Политическо говорене и политически език - Максим Мизов

Изказване на Максим Мизов на национална среща-дискусия на тема:

„ Управлението на България в условията на тристранна коалиция”   

организирана от  Федерация „Открит форум” в БСП  на 1 юли 2006 г., София, НДК

 

Аз не съм член на „Открит форум“, но слушах с много голям интерес дискусията досега и искам да се спра на два-три проблема, които Красимир Премянов фиксира в своя доклад, и по моему са много съществени. Той някъде по средата спомена за тези неблагополучия на политическото говорене в рамките на тристранната коалиция и първият проблем мисля да бъде точно този – за политическото говорене и за политическия език.

По някаква странна или закономерна последователност, в историята има такива периоди на развитие или на падение на едни или други политически езици. Днес много усилено се говори за колапс на езиците, за агония, даже за смърт на политическите и даже на другите езици – и естествени, и изкуствени.

Поне що се отнася до лявото говорене, до левия политически език или по-скоро до левите политически езици, една такава диагноза, която външно като че ли е много страшна, е всъщност реалност. Реалност, при това драматична и трагична за българската политическа и обществена действителност, реалност и за страни с много развита демокрация, като Западна Европа. За разлика обаче в Западна Европа, един такъв дебат продължава и кипи, той е стимулиран по всякакъв начин за един ренесанс, за търсене на някаква нова идентичност на левите политически езици.

В контраст с една такава визуализация на една такава тематика, у нас почти не се говори. У нас по проблемът, който беше фиксиран тук, за медийното представителство, за медийните попълзновения на едни или други политически елити или фигури в медийната панорама, има съвсем други инструментални, клиентелни, утилитарни или меркантилни основания и употреби, но съвсем не във връзка с някаква историческа или идейно-политическа алтернатива, с някакъв исторически проект. Това всъщност е голямата болка на левицата или на левиците в България в определен контекст. И аз мисля, че тук, на базата точно на тази деструктивност, на тези анорекстични леви езици, които блудстват и които протяжно се влачат в рамките на една прекалено забързана обществено-историческа действителност, ние сме свидетели на много страшни предзнаменования.

Не беше само това, което Боян Киров сподели, за пришествието на монарха, но то беше свързано и с още нещо друго. Именно тази анемия, тази конвулсия, този неописуем гърч на левите езици, специално на лявата езиковост в рамките на БСП доведе до едно тотално заслепение по един пулверизиран с морализация политически език, с една лексика, с която Симеон Сакскобургготски се появи на историческата сцена на България. И бързо се видя, че една такава пулверизирана вербалност капитулира и девалвира. Обаче това сякаш не вразумява българското общество и част от българската левица или от елитите в българската левица дотолкова, доколкото сме свидетели на едно засилващо се пришествие, на една отнесеност на немалка част разколебани електорални сегменти, които търсят сега упование в едни кресливи популистки, демагогски вербални техники, присъщи и на „Атака“, и на Бойко Борисов, и на други.

В рамките на тези 15 години ние сме свидетели на един колапс на политическите езици, от една страна. Този колапс има много измерения и едно от тях е пак свързано с една глобална сегашна тенденция, която се отнася до силно редуциране на критичното, за сметка на раздуване, на хиперболизация на критикарското. Ние не виждаме нещо по-различно и от нашата обществено-политическа действителност. Няма съзидателна творческа критика, няма критика, която така перманентно и съживяващо да дава някакви нови контури или визии на това общество, на тази държавност като институционалност и като политическа прагматика, която би следвало да устройва бъдещето є, пребъдването на българското и на българската национална културна самобитност.

Тук другарят Тихомир Стойчев обърна внимание точно и на тази необходимост да се говори за драстично свиваната, репресирана, ритана в ъглите тематика. Но тя е още по-злополучно поставена дотолкова, доколкото в самото начало на прехода именно леви интелектуални кръгове и леви политически кръгове се дистанцираха от едно мащабно говорене по такива проблеми. Свидетели сме на едно разгулно мащабно пренаписване на историята, и то не еднократно, в която хората с ляв манталитет, с лява оценъчна и мисловна натюрелност изобщо не участваха. Или ако участваха, то техните гласове не се чуваха. Езикът винаги в историята е бил власт и е бил инструмент за транспортиране на някакъв социокултурен и национално-културен интензитет и опит и точно затова би следвало да се използва повече. Но в нашата ситуация, в тези преходни реалности при нас това не беше получено като един очеваден факт. Нещо точно обратното, имаше тотални последователни и разрастващи се злополучия в тази езиковост.

Паралелно с това, Краси Премянов обърна внимание и в доклада, и след това в един от отговорите си на кадровата политика. Вярно е, че – мисля, че беше в средата на 90-те години, той беше инициатор на една двудневна конференция точно по подготовка на пленума по кадровото обновление на партията и аз мисля, че това беше едно от най-добрите събития на висок диалог, на творчески и креативен потенциал на идеи. Ако сега прочетем този сборник, който беше продукт от тази конференция, ще видим колко неща са останали нереализирани и колко неща са абсолютно съзвучни с аритмиите на днешното ни политическо и историческо всекидневие. Значи ние не вадим поуки от това, което сме го имали като даденост или като някакво прозрение, като някаква пътека, по която може и трябва да се върви.

Обаче проблемът с тази кадрова сбърканост или пък непохватност за търсене на онези кадрови сегменти, които да могат да влязат в различни равнища на институционалните структури, има и друго измерение. Тук другарят Стойчев е прав донякъде, че имаме политици, но нямаме управленци. Аз ще го допълня – имаме и управленци, но за съжаление нямаме държавници. Поне в изпълнителната власт от началото на прехода ние нямаме държавници, които да демонстрират и на практика да доказват точно това – че могат да се загърбват, да се надмогнат теснопартийните интереси, че могат да се загърбят дори страсти и предразсъдъци и да се търси някакъв друг път към едно държавническо и всенародно добруване или поне към облекчаване на тези многострадални изпитания и премеждия, които обществото и народът претърпяха през годините на този преход.

Проблемът тук е свързан с друго нещо. Това е нещо парадоксално. Левицата в целия си исторически биографичен опит винаги се е свързвала и разчитала на интелектуални кръгове или на ярки интелектуалци като фигури на политическия живот. Обаче какво се получава на практика?

След началото на прехода, ние, по едни или други причини, които може или пък не си заслужава обстойно да тълкуваме, разкъсахме връзките между партията и интелектуалните среди, между интелектуалните елити на нацията. Ако смятаме, че и сега, в последно време, само официозното награждаване на едни или други заслужили интелектуалци в миналото е достатъчен акт, аз мисля, че това е по-скоро нещо куртоазно, но то не е работещо.

Това не е само наша горест и орисия. Това е драматизъм и трагизъм и на други страни, изобщо на цяла Европа. Има едно тотално редуциране и изблъскване на интелектуалните елити и оставането в една глуха ниша на себеговорене или на самодостатъчно говорене без резонанс към обществото. Това е още по-лошо за нас като общество, дотолкова, доколкото в прехода към една друга такава историческа ситуираност би било необходимо да се търсят гласовете точно на тези хора, които са прононсирани или пък са легитимно всъщност представители и сторонници или защитници на историческата памет или историческото въображение на една нация.

За съжаление обаче, в рамките на нашия преход ние не виждаме нещо такова. Ние виждаме точно обратното. Едно тотално разчитане на хора, които са професионални експерти, които работят ад хок, които работят на парче. И може би самата задъхана, конвулсивна политическа конюнктура съдейства за нещо подобно. Експертите работят за момента, те работят в рамките на един мандат, може и на половин мандат. Те нямат тази визуализация за исторически хоризонт и не искат да имат. Значи остава на интелектуалците, на хора, които са свързани особено пък с левите елити, които винаги са търсили някакво транслитициране далеч в историческите хоризонти, да прогласяват или да отстояват едни такива визии за лявото, за социалното, за солидарното, нещо, което ние говорим по един много аморфен език. Това е драматизмът и това е трагизмът.

Започнало се е от началото с едно тихомълком прокарвано в политическата езиковост състояние, че трябва да има постепенно одесняване, свиване на радикализацията на левия език, подменяне на цели такива категориално-понятийни редове, с някакви други евфемистични или пък други вербални конструкции. Започва с изтласкване на един езиков репертоар, който донякъде беше основателно и обективно необходимо да бъде изведен от употреба дотолкова, доколкото историческите реалности изискваха някакви нови словосъчетания и друг тип на политическо говорене.

Същевременно обаче, паралелно с това се получи една амортизация, една тотална аморфизация и ето, нашето общество от един такъв френетичен унес със самото начало на прехода, когато очакваше с широко отворени очи и с уши, готови да чуят и най-малките нюанси на политическото говорене на зараждащите се политически формации тогава, сега е достигнало до едно положение на парализа или поне на пълно отегчение, на досада и на презрение към всякакъв вид политическо говорене. Това е много страшно за всички политически елити, но то е най-страшно за левите политически елити, които винаги искат тяхното ехо да резонира дълбоко в душите и сърцата на колкото се може по-големи социални маси от хора.

Значи ние виждаме тук, че от една страна, обективните обстоятелства, а от друга страна, самият субективен фактор в левите формации доведе до това ограничаване. Дали пред нас не съществува само едно изменение, което не бих казал, че е най-печелившото – да търсим политическата вербалност в медийното пространство само на интервюиране на подбрани, селектирани по порода, по сорт и представителство фигури от един или друг ляв политически език. И без да се дава възможност на други хора от тези формации да говорят. Една такава капсулация ни лишава от нещо важно, което всъщност е солта на съвременната акустика. Това е проблемът за нюансирането в политическото говорене. Ние нямаме вече политическо нюансирано говорене. Почти всички леви и десни говорят по един и същи начин. Ако има нюансиране, то се стреми да бъде по-скоро спекулативно или пък да бъде прикривано, да бъде евфеминистично. Но това е много лошо за лявото политическо говорене. Това е много лошо за левите интелектуалци, които са замлъкнали, или които не искат да говорят, на които не им се позволява да говорят.

 Значи тук има пак една редукция на възможности… Това е още по-драматично и трагично в рамките на един преход към общество, което говорим, че информационното е най-важно, когато езиковостта е на първо място. Значи проблемът за пребъдването на едни или други езици не стои само по отношение на националните езици, той стои и по отношение на политическите езици, които са инструмент или гаранция за пребъдването или пък за взлома и гибелта и на национални, и на етнически, и на национално-културни езикови практики и традиции.

Виждаме, че в това отношение има много неща, които да се желаят.

Този проблем е свързан и с още нещо. Той е свързан с тази невъзможност да се говори по начин, който е атрактивен, по начин, който е дълбоко смислен, говори се с евфемизми, говори се аморфно, говори се без едни такива гирлянди от словосъчетания.

Ако видим историята на левицата, на всеки един етап, поне до 60-те–70-те години, ще видим, че на гребена на политическите движения и на историческите събития са хора, които са майстори на словото. И лидерите винаги са били майстори на словото. Но за съжаление, тоталната тенденция е нашите лидери в левицата и на Запад, и на Изток да стигат до параметрите на интервюиране, на някакви такива малки, компресирани изказвания, които търсят политическия ефект, които обаче са много завоалирани, които са по-скоро свързани с нещо друго, за което тук не стана проблем.

Значи това е един много важен въпрос. Тоталната класова деструкция, тези тенденции и процеси на класово преструктуриране на нова социална стратификация дадоха за първи път в историята на политиката една възможност на политическите езици, особено пък на левите политически езици и на политически елити да търсят определени оправдания, за да могат да разширяват социалната база. Определен хоризонт за инструментализиране на търсенето на такива електорални сегменти. Това води, от друга гледна точка, до един картбланш за манипулиране от страна на левите елити с електората. Едно постоянно или пък епизодично манипулиране на тези електорални сегменти вече е предвестник на други разочарования.

И последното, на което бих искал да се спра, е нещо, за което не стана дума директно, но за което всъщност всички вие говорихте. Това е проблемът, че от началото на прехода се постави един радикален проблем, едно търсене на един нов обществен договор. Така или иначе, през всичките тези 15-16 години обаче не се достигна до такъв нов обществен договор. Винаги се говореше от всяка нова политическа формация, която идваше на власт, че тя ще е защитник и ще е пионер в прокарването на новите територии на историческото определяне на нацията на такъв обществен договор, но за съжаление не се получи на практика.

Ние сме в предверието на един пореден колапс. Тогава, когато обществото, което ни кредитира левицата и тристранната коалиция с определени очаквания и с преценки за един такъв обществен договор, сега се тресе от едни мъртви, глухи, тихи вълнения, които обаче са предзнаменование точно за това, за един несъстоял се обществен договор. И като си помислим, че в началото на прехода в 90-те години точно лявата партия беше глашатай на тезите, на парадигмите за национално единение, за национално помирение, за национално съгласие и т.н. и за това, което Краси Премянов каза, за използването на целия човешки потенциал на нацията за добруването на държавата и на обществото, ние виждаме, че тук, пред нас, има много сериозни пукнатини, много големи разломи и цепнатини, от които изпълзяват повече тревоги и опасности, отколкото добри очаквания. 

 

 

Кюстендилска партийна организация

 

 

                                                  Хронологическа   справка

 

 

                                                                          Началото 1893 – 1917 г.

 

        Какво начало само !....... Събират се неколцина обущари, още толкова  шивачи, трима учители, един прошенописец, един налбантин, дядо Коце кафеджията и на 26 февруари 1893 г. къщата на Стоян Кокоров на улица „Узунов № 5  изграждат първата социалдемократическа дружинка  в Кюстендил - полагат основите на местната партийна организация.  Формира се малочисленият отряд на първите, които възприемат социалис­тическото учение и като негови пламенни привърженици поемат непознат дотогава път в политическия живот на града..Създаването на Кюстендилската социалисти­ческа дружинка е най-непосредственият отглас на пламенния зов от Бузлуджа в полите на Осогов­ския балкан. За вековния град, съхранил в паметта си легенди и предания за славни времена и събития от най- дълбока древност, започва нова летопис...

    Едни от първите социалисти в Кюстендил и основатели на местната социалистическа дружинка са Иван Банков, Кирил Шопов и Александър Ива­нов — обущари, Георги Киров, Димитър Енев и Иван Лилов — учители, Васил Славов и Стоичко Пършев — шивачи, Димитър Кукудов — прошенописец, Григор Серлиев — налбантин, дядо Коце Стефанов — кафеджия, Йордан Въжаров и Георги Секиларов - адвокати  и други. От това време е известна и първата жена-социалистка — учителката Екатерина Стоичкова.

    Току-що основали своята дружинка, кюстендилските социалдемократи се произнасят по най-актуалните международни въпроси на своето време. На 28 февруари кюстендилци пишат до вестник „Работник”: „Идеята за изпращане делегат на Българската социалдемократическа партия на международния конгрес в Цюрих", се посрещна от тукашните другари одобрително". И по-нататък добавят: „Изпращането на български делегат ще има голямо значение за партията. Това ще даде на тия, които се съмняват в съществуването й, да разберат че тя наис­тина съществува, а на мнозина, които са се двуомели, да се присъеди­нят към нея.”

    Цитираното по-горе предложение пред  централ­ното ръководство на партията, изпратено от  името на „тукашните другари", трябва да се счита за отношение на основаната вече  социалистическа дружинка в града.

     През юли 1893 г. кюстендилската социалдемократи­ческа група изпраща и своя първи делегат на пар­тиен конгрес — това е Третият извънреден национа­лен конгрес на партията в Търново. „Сбирането на толкова делегати от толкова далечни места като Кюстендил и Хасково внесе в конгреса голям ентусиазъм"—писа Ди­митър Благоев в „Принос към историята на социализма в България".

      Интересно е из­казването, което прави делегатът на Кюстендилска­та група Георги Киров на второто заседание на кон­греса във връзка с предстоящите общински избори: „Съзнателното участие на работниците в изборите, тяхното съзнателно гласуване за кандидатите на нашата партия е гаранция за успеха и усилването на социалдемократическата партия. Затова ние не трябва да правим споразумение с никаква буржоаз­на партия. Ние трябва да излезем като самостоя­телна класова партия, да представим на работни­ците нашата програма с най-близките си искания и да поставим класови работнически кандидатури. 100—200—300 работници, съзнателно гласували за тия кандидати, имат много по-голяма сила, откол­кото милионите насила дотътрени  до избирателни­те урни и омаяни гласове."

     Изказването на Г. Киров на Търновския кон­грес  показва, че още  в своето начало Кюстендилска­та социалдемократическа група стои на здрави кла­сови  позиции.

     Под влияние на социалистите в читалищната библиотека се получават почти всички партийни из­дания и вестниците „Работник", „Другар", „Социалист", „Работнически вестник", списание „Ново време", много книги и брошури с прогресивно и революционно съдържание. Така то се превръща в огнище и на социалистическа пропаганда.

       Гласът на първите отеква в работническите редици. Образуваното на 29 юни 1893 г. в Кюстендил работническо професионално дружество на общо събрание решава да приеме програмата на БСДП и да се присъедини към местната партийна група. В малочисления отряд на първите, които вече съзнават кой е виновен за бедственото положение, в което живее народът, и са поели трудния път за преобразуването на обществото, се стичат чирачета, калфи и много нови работници. Поп Христо Павлов е в тревога…..

     - Майстори, - провиква се той в църквата „Св. Богородица" -  пазете калфите и чираците си да не четат социалистически книги,защото те развратяват и всяват безбожие" и препоръчва да се четат „книги като „Житието на Св. Спиридон", от което ще извадят високо поучение".

      Напразни остават усилията на божия служител. Чирачетата, калфите и много ученици в града вече живеят под въздействието на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Вместо „Житието на Св. Спиридон" страница по страница те четат и препрочитат „Манифест на комунис­тическата партия" и последвалите нови социалистически издания в Кюстендил: „Наемен труд и капитал" от Карл Маркс, „Работническата  класа и социалдемократическата интелигенция" от Г. Плеханов, „Майка" от Максим Горки, „Поглед върху нашия обществен живот" от Димо Хаджидимов и други. Не по пътя, който им сочи поп Христо, а по новия път, по който ги повежда секретарят на партийната група Димитър Кукудов, поемат те.

      По същото време се очертава и класовият културен фронт, слага се началото и на социалис­тическото книгоиздаване в града. През 1886 г. излиза първото местно социалистическо издание „Същността на социализма" от А. Шефле, а  през 1895 г. и „Из преписката на Карла Маркса  в 1843 година". През 1896 г. група ученици-социалисти предс­тавят  в с. Граница театрално представление, в което осмиват селските бирници. Във връзка с това Учителският съвет на Педагогическото училище изключва ръководителя на театралната трупа Иван Димитров /по-голям брат на Станке Димитров/.

      Още с основаването си партийната група заста­ва начело на борбите на кюстендилския пролета­риат. Тя направлява изборната борба през 1893 г. и рьководи протестното движение на работниците пред Народното събрание срещу бедственото поло­жение в което живеят. Във връзка с това в. „Работ­ник" от 20.ХІ.1893 г. отбелязва: „Съобщават ни, че по инициатива на местната социалдемократическа  дружинка от Кюстендилски окръг работниците из­пратили колективно прошение до Народното събрание, подписано от 334 души. Те искат закон за покровителството на труда. Много още подписи ще­ли да съберат, ако не им било попречено от полицията......”

    "Браво другари работници! Нека видят господа представителите, а заедно с тях и цялата буржоазия, че у нас има вече съзнателни работници, които не искат да мълчат, да търпят и да се молят, когато ги експлоатират. Нека видят, че социалдемократи­ческата партия е партия на работния, на бедния и експлоатиран народ, който не  вижда никъде друга­де своето спасение освен в нашите редове".

     Под ръководството на новосъздадената партийна организация през 1894 г. в Кюстендил за първи път се организира чествуване на бойния празник на труда — Първи май. Още в първите години след своето създаване партийната орга­низация оглавява борбите на трудещите се за труд, хляб, свобода и правдини, ръководи изборните борби и протестното движение.

     Редом с работници, занаятчии и представителите на градската беднота застават прогресивните учители и народни интелигенти. Още в началото на социалистическото движение те се включват активно в борбата за по-добър живот. В тази среда израсна и се прояви като пламенен трибун, организатор и революционер видният деец на Бъл­гарската комунистическа партия, секретарят на ЦК на БКП, членът на Задграничното бюро на ЦК на БКП  Станке Ди­митров—Марек.

     Идеите на научния социализъм намират горе­щи  привърженици и сред учениците в Педагогическото училище. Те вземат дейно  участие в предизборната борба през 1894 година. По този повод Учителският съвет е принуден с решение да забрани на 11.ІХ.1894 година ученици „да присъствуват на изборното място и да се пречкат и месят в изборите". В също­то това време, когато официалните власти преслед­ват разпространението на социалистическото уче­ние в училището, учителите-социалисти устройват тайни сбирки в квартирите на някои по-будни уче­ници в града. Под тяхно влияние през февруари 1896 годи­на в Педагогическото училище избухва една от пър­вите ученически стачки в страната.

     Дейността  на  партийната група оказва въздей­ствие и върху развитието на професионалното дви­жение.

     През 1895 година се създава Кюстендилското околийско учителско дружество, в което активна дейност развиват младите учители-социалисти Ди­мо Хаджидимов, Никола Въжаров, Георги Стоя­нов, Георги Стоилов, Петър Свраков и др.

     Едно след друго се образуват: работническо обущарско дружество, шивашки синдикат, дружес­тво на бръснарските работници и др.  През 1901 г. е създадено първото печатарско дружество, в което членуват много социалдемократи като Георги Иванов, Георги Стоянов, Трифон Кръстев, Христо Димитров и други.

     На 11 юли 1899 година партийната група свик­ва събрание за основаване на общо работническо дружество. Въпреки полицейските репресии и арес­тите на Михайл Наков, Васил Панев, Руси Иванов, Стоичко Пършев и Петър Свраков събранието се провежда и новооснованото работническо дружество приема свой устав.

     По-късно, през  лятото на 1901 година, това дружество прераства в Работническо просветно дружество „Класово съзнание". То раз­вива много съдържателна и целенасочена просвет­на и културно-масова дейност. Превръща в истинско огнище на социалистическа пропаганда. Неговите членове и симпатизанти с интерес слушат лекциите и беседите на учителите – социалисти, както и от  учениците Станке Димитров, Тодор Цеков и други.

      За нуждите на културно-масовата дейност към дружеството се изграждат работнически оркестър, мъжки хор и театрална трупа, които изнасят програми по време на масовите туристически излети в Осоговската планина, след публичните сказки и беседи, подготвят литературно-музикалните вечеринки и т.н.

На празника на братята Ки­рил и Методий през 1903 г. мъжкия хор запява:

                 "Дружна песен нек да екне, песен, песен на труда…..”

Като меч, не като знаме, песента въодушевлява дръзновените млади хора

              "0, вдигнете си челата, роби, роби на труда. . . "

     От кюстендилският площад с призивния си глас като боен  лозунг „Дружна песен" литва над цялата страна и вече 110 години е най-популярният работнически марш у нас. Композирана от члена на Кюстендилската социалдемократическа група Георги Горанов по текста на „Песен на труда" от Георги Кирков, „Дружна песен" е забележителен връх в 120-годишната история на Кюстендилската пар­тийна организация.

     Активна дейност развива и театралната трупа. С вълнуващи спектакли тя овладява сцената. През 1910 г. нейният състав показва първата театрална постановка по романа „Майка" от Максим Горки. Драматизацията е дело на ръководителя на трупата Петър Свраков, а ролята на главния герой в пиесата Павел Власов изпълнява Станке Димитров.

     Кюстендил заема особено място в борбата на българите от Македония за освобождаването им от османско иго. В комплектуването и изпращането на четите в Македония активно участвуват и членове на местната партийна организация.

     Застанала на здрави партийни позиции, Кюстен­дилската партийна група влиза в непримирима борба с попадналите под влиянието на общоделството и опортюнизма свои членове. Тя окончателно скъсва с тях след Десетия конгрес на партията, състоял и Русе в края на юли 1903 година и застава под знаме­то на революционния марксизъм.  . Настъпва силен подем както в нейната организационна дейност, така и в работническото професионално движение.

      В годините преди войните и под влиянието на Първата руска революция класовата борба се засилва. В партийните редици навлизат нови борци. Повишава се актив­ността в секциите, работата  по подготовката, ръководството и довеждането до успех на стачните борби. На 24 април 1904 г. обявяват стачка 16 ра­ботници в шивачницата на Пене Арсов. Следващата година на 12 май обявяват стачка работниците от печатница „Изгрев", а два дни след тях и печата­рите от „Съединение". Стачкуват обущари, казанджии, бръснари, тютюноработници... Всички искат и повишаване на надниците, намаление на работния ден от 10 на 9 часа, работническо законодателство и т.н.

       Определен принос в работата за развитието и укрепването на революционното работническо движение и на партийната организация в Кюстендил има великият син на българската работническа класа Георги Димитров.  На първата  среща на 18 декември 1905 г. с  него се поставят основите на смесения работнически синдикат в града. Под негово влияние е гласувана една от първите резолюции в страната против изфабрикувания от буржоазията срещу рабо­тническите организации „Закон за еснафските сдружения".  Георги Димитров неколкократно посещава Кюстендил. Ня­кои от тези посещения са намерили отзвук в стра­ниците на партийния печат, за други разказват за­пазените архивни документи и спомените на старите партийни дейци. Всичко това ускорява революционното израстване и разгръщане дейността  на Кюстендилската партийна организация.

      Под влиянието на кюстендилската група е орга­низирана през октомври 1906 г. първата социалде­мократическа група в Босилеградско, а през 1910 г. и в с. Жилинци.

     В периода 1903-1919 г. БРСДП (т.с.) неотклонно следва линията на революционната класова борба, става авангард на зараждащия се в България пролетариат. Партията на българските тесняци заема вярна, класовоиздържана позиция при решаване на националния въпрос, по отношение на войните 1912-1913 г. и 1915 -1918 г. , както и при защитата  основите на революционния марксизъм. С решаващото влияние на Димитър Благоев в БРСДП (т.с.) се формира цяла плеада високообразовани и предани на делото личности – Георги Кирков, Гаврил Георгиев,  Христо Кабакчиев, Васил Коларов, Георги Димитров и много други.

       Истински подем в революционното работническо движение настъпва в навечерието на Първата световна война. Избухването на войната, въ­вличането на България в нея, настаняването на Главната квартира на действуващата армия в Кюс­тендил засилват антивоенното движение в града. Все по-голямо е въздействието на антивоенните лозунги на БРСДП (т.с.), по-многобройни стават нейните привърженици. По време на войната партията ръководи и бунтовете на жените с черни забрадки - за хляб, за връщане на мъжете им от фронта.

 

 

 

                                                                              Периодът   1917 – 1941 г.

 

 

      Кюстендилските трудещи се посрещат с въз­торг вестта за победата на Великата октомврий­ска социалистическа революция. Нейното дело въодушевява бойната лира на творците, като едни от първите у нас, които с възторг откликват на подвига на руските рабо­тници и селяни, са Крум Кюлявков и Емануил Попдимитров.

       В творческия кръг на дружество „Светлина" пред своите приятели Владимир Димитров-Майстора, Г. П. Стаматов, Веса Караманова-Паспалеева и други, Емануил Попдимитров поетично разкрива всемирноисторическото значение на Октомври:

 

Ти яростно светииш, пламтиш

с многоцветни огньове в степта

и в късния час

милиони ръце

се вдигат в нощта

към теб, огромно сърце,

проляло кръвта си за нас!

 

      Под знака на революционния подем, в острите схватки с класовия враг изявява своя почерк на творец и ученикът от Кюс­тендилската гимназия Стоян Венев. През 1924 г. той издава в Кюстендил първия си албум с рисунки и карикатури, посветени на работническата класа. В тях са поставени под прицел буржоазно- фашистката власт, жестокият полицейски терор, нравствената поквара на господствуващата класа и църковните служители. Със своето художествено творчество Стоян Венев /Пролетарче/ се утвърждава като непоколебим войн за партийната правда.

      Победата на Великата октомврийска социалистическа революция и революционната криза след войната оказва мощно революционно влияние върху работническото движение. Народиите маси се вдигат на борба против скъпотията, тежките данъци и ниските заплати.

      Партийната група прераства в организация. За по-малко от три месеца тя достига 56 члена, а „Работнически вестник" получават 150 абоната.

      Десетки ра­ботници, занаятчии и прогресивни интелигенти се нареждат под революционното знаме на партията. В селата Жилинци, Каменичка Скакавица, Гърбино, Ръждавица и Соволяно се основават социалдемок­ратически просветни групи с над 100 члена. Образуват се нови партийни групи в селата Гра­ница, Коняво, Перивол, Горановци, Таваличево, Трекляно, Полетинци, Мазарачево и др.

      На 15 и 16 февруари 1919 г. в Кюстендил се про­вежда околийска конференция на БРСДП (т.с.), в която взема участие Георги Димитров. На нея той произнася реч: „Днешният политически момент и нашите искания". Няколко месеца по-късно е организиран голям антивоенен митинг, на който се издига искането да бъдат съдени виновниците за националната катастрофа.

       В изпълнение на решенията на XXII конгрес на БРСДП (т.с.), станал първи конгрес на БКП (т.с.), Кюстендилската партийна организация укрепва своите връзки с трудещете се. Към нея се присъеди­нява левицата на социалдемократическата партия (ш.с.), изгражда се комсомолско дружество, женска комунистическа група и младежко комунистическо физкултурно дружество „Спартак".

       Показател за порасналото влияние на партий­ната организация са изборните борби. При небивал подем и влияние сред трудещите се преминава из­борната борба за 18-то Обикновено Народно събрание. На 17 август 1919 г. партийната организация спечелва голяма победа — 550 гласа срещу 320 за широките, 85 за земеделците, 237 за демократите, 312 за народняците, 122 за цанковистите, 157 за ра­дикалите, 51 за радославистите, 203 за стамболовистите, 83 за генадиевистите и 12 за тончевистите. Общо в окръга за кандидатите на БКП (т.с.) са подадени 5307 гласа. Окръжната партийна органи­зация изпраща двама „червени" представители в Народното събрание — Станке Димитров и Тодор Цеков.

      Разгърнала широка пропагандна дейност, град­ската партийна организация води активна борба срещу буржоазните партии и общоделците за спе­челването на изборите за общински съветници, на­срочени за 7 декември 1919 година. Така се стига до двете исторически победи.

      Въпреки обявеното военно положение и бесния политически терор, партията завоюва блестящ успех, като набира 855 гласа срещу 625 за буржоазната коали­ция, 334 за широките социалисти и 300 за стамболовистите. На власт идва Първата Кюстендилска комуна с кмет Никола Въжаров. Комуната провежда редица мероприятия в защита интересите на работниците и градската беднота.

      Полицейският терор и провокациите на буржо­азията доведоха до падането на Първата Кюстен­дилска комуна, но нейните революционни тради­ции възкръсват в новите избори.

      На 3 октомври 1920 г. кюстендилските трудещи се завоюват своята втора голяма изборна победа и на власт идва Втората Кюстендилска комуна, излъчила за кмет Никола Грънчаров.

      През 1921—1922 г. започва широка акция в по­мощ на гладуващото население от Поволжието. Организирани групи в града и селата обикалят до­мовете на трудещите се и с волски коли събират предаваните храни.

     На митинг през март 1922 г. над 2000 кюстен­дилци посрещат възторжено речта на Станке Ди­митров. Те единодушно се обявяват за разоръжава­не на Врангеловите войски и изгонването им от Бъл­гария.

     След ожесточените схватки около създаването и разтурянето на комуните борбата продължава на улицата. Организират се масови стачки и демон­страции.

      На 19 май 1922 г. на публично събрание в читали­щето Станке Димитров и Тодор Цеков разкриват опитите на реакцията да унищожи комунистичес­ката партия. Разобличен е заговорът на буржоаз­ния блок с белогвардейците за насилствено събаря­не на земеделското правителство от власт.

       Дело на надигащата се реакция е провокацията извършена в Кюстендил по време на окръжния пар­тиен събор на 15 октомври 1922 година. На него присъствуват представители на партийните организации от Дупница, Радомир, София и околните села. Ораторите Станке Димитров, Борис Хаджисотиров, кметът на Дупнишката комуна - Коста Петров смело разобличават буржоазията и нейните оръдия - военната лига, македонската организация и съюза на запасните офицери. Реакцията беснее.   Вечерта, малко пре­ди в читалището да започне богата концертна про­грама, отвън отекват гърмежи. В резултат на по­длото фашистко нападение загиват четирима събо­ряни — Борис Янев от Горно Уйно, Драгомир Ива­нов от Дупница (Станке Димитров), Иван Янков от Радомир и Михал Михалков от Дивля.

       Доктринерството и опортюнизмът пречат на партията да прояви активност, както при превзема­нето на Кюстендил от бандите на ВМРО на 4 декември 1922 г., така и по време на Деветоюнския пре­врат и Септемврийското въстание през 1923 годи­на. И в  Кюстендил се извършва подготовка за въстанието, но на 12 септември ръководителите на партийната организация са арестувани и въстанието не избухва.

     Непосредствено след въстанието е нанесен тежък удар на партийната организация, на левите земеделци и на младежката комунистическа организация. На практика организацията на комунистическата партия е принудена да действа в условията на нелегалност, като най- ефективни форми на работа се оказват малочислените ядки.

      Кюстендилската партийна организация  възприема оценките на ръководството на БКП след събитията от 1923 г.  и взема дейно участие в обявения от Витошката партийна конфе­ренция – май 1924 г. курс за подготовка на ново въстание. В гра­да и околията през 1924 г. се изгражда широка неле­гална мрежа от поделения на военната организа­ция и се набавя оръжие. Изграден е голям конспиративен канал за пренасяне на оръжие от Югославия за въоръжаване на бойните групи във вътрешността на страната. Голям дял в ръководенето на тази дейност има местата партийна организация и ЦК на партията в лицето на Зинови Григоров, помощта на българската емиграция в Югославия и Единният фронт в Кюстендил.

     В редиците на Кюстендилската партийна организация работят и израстват плеада безстрашни борци, много от които отдават всич­ките си сили, не пожалват живота си за победата на светлите идеали и загиват в неравната борба.  Забранена, преследвана, охулвана,  партията на българските комунисти остава вярна на работническата класа, на идеите и принципите на марксизма. В дните на кървавия фашистки терор през 1925 г. Кюстендилският край дава свидни жертви: съ­трудниците на ЦК на БКП Васил Георгиев—Васката, Зинови Григоров, секретаря на ОК на БКП Йордан Златарев и членовете на местното партийно ръ­ководство и активисти Павел Петров, Петър Ников, Стоян Чочов, Мара Григорова, Любен и Петър Зафирови, Димитър Грънчаров, единофронтовците Радивой Каранов, Манаси Тасев и много други.

      След Московското съвещание и Виенския пле­нум оцелелите партийни кадри извеждат организа­цията от тежкото положение, в което  е изпад­нала по време на Цанковия терор през 1923 година. В периода на настъпилата временна и частична стабилизация на капита­лизма и на временен отлив от революционното движение партията търси нови пътища за своето организиране.

      На 20 февруари 1927 г. е създадена Работни­ческа партии /РП/, като революционна маркснстко-ленинска партия, легална проява на БКП. Един месец по-късно на 28 март 1927 г. се полагат основите на Работническата партия в Кюстендил. След една година на 13 май 1928 г. се създава и първото дружество на РМС в града. Така под знамето на партията и РМС се нареждат десетки трудещи се, организират се демонстрации, акции, работни­чески стачки.

     Постепенно  се  възстановяват  разтурените ра­ботнически  и  масови  прогресивни организации. Най- напред  възстановяват своята секция тютюне­вите работници, следвани  от шивашките и обущар­ските. Във всички тютюневи предприятия в града се създават партийни групи. Те провеждат широка организаторска и просветна работа, направляват борбата на работниците за повишаване на надни­ците и намаляване на работния ден, за спазване на трудовото законодателство... Партийните групи са душата на стачните борби, първомайските акции и демонстрации. Със своята дейност секцията на тю­тюневите работници въздействува върху другите секции за по-масово и активно участие на трудещи­те се в борбата против фашизма и капитализма.

      В дните на Лайпцигския процес – 1933 г. Работническата партия  и РМС раз­пространяват в града и околията написани на ръка позиви в защита на Георги Димитров, Попов и Та­нев. Издигат се искания за подобряване на надни­ците и условията на труда, спиране на екзекуциите, пълна и безусловна амнистия, легализиране на БКП и БКМС, за работническо-селска  власт.  Същата година под ръководството на Работничес­ката партия, БЗНС и РМС в града се провежда голяма протестна антифашист­ка демонстрация във връзка с идването в Кюстендил на палача Александър Цанков.

     Провежда се активна дейност за разобличаване на клеветите срещу Съветската република. За праз­ника на Великата октомврийска социалистическа революция през 1931 г. кюстендилци избират своя делегация, в състава на която включват и секретаря на ЦК на партията Петко Напетов, който през това време е в Русия. Тя има за задача да разкаже исти­ната за СССР такава, каквато е.

      След военно-фашисткия преврат на 19 май 1934 г. комунистическата партия единствена от всички забранени партии продължава да съществува, макар и в дълбока нелегалност.

      След Седмия конгрес на Коминтерна партийна­та организация преодолява левото сектантството и се свърза с масовите организации, сред членовете на които упражнява силно политическо влияние. Стъп­ка по стъпка тя изгражда широк народен фронт, който  играе главна роля във всички политически съ­бития и изборни борби.

     През 1936 г. става голям провал. Чрез агент провокатор полицията успява да влезе в следите на партията. Образуват се три процеса по така наречените Кюстендилска, Кадинмостка и Жиленска конспирации. Пред следствените власти са призовани секретарят на Окръжния комитет на партията Атанас Стоименов Достин и видният партиен функционер Димитър Каляшки и много партийни дейци.

     През пролетта на 1940 г. Околийският комитет на БРП в Кюстендил активизира своята дейност. Участието на партията в изборите прави нейните лозунги популярни сред всички слоеве на населе­нието. Активизира се и ремсовата организация. Въз­становяват се старите и се създават нови ремсови групи в града и околията. На 21 август 1940 г. в местността „Хисарлъка" между селата Богослов и Колуша се провежда съвещание с ремсовия актив, на което са обсъдени най-актуалните проблеми.

      Основна политическа задача става борбата про­тив въвличането на страната във Втората световна война. Разгръща се активна дейност за сключване на пакт за приятелство и взаимна помощ между България и СССР, като под възванието се подписват огромен брой хора.  Влиянието на партията проличава по време на Соболевата акция, а  до царя, пра­вителството и Народното събрание са изпратени стотици писма и телеграми. Само в село Жилинци и неговия район в подкрепа мисията на Аркадий Соболев, са събрани над 900 подписа. 

 

 

                                                 Периодът  1941 -1944 г. 

 

 

       Безпрецедентният акт в международните отно­шения от 22 юни 1941 година — въоръженото на­хлуване на хитлеристка Германия в Съветския съ­юз, изправя на крака цялото прогресивно човечес­тво. Започва Великата Отечествена война на съ­ветските народи. Комунистите и прогресивните хора от Кюстендил и Кюстендилско посрещат с горе­що одобрение курса на въоръжена борба срещу хит­леристите и българските фашисти, обявен от По­литбюро на ЦК на БКП. Преминават в нелегалност партийните и ремсови дейци Димитър Каляшки, Драган Кортенски, Асен Китанов и други. Техният пример е последван от войниците Кирил Григоров, Кирил Велинов и Боян Милушев, които се присъе­диняват към югославските партизани. На знамето на антифашистката съпротива в страната записват имената си роденият в Кюстендил ген.Владимир За­имов, възпитаниците на Кюстендилската партийна организация Тодор Ангелов—Божаната, загинал за свободата на Белгия, и Георги Григоров—Фарадей, организатор на голяма саботажна акция на Вар­ненската гара, обесен в Софийския централен за­твор. Като студент в Чехословакия в Словашкото въстание загива единофронтовецът Емил Берсински.

     Въпреки тежките условия — активни фашистки организации, военни и полицейски части в града, Кюстендилската партийна организация пристъпва към конкретна работа.

     На заседание на Околийския комитет на парти­ята се поставят задачи за поддържане на връзка с преминалите в нелегалност антифашисти, за осигу­ряване на нелегални квартири и мобилизиране на актива за въоръжена борба. Разпространяват се позиви, с които се популяризира призивът на партията за курс на въоръжена борба. Сред учащи­те са образувани нови ремсови групи. Организаци­ята в мъжката гимназия от 30 нараства на 70—80 члена. Активна дейност се развива и в ремсовата гру­па на младежите-евреи.

     „Бюлетина", който ОК на РМС започва да из­дава в началото на 1941 г. за разкриване тежкото положение на младите работници, тяхното идейно- политическо възпитание и мобилизиране силите им за борба против настъпващия фашизъм, прераства във вестник „Младежка дума" — първия нелегален антифашистки вестник в страната, излязъл след на­падението на хитлеристка Германия над Съвет­ския съюз. Никола Мирчев се включва в редколегията на вестника, излязъл в Кюстендил през 1942 година. Той е автор на главата на вестника и на всички илюстрации към помес­тваните материали.

     Идеен ръководител и организатор на съпротивата в нашия край е пламенният трибун, дълбокоерудираният и безстрашен револю­ционер Димитър Каляшки. При трудните условия на нелегалната борба освен  практическото ръководство на антифашистката съпротива, той отделя особено внимание на действеното партийно слово и печат. Саморъчно написва брошурите "Против немските кречетала у нас", „Как да се спасим" и други. Свърза се с много партийни кад­ри и в условията на дълбока нелегалност мобилизи­ра техните сили.

      През 1942 г. и 1943 г. в Кюстендил са организирани процеси срещу ръководителите на партията и РМС. В ръцете на полицията попадат видни партийни и ремсови дейци, много от които загубват своя млад живот. Въпреки жестокия фашистки терор, революционната борба в града не прекъсва. Партията следва твърдо и неотклонно своя път и насочва дейността си към изпълнение решението на Политбюро. Създават се нови бойни групи и отечественофронтовски комитети.

      Под ръководството на Димитър Каляшки пар­тийната организация бързо излиза от тежкото поло­жение. Изгражда се нов Околийски комитет със сек­ретар Ангел Маноилов. На 26 февруари 1943 г. той провежда заседание в с. Жилинци. Димитър Каляшки обръща внимание на опасността от нови прова­ли.

     Два дни след заседанието той  е  разкрит в родната си къща в Жилинци и в престрелка с поли­цията при опит да пробие блокадата пада убит. Неговата гибел е тежка загуба за партията и анти­фашистката борба в околията и в страната.

     След убийството на Каляшки идва нов провал — разкрито е новото партийно ръководство. Неза­сегнат остава само Стоян Лудев, който като апос­тол се заема с укрепването на организацията. Сфор­мира се и нов Околийски комитет. Извършва се кон­кретна подготовка за изграждането на местен пар­тизански отряд. На 12 ноември 1943 г.  в къ­щата на Саве Костадинов в с. Полетинци  са положени основите на Кюстендилският отряд с командир Драган Кортенски, а след това Кирил Велинов. Същия ден отрядът напада общината в с. Долно Уйно и с това получава своето бойно кръщение.

     Съществуването и дейността на Кюстендил­ския партизански отряд са свързани с много про­блеми, които партийното ръководство решава в трудните зимни дни на 1943—1944 година. Извър­шва се усилена работа за укрепване на партийните организации, за осигуряването на ятаци и кварти­ри, за снабдяването с оръжие и т.н. Отрядът изда­ва и партизански вестник „Осоговско ехо".

     На 12 февруари 1944 г. в къщата на Васил Г. Клявков в с. Полетинци партизаните полагат клетва, приемат устав и избрат първия щаб на отряда. Постепен­но той се разрасна и в навечерието на Девети сеп­тември в неговите редици вече има около 180 бойци.  Акциите са съпроводени с широка политическа работа сред населението.

     В бойния път на Кюстендилския партизански отряд са записани славни акции и сражения с фа­шистката войска и полицията, които оказват огром­на роля върху обикновените трудови хора за моби­лизирането на техните сили и победата на Девети септември.

      По неповторим начин в огъня на борбата се изявява и Емил Шекерджийски. Талантлив публицист и активен сътрудник на пар­тийния печат през последните години от живота си, той взема дейно участие в антифашистката съпротива в Кюстендилския край. Със своите другари, обградени от полиция и жандармерия в местността „Черенец", те с необикновено мъжество се сражават с мнококротно превъзхождащия ги противник. Е. Шекерджийски хладнокръвно връща обратно на врага девет от хвърлените срещу него бомби и тежко ранен, облян в кръв, изважда бележника си и със собствената си кръв написва „Смърт на фашизма, свобода на народа!"

       В борбата против монархо-фашистката диктатура със смъртта на смелите загиват Димитър Каляшки, Стоян Лудев, Емил Шекерджийски. Стоян Стоименов, Крум Зарев, Георги Григо­ров - Фарадей, Асен Китанов, Любен Харалампиев, Кирил Григоров - Левски, Боян Ми­лушев,  Стефан Димитров,  Иван Кочов, Аспарух Плачков,  Харалампи Аничкин и много други възпитаници на партията и РМС, достойни синове и дъщери на народа, които завинаги ще останат в пантеона на безсмъртието……

       В Краището съвместно с Кюстендилския дей­ствува и Босилеградският партизански отряд „Г. С. Раковски". Със своите успешни акции той дава до­стоен принос за разклащане устоите на фашистка­та власт в района.  

        На 8 септември 1944 г. са освободени политзатворниците от Кюстендилския затвор, а на 10 септември  партизаните с развято червено знаме влизат в града. На площада се провежда внушителен народен митинг, който прераства в спонтанна манифестация на партизани, политзатворници, бойни групи, трудещи се от града и околните села. Така десетилетните борби, които се водят под ръководството на партията, се увенчават с успех.

       С цената на скъпи жертви, след тежка и неравна борба, благода­рение на решаващата помощ на славната Съветска армия-освободителка Деветосептемврийската социалистическа революция в нашата страна побеждава. Слънцето на свободата изгрява и над родния Кюстен­дилски край, който в годините на народната власт се превръща в пре­успяващ кът на обновената ни Родина. Онова, за което мечтаеха, бориха се и загинаха много от дейците на Кюстендилската партийна организация, се превръща в жива реалност.

 

 

     <

 

 

                                                  Периодът  1944 – 1958 г.

 

 

     Деветосептемврийското въоръжено въстание ознаменува с победа десетилетните борби на трудещите  се в България  против капитализма и фашизма и постави началото  на нова ера в нейната история. То е продължение на делото на Великия октомври, съставна част от всемирно-историческия стремеж  на човечеството за преход от капитализъм към социализма.

      След победата Българската работническа партия (комунисти) става решаваща политическа сила в страната  и върху нея ляга историческата отговорност за по-нататъшното й развитие по пътя на социализма.

      На Девети септември в гостилницата на стария комунист Иван Наков в Кюстендил се събират известни дейци на партията от града и околията, които избират нов Околийски комитет със секретар Павел Грозданов. Под ръководството на новоизбрания Околийски  комитет се организира завземането на  околийското управление. Създава се Народна милиция, която има за задача да осуетява опитите  на реакцията за връщане на старото положение.

     Първа грижа на Околийския комитет на БРП (к)  е да укрепи  старите и да образува нови партийни  организации в града и околията като главна политическа сила  в отечественофронтовските комитети.

     Масовизирането  на партията и преустройството на нейната дейност на легални основи се извър­шва при небивал революционен ентусиазъм и въодушевление. На първо място в нейните редове са приети млади ремсисти, активни участници в съпротивителното движение, както и работници, се­ляни и интелигенти. В края на 1944 г. Кюстендилската партийна организация наброява 3225, а РМС 4633 члена.

      Песните още не са секнали, цветята още не са увехнали, когато изтегля­щите се от Гърция и Югославия хитлеристки вой­ски се насочват към Кюстендил и над него надвис­ва смъртна опасност от нова окупация. Първия отпор на неприятеля дава партизанската бригада „Георги Димитров", в която се е влял и част от Кюстендилския отряд. Под партийния призив, из­дигнат от Георги Димитров, „Всичко за фронта, всичко за победата!" Околийският комитет на БРП (к) мобилизира силите на трудещите се от Кюстен­дилско, които дават съществен принос за разгро­ма на врага. Във войната особено се отличава  4-ти гвардейски полк, съставен от партизани и добро­волци от околията, и 13-ти пехотен Рилски полк, който  участвува в двете фази на войната, спечелил името на полк-герой.

     Околийският комитет на партията – Кюстендил решава всички важни задачи, поставени от Централния комитет и правителството на Отечествения фронт. Народният съд дава заслужено наказание на фашистките убий­ци  и  предатели. Ликвидирана е контрареволюционната банда, върлуваща в Осоговския балкан.

     В из­борите за Велико Народно събрание на 27 октом­ври 1946 г. партията получава 53,3 на сто от гласове­те на избирателите в околията. Значително са над­хвърлени контролните цифри по Заема на свобода­та. По повечето показатели е преизпълнен две­годишният народостопански план.

     Димитровската конституция, приета от Велико­то Народно събание на 4 декември 1947 г., закрепва по законодателен път завоеванията на социалисти­ческата революция и осигурява по-нататъшното раз­витие на България по пътя на социализма. На осно­вание на Конституцията на 23 декември е извър­шена национализация на частните индустриални предприятия и мините. Това е най-важното рево­люционно преобразование  след побе­дата на Деветосептемврийското въстание, защото ли­шава от икономическа мощ съборената от власт ка­питалистическа класа. Национализацията изиграва решаващо значение за окончателното укрепване на народнодемократичната власт като форма на дик­татурата на пролетариата, за разгръщане строи­телството на социализма.

      Петият конгрес на Бъл­гарската комунистическа партия очертава програм­ните задачи за успешното осъществяване на прехо­да от капитализма към социализма.

След национализацията сред работническата класа в града се разгръща масово социалистическо съревнование за изпълнение и преизпълнение на първия петгодишен план. Особено се отличава тютюноработничката Ирина Боянова, която става и пър­вият герой на социалистическия труд от окръга.

      През 1948—1949 г. се създават първите коопе­ративни земеделски стопанства в Кюстендилска околия в селата Лозно, Таваличево, Катрище, Гор­на Гращица, Багренци, Пиперков чифлик, които по­казват преимуществото на кооперативния строй.  Пълното коопериране в околията се извършва в пе­риода 1955-1957 година.

      Априлският пленум от 1956 го­дина открива нов период в живота и дейността на БКП, в по-нататъшното изграждане на социа­листическото общество в България.

      Седмият конгрес на Българската комунистичес­ка партия през 1958 г. отчита, че в  страната завършва преходният период от капитализма към со­циализма, че в нея вече напълно господствуват со­циалистическите производствени отношения. Кон­гресът определя като главна задача през следва­щия период  „по-нататъшното изграждане на соци­алистическото общество чрез още по-голямо разви­тие на материално-производствената база на соци­ализма и издигане на социалистическото съзнание на трудещите се, което ще създаде условия за все по-пълно задоволяване на техните материални и културни потребности".

 

 

                                                  Периодът 1958 – 1989 г. 

 

     

     С победата на социалистическите производ­ствени отношения завършва преходният период в развитието на България от капитализма към соци­ализма. Пред партията застава главната задача да продължи по-нататъшното разширяване и усъвършенстване на материално-техническата база на социализма. Това изисква преди всичко да се из­гради съвременна структура на промишлеността, да се премине от екстензивно към интензивно разви­тие на икономиката, все по-пълно да се внедряват постиженията на научно-техническата революция, да се повишава обществената производителност на труда , материалното благосъстояние и културния уровен на трудещите се.

     Ускореното икономическо развитие на страна­та налага да се преустрои партийното, държавно­то и стопанското ръководство. Премахнати са ня­кои междинни звена на управление и са създадени нови административно-икономически единици - окръзите.

      По новото административно деление Кюстен­дил става център на окръг, в  който влизат Кюс­тендилска и Ст. Димитровска околия. С това той излиза на широкия друм на социалистическото стро­ителство, започва ускореното му икономическо раз­витие.

      На мястото на малките занаятчийски работилници, дребното стопанство, схлупените квартали и села са построени нови заводи от местно и ре­публиканско значение, които разширяват номенкла­турата на произвежданата продукция. Израстват широка мрежа от предприятия за битови услуги и съвременни търговски обекти. Пътната мрежа и транспорта се разширяват и модернизират. Огромна работа е извършена в областта на електроснабдяването, водоснабдяването и канализацията. Ускорява се решаването на жилищния въпрос.

        След като вече са изградени основните производ­ствени фондове, партийното ръководство насочва вниманието на комунистите и трудовите колективи към модернизация и реконструкция на про­мишлените предприятия. Задачите в тази насока са разработени на пленум на ГК на БКП в началото на 1977 г., който  приема и конкретна програма за модернизация и реконструкция на промишлеността до 1980 година. Полагат се много усилия за пре­одоляване на противоречията между нарастващите възможности на икономиката, от една страна, и съ­стоянието на субективния фактор, от друга. Бюрото на ГК на БКП и ИК на ГНС често обсъждат рабо­тата на партийните и стопанските ръководства за изпълнението на плановете. Въведена е практиката най-отговорни партийни и стопански ръководите­ли и редови комунисти да се отчитат пред партий­ни събрания за своя личен принос в модернизация­та и реконструкцията на предприятията, в иконо­мията на материали, суровини и електроенергия, подобряване качеството на продукцията, намалява­не на материалните разходи и други, а така също и за участието им в идейно-възпитателната работа сред трудовите колективи. Всичко това се отразява благоприятно върху развитието на промишлените предприятия на територията на селищната систе­ма, които произвеждат качествена промишлена про­дукция, намираща добър прием в страната и в чужбина.

      След пълната колективизация на селското сто­панство животът налага да се уедрят изградените трудово-кооперативни земеделски стопанства. Де­сетият партиен конгрес утвърждава аграрно-промиш­лените комплекси като най-подходяща и перспек­тивна форма за концентрация на селското стопан­ство на този етап. На територията на Кюстен­дилската селищна система са изградени два АПК, специализирани в овощарството, тютюнопроиз­водството и животновъдството. Черешовият пояс от 18 хил. дка, най-големият в страната, и ябълко­вият комплекс „Струма" способстват за открояване славата на ра­йона като „Овощна градина на България". Механи­зацията на селското стопанство съдействува за пре­връщане труда на селскостопанските труженици в разновидност на промишления. Разширената мате­риално-техническа база, внедряването на нови тех­нологии и нови високодобивни сортове и химиза­цията значително повишават добивите от основните селскостопански култури.

      През този период строителството в Кюстендил се характеризира с прогресивно нарастващите лимити за капитални вложения, което го превръща в основен и решаващ фактор за ускореното социално-икономическо раз­витие на града. Оценявайки неговото значение,  Окръжният и Общинският комитет на партията про­веждат последователна и целенасочена дейност  за по- нататъшна индустриализацията на строителството, за внедря­ването на нови индустриални методи и прогресив­ни технологии, за подобряване на производствена­та база на строителните организации. 

        Специално внимание партийните органи отделят за развитието на културата, обра­зованието и здравеопазването.

     Успешно се осъществява преходът към единното средно политехническо училище. Подобряват се качеството и културата на медицинското обслуж­ване. На физическата култура и спорта се гледа ка­то на важна дейност за хармонично развитие и въз­питание на личността.

      Работата на култур­ните институти се приближава все повече към по­требностите на хората, обогатяват се същес­твуващите традиции, повишава се качеството на културните изяви.  В годините на народната власт е изградена  съвременна ба­за - Драматичният театър „Крум Кюлявков", художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора", Окръжният пионерски дом, профсъюзният дом на културата „Димитър Благоев" и други. Променените условия в обществото разчистват пътя за големи творчески дела, а нашите културните дейци насочват   сво­ите сили в служба за нуждите на социалистическото строителство.   В новия климат израстват и се утвърждават едни от най-големите кюстендилски имена като Ефрем Каранфилов, Крум Григоров, Георги Струмски, много художници, му­зикални дейци, артисти. Така те чертаят светлата диря от културни ценности в 120-годишната червена летопис на Кюстендилската партийна организация.

       Извършеното в годините на социализма е убедително доказателство за икономическия и социален скок на страната и Кюстендилска община.  Всестранните успехи на град Кюстендил, общината и окръ­га се дължат на самоотвержената и упорита работа на трудещите се и на умелата организираща и на­правляваща роля  на партийните ръководства,органи и организации по места.  

         В умовете и съзнанието ще остане непреходното. Под  ръководството на партията България бе преобразена, извърши се индустриална революция. Изградени са мащабни инфраструктурни обекти и промишлени мощности, които поддържат конструкцията на страната и днес.  Модернизира се  селското стопанство, решително беше подобрен жизненият стандарт на населението: българските граждани получиха непознати дотогава социални права -  безплатно образование и здравеопазване, право на отдих и достойни пенсии; бяха постигнати високи стандарти на развитие на културата и науката. Независимо от трудностите,пропуските и допусканите грешки през този период, обикновеният гражданин, живее спокойно. България е уважаван партньор по света. И най-предубедените оценки от втората половина на миналия век не са в състояние да заобиколят обективната истина за съграденото през онези години на съзидание и интелектуално съзряване. 45-те години социализъм са най-високия връх в 1300-годишната история на Отечеството ни.  

 

 

                                                 Поуките

 

  

    Длъжни сме да извлечем и поуки от по-новата история на партията ни през втората половина на изминалия век. Времето, в което у нас се утвърди неефективна, бюрократизирана командно-административна система, довела до задълбочаващата се структурна криза и до изчерпването на възможностите за обновление и развитие. Към тези параметри в социалистическите страни се добавят сливането на управляващите комунистически партии с държавата, водещо до тежки деформации и в самите партии, както и кризата на политическите и държавните елити. Преди всичко социализмът не успя да създаде своя, адекватна на историческите си цели икономическа система и поради това не можа да спечели икономическото съревнование с капитализма. Основните дефекти в тази решаваща област бяха липсата на пълноценен пазар и преждевременното унищожаване на частната собственост.  Към това трябва да се добави, че социалистическите страни не успяха да се адаптират към настъпилата през 70-те години нова технологична революция. Политическата система на социализма не успя да осигури по-висш тип демокрация. Насилието и принудата взеха неоправдано големи размери, демократичните свободи и права бяха накърнени. Не бе постигната хармония в гарантирането на социалните и личните права на човека.

       Започването на съветската перестройка и на китайската модернизация бе правилен избор. Това не бе грешка, а историческа необходимост.  Реформирането и модернизацията на социализма в Съветския съюз и в Източна Европа бяха необходими и, макар и закъснели, бяха реализуеми – и не се състояха не защото бяха принципно невъзможни, а защото се провали перестройката. Рухването на социализма в исторически план е резултат от неговото нереформиране, а в конкретен – от провала на перестройката.

      По своя замисъл и по своята същност Десети ноември бе необходима, но закъсняла във времето инициатива на БКП да започне реформиране на реалния социализъм у нас. Неуспехът на реформаторската мисия на Десети ноември се дължи и на определени вътрешни причини, но преди всичко на рухването на социалистическата общност и разпадането на СССР  като ядро на системата.

     Урокът на това историческо събитие е: съществуването, жизнеността и бъдещето на социализма са в пряка и най-дълбока зависимост от неговото обновление и модернизиране.

     Съвкупният резултат на прехода е реставрацията на капитализма в България капитализма  в неговите най-уродливи форми; всеобщ упадък - социален, икономически и духовен. Това е трагичен исторически факт. Трагичен за БСП, трагичен за българския народ. Сегашните български поколения живеят в условията на жестоко капиталистическо общество, което отгоре на всичко се намира в тежка финансова и икономическа криза.

     Преходът в България доведе до дълбоко социално разслоение, което поражда новите социални конфликти - бедността и безработицата, престъпността, неграмотността и болестите се превръщат в остри проблеми с дълготрайни последствия. Социалната ситуация вещае мрачни бъдещи времена за страната. Ако не се приеме националната стратегия за догонващо развитие и за ликвидиране на бедността и мизерията, социалните сътресения са неизбежни.  

     БСП трябва да говори високо и ясно за извършената през прехода реставрация, за капиталистическата същност на сегашното общество като източник на масовата бедност, на безработицата, на кризата в здравната система и в образованието, в пенсионната система, да разяснява структурния характер на икономическата криза.

    Реставрацията е продукт на десния неолиберален модел на прехода и натрапеният от десницата /СДС/ от самото начало на промените шоково-монетарен модел на реформите.  Огромната отговорност на БСП е, че не успяхме да отстоим и  реализираме социалния модел на прехода, независимо че два пъти спечелихме абсолютно парламентарно мнозинство. На БСП не достигнаха политическа воля и последователност да реализира социалната алтернатива, достатъчно твърдо да отстои конституционните норми, независимо от политическата цена. Основната причина за тази пасивност и отсъствие на решителност стана липсата на вътрешно единство в самата партия, фактическият разнобой по възловите въпроси на налагащите се промени. 

 

 

                                                 Настоящето

 

 

     През изминалите две десетилетия на коренни промени Българската социалистическа партия бе и остава първостепенен фактор, основен участник в политическия и обществения живот на страната. Истината е, че през целия този период партията се стремеше да остава вярна на постановките и предначертанията, завещани ни от първостроителите от Бузлуджа. 

     През този нов период от съвременната й история партията нееднократно бе изправяна пред изключителни изпитания, пред възможно най-сложни решения, изискващи съчетаването на принципна последователност с търсенето на работещи компромиси, необходими за благото на страната като цяло. Тя издържа и върховното изпитание - да отстъпи властта, за да запази гражданския мир, да не допусне сблъсък, зареден с най-непредвидими последици. Едновременно с това тя не престана да работи за разкриване на по-добра алтернатива за развитието на страната като истински демократична, правова и социална държава.

Затова в програмата на партията е ясно заявено:
”БСП е партия на демократичния социализъм. Демократичният социализъм за нас си остава виждането за едно свободно, справедливо и солидарно общество, чието осъществяване е наша постоянна задача. БСП провежда последователна политика за социална демокрация за развитието на активна социална държава по европейските модели, съобразно българските условия като път към осъществяване на основополагащите ценности на демократичния социализъм.”

      Но остава въпросът - ние като партия постигаме ли онова единство на програма, политика и конкретни действия, което да убеждава и да печели решителната подкрепа и на членове и симпатизанти, и на множеството граждани без предварителни партийни пристрастия, но жадуващи за друго качество на политиката и управлението? 

      Днес реалността в България е далече от идеалите на възрожденците и на Димитър Благоев. Но ние сме длъжни пред неговата памет и дело да даваме отговори и алтернативи за днешния ден и перспектива за утрешния ден на нашата страна.

      След близо три години управление на ГЕРБ резултатите са налице – масова мизерия, смазана икономика, приватизирана държава. Днес в България имаме олигархична държава, в която властта е концентрирана в ръцете на малцина. Имаме икономика, която е монополистична и в редица закони  личат икономическите интереси на силните на деня.

      Днес българските социалисти имат отговорност пред цялата държава и пред всички хора – да направят промяна, да възродят страната след пагубното управление на ГЕРБ  и да не допуснат повторното връщане на десните сили във властта. БСП има ясна политика, която защитава демокрацията и правата на хората, която е подчертано лява и цели възстановяване на справедливостта и излизане от коловозите на прехода, политика, която има визия за възраждане на икономиката и има ясна социална ангажираност към хората в страната.

 

 

                                                На борба за ново бъдеще ! 

 

 

     Днес светът преживява един от повратните моменти на историческа промяна, разтърсен от безпрецедентна за следвоенния период финансово-икономическа криза. Тази криза обозначи краха на довчера сякаш неоспоримите т.нар. неолиберални постулати и парадигми на глобализацията, дерегулацията и приватизацията.

      В нашата страна тази криза е дълбока и всеобхватна - материална и духовна, на която краят така и не се вижда; дори нещо по-лошо, обществото е поразено от загубата на вяра в ценностите и институциите на демокрацията като народовластие, в собствените си сили да надмогне сегашното затъване в безпътицата. Остротата на житейската неволя  стават онази тъй благодатна почва за кресливите призиви на крайната десница, уж най-милееща за народното добруване, които и в минали периоди са печелили поддръжници и власт - до неизбежния трагичен край на подобни експерименти, но само след като лековерно самоизмамилите се са платили възможно най-горчивата цена на провала.

     Ето защо БСП ясно заяви наложителната за целта промяна - смяната на провалилия се неолиберален модел със социалната алтернатива с водещ приоритет хуманното начало, човека и неговото развитие и реализация като висша ценност и смисъл на политиката. Трите "стълба" на съвременната ни "минимум програма" като път към такава промяна са - свободни граждани,  справедлива държава  солидарно общество. 

    Уверени сме, че тези начала черпят изворите си от изстраданите във времето демократични въжделения и традиции на българския народ, убедени сме, че те отговарят на жизнените интереси на днешните и утрешните граждани на страната.

     Затова днес, отбелязвайки своята 120-годишна история и със съзнанието за отговорността си за достойното бъдеще на Отечеството ни, ние, българските социалисти, заявяваме волята си да работим за Новото време, в което националният идеал за чиста и свята република, всесветският копнеж за общество на свободата, равенството и социалната справедливост ще бъдат жива действителност за всеки гражданин и гражданка на България!

 

     Днес социализмът се намира в период на обновление. В движението на историята се извършва поврат – навлиза се отвъд съветския модел на социализма и отвъд модела на западния неолиберализъм. Историческите цели и идеали на социализма не са антагонисти на новата информационна епоха. Именно тя създава условията за тяхното историческо реализиране.

     Предстои дълбока модернизация на социализма като теория и обществена система. Във всички области: политическа система, икономика, социална система, структура на обществото, движещи сили, ценности. Необходими са нови идеи и решения, които ще съответстват на реалностите и предизвикателствата на новата епоха. Ние присъстваме не на края на историята, нито на края на социализма, а на раждането на постиндустриалната и посткапиталистическата алтернатива на световното развитие.

   Социализмът се обновява, модернизира се, за да предложи по-добри решения на проблемите, породени от новите реалности и предизвикателства.  Социализмът има бъдеще. Но предстои много работа на историята и на социалистическото движение за фундаменталното обновление на сегашния социализъм и за появата на моделите на социализма на новата информационна епоха.  Модерният социализъм ще дойде на сцената на световния преход, за да създаде благоприятна обществена уредба за позитивното решаване на най-важните проблеми на съвременния свят и на съвременното човечество.

      Един такъв юбилей без съмнение е повод самочувствие, гордост и равносметка, както и възможност да изразим своята дълбока признателност към героите на всичките тези 120 години, към първостроителите и дейците на социалистическо движение в Кюстендилския край.

      Сигурни сме, ще дойде денят, когато хората ще изживеят радостта от един Нов ден. Но поучени от миналото, те вече ще знаят как да построят социализма в необходимото пълно съответствие с неговата собствена, човешка природа.

Защото социализмът не е друго освен човечност.

 

Честит юбилей !

 

Една друга България е възможна, един нов свят предстои !

 

 

25 август 2013 година

 

 

                                                  

Снимкови материали за Кюстендилската партийна организация може да се видят тук - 

http://probuzhdane.blogspot.com/2013/09/120.html