В основата на текста е подготвеното, но непроизнесено изказване на 47 конгрес на БСП
Не считам себе си за безцветен прагматик. Поради това не знам дали моето място е тук. Но аз съм млад човек, а от нас, младите, се очаква да говорим младежки – което не означава наивно, а поскоро честно и непринудено. Ще се опитам да говоря именно така. Защото твърде често младите хора в българската политика, включително в БСП, се превръщат в казионни придатъци на различните ръководства. Твърде често младите изобщо не са млади. Тъй като младостта е не само и не толкова във възрастта, колкото в идеите.
Днес повече от всякога БСП се нуждае от промяна. Но не от статистическа промяна– колко младежи сме приели за последната година, а от реална политическа промяна – как младите хора участват в правенето на политика. Защото, ако има някаква гаранция, че една политика е наистина лява, това се вижда най-ясно от подкрепата на младите хора за нея. В това отношение в последно време не можем да се похвалим с особени успехи.
Не може повече да подменяме партийните маси с партийни активи и да разчитаме на реална подкрепа. Не може да продължаваме да се крием от факта, че от избори на избори нашите избиратели се топят.
Не може да продължаваме да превръщаме очевидните загуби в незначителни победи.
Аз съм тук не заради постове и облаги – такива хора дал Бог в нашата партия. Тук съм, защото това са моите убеждения. Истинската промяна е в това да говорим повече за политиката, отколкото за себе си. Защото в последно време правим повече скандали, отколкото политика.
Нас ни обвиняват, че сме стара партия. Вярно е, че БСП е партия с минало, но това не означава, че тя е партия на миналото. Нека за момент излезнем от егоцентризма, в който сме се потопили. Защото трябва най-сетне да разберем – не сме важни ние, а тези, които са ни дали своето доверие и за които трябва да работим – нашите избиратели, нашите членове и симпатизанти.
Сред толкова много скандали истински скандалното остана на заден план.
Ако има нещо, което не мога да простя и което допуснахме, това е онзи учуден поглед на стареца, който е пуснал “червената” бюлетина, а като се върне вкъщи разбира от същите тези хора, за които е гласувал, че “вече няма да строим социализъм”.
В дневния ред на конгреса са заложени два ключови въпроса: за програмата и за устава. Позицията на Лявото крило и моята лична позиция по тези проблеми беше заявена многократно.
Програмното развитие на една партия не е едноактна пиеса, нито моноспектакъл, в който един човек играе или, както е в нашия случай – предлага, а всички останали аплодират. Сега в дневния ред на обществото, който явно не съвпада с дневния ред на нашия конгрес, не стои проблемът за програмната идентификация, истинският проблем е за политиката.
По другия въпрос – за устава, искам да заявя позиция като млад човек.
Като цяло проектът е крачка напред в сравнение със стария устав, но не мога да се съглася с постановката, че младежката организация на БСП трябва да бъде част от партията, че всички нейни членове трябва да бъдат същевременно членове на БСП. С такава организация не можем да разчитаме на разширяване на нашето влияние сред по-широки кръгове млади хора.
Днес децата вече са будни не пред страха от комунизма, а пред порнографския филм или дозата екстази. И старите приспивни песни вече не вършат работа. Защото днес проблемът не е в това как да спим спокойно, а в това как да се събудим от летаргията на примирението.
Трябва да започнем първо от себе си. Или, ако трябва да резюмирам в едно изречение:
Промяната е в нас и ние сме в нея
От списание „Понеделник” бр. 11/12 – 2008 г.
