода от река Дунав.
Подобри се организацията на производството, поощряваше се кооперативната демокрация. Кооператорите ме разпъваха на кръст с добронамерена критика на отчетните събрания и никой не ги е гонил и наказвал за това. Хората просто ги болеше за стопанството. „Нашето ТКЗС“-казваха те . Чувстваха се кооператори, но и собственици.
С развитие на модернизацията нарастваха производствените резултати: повишиха се добивите на гроздето от 600 на 1500-2000 кг. на декар при десертните сортове; при пшеницата - от 110 на 350 кг. на декар; при царевицата от 300 на 800 кг. Нарастваше продуктивността на животните. Достигнахме само в нашето ТКЗС до 4000 тона износ на грозде - това, което сега в цяла България не се постига!
Това се отрази на доходите на кооператорите. Нарастваха производствените и социалните фондове. Стопанството се замогна. Трябва дебело да подчертая, че ТКЗС се развиваха не като чисто производствени предприятия. Те бяха широко устроени социално-производствени организации и колективи. И с това се отличаваха от всички други предприятия.
ТКЗС се грижеха за цялостното развитието на селата и бита на хората. За 4-5 години само с помощта на ТКЗС се подмени цялостно жилищния фонд. От схлупени къщи с „цигански” керемиди за броени години изникнаха нови двуетажни спретнати къщи с уютен интериор. Последва обзавеждането им с мебели и битова техника, които до тогава не бяха познати в бита на българското село.
Стопанството изгради две детски градини и две ясли. Те се ползваха безплатно от кооператорите и техните деца. На пенсионерите се осигуряваше хляб безплатно.Стигнахме до там, че в по-късните години от кухнята на ТКЗС се разнасяше топла храна за обед по бригадите срещу символично заплащане. Леката кола на ТКЗС служеше като линейка за бърза помощ и бе на разположение на здравната служба. Стопанството наемаше почивни бази на море и планина, в които кооператорите ползваха годишните си отпуски при специални ниски цени.
В последните години с помощта на ТКЗС се създаде взаимно-спомагателна каса. За спешни нужди кооператорите получаваха безлихвен заем със срок за връщане до 5 години. Стопанството асфалтираше пътищата да блоковете на трайните насаждения, участваше при построяването на селищни и междуселищни пътища. И сега, когато отивам на село, посещавайки тези благодатни за времето места, стоя на асфалта и търся къде са насажденията. Няма ги…Вместо тях виждам храсти и бурени, развъдници на змии и гущери. И се питам с какъв ум е унищожено това народно богатство? Унищожиха го, защото било създадено от комунистите…А нима от това унищожение не пострадаха всички – и комунисти, и демократи…Гледам с насълзени очи, в душата ми напира гласът на поета: „Кажи ми , кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее...“
Няма никога да забравя един сюблимен момент. През Май 1956 г. ,връчихме първите пенсии на старите хора. Беше на стадиона, потънал в зеленина. Дадохме скромен обед от ТКЗС-то, звучаха хора и ръченици. Стопаните със светнали очи се радваха на това невиждано при царска България чудо.
Всичко, за което разказвам , създаваше топлина и уют на хората. Те се трудеха , но и се радваха на благата, които сами творяха. Чувстваха се като едно голямо семейство със свой дом и в един великолепен трудов колектив. Бяха благодарни на държавата и на ТКЗС. Често пъти мои съкооператори с откровение ми казваха :“Ангелчо, защо това ТКЗС не бе преди 30-40 години. Тук е животът, а ние преди се мъчехме! Сега и на разстрел да изведат пак няма да се откажат от ТКЗС!“
Ето това са „омразните“ ТКЗС-та , охулвани от недобросъвестните „демократи“.
А всъщност ,това са златните години в историята на българското земеделие и българското село!
Кое наложи изграждането на аграрно промишлените комплекси в началото на 70-те години на миналия век?
Това не беше случайно хрумване в нечия глава.
Въпреки големите успехи на ТКЗС, те в голяма степен се развиваха на основата на така наречените екстензивни фактори, а те бяха на изчерпване.
Бурно развиващата се промишленост поглъщаше много работна ръка. От къде да се вземе? Пак от селото.
Урбанизацията беше в разгара си, освен това България все още догонваше развитите държави. Необходим беше по-нататъшен растеж на производството. Това можеше да се осъществи само по пътя на рязко повишаване на производителността на труда чрез модернизация. Това беше свързано с използването и реализирането на скъпо струващи технологии и проекти.
От анализите ставаше ясно, че това не можеше да се осъществи с възможностите и силите само на ТКЗС. Изискваше се по-голяма концентрация на капитали. И изходът се намери именно в сдружаването на ТКЗС под формата на тяхното обединение в Аграрно-промишлени комплекси - АПК .
Обединенията на стопански единици не са българско изобретение, а е прилагане на световен опит.
АПК преминаха през три етапа на своето развитие и усъвършенстване. Първите 3-4 години те функционираха при пълно запазване на юридическата и икономическата самостоятелност на ТКЗС . В последствие се проявиха някои противоречия между формата и съдържанието, както се дефинираше тогава. А също и между двете нива на управлението на АПК и ТКЗС. Отчиташе се, че ТКЗС вече са се превърнали в пречка за по-нататъшното развитие на производството.
Възникна въпросът за преустановяването на ТКЗС като самостоятелна единица. Дискутираше се и се стигна до премахване на ТКЗС, те престанаха да съществуват, а АПК се превърнаха в своего рода грамадни ТКЗС-та с нова вътрешна стопанска структура. Вниманието беше насочено в укрепването на тези нови низови звена на основата на по-голяма самостоятелност - стопанска сметка , акордна организация и други. При функционирането на новите формации главна слабост беше, че се запазваше големия размер на АПК, което ги правеше трудно управляеми. Съсредоточиха се по-добрите специалисти в центъра, разви се уравниловката. Отслабваше кооперативната демокрация. Ръководството се отдалечаваше от низовите звена, а това затрудняваше управлението. Очевидна беше необходимостта от по-нататъшното усъвършенстване на организацията и управлението. Премина се към оптимизация на размерите на АПК. Това стана по времето, когато министър на земеделието бе Григор Стоичков. Със своя практицизъм и дългогодишен опит, и опирайки се на мнението на научни работници и опитни кадри в земеделието, той аргументирано убеди Тодор Живков в ползата от разкрупняването на АПК. Живков показа умението си да дава заден ход. След разкрупняването управлението стана по-ефективно. Продължи укрепването на вътрешно-стопанските единици, които в по-късния период получиха пълна самостоятелност. Внедряваше се акорда, появиха се и началните стъпки на арендата.
И сега изниква въпросът: изпълниха ли АПК своето предназначение и роля за своето 20-годишно съществуване?
Може ли да се говори за провал и криза в тяхната дейност? Трудностите и слабостите по време на този експеримент бяха неизбежни...А това беше гигантски експеримент. Но в цялата история нямаше фалирало АПК, както сега - масово фалиращи фирми. Както казваше Тодор Живков: “Работехме и грешахме. Побеждавахме и пак грешахме, но България вървеше напред!“ Така беше и при развитието на селското стопанство. Допускаха се грешки и слабости, например: неправилно беше премахването на рентата в ТКЗС, не биваше да се пренася кооперирането и АПК в полупланинските райони, защото това беше една от причините за обезлюдява нето на селата в тези краища.Но селското стопанство вървеше напред.
Главната задача - модернизацията на селското стопанство бе издигната на по-високо равнище и се равняваше по световните параметри. Постигна се ръст на производството, в отраслите навлязоха силни машини, трактори и комбайни от тип на „Жодир“,“Клаас“ и други.
Разсадопроизводството беше поставено на нови основи със скъпоструваща модерна техника. Внедриха се върхови технологии за обезвирусяване на разсадо-посадъчния материал, лаборатории за трансплантации на ембриони в говедовъдството, предприятия за агрохимическо обслужване. И всичко това носеше на страната ни западна валута. Реализираха се мащабни проекти за разширяване на напоителните площи, предприятия за преработка на суровини, разширяване на трайните насаждения. За по-голяма яснота бих дал следните два примера:
Първо - в АПК в Пловдив, начело с Кирил Кралев наред със засадените огромни площи трайни насаждения, за кратък период от време се изгради модерна инсталация за разсадо-посадъчен материал плюс доставка на западни доматокомбайни.
Второ - в АПК Иваново, Русенско при Кръстю Шекеров за 3-4 години се засадиха 10 хиляди декара лозя, 5 хиляди декара овощни градини. Така беше навсякъде в основните АПК на страната. Поставя се въпроса можеше ли това гигантско съзидание да се извърши в рамките на ТКЗС. Определено Не!
Но АПК го реши и изпълни успешно!
В съответствие с модернизацията на производството се увеличи ръста на продукцията и производителността на труда по основните направления:
-при зърното от 7.126.000 тона в ТКЗС на 9.651,00 в АПК , т.е. разлика от 2.500.000 тона
-при месото разликата в плюс е от 100.000 тона
-при млякото - 1 млн. литра.
Става ясно, че аграрната политика на държавата беше последователна и правилна.
АПК и останалите структури изпълниха своята роля и предназначение. Да, това бяха неоспорими резултати от гледна точка на конюнктурата. Поставяше се въпроса за осигуряване на производството в дългосрочна перспектива, поддържайки реални темпове на растеж. Но към средата на 80-те години се забелязаха някои неблагоприятни тенденции, които можеха да забавят необходимото развитие.
Намаляваше се стремежът на младите хора да работят в селското стопанство, отслабваше инициативата, стопанската отговорност на производителите също намаляваше. Ставаше ясно, че това е в следствие на липсата на материална заинтересованост и намаляването на мотивацията за активно и творческо участие в производството. Открояваха се дълбоките причини за тези изключително важни фактори - монопол на формите на организация (само АПК), монопола на собствеността на средствата за производство, на земята, уравниловката при заплащането на труда. Това именно водеше до отчуждаването от социалистическата собственост, липса на конкуренция, което водеше до намаляване на материалната заинтересованост. В ръководната дейност се слагаше ударение на технологичната модернизация, а горните фактори се подценяваха. Тези фактори се оказа ключови и съдбоносни на този следващ етап.
Държавното ръководство се отнесе отговорно и се насочи към решаването на тези фундаментални проблеми. След дискусии и изводи се прие известният Указ 56.
В него се полагаха основите за коренно преустройство на икономиката. Указ 56 беше закон за действие, а не алабалистиката на Михаил Горбачов. Указът беше повлиян и от китайското чудо на Дън Сяо Пин. Да си спомним посещението на Тодор Живков в Китай през 1987г., а също и от настъпващите промени в света в онзи период.
Достигнатото равнище на модернизация, както и насищането с техника позволяваха да се разчупи монопола на АПК, да се премине към по-малък размер на предприятията: фирми – кооперации и други. Преминаване към разнообразие на собствеността - държавна, кооперативна, аренда. Всичко това се поощряваше с Указ 56. Не се позволяваше само едно -раздробяването на блоковете и масивите. Те бяха символ и, основа на земеделието, а не просто парчета земя. Модернизацията можеше да се осъществи и при по-малки по размер структури, но обезателно при запазване на уедрената земя - оптимални блокове и масиви и животновъдни ферми. Въз основа на тези промени се очакваше да се възбуди конкуренцията, да се преодолее отчуждеността от собствеността, да се ограничи уравниловката, да се освежи стопанския климат.. Прилагане на гъвкаво управление, финансиране и кредитиране, намаляване на бюрокрацията и като следствие увеличаване на материалната заинтересованост, на мотивацията, на инициативата и повишаване на отговорността на стопанските ръководители и производственици.
Върху тази основа се разработи и концепция за развитие на селското стопанство до 2005 г., плана за 1990-2000 г. В тях се предвиждаха реални темпове на развитие.
Вярвах, че България можеше да се сдобие с един специфичен български социализъм, със социална държава, но историята пожела друго. А в историята, както казва Хегел“Няма ако!“. Станало е това, което е можело да стане и нищо повече. Дойде превратът на 10 ноември, Указ 56 се подчини на програмата Ран - Ът, която откри пътя за разгрома и разграбването на икономиката на България. Започна реставрация на капитализма и то в най-дивата му и уродлива форма.
Издигна се лозунга за декомунизация, а това на практика бе демодернизация на селското стопанство. Настъпиха черни дни и години за българското земеделие . С „връщането на земята в реални граници“ и ликвидацията на ТКЗС се разруши фундамента на модерното стопанство. Земята се разпокъса на 20 милиона парчета при 12 милиона през 1939 г. Един министър цинично заявяваше „аз не различавам пшеницата от ечемика, не съм дошъл да града, а за да разруша всичко свързано с комунистите.“
Ликвидаторката на ТКЗС в моето родно село крещеше с нездрав плам в очите: „Ликвидирах животните, ликвидирах и комунизма”…
Разграби се техниката на ТКЗС, унищожиха се напоителните системи, които даваха живителна влага на 12 милиона декара земя. Изоставиха се трайните насаждения, изклаха се животните, събориха се сградите, събориха и оранжериите.
Какво ни насади прехода на златната земя Българска?
Сега е пределно ясно, че цялата разрушителна буря е трябвало да разчисти пътя за настаняване монопола на група латифундисти арендатори и едри собственици, които сами си определят рентата за земята.
Изтласкване и задушаване на другите форми на стопанисване-кооперации, дребни арендатори, семейни ферми и други. И край на всякаква конкуренция.
Установи се едностранчиво, небалансирано земеделие. Ненормално е отглеждането на 2-3 култури. България не е Тексас, където се отглеждат сорго и просо . Не може да се постигне нито пълното използване на почвените и климатични ресурси на страната, нито задоволяване на потребностите на хората.
Шокиращо е, че в епохата на техническия прогрес у нас съществуват няколко милиона декара пустееща земя.
В моето село Пиргово, там на магистралата Русе-София – един великолепен пейзаж от 10 000 декара чудни лозя и градини, на който се наслаждаваха минувачите и пътуващите, сега се е превърнал в гробище, в жалък паметник на безумната разруха на прехода .
Появи се такова безмерно и несправедливо неравенство - между арендатори и арендодатели, между едри и дребни собственици, каквото не е имало в историята на българското село .
Ето „триумфа“ на прехода и в числа .
Както се вижда през 1989 г.са произведени 9.650.000 тона зърно , а през 2012 г. 6.825.000 тона , с 30% т.е. 2.835.000 т. по-малко .
За останалите показатели , връщането е в пъти :
• Производство на домати - 9 пъти
• Производство на пипер - 5 пъти
• Производство на ябълки - 10 пъти
• Производство на грозде - 3 пъти
• Производство на месо - 7 пъти
• Производство на мляко - 2 пъти
• Производство на тютюн - 2 пъти
Ясно се очертават два етапа : От 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. – съзидание и от 10 ноември до сега – разрушение.
Най-парадоксалното е , че българската земя , която е благословена от Бога да произвежда храна за своите чада, българите, към днешна дата консумират цели 80% вносни зеленчуци, плодове, меса и мляко и то некачествени, боклук.
Защо се стигна до това? Кои са причините и виновниците ?
С настървена ярост лъже демократите крещят обезумели без срам и с пълен тепегьозлук: „Виновни са комунистите, ченгетата , номенклатурата”…Като че ли в Чехия, Полша, Унгария, не е имало ченгета. Причината е в безумието, в животинската алчност , в омразата и пълната безотговорност на архитектите на прехода и техните слуги . Ето какво ми разказа моят приятел Асен Денев . Той е ходил да види един Кооператив край Лайпциг, където е работил 8 години като зоотехник преди 1989г. И остава удивен от позицията на канцлера-християндемократ и антикомунист Хелмут Кол: “Няма да пипате нито една керемида , нито една продуктивна крава, а само ще надграждате.“
Моят приятел констатира, че стопанството и днес е с модерна мандра с колбасарница, със затворен цикъл на производство, и се е превърнало в още по-модерно стопанство.
Това се казва национално отговорна позиция на един политик, но той се казва Хелмут Кол, а не Желю Желев, Филип Димитров, Иван Костов и прочие бездарни злочинци на България. Така стана и в Чехия, Полша, Унгария. Те не си разрушиха стопанствата, а ги преустроиха на акционерна основа .
Запазиха едрото земеделие и надграждаха. Те недолюбваха за разлика от нас Съветския Съюз, но завзеха някога доминираните от нас руски пазари. Сега те не само нямат връщане назад в производството, но и значително го превишават.
Нашите демократи се кичат само с връщане на земята в „реални“ граници, с антикомунизъм, с бясна русофобия, но нищо от това не ражда съзидание, а само и единствено разруха.
Ангел Бобоков
Източник: вестник „Земя”
*Авторът е дългогодишен председател на ТКЗС в с. Пиргово, Русенско. Герой на социалистическия труд. Работил е и като първи секретар на ОК на БКП в Русе и завеждащ отдел „Селскостопански” на ЦК на БКП
