За всеки човек с леви разбирания, тезисите на неолибералната идеология шокират с всичките си постановки. Според тази идеология / Съвременното понятие за “икономически либерализъм” не се поддържа само от либералните партии, но също така и от консерватори, християн-демократи, социал-християни, социал-демократи и еколози. (подчертаното е от преводача, за да се обърне внимание, че става дума за идеология, а не за теория) - бел. на автора / - няма друга възможност за осигуряване на благоденствието на човечеството, освен според пазарните закони, оставени да действат на свобода. Пазарът се регулирал сам, и всяка намеса, под каквато и да било форма, имало опасност да разстрои механизмите на икономиката, които по същество били чисти и здрави. По тази причина, трябвало да се отворят държавните граници за стоките и капиталите. Това позволявало да се засили конкуренцията в различните страни и щяло да предизвика падане на цените, което е в полза на консуматора. Така “глобализацията” / Неточно понятие: кой сектор от икономиката е до такава степен световен, че да могат предприятията да инвестират независимо къде по земното кълбо и да снабдяват всички точки на земята? – бел. на автора / щяла да осъществи благоденствието на всички страни, които й се подчинят. Печалбите на предприятията и на банкерите били само заслужено заплащане за това, че непрекъснато рискуват, инвестират, обновяват, и осигуряват благоденствието на всички.
Тази “пазарна идеология” се съпровожда и с политически натиск, особено засилен след сриването на Съветския Съюз през 1989 година, което позволи на Франсис Фукуяма (крайно десен американски теоретик – бел. прев.) да напише статия за “края на историята”, в резултат на установяването на “либералната демокрация” като система на управление, победила всички други идеологии, и от съвсем скоро (лятото на 1989 г.), включително и комунистическата. Това му позволява да я определи като последна точка на развитие на човешките идеологии. За разлика от всички други форми на управление, либералната демокрация не притежавала вътрешни противоречия!
И тъй, либералната демокрация се е наложила от само себе си, и няма защо да си задаваме въпроси относно нейната необходимост и нейната реалност. Може да се обсъждат само вътрешните й преустройства. Самия “пазар” не може да се поставя под съмнение: никоя икономика не може да се основава на други принципи. По тази причина, ролята на политиците се ограничава само в придружаване на последиците от “пазара”.
Предлаганата реформистка алтернатива, която разглеждаме по-долу, е основана върху ограничен икономически анализ и без реална основа, и не позволява да се критикува същността на “пазарната икономика”.
Единствено марксическият анализ на капитализма дава методологическо средство за основна критика на пазарната идеология, което, в същото време, подчертава неговата актуалност.
Всъщност, в съвременната неолиберална идеология от 70те години на ХХ век, се използват теории от ХVІІІ и от началото на ХІХ век. Да разгледаме по-подробно нейните постановки.
1. Абстрактен модел, без връзка с реалността
За да “докаже”, че пазарът се саморегулирал и че най-добре разпределял благата и ресурсите, неолибералите са длъжни да се опрат на една абстрактна схема, наречена “отлична конкуренция”, базирайки се на основателите на политическата икономика.
1.1. Теоретическо изопачение на основателите на политическата икономика
От края на 70те години на ХХ век се използват някои принципи, поставени от класиците на икономиката, датиращи от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, на които изведнъж се оказа голяма почест.
Първият икономист в нашата съвременност - шотландецът Адам Смит - е писал:
“Ние не очакваме благоденствие от месаря, хлебаря или от търговеца на бира. Ние се опираме на техния егоизъм, а не на човечността им. Ние няма да им говорим за нашите нужди, а за техните предимства. Благоденствието е осигурено от личните егоистични интереси на всички тях, които движат производството и консумацията. Различията между производителите се регулират от пазара, чрез механизма на “невидимата ръка” /понятието “невидимата ръка” се използва особено много днес от съвременните пазарни идеолози - бел. прев./, благодарение на конкуренцията. (...)
Пазарът е най-доброто решение. Той благоприятства безгранично-нарастващото развитие, щом като предлагането на един продукт предизвиква неговото търсене. Макар и да изглежда парадоксално, производството на даден продукт отваряло възможността за неговата продажба.”
И Жан-Батист Се, френски икономист от началото на ХІХ век, идва до заключението, че капитализмът има безкрайно развитие, благодарение на безкрайната възможност да се сформират капитали.
А според теорията на друг “баща на икономиката”, Давид Рикардо, международната търговия насърчавала страните да се специализират в дадена продукция, за която те имат най-малко нужда от работна ръка... По тази причина трябвало да се отвори изцяло международната търговия, за да се получи възможно най-доброто разпределение на работната ръка на човечеството, и по този начин щяло да се осигури най-голямо изобилие на продуктите, нужни за един приятен живот.
Всичко, което спъва пазара трябва да се премахне. Ж.-Б. Се уточнява, че всяка намеса на държавата: “недължимите” на обществената власт удръжки, данъците – “потискат индустриалците, които са принудени да намаляват работната заплата... Даже и да е полезна, тази намеса е голямо зло... Тя повдига и цените на стоките...“
И тъй, претенциите против намесата на държавата, които се предявяват днес, са на 200 години. Само че новите “неолиберали” се опитват да дадат научен вид на аргументите си.
Но ако се вгледаме отблизо, това е чиста мистификация. Идеите на “бащите на икономиката” не са непременно валидни.
1) Така например, аграрните страни не би трябвало никога да се индустриализират, тъй като ще се специализират в селскостопански стоки! По този начин се оправдава и увековечава слабото им развитие.
2) Трябва да се отбележи, че Смит и Рикардо пишат в момент, в който феодалните останки са още много силни. Абсолютистката монархическа държава е пречка за развитието на класата на предприемачите. Смит и Рикардо имат прогресивни за времето си виждания: в защита на зараждащия се капитализъм, и против все-още преобладаващия феодализъм. Но днес, съпротивата срещу държавата е в защита на предприемачи и капиталисти – не срещу “бездейните” феодали, а срещу работниците и тези, които се ползват със социални придобивки.
3) Неолибералите избират старателно кои позиции да заимстват от класиците. За Адам Смит и Рикардо, трудът е основата на търговското (пазарно) богатство: той е “единствената универсална точна мярка на стойността на различните стоки във всички епохи и на всяко място” (А. Смит), и тази стойност “изхожда от две предпоставки: рядкостта им, и количеството труд, необходим за получаването им” (Рикардо). Но избягвайки да говорят за “количеството труд”, неолибералите идват до съвсем ненаучни заключения. Поради което претенцията им, че се основават на класиците е нахалство, чиято единствена цел е пропагандата на търговските отношения. Близостта между двете течения е много по-слаба отколкото изглежда на пръв поглед.
1.2. Абастрактен модел на пазарната конкуренция
За ултралибералната си теория, неолибералите използуват друг изкуствен аргумент. Да го разгледаме по-подробно. Тяхното обяснение се основава върху теорията за пълна и безупречна конкуренция, изповядвана от неокласиците: от една страна са предлагачите, от друга – търсачите, нуждаещи се от предлаганата стока. Търсенето определя цената, при която ще се продаде необходимото количество. И чудо(!) - това е равновесието на пазара! От двете страни – продавач и купувач – са съгласни с тази цена, и търсенето е равно на предлагането. Различните интереси на двете страни успяват да се споразумеят чрез “невидимата ръка на пазара”, която носи благоденствие на всички.
Ясно е, че всеки нарушаващ равновесието елемент, като данъци, контрол на цените, намеса на държавата и т.н., ще разруши това прекрасно равновесие, и трябва непременно да се забрани, за да се остави “да действа пазарът”.
От пазара всеки е удовлетворен: който иска купува, който иска – не купува. Обратно на парламентарната демокрация, основана на принципа на болшинството, пазарът е по–горе: няма малцинство. Не може да има по-висш механизъм: никое правителство не може да планира точната продукция, която ще отговаря на “пазарното равновесие”. Може би ще се стигне до същия резултат ако се водят анкети в продължение на години, но няма да има възможност да се нагажда непрекъснато резултата във функция от предлагането и търсенето, според желанията и нуждите на всеки.(!) Ето защо социализмът може да доведе само до икономически провал. А пазарната икономика е ненадминуем модел за човечеството!
Гореизложеното становище се опира на “мощни хипотези”. Оказва се, според неокласиците, че равновесието може да се постигне при четири условия:
1) никой от участниците не може да влияе върху цените и да ги променя;
2) продуктите не се различават, изглеждат еднакви на консуматора, така че изборът на един или друг предлагач е напълно независим – клиентелата не е привързана към един или друг предлагач;
3) има яснота на пазарния механизъм за всички действащи лица - информацията е идеална: всички познават прилаганите цени от всеки предлагащ; поведението на всеки е рационално, и най-правилното решение е възможно във всички случаи;
4) има идеална подвижност на купувача и на продавача. Предлагачът може да се превърне внезапно в продавач на търсената стока, или обратно, купувачът да престане изведнъж да търси такава стока. Купувачът може да стане продавач.
Щом се изложат тези хипотези на пазарния модел, веднага става ясно, че тези предпоставки не са съвместими с реалността. Ясно е, че:
- Има участници в пазара, които тежат повече от други, и които могат да променят цените. Има големи предприятия, тръстове и т.н., които определят цените с цел да получат най-голямата възможна печалба. Облагите са на страната на притежателите на капитал, а не на трудещите се, които са на заплата.
- Фирмите нарочно поддържат различието на продуктите (най-често – то е само привидно различие) с цел да получат клиентела, която плаща по-високи цени.
- Има привилегии в получаването на информация (и задържането и`!), което е най-голямото предимство на конкурентно-способните предприятия.
- Консуматорите най-често не знаят кои фирми практикуват най-добрите цени.
- И накрая, кой търсач може да влезе внезапно на пазара на стоманата или на колите? Т.е. няма подвижност на действащите лица. За да станеш предприемач е необходим начален капитал. Малцинство притежават такъв.
Отговорните лица в официалната икономика оправдават по следния начин използването на тази нереална теория на неокласиците: “Като всяка научна теория, предложенията на икономическата теория са изведени от различни постановки ... и няма нужда от контролни опити за проверка на валидността им - те се срещат толкова често във всекидневната практика, че трябва да се признаят за очевидни.” – писа Лионел Робинс още в 1932 г.
Също така, в 50те години на ХХ век, Милтън Фридман и Фриц Машлуп, (последният - заемащ ръководно място в най-известното американско икономическо списание “American Economic Review”), дават друго обяснение: “Теорията е вярна като цяло, т.е. проверяват се хипотезите с техните заключения. Знае се, че постановките са нереални, но се приема, че са верни и се проучват промените в явленията чрез предпоставките, които са само инструментални - само като изискване за разбираемост”. (Ф. Машлуп)
Излиза, че макар и нереална, теорията за пълна и идеална конкуренция е валидна: първо, защото се среща често във всекидневната практика; и второ, защото според неокласиците, позволява да се разбере наблюдаваната реалност.
Това обяснение поставя четири големи проблема:
1.) Първо, теоретичния модел е създаден от една идея, която е над материята. От гледна точка на философията, това е идеализъм. “Пазарът” е една умствена абстракция, а не реалност. Т.е., това е теоретична постройка, основана на идеята за пазар, която служи да се изследва и да се разбере емпиричната реалност. Идеята за пазар е предварително предположена по-висша от всякаква планова икономика.
В действителност, няма никакво доказателство, че “пазарът” е по-ефикасен. Тази предпоставка е заложена без доказателство. Достигаме до философските, недоказани, постановки на Адам Смит. Той обяснява, че богатството на една нация идва от разделението на труда, което позволява на всяка нация да се специализира и да донесе своя камък в постройката на стената на благоденствието. Последната не трябва да се гледа като резултат на човешката мъдрост, а като необходимо последствие – макар и бавно, и на степени – от човешката наклонност да се разменят стоки, да се купува и продава, на която пазарът е място за обмяна.
Тази наклонност на хората е основата на неокласическата, и следователно на неолибералната теория, независимо дали тази наклонност е естествена.
Тази теоретична постройка е абсурдна. От методологическа гледна точка, анализът трябва да е диалектическа зависимост между теория и практика, като теорията се строи върху практиката, а не върху някакво предположение, което е изходна точка за размишление.
Под въпрос са няколко основни елемента:
- хората не са с еднакво положение, както твърдят нео-класиците - има бедни и богати;
- главната разлика е в това, че някои притежават капитал (а понякога и земя), а други нямат нищо, освен труда си: от където идват различните класи.
- бедните са принудени да се поставят в услуга на богатите.
2.) Втора забележка относно ”неокласическия модел”. Ако се провери модела като цяло се вижда, че малко от предпоставките му издържат на проверката. Това бе констатирано от Марк Блауг, който е проучил основните заключения на неокласическата теория:
- относно предприятията, които максимизират печалбата си;
- относно консуматора, който иска да увеличи интересите си;
- относно равновесието на пазара и на международната търговия, която специализира производството на отделните страни.
Той забелязва, че нито едно от заключенията на неокласическата теория няма нито проверяемо съдържание, нито емпирична валидност (ако валидността въобще може да се провери). Той пише: “малко днешни икономисти могат да претендират, че икономическата теория е произвела една или две закономерности (като под закономерност се разбират всеобщите проверяеми отношения между явленията, изведени от начални, поотделно изпробвани условия)... Например, един от тях е закона за търсенето с отрицателен наклон (търсенето намаляващо с качването на цените – бел. прев). Но въобще не е сигурно, че даденото обяснение е правилно. (Марк Блауг – “Икономическа методология” – Париж, 1982 г.)
Филип Лорино обяснява, че тази слабост не трябва да пречи на неокласическите икономисти, тъй като има подразбиращо се разделение между теоретична икономика, абстрактна теория без връзка с практиката, и приложна икономика, която е науката за управление: “Докато математиката е върха на икономическата теория, мениджмънтът е слизане към опитния емпиризъм.” (Ф. Лорино) (“мениджмънт” е методът, който се употребява за управление на предприятията, базирано върху тази недоказуема “наука”, докато термина “администрация” се прилага при управление, основано на диалектическите икономически закони – бел. прев.)
И тъй, теоретиците на неокласицизма се хвърлят в дебати по абстрактни математически уравнения, без реалност в практиката. А практиците на приложната икономика събират данни относно практиката на управляващите кръгове, като се опитват да ги обобщят. (Данните се събират от социолозите, чиято роля е да ги подбират и обработват в зависимост от поставената цел – бел. прев.).
Икономистите, базирайки се на “теорията” за пазарна икономика съветват правителствата да “освободят” пазара, да “отворят границите” за стоките и капитала (т.е., да не се налагат такси и мита – бел. прев.). Специалистите по мениджмънт пък съветват предприятията как да измъкнат максимални печалби от работниците.
Действително, целта не е научната истина, а да се служи на властващите.
3.) Трето, “пазарът” не е обект на проучване, а е положен като безусловна постановка, като естествен елемент, поставящ “пазара” над “плановото стопанство”, и капитализма над социализма. Без никакви доказателства. Рухването на СССР им позволи да доказват “неуспеха на социализма”, както претендира Фукуяма. Въпреки че статистическите данни показват обратното. Според цифри посочени от най-добрия специалист в тази област, Ангус Медисон – показателите при социалистическата икономика нямат на какво да завиждат на тези от капиталистическите страни, нито на страните от Третия свят. От тези данни не се наблюдава никакво предимство на пазарната икономика. Прирастът на съветската икономика между 1929 и 1960 г. (за 1917 г. до 1929 г. - т.е. за възстановителния период от гражданската война и от агресията на 14 западни страни, между които и Япония - липсват данни) е по-висок от западния: 4,16% среден годишен прираст, срещу 2,7% - за световния прираст. От 1960 до 1980 г. съветският прираст се забавя, но е равен на Съединените Щати и на Европа. Упадъкът на съветската икономика се ситуира между 1980 и 1992 г. Но сриването идва след 1989 г., когато се въведе пазарна икономика - брутният вътрешен доход в съветската икономика падна на половина, а и до днес е в това състояние. Следователно, именно пазарната икономика доведе голямата загуба на “ефикасността” на Съветския Съюз.
От друга таблица, сравняваща Китай с останалите страни - от 1950 г. насам - се вижда, че въпреки предполагаемите грешки (“големият скок”, “културната революция”), прирастът на Китай между 1950 и 1973 г. е по-голям от този на САЩ, и от този на Европа, и е сравним с този на Третия свят. След 1973 г. този прираст е още по-висок.
И тъй, така наречената “ефикасност на пазарната икономика” няма никакво практическо доказателство, както твърдят и разпространяват неолибералите. Даже най-неолибералната “Организация за Сътрудничество и Икономическо Развитие” (OCDE), в която членуват 29те най-богати страни на света, публикува “официални” статистики (кавичките означават, че статистиките са деформирани – бел. прев.), подценяващи социалистическите страни, пак не дават основание да се дойде до заключението за предимство на “пазарната икономика”. По-скоро - обратното.
4.) И накрая, теоретичната “безусловна” постройка съдържа очевидни идеологически елементи. Най-ясно е това относно “еднаквото положение на всеки” в неокласическия модел, като че ли всеки притежава основните фактори за производство, каквито са земята, капитала и работната ръка. Никога неокласиците и неолибералите не посочват неравенството в тази област, въпреки че основната несправедливост на капиталистическото общество произлиза именно от това неравенство: този, който има капитал може да живее без да работи, а този който няма, е принуден да работи, като зависи от първия.
Втора илюстрация: “механизмът на пазара осигурява благоденствие, тъй като предлагането на продуктите отговаря на търсенето”. Но тези, които не могат да купуват са отстранени от пазара! Следователно, пазарът организира изолирането на мнозинството - обратно на твърдението на неолибералите.
Трета илюстрация: според неолибералите, печалбата не съществува (нещо странно за тези, които не са “икономисти”). Но – обясняват експертите –печалбата е просто най-обикновено заплащане на действащите лица: както заплатата за работниците, така и рентата на земевладелците, и лихвата на притежателите на капитал. По този начин се и оправдава наличната ситуация: всеки си получава според притежанието на факторите за производство. “Печалбата” идва като допълнителен фактор, предимно за заплащане на новите методи: нов продукт, нова технология, позволяваща понижаването на стойността, и съответно - на цените. Преобладавайки със стоките си на пазара, съответното предприятие изкарва по-голяма печалба, но то е временно, тъй като конкурентите му го имитират и предимството изчезва бързо.
Не се задава въпроса - от къде идва създаването на допълнителна стойност, кой заплаща различните участващи лица. Всичко е нормално и естествено. Че един работник е много по-заплатен от друг, било защото е по-продуктивен! Че един човек може да богатее благодарение на капитала си (рядко са тези, които са го спечелили с труд), докато мнозинството е лишено от капитал! Логично било, тъй като капиталът е рядък фактор и трябвало да се заплати добре.
В заключение може да се каже, че неолибералната идеология се вдъхновява от неокласическата теория за всеобщото равновесие - но тя е пристрастна, и най-вече – основана на ненаучна база. Това е течение, чиито заключения се съдържат в недоказани философските му предположения, които сами по себе си са съмнителни. То, всъщност, служи на интересите на властващите, на мощните, на тези, които притежават капитали. От една страна, това течение защитава привилегированото им положение, и от друга, се използва като аргумент от политическите ръководители. Може да се каже, че това е пазарна идеология с пропагандна цел, която иска да докаже превъзходството на пазара, по-точно – на капитализма.
2. Реформистката критика на това течение
Реформистката критика тръгва от принципа, че “пазарът” не може да реши всички проблеми, и непременно се стига до крайности. Затова трябва да се установи контрол, позволяващ да се коригират създадените трудности, и дори - да се попречи те да се появят в бъдеще. Тази задача се пада на държавата – като гарант на общия интерес на “нацията” - да регулира допълнително “пазара”.
В 20те години на ХХ век, човекът който се бореше против либералните тенденции на времето, беше английският икономист Джон Мейнард Кейнс. Основната му идея е, че прирастът зависи от инвестициите. Обаче това, което кара един предприемач да инвестира е много променливо. Когато всичко върви добре капиталистът е склонен дори към “свръх-инвестиции”– по този начин той допринася за вдигане на цените; а когато икономическото положение се влоши – той ще се принуди да спре да инвестира. По такъв начин той допринася за ускоряване на влошаване на положението, със съответните последствия върху работните места. За да се коригира това спонтанно поведение, и произтичащата от него социалната драма, Кейнс предлага Държавата да се намеси: -1. или самата Държава да се ориентира към поръчки и строителство, за да осигури минимум икономическа дейност; -2. или Държавната Банка да действа върху лихвите (при благоприятно положение – по-високи лихви, за да се попречи на големите заеми за инвестиции; а когато ситуацията се влоши – да се намалят лихвите, за да се насърчи инвестирането).
След Втората световна война тази политика беше масово внедрена в големите капиталистически страни, което, за периода от 1950 до 1973 г., допринесе да се достигне най-високия прираст в човешката история. Факторите за това бяха следните:
- стабилни и ниски цени на петрола;
- войните в Корея и Виетнам, донасяйки съответните огромни държавни поръчки;
- съществуването на “два лагера”, което стабилизира политически планетата (и в същото време принуди капиталистите да приемат някои подобрения за работниците от западните страни, и дори за Третия свят).
Но се получи и голям обществен дефицит със задлъжняване на капиталистическата държава, което омаломощи държавата и намали възможностите и` да продължи тази стратегия в помощ на предприятията и на икономиката.
Днешната “глобализация” е “пазар на световно ниво”, и трябва да се регулира в световен мащаб, а не в национални граници. Рикардо Петрела го представя така: “Капитализмът носи в себе си крайности. Днес проблемите са същите както преди, но поради “глобализацията”, всички негови недостатъци се проявяват в световен мащаб, което усложнява много нещата... И предприятията започват да приватизират държавата, без да са в състояние да понесат нейните отговорности и задължения. Те приватизират за свои облаги функцията “организация на световната икономика”... (Затова) ни трябват инструменти за регулиране на световната икономика в интерес на световното население. За сега не виждам Световна Държава за тази цел – но защо да не съществува система на световно политическо представителство, което да “глобализира” регулирането на пазара, например чрез мрежа от работни комитети, които да действат в тази насока.”
С една дума, да се установи “кейнсианство” на световно ниво, оставяйки “свободата” на наличните действащи лица - държавите, тръстовете и елита на обществото.
Можем ли да приемем тази критика? Направо казано: не.
Ще обясним отрицанието си в четири точки.
1.) Позицията на Кейнс, на която се базират реформистите (социал-демократическите партии, например) не отхвърля неокласическата теория, и следователно, я споделя: възприема се предимството на пазара над всяка друга икономическа форма. По същия начин, световно известното реформистко дружество “АТТАС” (дружество за таксиране на финансовите транзакции и за помощ на гражданите) критикува само факта, че пазарът става единствена цел на обществото. Председателят на неговия научен съвет, Рене Пасе, писа: “Няма да оспорваме глобализацията като факт, а политиката на “дерегулация” (премахването на правила и закони, регулиращи дейността на монополите – бел. прев.) и на пълна либерализация (т.е. свобода на действие), каквато бе внедрена в 80те години на миналия век от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън... Не само не се противопоставяме, но дори потвърждаваме законното съществуване на индивидуална търговска логика. Това, което ние дълбоко отхвърляме е факта, че икономическата реалност се свежда само до тази логика, и че “социалното” е определено като сума от индивидуални пазарни рационалности.” Както допълва Рикардо Петрела: “Конкуренцията е мощно средство на икономическия живот. Признаваме я безусловно, и ще е грешка ако ни разберат, че сме против конкуренцията.”
Тези автори не само, че не правят радикална критика на нео-либерализма, но възнасят идеологията за превъзходството на “пазара” (т.е. на капитализма) над всяка друга форма на обществен строй. Те повтарят също буржоазните упреци към социализма, и отричат анализа, основан на класовата борба. Критикува се само абсолютния характер на пазарната идеология и нейните крайности.
Това ни изглежда прекалено повърхностно.
2.) Реформистите, кейнсианците, Петрела и други такива “реформатори на пазара” искат държавен контрол за регулиране на световната икономика – станала “дива” поради това, че се оставят операторите (действащите лица) да правят каквото си искат. Но в чия полза е тяхната критика? Ако се слушат тези автори, грижата им е благоденствието на народните маси. Вярно ли е това? За тези, които са в мизерия, какво е по-важно – да изчезне мизерията, или да получат няколко трохички ... до следващата криза? Ако трябва да се премахне мизерията, как може да се постигне това, без да се атакуват открито силните и властващите, шефовете на монополите и приятелите им в правителствата? Трябва не само да се контролират крайностите, а да се обърне цялата логика и да се действа радикално по друг начин. При капитализма всеки контрол е обречен на неуспех, тъй като действащите сили са на страната на капитала. Контролът не би действал да се намали част от властта на притежателите, а обратното, би попречил на всеки протест или бунтуване, което рискува да намали тази власт.
Затова действията на реформаторите изглеждат по-скоро в защита на властващите, и като че ли целта им е да ги опазят от такава евентуалност: по-добре е властващите да реагират навреме и да действат преди бурния протест!
3.) Извън въпроса за контрола, стои въпроса за Държавата. Петрела твърди, че тя е гарант на всеобщия интерес. Но даже в най-добрите години на кейнсианството – от 1945 до 1975 година (наречени “30-те славни години”) – правителствените лица произлизаха от елитните среди, или от ръководните кадри на големите предприятия, или от банковите среди. Както каза през 1953 г. Уилсон, председател на американската фирма “Дженеръл-Мотърс” (за производство на коли и на ... оръжие – бел. прев.) и Държавен секретар по Отбраната на Съединените Щати: “Което е добро за страната, е добро и за “Дженеръл-Мотърс”.
Не е възможно капиталистическата държава да е носител на народните интереси.
Трябва също да отбележим възможното грешно разбиране на понятието “защита на интересите на предприятията”: случва се капиталистическата държава да вземе мерки срещу предприятие, което заплашва интересите на икономическите ръководители като цяло, тъй като основната задача на капиталистическата държава е да осигури продължителността на живота на капитализма. Поддържането на обществения ред е една от тези нейни най-обикновени задачи - не в общия интерес, а в интерес на господстващата класа.
4.) Трябва да се отбележи, че голям брой ръководители без колебание преминават “идеологически” от неолиберализъм към държавно регулиране. Например, белгийският Първи министър Верховщад – последовател на Тачър – направо се превърна в “социал”-либерал. Или Джефри Сакс, който проповядва най-краен либерализъм в постсъветска Русия, но претендира, че трябва да се контролира движението на капиталите, впоследствие на азиатската банкова криза. Или пък Жорж Сорос – голям спекулант, който спечели в 1993 г. един милиард долара от девалвацията на английската лира – днес разобличава тероризма на световния финансов капитал... Всъщност, всичко е според обстоятелствата – ако международното икономическо положение се влошава и съпротивлението на масите нараства, най-крайните неолиберали се превръщат в прекрасни проповедници на световната държавна регулация.
Света не се води от идеологията, а от ръководителите на големите предприятия и от необходимостта им да продължат живота на капиталистическата система, която осигурява забогатяването им.
3. Основите на коренно различна, алтернативна, икономическа теория
С какво може да се замени теорията за идеалния пазар и общото равновесие? Да подхванем основите на икономическия анализ. Смятаме, че има две основни положения: - 1. хората се делят на класи и поведението им зависи преди всичко от това им положение; - 2. трудът, както и природната среда, са базата за създаване на човешките богатства, и следователно, на човешката дейност.
За разлика от хипотезите за идеална и пълна конкуренция, анализът основан на разделението на класи в зависимост от притежанието на средствата за производство, което определя поведението на хората, е хипотеза, която в голяма степен може да се провери. В САЩ, единия процент от най-богати хора притежава 38% от цялото богатство на страната, докато 40% от населението не притежават нищо. 85% от това богатство се контролира от 20% от населението, които получават най-големите приходи.
Всъщност, може да се забележи, че прилаганата от 1980 г. насам неолиберална политика допринесе нови печалби на този 1% богати. Статистиките показват, че от 1983 г. до 1998 г. процентът на притежаваното от тях богатство е нараснал от 33,8% на 38,1%. Т.е., 4% увеличение, дошло от изцеждането на най-бедните жители, които представляват 95% от населението. Приходите на единия процент богати са нараснали от 10,2% в 1980 г. на 18,9% в 1998 г., т.е. - увеличение от 9%. Ясно е каква е причината за неолибералната теория!
В цифри, единия процент богати в 1998 г. разполагаше с богатство от 15.000 милиарда долара. Това е равно на половината от световния вътрешен продукт. Как може в такъв случай да се претендира, че всички хора могат да се анализират като цяло. Явно е, че между положението на Бил Гейтс и това на един малийски селянин или на един френски металург, няма нищо общо. Те принадлежат към различни класи, които са противоположни и антагонистични.
Втората точка е труда. Буржоазните идеолози говорят за богатство, за притежание, за стойност, но основателно е да се запитаме кой ги създава. Ние отговаряме, че не е нищо друго освен труда. Не може да се провери. Но да го обсъдим и ще установим този факт.
Да си поставим въпроса: ако не е от труда, тогава от къде идва стойността? Неокласиците отговарят: от времето, от поемането на риск, от обновяването – с една дума, капиталът създава собственото си нарастване. Но извън моментите на интензивна борсова спекулация, кога и как капиталът може да нарасне от само себе си. На борсата, повишаването на цените на акциите и на вложените капитали зависи от възможностите и перспективите на предприятието, които се оценяват според получените в миналото печалби. Следователно, производствените резултати на фирмата определят развитието на капитала й. Капиталът нараства благодарение на осъществените печалби. А от къде идват тези печалби?
Да не се позоваваме на неокласиците в нашите размишления. Те твърдят, че няма печалба при идеална и пълна конкуренция. Печалбата изчезвала. Може ли печалбата да идва от обмяната? В такъв случай – което един печели при размяната, другият го губи. Значи, не може да има обща печалба – иначе сумите ще се анулират. Предприятията не са на нулева стойност. Принадената стойност, която е над стойността употребена за създаването на продукта или на услугата, може да се създаде в производството. Стойността и целта на продукта имат смисъл само спрямо човека, който разменя, купува и продава. Нито спрямо животното, нито спрямо машината или робота, използвани в производството. Само човешкият труд може да служи за мярка на стойността. Работната сила, с която разполага човека. Но притежателят на капитал може да купи работната сила, да поиска да се работи повече отколкото трябва, да иска да се изработи стойност Х и да плати стойност У, по-ниска от Х. Така притежателят си присвоява безплатно част от изработения труд. Следователно, печалбата му идва от незаплатения труд.
По този начин достигнахме до класическия марксистки анализ, който се оказва актуален и позволява най-фин анализ на настоящата реалност от всички реформистки критики, представени като алтернатива на неолиберализма. В светлината на марксизма неолибералната политика се очертава такава, каквато е в действителност: стратегия за повишаване на печалбите на класата на притежателите, изсмуквайки труда на трудещите се, както в напредналите капиталистически страни, така и на тези в Третия свят. Благодарение на тази стратегия - за петнадесетина години, приходите на най-богатите в Съединените Щати минаха от 10% на 19% от средния приход, и тяхната част от богатството на страната нарасна с 4%. Докато, в същото време, частта от народното богатство намаля за 90% от населението - от 32% в 1983 г. на 29% в 1998 г., и относно доходите - от 65% в 1980 г. на 55% в 1998 г.. Други данни показват, че доходите на 40те% най-бедни са намалели спрямо 1977 г.
При капитализма, процъфтяването на ръководните икономически и политически кадри не може да се обясни по друг начин, освен с обедняването, макар и относително, на останалата част от населението, т.е. на тези, които са на заплата.
4. Заключение
Неолибералната идеология отговаря на името си: тя е идеология без научна основа; тя се опира на философски предположения, които са оспорими; тя тръгва от недоказани и недоказуеми предпоставки, с цел да стигне до становище, което облагодетелства властващите на този свят, и предимно, притежателите на капитали. Т.е., това е истинска идеология, в противовес на една научна теория. Не би било трудно да се убедят в това прогресивните леви сили.
Но това, което е обезпокояващо е, че традиционната дребнобуржоазна критика, не се задълбочава в нещата. Тя приема основните неолиберални постановки. Тя не се възпротивява на “пазарната икономика”, нито на нейната идеология, а критикува само крайностите на използването й, и претенцията й, че всичко минава през пазарните отношения. Социалдемократическите партии в хор заявяват: “пазарна икономика – да, но не – пазарно общество”. Например, културата и здравеопазването трябва да избягнат пазарните отношения!
Но възможно ли е това при капитализма?
Ето защо, реформистката критика изглежда много повърхностна, и всъщност, играе играта на икономическите и политическите ръководители, и на самите капиталисти. Нейната цел е да се отърве от марксистките критерии – прекалено близки до опита на социалистическите страни.
Ние смятаме, че трябва да се възстанови марксисткия анализ, основан на два основни елемента на настоящото общество: - 1. разделение на хората на социални класи; и – 2. търговското богатство се създава от труда, който е извор на печалби и на натрупване на капитали - чрез експлоатация и незаплащане труда на работниците. Ако не тръгнем от това становище, съмняваме се, че могат да се разберат съвременните обществени явления.
Авторът - Анри Убен е доктор по икономика
Източник: списание “Противоречия” № 97 – 2002 г., Брюксел
Превод от френски: Петя Кандева
