След сушата дойде големият дъжд. Изгорялата земя тръпнеше от жажда и нетърпение пред връхлитащото топуркане на първите ледени завеси. По улиците Вече препускахи мътни потоци, остарелите канали се задъхваха от напиращите разгневени вълни. Прахта се превръщаше в кал и изчезваше в черните струи. Това беше незапомнен дъжд. Той идеше като потоп и отнасяше всичко проядено и несигурно. По неизменните си закони водите бързаха от върховете към долините. По пътя си търпеливо измиваше и най-черния сняг, оцелял неизвестно как по високите канари над облаците. Отнасяше най-упоритите сажди от покривите, изстъргваше и тинята, утаявана векове неунищожимо на дъното на пропастите.
Вряха бързеите на времето. Отчаяно се мятаха в тях и бездушието на преуспелите, и фалшът на ласкателите, парадността на призваните, трезвата пресметливост на безсърдечните и лигавите усмивки на лакеите. Като отровни мехури се въртяха във въртопите доволството на еснафите, зивистта на безсилните, страхливото съгласие на благонадежните, тихото изчакване на умните, мъдрото примирение на отчаяните...
Безкомпромисния поток идеше от вярната посока. Помиташе бурно и измамната увереност на реформаторите, и болните амбиции на неразбраните. Дори инертността на можещите беше повлечена от плуващите мехове на надутите самохвалковци. Колебанието на безволевите умираше, повлечено към дъното от лепкавото нравоучение на грешните. Като големи обли камъни се търкаляха към долините неспособните да изправят сгънатите си гърбове. Те бяха забравили посоката „нагоре" и с изтръпнали от навеждане глави и тела сега мъчително откриваха своето безсилие.
А дъждът не преставаше. Това не беше предупреждение, това беше НАДЕЖДАТА. Ръмжаха във водата раздавачите на милосърдие и очакване. Бяха загубили твърдата паважна опора под креката си. Хилядолетни условности загиваха в гнева на стихията. Само Човеците се изправяха от пенливите струи и търсеха опора със смелостта на очите си и силата на ръцете си. Искрите в погледите убиваха оцелелите вируси на чумата, наречени „притежание на собственост". Нямаше кой да получава многобройните дарени ... Водата отнесе и спомена за цените. Останаха само мечтите. За тях Хората плащаха с топлината на сърцата си.
След дъжда от опаловите облаци в низините се изсипаха цветовете на всички бистри небесни дъги. Планината затвори в пропастите си черните сенки на мрака. За нощите остана само среброто на звездните пътища. Всички видяха голямото огнено слънце. Блеснаха залепените от някогашен прах усмивки. Забравени упорити цветя пробиха димяшата бетонна повърхност. Бяха запазили цялата си прелест и пресътворяваха закодираната в крехките клетки красота и простота.
Истинските неща в света живееха за бъдещето. Децата непознаваха хорската корист, двойственост и безразличие. Сърцата им бяха отворена книга, в която дори не се споменаваше за историята на алчния век. Децата нямаха нужда от поуки. Вече нямаше железни огради, заключени цветове и птици. Нямаше зазидани песни, гузно щипящи бетонни алеи и надменни огледални витрини....
След дъжда децата идваха от любовта, а старите бяха по детски открити и мъдри. Нямаше вече възрастни. Имаше свят с милиарди деца, безброй ярки звезди и слънца за всички. Хората бяха честни и горди,
ЕДИН НОВ ДЕН СЪС СВОЯТА ЛЮБОВ СПАСЯВАШЕ БЪДЕЩЕТО НА ЗЕМЯТА.
* * *
Из „Думи на Людмил Янков”, сборник „Цената на мечтата”, изд. „Одисея-ин”, 2008
