Георги Горанов – забележителен талант

 

 

                                                                        Живот, кратък като песен

 

 

Изгаряна и спасявана, огласяла стачки, митинги и демонстрации, звучала във фабрики и заводи. Това е историята на „Дружна песен“ или българската „Марсилеза“.
Автор на текста е известният поет и публицист Георги Кирков, но малцина знаят кой е композирал музиката и каква е драматичната му съдба.

Неговото име е Георги Горанов (Георги Димитров Йовев, по-късно чрез нотариус приема името Горанов). Роден е на 20 май 1882 г. в Кюстендил. Потомък е на бедно, но будно семейство. Родителите му са бежанци от македонското село Вирче, Пехчевско.

След освобождението на България от турско роб­ство семейството на Йорданка и Дими­тър Йовеви се премества в Кюстендил. Тяхното второ дете — Георги — се ражда на освободената българска земя. Бащата на малкия Георги идва от Македония с тамбурата си. От него малкото момче наследява музикалната си дарба, получава първите уроци по тамбура още на петгодишна възраст и отрано заживява с музиката. „Първата песен, която съм запял, беше за Румена войвода. Баща ми я свиреше, аз пеех“, разказва в спомените си той.

Георги по природа е плах, свит, с много не­жна физика и дребен на ръст. Нерядко той страни от децата—не обича шума на улицата. Предпочита да стои в къщи, да слуша от майка си хубавите македонски народни песни, или тамбурата на своя баща. Но понякога се случва и обратното — „мом­чето излизаше на улицата, събираше децата от ма­халата, пееше им разни песни като ги командваше и акомпанираше доста удачно с капаците or две бакърени тенджери измъкнати от дома му “./Спомени на Й.Левков/

Семейството на Горанов живее оскъдно. Мал­ката ниска къщичка в квартал „Аджундар", построена непосредствено зад училището „Даскал Димитри“ едва побира семейство (Георги имал по-голяма сестра Ан­ка и по-малък брат Никола). Бащата не може да осигури редовно прехраната на петчленното си семейство. Отначало той става  слуга у богатия чифликчия Диновски. След време Димитър Йовев започва работа като акцизен стражар по тютюна, а по-късно става общ работник в лимонадената ра­ботилница на зет си Илия. Като всички сиромашки деца, малкият Георги гладува често и страда от различни болести.

 

 

 

 

В 1895 г. Горанов завършва основното си образование в училището „Даскал Димитри“ и през същата година постъпва в първи клас на прогим­назията. Три години по-късно, в 1898 г. той е първокурсник в Кюстендилското педагогическо учи­лище.

Тук в една от северозападните стаи на вто­рия етаж слабичкия и нежен юноша веднага нами­ра приятели в лицето на Тодор Цеков и други бу­дни младежи. В програмата на училището, заедно с другите предмети се предвижда сериозното изу­чаване на цигулка и пеене. Първият учител на Го­ранов по тези дисциплини е Атанас Божинов. Ско­ро, след началните уроци голямата любов към му­зиката кара Горанов и неговите съученици да на­правят първата крачка по пътя на организираното музициране. „Макар че за пръв път хващах цигул­ка в ръцете си — пише в дневника си приятелят на Горанов Тодор Цеков — със силно търпение и постоянство скоро се научих на гамата и веднага образувахме оркестър от първокурсници под  диригентството на Георги Горанов. В него влизаха Йордан Петров, Емануил Анаста­сов, Георги Йосифов, Георги Попов, Тодор Цеков и др. Бяхме много интересни в началото на обра­зуването му, тъй като болшинството от нас едвам свиреха гамата и много ноти взимаха фалшиво. Сви­рехме само половинки и четвъртинки, без всякакви диези и бемоли, защото незнаехме как се изпълня­ват. Повече свирехме наизуст. Само Горанов сви­реше по-добре. Той ни учеше с волско търпение. Бяхме разучили един марш, една полка, две китки от български песни и няколко хора, а по-после, т. е. следующите учебни години увеличавахме репер­тоара си и научихме много неща“.

Репетициите си запалените младежи правят на различни места. Люби­телският оркестьр скоро придобива известност в целия град и започва активно да участва във всички местни културни прояви. Вечер момчетата свирят на седенки или другарски вечеринки. Горанов участва ка­то сопран в четиригласния мъжки училищен хор, ръководен в началото от Атанас Божинов, а след това от Карел Махан. Същият хор пее и като цър­ковен в катедралната църква „Св. Богородица“. Заедно с това Горанов организира мъжки хор от приятели, който музицира при излети, вечеринки, събрания или домашна обстановка. По-голяма час от репертоара на този любителски хор е съставен от народни песни. „През това време за Г. Горанов на­родната песен беше неизчерпаем извор за хорови импровизации и хармонично пеене. Спомням си един ден, че 5—6 души другари заедно с него бяхме отишли на лозето на Тодор Цеков и понеже зава­ля дъжд, влезнахме в колибата, която се намираше край шосето за с. Слокощица. Там Горанов набър­зо ни разпредели по гласове на 3—4 партии и всички народни песни, които ни дойдоха на ум, той бързо импровизирано хармонираше и под него­во ръководство ние с радост и възбуда ги пеехме хорово. Когато свършихме народните песни и дъж­дът беше отдавна престанал, ние излязохме от ко­либата и с почуда тогава видяхме, че зад нея на шосето се беше спрял много народ, кой­то слушал с възхищение и наслада песните ни. Та­къв беше Георги Горанов, който никога не пропу­скаше да образува непринуден хор от случайно събралите се гости по именни дни, сватби, годежи и пр. в домовете на някои другари“ ./Спомени на Йордан Левков/

Чрез музиката, чрез благия си тих характер, скромност и учтивост, юношата става любимец на всички свои приятели. Нито едно събрание не минава без тяхното обично „Горанче“, което ще им подаде тон, ще настрои гласовете им и ще вдигне ръка да ги дирижира.

В педагогическото училище Георги Горанов се учи усърдно и скоро показва много добър успех. Там той  разгръща музикалния си талант и става душата на музикалната младеж в града.

През 1900 г. за учител по пеене в училището идва чешкия преподавател Карел Махан. При него младият ученик взема уроци по цигулка, пиано, хармониум, хорово изкуство, теория на музиката. Както за много млади музиканти от Кюстен­дил влиянието на учителя по музика Карел Махан (работил в този град през 1900—1901 г.), обаяние­то на неговата творческа личност и знания имат решаващо значение, така и за бъдещето на Горанов този забележителен музикален деец изиграва голяма роля. Махан ръководи училищния хop и оркестър, църковен и любителски мъжки хорове.

Забелязал голямата музикална дарба и самородният талант на Георги Горанов, опитният специалист всячески го насърчава да се усъвършенства и отдаде изцяло на любимото си занимание: „Вие сте за музиката, не ви трябва друго. По тая направляваща ще определяте своя житейски път”. /Спомени на Карчев, приятел и съученик на Г.Горанов/

Така Ма­хан подхранва силното желание на младежа да от­даде целия си живот на изкуството. Със своите големи познания в областта на различните музи­кални дисциплини, той създава изключителен интерес у Горанов към цигулката, елементарната те­ория, солфежа и хармонията. При него младежът получава солидни познания върху хоровото дело и хармонизацията на песни, което личи по късно от композициите му.

Като будното момче Горанов проявява жив интерес и към борбите на поробеното население в Македония, както и към зараждащото се социалистическо движение в България. На 28 юли 1900 г. става член на тайния ученически македоно-одрински кръжок „Освобождение“,създаден година по-рано. Георги Горанов получава прякора „Гавазов” и с гордост започва да се нарича  „хъш”. На приемането му никой не се противопоставя, защото е предложен от Тодор Цеков и Йордан Левков, двама от най- авторитетните ученици. Пак Тодор Цеков, на когото като че ли е съдено да играе важна роля в живота на своя съученик и близък приятел, го препоръчва за диригент на ученическия оркестър от мандолини, китари и цигулки и хъшовския хор към кръжок „Освобождение”. Това още повече  акти­визира Горанов като музикант. Той вече се опитва да пише и да запълва нуждата от разнообразен репертоар за оркестъра.  

Около една година след влизането на Гора­нов в кръжок „Освобождение“, между неговите членове се появяват иде­ологически разногласия. Една група, в която е Горанов подържа възгледа, че борбата на кръжо­ка трябва да бъде поставена на основата на об­щочовешкия идеал за премахване на всякакво робство. „За нас, политическо робство имаше не са­мо в Македония - пише за тогава водачът на тази група Йордан Левков - но и в много други стра­ни, а икономическо робство и експлоатация — в България и по цялото земно кълбо. Затова нашият кръжок трябва да се готви и възпитава не само за борба против робството в Македония, но и против това в България и по целия свят“.

По това време идеите на социализма вече намират път сред работниците, трудовата интелигенция и занаятчийството. Партията на Дядо Благоев, макар и още малобройна завладява все повече сърцата.

И така през 1901 г. група ученици по идейни съображения напускат този кръжок и се присъединяват към  работническото просветно дружество „Класово съзнание“, изградено от местната социалдемократическо организация.  „Тогава под влиянието на Ди­митър Лазов, който се бе вече оформил като социалист, образувахме първото работническо просветно дружество в Кюстендил „Класово съзнание”. В него се бяхме събрали чираци, обущари, шивачи, ученици, учители и работници. Тук разглеждахме уче­нието на Дарвин, „Сила и материя“ от Бюхнер, „Какво да се прави“ от Чернишевски, „Политическа икономия“ от Богданов и др”. /Из дневника на Тодор Цеков/

 

 

 

 

 

 

След закриването на „Освобождение“ повечето от неговите членове, между които и Георги Гора­нов се прехвърлят в работническото просветно дру­жество „Класово съзнание“. След това тук преминава целият „хъшовски“ оркестър и „хъшовски“ хор, на която Горанов е диригент. В тази организация с го­лямо влияние, където членуват работници с най-различни професии се организират просветни беседи, утра, вечеринки, чествания на празници, увеселе­ния. Тя се активизира твърде много през всяка лятна ваканция, когато от околните села се завръщат учителите. „Георги Горанов като буден мла­деж не беше чужд на новите идеи, на тази просвета и постоянно посещаваше беседите“. /Йордан Левков, „Композиторът Георги Горанов”, вестник „Вечерни новини”, бр. 5, 06.01.1956 г./ Оркестърът, в чиято програма влизат обикновено, мазурки, вал­сове, полки и маршове, много от които съчинени от Горанов, винаги предшества сказките и просветните събрания с изпълне­ние. Със своята опитност и любов към музиката Горанов се утвърждава като душата на оркестъра. Тук същест­вува и един по-малък оркестър от две цигулки, мандолина и китара, в който свири Никола Атанасов - по-късно изтъкнат български композитор, автор на Първата българска симфония. Оркестърът репетира най-често у Горанов. Тук прозвучава за първи път всичко, което той е написал за мандолинен оркестър. Особено силна дейност композиторът развива с хора при работническото просветно дружество, който остава с наименованието „хъшовски“.  

Все по-често се налага Георги Горанов да посяга към молива и нотния лист. Композира малки пиеси за оркестъра, а хорът изпълнява негови разработки на народни песни и оригинални композиции. По това време Горанов вече придобива необходимата сръчност в хармонизиране за  хор и създава няколко песни и произведения за мандолинен оркестър. Така той се пристрастява напълно към музиката. Пести от мизерната ученическа стипендия, за да си купи хармониум с четири октави и четири регистъра (неголям клавишен инструмент, сроден на органа) .

 

 

 

 

 

Йордан Левков, съученик на Георги Горанов, си спомня: „По онова време най-разпространени бяха народните песни „Янка през гора вървеше“, „Мала мома двори мела“, „Конче язда, мамо, конче аджамия“, Ботевите песни и др. Горанов не можеше да се помири с липсата на смислени маршови песни, търсеше начин да попълни тази празнота и затова избра текста на Георги Кирковата „Дружна песен“, излязла от печат през 1898 година в „Червен народен календар“, даден му от Тодор Цеков. С голяма радост той написа музиката към нея….”

И така през 1900 г. Тодор Цеков предоставя на своя близък приятел „Червен народен календар” от преди две години, в който е поместено стихотворението „Песен на труда”  на големия работнически трибун Георги Кирков-Майстора със заръката да го прегледа внимателно и напише музика към него. Огненият пулс на творбата пленява младия композитор. За кратко време Горанов сюрпризира съучениците си с готовата музика към Кирковия текст. Тогава е бил само на осемнадесет години. С тази песен Георги Горанов се обезсмъртява и завинаги влиза в историята на българската музикална култура.

Дотогава стихотворението на Георги Кирков се е натъкмявало по известни мелодии, най-вече по руските „Стенка Разин“ и „Спи, младенец мой прекрасни“. Георги Горанов слага точка на това. В горещото лято на 1900 г. композиторът разработва седем варианта, докато избере най-сполучливия. Той е в голяма двуделна форма за четиригласен мъжки хор. По този начин призивният характер на „Дружна песен“ се осмисля в запомняща се хомогенна структура с борбени акценти.

Първият стих – пише композиторът Петър Льондев – оставя силно впечатление у слушателите със светлия си мажорен характер и волност. Мелодията толкова добре приляга към текста, че първият стих скоро измества заглавието на песента. Затова произведението по-често бива наричано „Дружна песен”. Само високо надарен композитор може да създаде такава призивна и мобилизираща мелодия, отговаряща на звънките и съдържателни Киркови слова.

 

 

 

 

 

Песента веднага допада на приятелите на Горанов и те спонтанно я запяват. Пренасят я  на работнически събрания, вечеринки и излети. После я разучава хъшовският хор. Наред с това разучават и „Работнически марш” по текст на Георги Кирков и музика на  Емануил Манолов и ги изпълняват при всички подходящи случаи.

В спомените си за Горанов приятелят му Левков много картинно рисува дебюта на двете работнически песни в Кю­стендил: „Нашите учители, които за пръв път чуваха тези две нови песни — „Песен на труда“ и „Работнически марш“, не бяха вниквали в тексто­вете им, не знаеха, че са социалистически, особе­но много им харесваха и често наслояваха да се пеят от „хъшовския“ хор. При всяка ученическа ак­ции те извикваха хора на чело на колоните, като искаха от нас да пеем новите песни и ние смело, без никакъв страх пеехме с цяло гърло „Напред, работници другари “ и „ Дружна песен днес да екне“.

За първи път „Песен на труда” е изпълнена тържествено в оригиналния и вид на 24 май 1903 г. на празника на славянските просветители. На площада в Кюстендил се строява мъжкият хор при дружество „Класово съзнание“. Дирижира самият Георги Горанов.
Музикантът дава знак, мъжете поемат дълбоко въздух и запяват:

Дружна песен днес да екне,
песен, песен на труда.
На сърца ни да олекне,
да живей, живей труда !

Следващата 1904 г. маршът „Дружна песен“ е пренесен в София от студента кюстендилец Д. Лазов и разучен от студентския хор. Песента е тиражирана в отделна книжка. През 1905 г. се пее от редица работнически хорове на първомайски манифестации и тържествени събрания. Изпълнява се само първият дял, първата мелодия – най ярката и тържествена. Останалите части, композирани за голям хор, постепенно са изоставени. Въпреки че Горанов като ученик все още няма възможност да изучи в детайли музикално-теоретичните дисциплини, в песента личи добро познаване на четиригласната хармония и умело използване възможностите на хоровия колектив.

Пролетариатът от цялата страна отделя по 30 стотинки от надниците си, за да купи изданието. Така маршът се превръща в българската „Марсилеза“. Става химн на работническата класа и се пее първоначално от партийните хорове в по-големите градове. В Стара Загора тя се изпълнява от работнически хор под диригентството на Златан Станчев, а в Сливен влиза в репертоара на работническо-занаятчийския хор дирижиран от капелмайстора Йосиф Каломати, а по-късно от Стефан Вапорджиев.

Запяват я в София, Пловдив, Плевен, Габрово, Шумен, Русе и песента поема големия път на мощно духовно оръжие, което подкрепя вярата на измъчените труженици за по-щастливо бъдеще. След време „Дружна песен” се разпространява и извън България. Кюстендилският обществен деятел Тодор Цеков - приятел на Георги Горанов, който дълги години живее в САЩ, я пренася и разучава с хора на комунистическата партия на българите в Детройт.

„Когато се връщах от фронта в Унгария през 1945 година, — разказва племенникът на Горанов Асен Илиев — в Белград чух ученици от една гимназия да пеят „Дружна песен" на сръб­ски език. Останах много учуден. От тях разбрах, че директорът на гимназията донесъл отнякъде тази песен и те много я харесали. Когато намерих директора — възрастен човек с побеляла коса, той ми каза: „Това един бугарин — Горанов, в Загреб, когато бях, преди много години ми я остави и аз я разучих с децата".

 

 

 

 

 

Като ученик в кюстендилското педагогическо училище Горанов написва значителен брой произ­ведения за мандолинен оркестър и хорови песни. За съжаление голяма част от музикалното наследство е изгубено, защото животът на Георги Горанов секва без време. Трябва да се предполага, че той е започнал да пише първите си по-сериозни творби не по-рано от постъпването си в педагоги­ческото училище, където теоретически и практи­чески се запознава с музикалните дисциплини. През това време са създадени — марша „Освобождение“, песните „Станете, станете“ и „Я запей ми маке­донко“, посветени на борбата за освобождение на Македония. Песента „Станете станете" е една от най- ранните композиции на Горанов. Още в 1901 г., заедно с една китка той ги изпраща на издателя Едрев в Казанлък, за да ги отпечата. Маршът „Освобождение" е написан за четиригласен мъжки хор. Активизиращият характер на неговата музика го поставя в близост с „Дружна песен”. Успех за Горанов е лиричната песен „Я запей ми македонко" за смесен хор, писана преди „Дружна песен”. Авторът й най-напред  я отпечатва на циклостил. В 1905 г. тя е напечатана от издател­ството Л. Нитче във Варна, където са издадени и други творби на Горанов. Песента „Юнак на гора думаше" е леко и подвижно народно хоро.  Според Кауфман, текстът на песента е изцяло заимстван от позната народна песен от Западна България. Заживял още от малък с македонското наро­дно творчество, Георги Горанов нотира доста на­родни песни. Една от тях „Я развивай..." се е за­пазила в дневника на Т. Цеков от ученическите години.  Текстът възпява гората — закрилница на Гоце Делчев с неговата дружина.  Датата на преписването е 7 септември 1901 г. в Кюстендил.  Твор­бата „Славей" („Кац­нал славей на липата", или „Пред бащина ми тиха къща") е от  цикъла  „Двугласни упражнения за цигулка" и носи звученето на градската песен и ро­манс.

Може да се каже, че най-многообещаващите творчески изяви на Горанов са в полето на хоровата песен и марша.  

В последния, IV курс на педагогическото училище, Горанов не престава да работи въпреки за­боляването си. Под неговото перо излизат „Пролет­на зора“—мазурка за две мандолини или две цигулки и китара отпечатана през 1905 г. в издателството на Л. Нитче. От този период са „Виктория“ („Победа")  — валс за мандолинен оркестър, валсът „Овчарче" - отпечатван на циклостил, но изгубен, полката „Край Осогово“, „Теменуга”,  „Пролетна нощ”,  „Хубава си, моя горо“- китка за мандолинен оркестър, „Марш“ — също за ман­долинен оркестър, „Китка от народни мотиви", „Упражнения за цигулка, мандолина и китара'' . Има данни, че Горанов е композирал също по стихове на Христо Ботев, Иван Вазов и Цанко Церковски. В едно от писмата си до Горанов, музикални­ят деец Никола Блажев пише: „Когато е готова „На прощаване" от Ботев, прати ми я". Това дава основа­ние да се смята, че Горанов е писал песен върху ботевия текст, но за съжаление произведението е изгубе­но. Не са запазени и десет песнички на компо­зитора, издадени в малка книжка от Георги Ефре­мов в 1902 г. Загубени са следите и на „Майски пес­ни", които Горанов се е готвил да издава. Георги Горанов написва една тетрадка от де­вет „Двугласни упражнения за цигулка". Те са от­печатани на циклостил през 1904 г. в Кюстендил. Знае се, че е отпечатвана „Момина китка" — полка за две цигулки, която сега е изгубена.

Произведенията за мандолинен оркестър от Горанов са повече на брой, но и от тях значителна част е изгубена.

След много години е направен опит някои от произведенията на Горанов за бъдат възстановени. Композиторът Петър Льондев записва изсвирвания и изпявания на отделни творби в изпълнение на Владимир Миленов, Димитър Иванов, Димитър Близнаков и Атанас Шопов и ги пренася на нотния лист.

 „При него аз често спях — пи­ше Тодор Цеков—и наблюдавах неговата работа. Че­сто той ставаше посред нощ и веднага взимаше перото да съчинява. В съня му дошло нещо на ум и иска веднага да го реализира. И той загина в условията както що загинаха много други талан­ти, излезли от средата на пролетариата“.

Измъчван от напредващата туберкулоза, Го­ранов търси утеха в музиката и композирането. Все повече и повече той се затваря в себе си и започва да страни от другарите си, но понякога намира сили и отново отива сред тях. Приятелите се събират обикновено у  Тодор Цеков вся­ка съботна вечер. На една такава вечеринка всич­ки решават да сложат подписите си за спомен на една цветна картичка. Останала от 28 декември 1902 г. в архива на Горанов, картичката е събрала имената на почти всички близки приятели на ком­позитора от това време. Горанов продължава да посещава събранията на работническото просветно дружество „Класово съзнание“. Тук участва като цигулар в квартет, заедно с Димитър Иванов и още двама души, как­то и в трио заедно с две мандолини (П. Казанджиев и Г. Величков). Той продължава да дирижира хора и орке­стъра на дружеството. При честите излети, макар и болен, Горанов отново е душата на веселието.

Горанов завършва педагогическото училище с много добър успех.

По това време (1902 г.) Цен­тралното управление на „Червен кръст“' в София организира концертно турне в Русия, за което е поканен и симфоничния състав на оркестъра при кюстендилското педагогическо училище под дири­гентството на Карел Махан. Като оркестрант зами­нава и Горанов. От София участниците се отправят за Одеса, но тук концертите нямат особен успех и скоро всички потеглят за родината.

На връщане са принудени да преспят в някакво училище във Варна. Оркестрантите са мокри до кости и пребити от умора, а Горанов пише до късно през нощта хрумналата му мелодия. Неудобствата на пъ­туването влошават още повече крехкото здраве на Горанов и ускоряват развитието на болестта му.

 

 

 

 

 

 

От есента на 1902 година Горанов работи една година като чиновник—писар в канцеларията на Педа­гогическото училище в Кюстендил. И сега компо­зиторът не се разделя с музиката. Той продължа­ва да пише за мандолинен оркестър и да ръководи „хъшовския" хор и „хъшовския“ оркестър, нотира македонски и кюстендилски народни песни. Огром­ната обич към изкуството го кара много честа да излиза нетърпеливо от стаята си, за да послуша училищния оркестър — същият колектив, в който той доскоро е свирил. Спомням си, той ще дойде до вратата на салона, блед и ням като статуя и  дълго ще слуша как свирим“ — казва за него съ­временникът му Стоян Йовев.

Бащински напътван от големия музикален педагог Карел Махан, Георги Горанов окончателно взема решение да направи всичко възможно за продължаване образованието си в музикалната академия в столицата на Хърватско — Загреб. Но се изправя пред тежко препятствие – липсата на финансови средства. Решение се намира с помощта на неговия зет Илия Георгиев. През септември 1903 г. със зашити в хастара на палтото си десетина жълтици той се отправя на път. Натъжени, родителите му го изпращат с думите: „Георгие, пази парите – това ти е за цялото следване. Ако имаш затруднения, обади се във Вирче – там имаме роднини, те ще ти помогнат”

В Загреб Горанов стои около един месец. Наема една стая на втори етаж на бедна къща с още двама души. Младежите живеят съвсем скромно, хранят се в малка закусвалня, а  ястията, които отговарят на възможностите им са чорби и люти гозби. Често минават на сухоежбина. В спомените си кюстендилецът Петър Казанджиев разказва:  „Георги, като по старши, ни събираше през ден да правим репетиции. Интересно беше, че там се свиреше на всякакви инструменти и всеки носеше собствени творби, които изсвирваше на хармониума, след като авторите ги бяха свирили на собствените си инструменти. Правеше не само корекции, а предлагаше и определен мотив, който смяташе за най-правилно решение на музикалната композиция. Това бе резултат според мен на вродена дарба, въпреки че Георги полагаше много труди понякога осъмваше на хармониума.”

Но здравословното състояние на Горанов е вече доста влоше­но. Жълтата гостенка, която неканена го навестява в ученическите години неумолимо разяжда гърдите му. Напразно чака жадният за музика младеж да се отворят пратите на консерваторията. Той не мо­же да бъде приет поради напредналата си болест —^; туберкулоза. Напразно залъгва и себе си и бли­зките си, като пише писмо до Димитър Иванов: „Тук, в Загреб, кухнята не ми понася. Ще се вър­на и ще искам да замина да уча в Одеса“.

В Кюстендил Георги Горанов се завръща сломен. Бо­лестта, която го следва на всяка крачка, не му по­зволява да се завърне на работа в канцеларията на педагогическото училище.  Надеждата да получи помощ отлита. Не може да намери състоятелни хора, които да му помогнат за събиране средства за лечение в белодробен санаториум. Единствена утеха му остава хармониума, на който все още може да композира. Той отново започва да изпраща компози­циите си в различни градове на страната. От мно­го места му изпращат поръчки за една или друга негова творба.  

Въпреки тежкото си здравословно състояние композиторът не изгубва вяра в живота. Той е уверен, че ще оз­дравее, интересува се живо за Одеса и вярва, че ще може да замине втори път за този град—вече като студент по музика. Чрез един свой приятел във Варна той научава дори разписанието на пара­ходите, които отиват до Русия, от друг търси учебник по теория на музиката. Другарите му го подкрепят, вдъхват му нови сили и вяра: „Не се безпокой, ще можеш издържиш екзамена и да бъдеш в курса по хармония. Драги Горанов, не му мисли много, гледай здравето си, бъде­щето е твое, имаш време да получиш туй, което копнее твоята мила душа. Още два месеца оста­ват, след туй готви се за път за славната Одеса. Моята искрена ръка на подкрепа е винаги на твое разположение. Бъди здрав и не слушай хорски при­казки, вярвай на себе си, ще дойде спасителний час“. / Из писмото на музикалния деец Никола Блажев до Го­ранов от 6 октомври 1905 год./

Но болестта напредва значително. Това личи от нестройния почерк на Горанов в писмата му: „Моето тръгване за Одеса върви рачешки — пише той в последното си писмо — аз съм съвсем болен и няма да заминавам. До утре тъкмо 15 дни, как не съм излизал от стаята навънка, а може би още 15 дни да не излизам. Д-р Марков, Басмаджиев и д-р Сиромахов ме съветват щото чак след 2 годи­ни поне, да отида да следвам, т. е. докато уякна съвсем, да не съм бързал толкова“.

Двадесет и шест дни по-късно, на 23 декем­ври 1905 година (стар стил) на 23-годишна възраст в мъки умира създателят на първата масова социали­стическа песен „Дружна песен“ — Георги Го­ранов. Така пресеква едно музикално дарование, което само е загатнало за истинските си възможности. Коварната смърт прекъсва един творчески път, който е обещавал много щедри плодове в музикалното изкуство. Ранната смърт не му позволява да се изяви като голям ком­позитор, да създаде повече произведения, да офор­ми свой личен стил. Но той има значение за нас, преди всичко, като автор на музиката на неувяхващата „Дружна песен".

Вестта за починалия млад композитор бързо обхожда Кюстендил. За последно сбогом идват много негови съграждани и другари. На покойни­ка са отдадени големи почести. За първи път в историята на Кюстендил, военен духов оркестър тър­жествено свири при погребение на цивилен.

Петдесет години след смъртта на композитора на „Дружна песен“, признателните съграждани на Георги Горанов и културната общественост в България отбелязват с внимание неговата заслуга. За изваждане на името му от забвение основна роля имат неговите приятели и съученици Тодор Цеков, Йордан Левков и Петър Казанджиев. На тържеството, състояло се на 6 януари 1956 г. на­учният сътрудник от Института за музика при БАН—Николай Кауфман изнася доклад  за живота и делото на Георги Горанов.  

През осемдесетте години  родната му къща в Кюстендил е реставрирана и е паметник на културата от местно значение. На нея има поставена паметна плоча. Взето е решение  близка улица и детската музикална школа в родния му гра­д да бъдат наречени на негово име.

 

 

 

 

 

 

 

 

Поколенията се сменят. Песните идват и си отиват – малко от тях остават вечни, неподвластни на времето. Такава песен щастливо сътворява талантливият кюстендилски композитор Георги Горанов. С нея той ще остане завинаги в паметта на поколенията. И в историята.

 

 

Подготви  Николай Ковачев  по спомени на съвременници, материали на изследователи и музикални педагози.

 

Забележка: Този материал се публикува с познавателна цел. Свободно за разпространение !

 

Източници:

1. „Георги Горанов”, монография на Петър Льондев, Кюстендил, издание 1964 г. 
2. „Георги Горанов, композиторът на „Дружна песен”, Тодор Цеков, спомени, ръкопис
3. „Дневник”, т. 1, Тодор Цеков
4. „Историята на „Дружна песен”, Тодор Цеков, списание „Българска музика”, кн. 4, 1953 г.
5. „Композиторът Георги Горанов”, Йордан Левков, в-к „Вечерни новини”, бр. 5/ 6 януари 1956 г.
6. Спомени на Йордан Левков
7. Доклад „Живот и творчество на композитора Георги Горанов”, Николай Кауфман, 1956 г.
8. „Очерци по история на българската музика”, проф. Венелин Кръстев, изд. „Музика”, София, 1977 г.
9. „Пионери на българската музика”, Константин Карапетков, ДИ „Народна просвета”, София, 1980 г.

    10.  Спомени на Петър Казанджиев

    11.  „Щрихи към образа на композитора”, Костадин Леляков, в-к „Звезда”, бр. 50/ 30 април 1987 г.

    12.  „Композиторът Георги Горанов”, Й.Левков, Вл. Абаджиев, П. Казанджиев, в-к "Кюстендилско дело"

            бр. 2 / 14 януари 1956 г.                 

    13.  „Делото на композитора Георги Горанов”, Йордан Левков,  сп. „Българска музика”, бр. 5/ 1955 г.