Станке Димитров - Марек (1889 - 1944)

 

Станке Димитров е един от най-изтъкнатите ръководни дейци на Българската комунистическа партия. Той посвещава на родината си без остатък всички свои сили и блестящи способности на обществен и политически деец.

Станке Димитров (Стефан Димитров Тодоров- Марек)  е роден на 18 февруари 1889 г. (5 февруари по стар стил) в гр. Дупница, в семейство на беден занаятчия - обущар. Баща му умира през 1904 г. и майка му е принудена да се грижи сама за децата си.

 

 

През 1902 г. Станке постъпва в педагогическо училище в Кюстендил. Там той се изявява като един от най-добрите ученици и е под силното влияние на брат си Иван. Брат му по онова време е бил един от най-изявените обществени дейци в Кюстендил, много добър оратор, участник в младежкото движение и близък съратник на Гоце Делчев, редактор на прогресивния вестник „Изгрев".

Като ученик в Кюстендилското педагогическо училище Станке Димитров участва в просветното дружество „Класово съзнание". От тогава е член на БРСДП (т.с.) и свързва съдбата си с партията на българските революционни марксисти. Жаждата за знания и стремежът към социална справедливост го тласкат към социалистическата литература. 

В това дружество се развива много съдържателна и целенасочена просветна и културно-масова дейност. Превръща се в истинско огнище на социалистическа пропаганда. Неговите членове и симпатизанти с интерес слушат беседите на учителите – социалисти, както и от  учениците Станке Димитров, Тодор Цеков и други.

 

 

През 1906 г., три часа преди да завърши учебната година, за своите революционни прояви е изключен от училище. Тогава се появява сред партийните агитатори, които Централният комитет на партията изпраща в подкрепа на героичната 35-дневна стачка на пернишките миньори. „Нашата сила е в нашата сплотеност!" — заявява на стачкуващите рудничари  17-годишният Станке. В Перник той се среща за първи път с Георги Димитров, с когото до края на живота си го свързва искрена и най-чиста революционна дружба.

През 1908 г. Станке Димитров завършва педагогическо училище в Шумен.

 

 

През 1909 г. - 1912 г. е учител в с.Тополница, Дупнишко. Освен учебната работа, той активно разпространява социалистическите идеи сред населението. В 1910 г. там основава селска партийна организация. По същото време става един от ръководителите на  социалдемократическа организация в Дупнишкия край, организатор на стачките на работниците от района, ръководител на местната учителска социалдемократическа организация и секретар на Дупнишката партийна организация. Властите го уволняват от работа.

 

 

Не забравя и старите си другари от Кюстендил, с  които поддържа редовни връзки. На 2 октомври 1910 г. театралната трупа към дружество „Класово съзнание” показва за първи път  театрална постановка по романа „Майка" на Максим Горки. Драматизацията е дело на ръководителя на трупата Петър Свраков, а ролята на главния герой в пиесата Павел Власов изпълнява Станке Димитров.

През 1912 г. под ръководството на БРСДП в Дупница е проведена протестна акция срещу мизерното заплащане на тютюнопроизводителите. Начело е  Станке Димитров - Марек, тогава секретар на местната социалдемократическа организация.

 

 

По-късно през 1912 г. заминава да следва право в Женева, откъдето изпраща свои статии до в-к „Работнически вестник” , но е принуден да се върне заради Балканската война. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Участието в социалистическото движение в Женева и в София му помага да се оформи като високообразован марксист и партиен деец от голяма величина.

 

 

БРСДП /т.с./ заема вярна, класовоиздържана позиция по отношение на войните 1912-1913 г. и 1915 -1918 г. , както и при защитата  основите на революционния марксизъм. През периода 1913-1914 г. дейността на дупнишките социалисти отново е във възход. Истински подем в революционното работническо движение настъпва в навечерието на Първата световна война. Партията рязко се противопоставя срещу участието на България във войната. Но през лятото на 1915 г. правителството на Радославов обвързва страната със силите на Централния съюз. Макар и освободен от военна служба, в тия дни на върховно изпитание на нацията Станке Димитров е мобилизиран в 7 рилска дивизия. Като партиен агитатор той пише и разнася антивоенни позиви.

 

 

След победата на Великата октомврийска социалистическа революция Станке Димитров се заема да разяснява на войниците историческото значение на това събитие и първите декрети на съветската власт. За активна антивоенна дейност е арестуван и даден под съд.  Пратен е в изправителна рота в 26 радомирски полк.

Когато през септември 1918 г. българските войници по примера на руските си братя обръщат щиковете против управляващата буржоазна върхушка, Станке Димитров развива активна политическа агитация, установява връзката на ЦК на партията с революционния Войнишки комитет, осигурява снабдяването на въстаниците с продоволствие, участва при обявяването на Радомирската република.

След войната, в края на 1918 г. местният партиен комитет в Кюстендил организира протестно събрание на работници и бедни граждани, на което оратори са Станке Димитров и Тодор Цеков. Гласувана е резолюция до Народното събрание против скъпотията, отнемането на конституционни свободи, за увеличаване на хлебната дажба, за редовно раздаване продукти от първа необходимост, за конфискация на незаконни печалби натрупани през войната, за наказване виновниците за националната катастрофа.

От началото на 1919 г. Станке Димитров работи като адвокат в Дупница.

Кризата след войната оказва мощно революционно влияние върху работническото движение. Народните маси се вдигат на борба против скъпотията, тежките данъци и ниските заплати. На 19 май 1919 г. тютюноработниците от Дупница масово се включват в обявената национална браншова стачка. Тя се ръководи от водачите на дупнишкия пролетариат Георги Муструков, Станке Димитров и Коста Петров и след десетдневна борба завършва успешно.

 

 

След войната Станке Димитров става един от ръководителите на работническото движение в Кюстендилски окръг.  От 1919 г. до 1921 г. е член, а от 1922 г. е секретар  на Окръжния комитет на БКП /т.с./ , чието седалище от лятото на 1921 г. е преместено в Дупница. Той често пътува из района за решаване различни партийни задачи, за подпомагане  на местните организации и групи.

Трудещите се от окръга оценяват неговата кипяща дейност и го избират на парламентарните избори през м.август 1919 г. за депутат в ХVІІІ-то На­родното събрание. Там той изявява своите качества на изключителен оратор. Когато за първи път се появява на трибуната, при това младеж на 30 г., го посрещат с насмешка и изрази „Кое е това момче". Започват да го апострофират, за да го объркат. Вместо объркване, той завършва блестящо речта си като отговаря точно на всички реплики. И когато по-късно в партийния клуб в София се прави оценка на парламентарната група, Димитър Благоев, възхищавайки се от младия депутат, възкликва: „Изненадан съм просто. И се радвам да имаме такава сила! Прекрасен оратор! А пък един гласец — сребрист и звънък, реже като картечница..."

 

На 20 юли 1919 г. при откриването на новия партиен клуб в Кюстендил, произнася пламенна реч на тема „Из кой път?" Важна е речта му и в навечерието на общинските избори в Кюстендил през октомври 1920 г.

На 7 декември 1919 г. Дупнишката партийна организация печели местните избори. Червените съветници имат мнозинство в Общинския съвет. За кмет на общината е предложен юристът Георги Муструков. На 10 януари 1920 г., когато Муструков е трябвало да встъпи в длъжност, той пада покосен от наемни убийци. По предложение на Станке Димитров червените съветници вкупом подават оставка в знак на протест срещу подлото убийство. Насрочени са нови избори през октомври с.г. Резултатите в полза на БКП са още по-убедителни. За кмет е избран д-р Коста Петров. В острите революционни схватки, в борбата за осъществяването на общинската политика на Дупнишката комуна Станке Димитров е рамо до рамо с нейния кмет.

От 1920 г. той става член на Висшия партиен съвет.

 

 

На митинг на 26 март 1922 г. над 2000 кюстендилци посрещат възторжено речта на Станке Димитров. Те единодушно се обявяват за разоръжаване на Врангеловите войски и изгонването им от България. На 19 май 1922 г. на публично събрание в читалището в Кюстендил Станке Димитров и Тодор Цеков разкриват опитите на реакцията да унищожи комунистическата партия. Разобличен е заговорът на буржоазния блок с белогвардейците за насилствено събаряне на земеделското правителство от власт.

Под  ръководството на Станке Димитров се провежда окръжният партиен събор в Кюстендил на 15 октомври 1922 година. На него присъстват представители на партийните организации от Дупница, Радомир, София и околните села. Ораторите Станке Димитров, Борис Хаджисотиров, кметът на Дупнишката комуна - Коста Петров смело разобличават буржоазията и нейните оръдия - военната лига, македонската организация и съюза на запасните офицери. Реакцията беснее. Устроената вечеринка в чест на участниците завършва с бой от страна на полицаите, както и убийство на 3-ма души.

 

 

Отзвукът от политиката и дейността на Дупнишката комуната  проличава на следващите местни избори в началото на февруари 1923 г. За кандидатите на БКП са подадени 1450 гласа. Партията печели мнозинство в общинската управа, а дупнишката буржоазия е изплашена. На 21 февруари 1923 г. край с. Джерман фашистки елементи и банди на ВМРО организират подло убийство на Коста Петров – кмет на първата Дупнишка комуна. На погребението присъстват над 8 000 души, а прощални речи произнасят Станке Димитров и Борис Хаджисотиров. Червените  съветници са арестувани, малтретирани и принудени да напуснат общината.

Станке Димитров участва в подготовката на Септемврийското въстание, но в навечерието му е арестуван. След  Деветоюнския преврат и разгрома на Септемврийското въстание 1923 г. мнозина от кадрите на партията са задържани, избити или "безследно изчезнали", а останалите преминават в нелегалност. След излизане от затвора Станке Димитров е избран за секретар на Централния комитет на БКП. На плещите му ляга изключителна отговорност в един много труден момент от историята на партията, която преминава към нелегална дейност. Избирането като секретар на ЦК му позволява да прояви изключителните си заложби на революционер, на нелегален организатор, на умението да подбира подходящи кадри за реализиране на конкретни задачи. Участва активно в създаването на легалната Партия на труда с нейния орган „Знаме на труда", която просъществува само 3 месеца поради приемането на Закона за защита на държавата.

 

 

Станке Димитров е в основата на организирането и провеждането на Витошката нелегална конференция през май 1924 г., която прави анализ на обстановката в страната и избира нов ЦК. Той изнася основния доклад на тема "Политическата обстановка в страната и предстоящите задачи пред партията". Избран е за организационен секретар, определен е за член на Централната военната комисия на партията и е в центъра на усилията за изграждане на единен фронт с оглед на организиране на ново въстание. Скоро обаче се разбира, че за това вече няма необходимите условия.

През януари 1925 г. той минава през Виена на път за Москва за участие в Петия разширен пленум на ИК на Коминтерна. Възложено му е да изнесе доклад за положението в страната.

След атентата в църквата „Св. Неделя" през април 1925 г. са предприети кървави репресии срещу комунистите и левите сили в страната. Станке Димитров е осъден два пъти на смърт и е принуден да емигрира в Съветския съюз. Тук той получава партийното име Марек (марксист, революционер, комунист). В Съветския съюз Станке Димитров разгръща огромна организаторска, преподавателска, научна и пропагандистка дейност. Далеч от родината с внимание следи дейността на партията и разработва различни въпроси от нейната стратегия и тактика. В неговото теоретическо наследство се открояват трудовете „Двете първи политически партии - консерватори и либерали", „Очерк по политическа и икономическа география на България", „Ленинското учение за партията".

 

 

През октомври 1925 г. е приет за член на ВКП (б), а през 1926 г. е делегат на Шестия конгрес на Коминтерна. В Москва е преподавател в българския сектор на Комунистическия университет за националните малцинства от Запада (КУНМАЗ) и в Международната ленинска школа. Участва най-активно в живота на нашата емигрантска организация. В годините  1928 - 1930 г. той завежда българския сектор при Комунистическия университет за националните малцинства. И тук проявява своите качества на организатор, ръководител, възпитател и допринася много за подготовката на нови партийни кадри. Той се изявява като политически деец, лектор, публицист, преподавател и научен работник. Само за няколко години става автор на няколко научни изследвания и е избран за доцент по история на ВКП (б.) в Комунистическия университет. От 1932 работи в Балканския секретариат на ИККИ.

 

 

През 1935 г., след 10 годишна емиграция, е изпратен в България за превръщане в дело решенията на VII Конгрес на Коминтерна. Престоява нелегално в страната 2 години. Обстановката в партията е тежка. Левосектантите са нанесли много големи вреди. Голямата част от партийните организации са разстроени, кадрите обезверени.

Станке Димитров проявява своите големи интелектуални и организаторски заложби. Той публикува няколко статии във в-к „Работнически вестник", където разглежда необходимостта от единния фронт, от единството между „младите" и „старите" кадри.

Заедно с Георги Дамянов и Трайчо Костов е  в основата на приемането на решенията на VI пленум на ЦК на БКП от 1936 г.. Пленумът сменя сектантското ръководство и тогава Станке Димитров е избран за член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП (1935-1937)  С дейността си оказва ценна помощ за отърсване на партията от левосектантството и за утвърждаване на новия, димитровски курс. В продължение на две и половина години като секретар на Централния комитет на партията той работи всеотдайно за сплотяване на нейните здрави сили около новата линия на Централния комитет. След пленума в дълбока нелегалност провежда срещи с дейци на партията от центъра и по места, с ръководствата на РМС и профсъюзите. Помага за укрепването на работническата партия. 

Изпълнявайки блестящо възложеното му поръчение той отново е повикан в Москва, където от 1938 г. до февруари 1941 г. е референт при Изпълнителния комитет на Коминтерна и член на Задграничното бюро на ЦК на БКП.

 

 

По време на Втората световна война, отчитайки неговите качества на полемист и трибун е привлечен като сътрудник в работата на радиостанция „Христо Ботев".

От октомври 1941 г. е политически ръководител на предаванията на радиостанция „Народен глас" на български и немски език, която излъчва на вълните на радио София и радио Скопие. Надарен с огромна култура, с остър полемичен език, Станке Димитров прекъсва официалните говорители, опровергава тяхната информация, заклеймява продажните политически дейци. От перото му излизат десетки статии, беседи, политически бележки, памфлети. Той разобличава предателството на монархофашистката клика спрямо интересите на българския народ, разкрива нейната противонародна, хищническа и продажна същност, лъжливата фашистка пропаганда, вдъхва вяра в близката победа и мобилизира истинските и патриотични хора в нашата страна за решителна борба срещу фашистките поробители. Радиостанцията поднася актуална информация за развоя на военните действия и платформата на ОФ.

В навечерието на 9.ІХ. 1944 г. по решение на Задграничното бюро на БКП се отправя за родината, за да възглави непосредственото партийно ръководство в решителния етап на борбата за събаряне на монархо-фашистката диктатура и установяване на народно-демократична власт. Формирана е група от 6 души под негово ръководство, която се подготвя всестранно за работата при очакващите се условия в България.

На 26 август групата излита и каца в Брянск. След кратък престой самолетът отново излита, но на височина 50 м. става експлозия. Ст. Димитров и останалите от групата загиват. Остава жив само Гаврил Атанасов.

Така трагично завършва животът на един изключителен революционер, дълбоко предан на социалистическия идеал. Примерът на Станке Димитров - Марек е заразителен за всички леви сили и антифашисти в борбата им за социализъм в съвременните условия, за повече справедливост и човечност в отношенията между хората, за привеждане на антифашистката дейност в съответствие с изменилата се международна и вътрешна обстановка.

 

 

Признателното потомство след  1944 г. преименува през 1950 г. гр. Дупница, на името на Марек, а след това на Станке Димитров, което носеше с гордост в продължение на 40 години. В центъра на града бе издигнат паметник. Две предприятия и редица улици в Кюстендилски окръг носеха неговото име. След  10 ноември градът бе преименуван отново на Дупница, а паметникът - свален от центъра и изнесен на друго място.

 

 

В Брянск също е издигнат паметник, намира се между Бежицкий и Советский район, на кръстовището на улиците „Бежицкая”, „Ульянова” и „Флотская”, по линията на автобус  23к, и носи името «Памятник Болгарским патриотам» .

 

 

Станке Димитров - Марек е удостоен посмъртно от Президиума на Върховния съвет на Съветския съюз  с орден  „Ленин”  през  1945 г.

 

 

Текст: Любен Трайков

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За повече социална ориентация в икономическата политика - проф. Иван Ангелов

 

 

Изказване на среща-дискусия "Александър Лилов и развитието на левите идеи в ХХІ век" проведена на 21 октомври 2013 г. в НДК, за отбелязване 80 години от рождението на Александър Лилов

 

Ние се познавахме със Сашо от 30 години. Неговата съпруга, която е тук, може да си спомни нашето общо приятелство с Ангел Йорданов, който ни напусна много, много рано. Познавахме се със Сашо повече от две десетилетия и в Стратегическия център. През всичките тези години имаме общи или много близки възгледи по развитието на България. Ще ви дам само един показателен пример.

Преди около година, почти по едно и също време, без да сме разговаряли по тази тема с него, той публикува статия в списание "Понеделник", а аз в „Дума”, че това, което се нарича у нас преход, не е никакъв преход, а реставрация на дивия балкански капитализъм. Изпитвам удоволствие, че и по такъв кардинален въпрос сме разсъждавали еднакво.

Сега ще премина на икономическа тематика.

Всички чухме от Янаки Стоилов за завещанието на Сашо към ръководството на БСП на срещата им един ден преди да издъхне: ВСЛУШВАЙТЕ СЕ В ГЛАСА НА ХОРАТА! За съжаление, ръководството на БСП не прави това. В следващите минути на моето изказване ще ви го докажа.

Премиерът Орещарски лансира през септември важни структурни реформи, които могат да дадат резултати най.рано след 3-4-5 години. У нас около 1,5 милиона души сега живеят в оскотяваща бедност.Тези мизерстващи хора обаче не могат да чакат резултатите от структурните реформи и възобновяването на растежа от 4-5%. Те се надяват на някакво, макар и скромно подобрение до края на тази и в началото на идущата година. И са прави.

Тук бяха изказани съмнения дали са възможни практически мерки за по-лява икономическа политика. Някои хора смятат, че това не е възможно. Много е трудно, но е възможно, ако има политическа воля и поне малко стратегическо въображение в ръководството на БСП и в правителството. Бедните хора у нас знаят, че чудеса не са възможни, но ще бъдат доволни ако почувстват поне малко подобрение в качеството на своя живот сега и тук, а не след 5-10 или повече години, когато много от тях няма да са живи. Така постъпват в тежки времена и правителствата на всички цивилизовани държави, които споделят принципите на солидарността. Така трябва да постъпи и БСП като мандатоносител на сегашното българско правителство.

Хората настояват за повече социално ориентирана икономическа политика. Контурите на такава политика се съдържат в поредица от мои статии, публикувани във вестник „Дума” през последните години и особено през последните 6 -7 месеца с многобройни конкретни предложения. В основата на тази преориентация е радикалната данъчна реформа за отказ от „плоските” данъци и преход към умерено прогресивно данъчно облагане. Главното в тази реформа е облекчаване на данъчното бреме на бедните и средните слоеве и пренасянето му върху заможните и богатите, защото те по-лесно могат да го понесат в това трудно време. Така постъпват всички цивилизовани държави в Европа и извън нея. Предприетите до сега и планираните за 2014 г. социални мерки са полезни, но са далеч под необходимия критичен минимум и значението им не бива да се преувеличава. Те са много на брой, но бледи като обем на предоставените облекчения и обхванатите хора, поради липса на данъчна реформа.

Ползвам се от присъствието тук на другаря Малинов, за да му благодаря, че „Дума” публикува моите, често пъти може би неприятни за ръководството на БСП статии, но убеден съм - полезни за трудовите хора и за нашата партия..

Данъчната реформа трябва да бъде в основата на социалната преориентация на икономическата политика, защото данъците са най-ефикасният инструмент на преразпределителната политика. Такава реформа се предвиждаше в решенията на последния конгрес на БСП и в предизборната платформа, но беше бързо забравена. Реформата можеше да започне от началото на 2014 г., но съзнателно не беше предприета никаква подготовка. Дори и сега тя може да започне от 1 януари 2014 г. с възстановяване на необлагаемия минимум в данъка върху доходите на физическите лица и да се извърши за 2-3 години. Изчисленията ми показват, че в едно 3-членно семейство ако работи един човек, при 800 лева средна брутна заплата, при 340 лв. ноблагаем минимум и 10% данъчна ставка, от възстановяването на необлагаемия минимум в семейството ще остават 408 лева годишно. Ако работят двама - 816 лева. Това не променя съществено живота на хората, но все пак е нещо, което те ще почувстват като добро начало и ще подкрепят бъдещите действия на БСП. Повтарям отново, България се нуждае от радикална данъчна реформа, защото сегашната данъчна система е антисоциална и антиевропейска.

Във фразеологията за лява политика партийното ни ръководство е доста активно, особено през последната година. Но за съжаление в реалната политика не е така. В някои от направените тук изказвания беше посочено, че БСП се е освободила от неолиберализма. За съжаление, това не е вярно!

Какво друго, освен крайно десен неолиберализъм беше въвеждането на плоските данъци от Тройната коалиция при водещата роля на БСП и нежеланието да се отменят или поне да започне отмяната им с актуализацията на бюджета преди няколко месеца от правителство с мандата на БСП. Такава консервативна данъчна система без необлагаем минимум не смеят да прилагат дори най-десните партии в Европа и в другите цивилизовани страни. Ръководството на БСП като че ли не чувства растящия тътен на недоволство от дълбините на нашето общество поради масовата бедност и острата социална поляризация.

Какво друго, освен краен неолиберализъм е запазването на 2%-ния максимален ограничител за бюджетен дефицит, наложен преди 2 години от Симеон Дянков, при положение, че ЕС допуска и толерира дефицит до 3% от БВП, който масово се нарушава от другите страни членки. Нещо повече, в нашия проектобюджет за 2014 г. е предвиден още по-нисък дефицит – 1,8%, което е икономическо самоубийство за бедна страна, като нашата в условия на криза. Ако правителството се придържаше плътно към дефицит от 3%, щеше да разполага с допълнителен ресурс от около един милиард лева, с които можеше да реши някои най-остри социални проблеми и да отдели повече средства за наука и образование.

Казват, че това щяло да увеличи държавния дълг. Но увеличението на дълга не създава никакви проблеми за финансовата стабилност на страната, като се има предвид, че със своите 17-18% от БВП държавен дълг България е рекордьор в ЕС, където тази година се очакват средно 87% държавен дълг. Питам: кого искаме да впечатлим с тази ултра дясна политика, измъчвайки допълнително изстрадалия наш народ? И това се прави от правителство с мандата на социалистическа партия!

Какво друго, освен краен неолиберализъм е намерението минималната пенсия да се увеличи с 5 лева в началото на годината, а всички пенсии да се повишат с 3% в средата на годината, при положение че се очаква инфлация от 1,8%? Това означава реално повишение с около 1%. Българските пенсионери, ще посрещнат този жест като социална подигравка. Това е недопустима постъпка за правителство с мандата на БСП спрямо пенсионерите – тези мъченици на реставрацията на дивия балкански капитализъм в България!

Ръководството на БСП е активно в лявата фразеология, но в реалната политика мигачът продължава да мига на дясно. То не провежда балансирана политика спрямо труда и капитала, което е фундаментална политическа грешка. Особено сега, когато всички десни партии са предприели яростна конфронтационна политика срещу БСП и нейното правителство, без да подбират средствата и в нарушение на законите. Вместо да печели приятели всред трудовите хора и най-бедните социални групи в тази изключително напрегната ситуация, БСП ги отблъсква с икономическата и социалната си политика. Аз не разбирам това поведение на ръководството на БСП.

Наскоро премиерът Орешарски заяви, че може да си позволи непопулярни икономически и социални мерки, защото няма да се кандидатира на следващи избори. Това е недалновидно изказване. Защото той може да напусне политиката и да се върне към преподавателската професия, но БСП – мандатоносителят на неговото правителство ще остане на политическата сцена и ще носи цялата отговорност за управлението на настоящото правителство.

Моля ви, предайте на Сергей Станишев следното от мое име: Действайте бързо за повече социална ориентация в икономическата политика, докато не е станало късно. Със сегашната икономическа и социална политика нищо добро не чака България, но и БСП. При такава политика БСП ще отблъсне от себе си трудовите хора, интелигенцията, дребния и средния бизнес и ще претърпи тежко поражение на следващите избори. Хората могат да простят капиталните грешки на ръководството на БСП по време на Тройната коалиция, но нова капитална грешка сега като мандатоносител едва ли ще простят!

________________

 

Забележка: „Не, няма политическо завещание в смисъла на някакъв документ, който Александър Лилов е оставил приживе и който той да е искал да се публикува след смъртта му.“ Това коментира зам.-председателят на БСП Янаки Стоилов по повод излезлите в информации в медиите в последно време.

 

Повече за дискусията тук: - http://probuzhdane.blogspot.com/2013/10/blog-post_22.html 

 

ВЪЗМОЖЕН Е ! - Димитър Генчев

 

 

Александър Лилов беше наясно с максимата на Омуртаг: може и добре да живееш. А може да доживееш и до сто години, ако е рекъл Господ, но потомците ще съдят за тебе не по онова, което си изял и изпил, а по онова, което си сътворил и оставил след себе си. Е, той остави много – книгите си, статиите си, списанието „Понеделник”. И голямата творба на живота си, своя magnum opus – теоретичната трилогия „Информационната епоха”. Остави толкова много, че е трудно да се събере, систематизира – камо ли да се прочете и да се осмисли. И Стратега вярваше, че светът може да се моделира като воля и представа. Че в ХХІ век след Христа освен от сляпата борба на противоположностите се ражда един нов свят, предопределен от Разума. От Разума на Информационното общество. Затова прикани „вси светии” на една и съща маса на явната им вечеря в „Диалогът на цивилизациите” – от Хегел до Маркс, от Кант до Шопенхауер, в компанията на най-видните им прозелити – от Ленин до Даниел Бел. Да си поговорят за живота. За живота – вчера, днес и утре. Та заедно да напипат отговора: утре ще има ли живот?

И на още толкова много въпроси на стратегията „Лилов”:

Предизвестен ли беше краят на социалистическата система? Можеше ли социалистическият модел да бъде реформиран чрез въвеждането на демократичен механизъм за непрекъснато обновяване на социалистическите партии, или в модела е заложен генетически код за неговото самоунищожение? И къде е заложен този код? Дали у теоретическите основоположници на марксизма, или в интерпретацията на руската и съветската политическа традиция, според която демократичният социализъм беше заменен от демократичния централизъм, осигуряващ господството на една личност над цялата партия?

И още нещо много важно, пронизващо и текста, и контекста на теоретичната и политическа дискусия в „Диалогът на цивилизациите”. Реалният социализъм умря – ни каза Стратега, – отидоха в небитието всичките му исторически недостатъци, вродени недъзи, детски болести и възрастови пороци. Социализмът обаче е жив. Мисията на демократичния социализъм продължава в името на благоденствието на всички, на равенството, братството и свободата в Двадесет и първия век.

Или с още малко оптимизъм в едно изречение, както оповестяваше камбаната на Александър Лилов благата вест: социализмът умря – да живее социализмът!

Още веднъж ще повторя: най-главните теоретични открития на списанието не бяха в отговорите, а във въпросите, които задаваше главният му редактор цели шестнадесет години. Трябваше да се разбере, да се наложи ясно и категорично пред българското общество фактът за коренните, сериозните трансформации във всички области на съвременния свят – общество, политика, икономика, комуникации, култура, ценности. За Великата глобална революция като системно единство от няколко революции – научна, технологична, комуникационна, образователна, екологична, демографска, мениджърска. Революция, която измени не само производителните сили на обществото, неговата социална морфология, но промени и мисленето на хората, идеите и обществените теории.

Не искам да прекалявам с обобщенията, но поне тук, в тази творческа и политическа среда, която представлява духовното пространство на Александър Лилов, независимо от разнопосочността на статиите, бурните дискусии, личните пристрастия, той успя да се добере до един важен консенсус – раздялата с остарялото мислене, с принципите и моделите на ХІХ и ХХ век. До разбирането, че най-важният въпрос днес е: „Що е социализъм в информационната епоха и има ли той почва у нас?”.

Пак на страниците на „Понеделник” се появи един стратегически отговор: „Бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето”. Това ни каза създателят и главен редактор на списанието Александър Лилов. Статия след статия, брой след брой новата концепция за българския социализъм на ХХІ век се наливаше с плът и кръв. Какво тържество на разума, на вярата и оптимизма във времена на разруха сред отломките от Берлинската стена! Този свят е различен от вчерашния, както утрешният ще е различен от днешния.

В това вярваше и за това говореше Александър Лилов: един нов социалистически свят е възможен.

ВЪЗМОЖЕН Е!

 

 

Двете Българии и техните държави - Валентин Георгиев

 

24 г. след промените и 7 г. след влизането ни в ЕС електричните глобуси (по Смирненски) "всуе тъй празнично блестят"

 

Отново наближава Коледа - време за равносметки, за мечти, нови илюзии и самозаблуди. Това е и моментът, когато двете Българии у нас лъсват най-ярко и разкриват огромната пропаст помежду си. Едната, която в лицемерен предпразничен пристъп залива другата с промоции от евтина благотворителност, и втората - тази на обикновените, излъгани "ненаши хора", която се опитва поне за малко да забрави или избяга от суровото си всекидневие.
Няколко статистики от последните дни и седмици би трябвало да стреснат всеки нормален човек. Онези, които са лишени от капчица социална чувствителност, разбира се, биха ги разчели така, както "дяволът чете Евангелието", но с това биха "утешили" само собствената си гузна съвест. Виж, за заетите с държавни дела тези цифри би трябвало да са червен семафор, който в скоро време може да ги помете, и то задълго. Без значение от партийния цвят и високопарните обещания, защото втората България просто вече няма какво да губи.

Над 1,5 млн. българи - на ръба

Над 1,5 млн. българи живеят под линията на бедността, която за 2011 г. е била 279,67 лв. средномесечно на лице от домакинство, сочат данните от оповестено наскоро проучване от Националния статистически институт (НСИ). Изследването "Статистика на доходите и условията на живот (EU-SILC)" е проведено през 2012 г.

Пак според него, 74% от семействата у нас не могат да си позволят почивка извън дома, а 68,6% не могат да покрият разходи за неотложни ремонти на жилището или колата, подмяна на пералня или хладилник, внезапно заболяване и др. В същото време близо 52% от домакинствата твърдят, че не могат да си позволят на трапезата месо, пиле или риба 2-3 пъти седмично. 44,1% живеят в тежки материални лишения...
А какво да кажем за онези няколко процента заможни българи, които се броят на пръстите на едната ръка? За тях почивката и зиме, и лете, е не само задължителна, но и свързана с екзотични дестинации. Трапезата им не е просто традиционната за празника или "каквото дал Господ", а достойна за онези пирове по време на чума, които отвращават с показния си снобизъм. Мазните приказки за успеха, дошъл "поради професионални качества", никак не звучат убедително. В България примери много за това как някой или от нищото, или от държавната ясла на другия ден се събужда заможен. Единствено в собствените си очи такъв индивид се вижда успял поради качествата си. А нравоученията за слабите икономически познания на "простолюдието" звучат като заявка за правото да ги лъже, защото той бил еманацията на успеха и професионализма.
Нищо подобно - не се изискват академични знания да усвоиш няколко изключително прости номерца - например да лобираш чрез "определени знаци" пред когото трябва за закон, който да те приравни с държавата и общините. На тази база можеш да безчинстваш, като изградиш мрежа от фирми, обвързаности и зависимости, чрез които всички блага в държавата стават твои по множество различни канали. И никой не може да те обвини в конфликт на интереси, тъй като същият този законодател не ти е вменил никакви задължения в замяна на горните привилегии.
Ами т.нар. политическа класа? Ако ти плащат разходите за жилище, транспорт и още сума ти екстри, сигурно и депутат би живял със 102 лева на месец. Особено пък ако го сложат и в 5-6 борда, от които да взема безотчетни по около 3-4 хиляди лева месечно! Тогава от време на време защо да не отиде командировка и до Антарктида!
Това е съвременна България - 24 години след великата демократична промяна и 7 години след влизането й в ЕС. Едно общество на щастливи кокошки, самодоволни кокошкари и отчаяна маса.

Преходът не прости и на образованието

Логичното се случи - само богатите днес могат да си позволят по-добро образование, което прави разликата между класите огромна, показа последното международно оценяване PISA. Само децата на заможните ще се образоват и вървят нагоре, следователно ще имат и шанса за по-добра и по-платена работа. Малко факти: резултатите на децата, чийто баща е безработен, са с около 27 точки средно по-ниски от тези на тийнейджърите с работещи бащи. При майките разликата е още по-фрапантна - хлапето, чиято майка няма работа, изкарва средно 41 точки по-малко. Цели 200 точки пък делят резултатите на децата, в чийто дом книгите са под 10, с тези, чиито библиотеки имат над 200 тома. Особено притеснителен е фактът, че последните са едва 10% от всички ученици, участвали в проучването. 27% от децата са отговорили, че семействата им притежават между 0 и 10 книги. Разликата в техните точки и тези на отличниците показва пропаст от около 5 класа в нивото на знания - тъй като се приема, че наученото в един клас се равнява на около 40 точки, изкарани на теста.

Това впрочем е дългосрочна присъда за всяко умно дете, чиито учители също неизбежно се съобразяват с общото ниво. Тъжната истина е, че в голямата си част бедните родители са по-непретенциозни към образованието, а в много градове и села на България няма други семейства, освен бедни.
Е, забелязвате ли сега как се получава един затворен кръг? Историята го е доказала - прост народ лесно се управлява. По-тревожното обаче е друго - дори да приемем за даденост социалното разслоение, една отговорна и здрава държава би трябвало да създава и провежда програми, с които цели поне да го ограничи и минимизира, доколкото е възможно. Нещо подобно да се случва у нас? Явно двете Българии се харесват на тези, от които зависи тяхното сближаване. Явно някои умишлено искат това разслоение да продължава и да се задълбочава. А то

вече безвъзвратно съсипа провинцията

Пак според данни от статистиката, ако сте имали нещастието да се родите в малък град или село след промените, това ви носи между 20 и 30% шанс да си намерите работа и много малка вероятност да имате добра кариера и високи доходи. Но да не забравяме, че има населени места, където безработицата е 100%, а обезлюдяването на цели райони - трагично, като след война.

Пак в забутаната нейде провинция вероятността да получите висше образование е под 15%. Ако, не дай си Боже, се разболеете, имате само теоретичен шанс за достъп до съвременно здравеопазване. Столицата продължава да изсмуква квалифицираните кадри, докато средното ниво на обучението и на здравните услуги в провинцията пада драстично. И още: там рискът от кражби е по-голям от средния за страната. А ако случайно се интересувате от театър, изкуство, музика, шансовете ви за реализация клонят към нулата. Да не говорим за доходите и разликата в заплащането. Защото ако сте роден в малък град, то вероятно ще получавате в пъти по-малко, отколкото се полага в големите градове (селата на практика са извън класацията).
Ето защо за голяма част от хората в изостаналите райони изборът днес е оцеляване и живот в гетото с всички "прелести" на чалга културата, преселване към столицата или бягство в чужбина. Парадоксите обаче не спират дотук, защото изтръгването от установената среда носи след себе си тежки последици. На първо място, те засягат демографията. Лишени от подкрепата на близки и от достъп до детски градини, принудителните мигранти не могат да си позволят отглеждането на дете. Това се отнася впрочем и за мнозинството столичани, за които достъпът до детски градини също е критичен фактор. А в провинцията в същото време е пълно с пустеещи детски заведения - безмълвни свидетели за това, че някога и там е кипял живот.
Ако беше жив Смирненски, сигурно отново би написал своя шедьовър за братчетата на Гаврош в европейска България. Защото и днес коледната украса и нейните електрични глобуси "всуе тъй празнично блестят".

 

 

От в-к „Дума”, 20 декември 2013 г.

 

 

Доскоро виждане, братя - Долорес Ибарури

Прощално слово на Долорес Ибарури – Пасионария, произнесено на 29 октомври 1938 г. при изпращането на интербригадистите в околностите на Барселона

 

 

   Много трудно е да се произнесат думи на раздяла, отправени към героичните интербригадисти, за това, що са, за това, що представляват.

   Чувство на тъга, на безкрайна скръб свива гърлата ни.

   Тъга по тези, които си отиват: войници на най-високия идеал, на човешката преданост, прокудени от своите родни страни, преследвани от тиранията на всички народи. . .

   Скръб по онези, които остават тук, завинаги обгърнати в нашата земя, завинаги живеещи в дълбините на сърцата ни, обкръжени с ореола на вечната ни признателност.

   От всички народи, от всички раси дойдохте при нас, като наши братя, като деца на безсмъртна Испания. В най-тежките дни на нашата война, когато столицата на Испанската република беше застрашена, вие, храбри другари интербригадисти, с вашия героизъм и дух на себепожертвувание допринесохте да я спасим.

   И Харама, и Гвадалахара, и Брунете, и Белчите, и Леванте, и Ебро възпяват с безсмъртни строфи достойнството, себеотрицанието, устрема, дисциплината на мъжете от интернационалните бригади.

   За първи път в историята на борбите на народите сме свидетели на явление, поразително по своето величие — формирането на интернационални бригади за спасяване свободата и независимостта на една застрашена страна, на нашата Испания.

   Комунисти, социалисти, анархисти, републиканци, мъже от разни цветове, от различни идеологии, от противоположни религии, но всички любящи дълбоко свободата и справедливостта, дойдоха да ни предложат своята помощ безусловно.

   Дадоха ни всичко: своята младост или своята зрелост, своето знание или своята опитност, своята кръв и своя живот, своите надежди и своите въжделения. . . И нищо не искаха. Те искаха само едно място в борбата, жадувайки честта да умрат за нас.

   Знамена на Испания ! Поздравете толкова герои ! Преклонете се пред толкова мъченици !. . .

   Майки ! Жени ! Когато преминат годините и се заличат раните на войната, когато споменът за скръбните и кървави дни се стопи в едно настояще на свобода, мир и благоденствие, когато злобата се притъпи и гордостта на свободната родина бъде еднакво почувствана от всички испанци, говорете на вашите деца, говорете им за тези мъже от интернационалните бригади !

   Разкажете им как, прекосявайки морета и планини, граници, пазени от щикове и зли, дебнещи в нощта кучета, жадни да забият в тях зъбите си, дойдоха в нашата родина като кръстоносци на свободата, за да се борят и умират за свободата и независимостта на Испания, застрашена от германския и италиански фашизъм. Напуснаха всичко: любов, родина, дом, богатство, майка, жена, братя, деца и дойдоха при нас, за да ни кажат: „Ето ни ! Вашето дело, делото на Испания е също наше дело, дело на напредничавото и прогресивно човечество."

   Днес си отиват много, хиляди, имайки за втора родина земята на Испания, с чувство, овладяно от дълбока любов към всички испанци.

   Другари интербригадисти !

Политически съображения, държавни съображения, доброто на същата тази кауза, за която вие с безгранично благородство предложихте кръвта си, ви карат да се върнете кой у дома, кой в емиграция. Можете да си отидете горди. Вие сте историята, вие сте легендата, вие сте героичният пример на солидарността и отзивчивостта на демокрацията против скритостта и приспособленческия дух на онези, които погазват принципите на демокрацията, гледайки касите със съкровища или индустриалните акции, които искат да избягнат всеки риск.

   Не ще ви забравим ! И когато цъфне маслината на мира, препълнени с лаврите на победата на Испанската република, върнете се ! Върнете се при нас, защото утре ще намерят родина онези от вас, които нямат родина, приятели; онези, които са принудени да живеят, лишени от приятелство, и всички, всички ще намерят любовта и благодарността на целия испански народ, който днес и утре вика с ентусиазъм:

 

   Да живеят героите от интернационалните бригади !

 

 

 

 

ФИФА не се шегува !

 

Хърватският национал Йосип Шимунич ще пропусне световното първенство по футбол в Бразилия, след като ФИФА го наказа за 10 мача заради нациски възгласи след успех в мача бараж с Исландия.

Дисциплинарната комисия е решила, че защитникът и хърватската публиката са скандирали поздрав на Усташкото движение, подкрепящо нацистите през войната. Скандираната по мегафон фраза от Шимунич е била "За отечеството: Готови". Като добавка той вдига лявата си ръка - жест, характерен за усташките генерали и хърватски еквивалент на поздрава на нацистите.

Наложеното наказание е 10 мача лишаване от състезателни права и парична глоба от 24 570 евро, след като футболиста не се извинил за действията си. Това автоматично го вади от участие във финалите на световното първенство по футбол в Бразилия.

Повечето хърватски медии разкритикуваха веднага действията на футболиста, а някои ги определят като срамни и позорни.

„Геройството” може да се види тук: -

SKANDAL! ŠIMUNIĆ -za dom spremni

http://www.youtube.com/watch?v=I-QdKFTY_IQ

 

120 години Старозагорска партийна организация - история и съвремие

 

Посвещаваме на всички поколения, членове и симпатизанти на Старозагорската организация на БСП през всичките времена на промени, борби и строителство от 1893 година до днес!

 ПРЕДИСЛОВИЕ

Тези страници посвещаваме на 120-годишнината на Старозагорската организация на Българската социалистическа партия. Тя не е история, това вероятно предстои. Тя няма самомнението, че казва всичко за партийната организация, за всички светлини и сенки в нейния вековен път. Това вероятно ще правят други хора във времето напред.

Задачата е да се представи най-важното от изминалите 120 години, които показват борбите на партийната организация, нейните възходи и погроми. И най-главното – нейното активно участие в живота на цялата партия, на Стара Загора и на страната.

Тези страници са написани отговорно и добронамерено. С тях отбелязваме юбилея. Те са и едно предизвикателство за проучване, анализиране и написване на цялостна история на Старозагорската организация на БСП.

НАЧАЛОТО

“Един призрак броди из Европа” – това са началните думи на Манифеста на Комунистическата партия. “Призракът на комунизма” постепенно овладява умове и сърца на хиляди, на стотици хиляди хора по света. И в България.

Влиянието на социалистическите идеи в Стара Загора се чувства още през 80-те години на ХІХ век. Първите пропагандатори на социалистическото учение в града са Иван Фетведжиев и Димитър Бобошев. През 1893 година в Стара Загора се създава социалдемократическа дружинка. По този повод през юни същата година вестник „Работник” пише: „Тукашните социалдемократи се събрахме преди няколко дни и след дълги разисквания единодушно решихме да се организираме в една местна социалдемократическа дружина. Дружината има за цел да обедини разпръснатите сили на тукашните социалисти и да ги насочи към партийна деятелност. Те изказват своята солидарност и братско съчувствие към всички от подобен род дружини и се причисляват в състава на Българската социалдемократическа партия.“ В състава на дружинката са Никола Германов, шивач – председател, Злати Добройков, шивач – секретар, Кольо Брумбалов, обущар – касиер и членове: Павел Виделов – обущар, Бончо Позиков – обущар, Тотю Дайлов – обущар.

По-късно в организацията влизат Момчо Маджаров, Стойно Овчаров, Атанас Стоилов, Георги Николов и други социалдемократи.

Социалният състав на организацията тогава е изключително от средата на еснафа и занаятчиите. Градът още  не е възстановен от погрома и пожарите през 1877 година. Няма икономика и следователно – няма изявено и наложило се в обществото работничество.

За разпространението на социалистическите идеи в Стара Загора съществена роля има и Вела Благоева, която по това време е учителка в града.

Въпреки неприветливата обществена обстановка, социалистическата организация укрепва. За това съдейства и установената в Стара Загора редакция на „Работнически вестник”. Вестникът излиза в Стара Загора през втората половина на 1899 година и през 1900 година. Редактор е Георги Кирков, който членува тогава в Старозагорската партийна организация.

Около Георги Кирков се създава социалдемократическо ядро, в което влизат Костадин Господинов, Вълчо Орачев, Момчо Маджаров, Илчо Златев, Георги Николов, Георги Попов, Слави Тодоров.

Особено интересна по това време е личността на Георги Бакалов. Макар и да не е признат за делегат, защото е твърде млад, той участва в Учредителния конгрес на Бузлуджа през 1891 година. Константин Бозвелиев го запомня като разпространител на конгресните решения до местните дружинки – разнася в кончовете на подкованите си чизми хелиографското копие на програмата и устава на партията. Той превежда от руски „Манифест на Комунистическата партия“ и това предопределя работата му и като преводач занапред. Пише и превежда за вестниците „Работник“, „Другар“, „Социалдемократ“, „Ден“. С разрастването на организацията се явява потребност от помещение за партиен клуб. Наето е помещение, което се намира срещу днешната Художествена галерия в Стара Загора. До откриването на клуба за партийна работа се ползва работилничката на Момчо Маджаров, на чието място днес се намира самата Художествена галерия – старите Хали.

През 1905 година в клуба се организира работническо вечерно училище, в което учителите Митю Станев, Светослав Тодоров и Георги Попов преподават политическа икономия, социология и литература. В друго помещение учителят Златан Стоилчев провежда хорови репетиции и спявки на първите социалисти и техните симпатизанти.

Разделението между тесни и широки социалисти в Старозагорската организация става още през месец април на 1903 година. Дребните занаятчии и работниците се определят като тесни социалисти, а хората от еснафа – като широки.

При тесните социалисти са Костадин Господинов, Светослав Тодоров, Господин Стоянов, Стойно Овчаров, Момчо Маджаров, Илчо Тенев, Иван Марков, Георги Нинов. Член на организацията на тесните социалисти е и Митю Станев, макар той да не присъства на събранието, на което става разцеплението. За партийния конгрес в Русе през 1903 година са избрани двама делегати – Господин Стоянов и Светослав Тодоров.

В разделението между „партисти“ и „съюзисти“ Георги Бакалов не взема страна. Но през 1905 година е изключен от партията като анархолиберал. Това е второ разцепление в партията, което не подминава Старозагорската партийна организация, от която излизат Цоню Бръшлянов, Иван Георгиев, Доню Стоянов и някои други нейни членове.

През първото десетилетие на ХХ век Старозагорската партийна организация укрепва организационно и идейно. Нараства нейното влияние. Утвърждава се като политическа сила в старозагорското общество. Ръководи и извежда до успешен край първите стачки в Стара Загора, по-характерни от които са в пивоварната фабрика, печатницата и цигарената фабрика на братя Драганови.

След Руската революция през 1905 година се засилват протестните настроения в България. Израз на това влияние върху българското работническо движение са първомайските манифестации, организирани от БРСДП и ОРСС.

През 1906 година Георги Димитров пише до старозагорския работнически синдикат: „Проведете една енергична агитация за отпразнуване на Първи май, исканията на работниците и значението на първомайската манифестация за работническите борби.“

В резултат от проведената от партийната организация и синдиката дейност, на първомайската манифестация през 1906 година излизат около 250 души. Развяват червеното знаме, носят червени ленти на ръцете и манифестират своята солидарност с международния пролетариат.

В първомайското възвание към старозагорци е записано: „Какво показва днес Първи май? Не показва ли, че человеческият род се е организирал в един интернационал? Хора от различни страни, различни народи, различни раси, които никога не са се виждали, в един час, в една минута, се вдигат като един със същата мисъл в главата, със същото трептене в сърцето, със същия вик на устата: Да живее международният социализъм! Да живее пролетарската солидарност! Смърт на капитала! Работници, елате и празнувайте Първи май!“. След манифестацията се провежда първомайска вечеринка, на която говори Константин Господинов. Тази манифестация вече няма нищо общо с един не толкова успешен опит преди време, за който Вълчо Орачев пише в спомените си, че са се събрали 5-6 човека. Но и тогава дързостта на първите е забележителна: „Решихме въпреки всичко да направим манифестацията. Окачихме си лентите, вдигнахме яките на палтата си (отличителния белег тогава, че сме социалисти) и тръгнахме от Банкооглу по Житния площад!”.

Това първо десетилетие на миналия век е десетилетие на подготовки на войни. Партията провежда антивоенна пропаганда. През 1911 година на площада в Стара Загора става голям митинг, на който против войната говорят Георги Димитров и Коста Ципоранов.

Партията на тесните социалисти не е в състояние да спре подготовката на войната. Но нейното влияние расте и на изборите за ХІІІ Обикновено народно събрание тя вече има 11 народни представители, сред които е и Коста Ципоранов от Стара Загора.

Под влияние на руската Велика октомврийска социалистическа революция на различни места в страната избухват женски бунтове. През 1918 година в Стара Загора е организирана внушителна женска манифестация начело с Мара Станева и Марийка Николова. Жените се бунтуват против войната, против глада и мизерията. Разграбват хляб от складове и фурни. С камъни чупят прозорците на общинската сграда, издигайки лозунгите на социалистите: „Дайте хляб!“, „Върнете мъжете ни от фронта!“, „Искаме мир!“.

През 1918 година секретар на организацията е Стойно Овчаров.

За антивоенна дейност и разпространение на позиви и литература за Великата октомврийска социалистическа революция тридесет и трима комунисти от бившия Старозагорски окръг са подведени под съдебна отговорност. Сред тях са народният представител от Стара Загора Коста Ципоранов и бъдещият изявен партиен деец Неделчо Николов. С амнистия от 31 декември 1918 година делото е прекратено и арестуваните са освободени. Тези години са повлияни от Великата октомврийска социалистическа революция. Това е време, в което думата „болшевик“ мнозина отнасят и към разбунтувалите се войници през 1918 година. В това време сред тесните социалисти израстват кадри като Митю Станев, д-р Теньо Стоилов, д-р Минчо Нейчев, Коста Ципоранов, Георги Начев, Тодор Павлов, Неделчо Николов, Тачо Даскалов, Доню Пехливанов…

За времето от 1918-1919 година Старозагорската партийна организация се оглавява от Богдан Баров – секретар, и членове на ръководството: Вълчо Орачев, Иван Алексиев, Неделчо Николов, д-р Теньо Стоилов, Георги Начев, Коста Ципоранов, Иван Кокинов и Петър Димитров. Контролната комисия е в състав: Димитър Начев и Димо Недев.

Нарасналото влияние на партията се проявява и на произведените парламентарни избори през 1919 година. От избраните 13 народни представители в Стара Загора 5-има са социалисти. В изборите за общински съветници тесните социалисти спечелват 5 места от всичките 16 в Общинския съвет.

През декември в Стара Загора партийната организация провежда демонстрация против тежкото положение на трудещите се. Полицията посреща демонстрантите с огън и от куршумите загива комсомолецът Илия Радев Делиенчев от село Дълбоки. На следващия ден железничарите под ръководството на Герасим Папазчев и Иван Радев се вдигат на стачка, която продължава повече от месец и половина.

Убитият Илия Радев и загиналите по същото време в Чирпан при демонстрация в подкрепа на железничарите Атанас Тилев и Атанас Кълбов са едни от първите жертви в борбата против капитализма в Старозагорска област. През 1920 година секретар на партийната организация е Вълчо Орачев, а Богдан Баров излиза от състава на ръководството.

От 1921 година до 1923 година партийният комитет е в състав: Неделчо Николов – секретар, и членове – Митю Станев, Георги Петров, д-р Минчо Нейчев, Иван Радев, Иван Алексиев, д-р Теньо Стоилов и Тачо Даскалов.

Периодът от 1918 до 1923 година се характеризира с масовизиране на партийната организация и с използване от нея на разнообразни форми на работа. Създадени са хор и театрална трупа, режисьор на която е Иван Алексиев. Провеждат се акции против скъпотията, против врангеловите белогвардейци, събират се помощи за гладуващите в Поволжието в Съветска Русия…

В квартал „Акарджа“ се провежда акция против Черния блок.

По време на Окръжния партиен събор през 1922 година комунистите се сблъскват с белогвардейците и Неделчо Николов строшава дряновия си бастун в ръката на един белогвардеец, посегнал на партийното знаме…

Всичко това е само прелюдия към един последващ кървав бой…

ПЪРВИТЕ ПАДАТ В КЪРВИ…

На 9 юни 1923 година в България е извършен военен преврат с благословията на цар Борис ІІІ. Ръководството на партията нарушава тактиката на Единния фронт и обявява „неутралитет“ в боя, според него, между градската и селската буржоазия. Партийната организация в с. Дълбоки не приема този „неутралитет“, изпраща писмо до централното ръководство и застава до земеделците в защита на законното правителство на Александър Стамболийски, убит по най-жесток начин от превратаджиите в родното му село Славовица. Погрешната деветоюнска тактика е преодоляна с помощта на Васил Коларов – генерален секретар на Коминтерна, и на Георги Димитров. „Въодушевлението беше голямо. Дните и нощите за работа към непосредствената подготовка на въстанието се сляха в едно“, пише в спомените си Тачо Даскалов. Превратаджийското правителство усеща нажежаващата се до кръв атмосфера в обществото.

На 12 септември 1923 година започват масови арести в цялата страна на комунисти, земеделци и безпартийни, изразили несъгласие с превратаджиите. В Стара Загора са арестувани почти всички членове на Окръжния комитет на партията и се налага неговото попълване с Доню Пехливанов, Георги Петров, Георги Попов, Асен Македонов и Янко Георгиев.

За ръководство на въстанието е избран Акционен комитет. В неговия състав влизат Доню Пехливанов, Георги Петров, Георги Попов и Асен Македонов – комунисти, и Иван Иванич и Иван Вълков – земеделци.

На 19 септември към 24 часа членовете на Акционния комитет, заседавали в къщата на Сава Балабанов, се отправят към определеното място за сбор в източния край на града. По пътя Доню Пехливанов прави лична проверка на въстаническите отряди.

В 3 часа сутринта на 20 септември 1923 година въстава Стара Загора. Започват атаките на отрядите на Доньо Пехливанов, Асен Велчев, Слави Калинов и на Георги Петров срещу жандармерийските и пехотните казарми. Там падат убити Доньо Пехливанов и Асен Велчев. Отрядът от квартал „Нови“ и дошлите в града селски отряди не съгласуват действията си и не успяват да атакуват артилерийските казарми. Безуспешни са действията на отряда на Косю Могилски срещу затвора. Без успех са и действията на отряда, атакуващ сградата на Обществената безопасност, където загиват Гочо Цървуля и Добройко Хаджийски.

Само отрядът на Даню Василев успява да превземе гарата, а акарджанци – полицейския участък. Въстанието не успява.

Настъпва зверска саморазправа с въстаниците. По жесток начин е убит водачът на дълбошките комунисти Стоян Златев. В полицейския участък са убити по садистичен начин Райчо Андонов, Теньо Ахийчето, Руси Бръснаря и Арнаудов. От побой, нанесен им в полицията, по-късно умират Енчо Николов и Иван Аскера. Неделчо Николов, любимецът на партийната организация, е убит в клуба на партията пред очите на близо 300 души арестувани въстаници.

Въстанието е потушено. Но в неговите пожари и кърви се заздравява единодействието между комунисти и земеделци.

От този погром по-късно се ражда септемврийската литература – поезия, разкази, романи. Първа трибуна им дават списанията „Нов път“ на Георги Бакалов и „Пламък“ на Гео Милев.

Партията не се отказва от борбата. През 1924 година е изграден нов Окръжен комитет в Стара Загора в състав: Георги Петров, Атанас Генчев, Иван Радев, Георги Пеев и Станчо Александров, секретар на Комсомола.

Изградено е и окръжно ръководство на Военната организация: Герасим Папазчев – окръжен организатор, Тачо Даскалов, Асен Македонов, Костадин Антонов. Те всички са членове на Старозагорската партийна организация. В ръководството е включен и Янко Иванов от Чирпан, като командир на политическата чета, действаща в Чирпанско и Старозагорско.

В обществено-политическата и икономическата обстановка през 1925 година настъпват промени. Започва период на временна стабилизация на капитализма. Вече няма революционна нагласа. Това изисква промяна и в тактиката на партията, прегрупиране на силите и отстъпление, за да се запазят кадрите и партията да се укрепи в организационно отношение.

През 1925 година секретар на Окръжния партиен комитет става Атанас Генчев. На мястото на емигриралия Станчо Александров секретар на Комсомола става Любен Георгиев.

Но военната организация не се съобразява с новата действителност, не слага оръжие и продължава свои- те акции, довели до атентата в черквата „Света Неделя“ в София и до трагичните априлски събития, в които се подлагат на физическо изтребление множество партийни кадри.

Убити са Георги Пеев и Янко Иванов. Емигрират в СССР Коста Вълчанов, Слави Ламбев, Христаки Радкоолу. В Нова Загора са разстреляни Иван Радев и Иван Алексиев. В Станционната градина в Стара Загора са убити комунистът Петко Енев и земеделецът Кънчо Чамов. В ареста на Обществената безопасност Атанас Генчев с вилица си разпаря корема, а в затвора Герасим Папазчев с бръснач си прерязва гърлото, не можейки повече да понася изтезанията.

Десетки други са по арестите и по затворите, трети емигрират в СССР и в други страни.

Още през втората половина на 1925 година партията започва да търси различни легални форми на работа. Излиза вестник „Единство“, около който се образуват професионални групи. От средите на тези групи се излъчват комсомолски и партийни ядра. През това време в партийното ръководство са Митьо Станев, Георги Петров, Тачо Даскалов.

Във времето 1926-1927 година се възстановява партийната организация в Стара Загора.

1927-ма е годината, в която в Стара Загора Митьо Станев, Тина Киркова, Райна Кандева, Георги Петров, Стойно Овчаров, Иван Георгиев, Петър Мандадушев и Мара Мандадушева и други партийни дейци изграждат легалната Работническа партия.

През 1929 година партийният комитет има следния състав: Георги Петров – секретар, Митьо Станев, Иван Георгиев, Тодор Манолов, Тачо Даскалов, Светослав Тодоров – касиер, Васил Георгиев. Секретар на ОК на БКП е Вълчо Петров, а на ОК на Комсомола е Георги Чанков.

В резултат на кризата, започнала още през 1928 година, в страната се събужда нова революционна вълна. Това довежда до стачни борби. В Стара Загора паметна остава стачката на металурзите във фирма „Вълкар“ през 1931 година, ръководена от Георги Чанков. Тя получава голяма популярност и подкрепа и става пример за сътрудничество между работници и селяни – от селата се събират продукти за стачкуващите. В края на краищата стачката, ръководена от партията, успява.

През 1933 година Старозагорската партийна организация провежда акция в подкрепа на подсъдимите в Лайпцигския процес Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев.

Партията търси нови форми на работа, успява да създаде широки връзки сред населението. Умело се съчетават легални и нелегални форми на борба. Бедата е в това, че през 30-те години на миналия век връх в партийното ръководство вземат левосектантите. Те изолират старите партийни кадри, противопоставят се поколенията в партията. Това води до излишни жертви и до провали. На 31 март 1934 година в Обществената безопасност е убит комсомолецът Атанас Митев. По този случай в квартал „Акарджа“ е организирана младежка протестна демонстрация, следва сблъсък с полицията и от полицейски куршум загива друг младеж – Ангел Георгиев.

На 19 май 1934 година е извършен нов военен преврат. Отново арести, отново провали и като резултат множество промени в партийното ръководство. В престрелка загиват Жельо Диманов – член на Окръжния партиен комитет, и ремсистите Ангел Георгиев и Атанас Комитов.

През 1936 година партията работи за създаване на Единен народен антифашистки фронт. По това време секретар на партийната организация в Стара Загора е Митьо Господинов–Америката.

През 1938-1939 година от затвора излизат много членове на партията и се изгражда нов Окръжен комитет на Работническата партия в състав: Тачо Даскалов, Димитър Господинов, Илия Атанасов и Теньо Йовчев. Теньо Йовчев е секретар на ГК и на ОК на партията.Този комитет извършва добра работа за разширяване на връзките на партията с хората, особено през 1939 година по време на Соболевата акция за сключването на Пакт за взаимопомощ между България и Съветския съюз.

През 1940 година има нов състав на партийния комитет – Тачо Даскалов, Диньо Георгиев, Иван Колев (Самуня), Петър Георгиев. Някои от тях са мобилизирани в армията.

Голяма част от членовете на ръководството са интернирани и се завръщат в града през 1941 година. Втората световна война е в разгара си. Правителството на проф. Богдан Филов отхвърля предложението на СССР за сключване на договор за приятелство и сътрудничество. България се присъединява към Тристранния пакт с всички произлизащи от това ангажименти и последствия. На 22 юни 1941 година хитлеристка Германия напада Съветския съюз. Това съществено променя обстановката и в България, както и поведението на партията. Два дни след това Политбюро на нейния Централен комитет поставя ясни задачи пред партийните организации:

1. Да се засили пропагандата сред българската армия и да се привлече армията на страната на народа.
2. Незабавно прекратяване на икономическата помощ на България към хитлеристка Германия.
3. Насочване на удари върху хитлеристката военна машина, където е възможно и сковаване на немските сили в България.
4. Разширяване и укрепване на съюза с всички демократични сили в България и въвличането им в антифашистката борба.

Предприет е въоръжен курс на борба.

Събитията заварват Старозагорската партийна организация обезглавена, т.е. само един член на партийното ръководство е в Стара Загора. Затова още на 22 юни 1941 година Тачо Даскалов изпраща Здравко Тодоров в София, където чрез Мара Станева той се свързва с Централния комитет, получава указания за действия от Цола Драгойчева и ги свежда до организацията в Стара Загора.

Провеждат се съвещания в града и на Старозагорските минерални бани. Формира се партиен комитет в състав: Тачо Даскалов – представител на Централния комитет, Здравко Тодоров – секретар, Диню Георгиев, Иван Колев (Самуня), Петър Георгиев и Йордан Капсамунов. По указания от Централния комитет чрез Георги Минчев в Стара Загора се създава диверсионен комитет под ръководството на Иван Колев (Самуня). Създадени са 11 нелегални бойни групи.

Партийната организация се подготвя да посрещне и подсигури с храна няколко групи нелегални. В началото на септември в района на Кирилово пристига Георги Гърбачев. По същото време се завръщат Атанас Дамянов, Иван Киров, Милю Милев, Димчо Астаджов и Владимир Чернов. При село Оризаре, Новозагорско, групата е разкрита и в престрелката загиват Иван Киров и Атанас Дамянов. Останалите стигат до село Дълбоки. В сражения в Северна България загиват всички от третата група – Стамо Кирев, Груди Филипов, Петко Мартинов, Стоян Томов, Фадеев.

След много трудности до Стара Загора се добират Стойо Чочоолу и Велко Димитров след спускането им с парашути от самолет. Задачата им е да подготвят организацията за въоръжена борба в Старозагорско. Борбата е безмилостна и жестока – по стиховете на поета Никола Вапцаров.

На 7 март 1942 година край село Кирилово е обкръжена групата на Георги Гърбачев. Там са Нако Колев–Шоколада, Дойка Русенова, Стоян Вълев, Динко Стоянов. В сражението загиват Георги Гърбачев, Динко Стоянов, Нако Колев–Шоколада. Обесени са ятакът Йовчо Димов и заловеният Стоян Вълев.

В Старозагорския затвор са обесени още Ламби Атанасов и Марко Иванов, Ленко Пенев и Стоян Ялъмов. Загива Георги Колев. Зверски е убита Иванка Терзиева.

На 17 юли 1942 година по радиостанция „Христо Ботев“ е оповестена Програмата на Отечествения фронт. Георги Димитров от Москва дава указания по места да се изграждат в България отечественофронтовски комитети. През месец март 1943 година в Стара Загора Тачо Даскалов и Георги Петков от името на Българската работническа партия се свързват с адвоката Минчо Драндаревски – един от изявените в страната дейци на Земеделския съюз. Следват техни срещи със социалдемократа Дечо Дечев и демократа Крум Коранов. Така се полага организационното начало на Отечествения фронт в Стара Загора, но до по-съществена дейност не се стига. Причина са арестите, които властите предприемат през 1943 година срещу антифашисти.

През юни същата година в Стара Загора идва Минчо Нейчев, а през месец юли и д-р Иван Пашов, които подтикват отново работата по създаване на Отечествения фронт в града. Отново следват срещи между земеделците Минчо Драндаревски, Минчо Илиев, Г. Драгиев, комунистите Тачо Даскалов и Георги Петров, социалдемократи- те Дечо Дечев, Жельо Желев, д-р Д. Димитров, радикалът Врето Кузмов, но до формиране на нов комитет не се стига.

Усилия се полагат и в съседните Казанлъшка и Новозагорска околии, но резултат все още няма. По-друго е положението през 1943 година в някои от селата край Стара Загора – Бъдеще, Петрово, Памукчии, както и в села от другите околии – там се създават отечественофронтовски комитети.

Създадена е V Въстаническа оперативна зона. На 19 април 1944 г. става среща на представителите на Окръжния комитет на партията в Стара Загора Здравко Тодоров и Йордан Минчев със Стойо Чочоолу, Велко Димитров, Диньо Бакалов, Георги Балкански и други нелегални в Балкана над село Оряховица и село Черково. На тази среща се комплектова напълно V ВОЗ – командир е Стойо Чочоолу, началник-щаб е Велко Димитров, политически ръководител е Йордан Минчев – Илич. Интендант е Марин Черковски – Сатаната. Зоната се разделя на шест района за действие: Кириловски, Дълбошки, Шейновски, Голямоселски, Новозагорски и Радневски.

През лятото на 1944 година в Руманя, Богомилово и Малка Верея се създават нови комитети на Отечествения фронт, които подпомагат въоръжената борба. По радиото рано сутринта на 9 септември 1944 година Кимон Георгиев възвестява новата Отечественофронтовска власт. Войските на Трети Украински фронт са на Дунав. Новото правителство обявява война на хитлеристка Германия.

Още на 7 септември 1944 година в 16 часа директорът на Старозагорския затвор нарежда: „Всички политзатворници да бъдат изведени в източния двор.“ Там заявява, че правителството на Константин Муравиев е обявило общонационална амнистия. Радост, революционни песни и стихове цяла нощ огласят затворническите килии. На 8 септември 650 затворници излизат на свобода. Без осемнайсетте, увиснали на бесилката в затвора. За времето от 1941 до 1944 година без съд и присъда загиват 75 млади антифашисти от Старозагорско, ненавършили 25 години. От обесените в Старозагорския затвор 18 души 10 не са навършили 25 години, а двама са непълнолетни. От побоища и изтезания в полицията се поболява и умира в началото на 1945 година детето-герой Андон Черковски. Единствено в Старозагорския затвор се извършва повторно обесване на Коста Дзънов от село Енина, Стоян Вълев от село Кирилово и на Слави Дишлянов от Брацигово.

В антифашистката съпротива загиват борци достойни и милеещи за своя народ. Знакови са думите на един от убийците на д-р Теньо Стоилов: „Знаете ли, че ние тази вечер убихме един от най-умните хора на България.“ На 9 септември 1944 година в дома на Коста Ципоранов в Стара Загора се учредява Областен комитет на Отечествения фронт в състав:

- Георги Петров, Тачо Даскалов, Коста Ципоранов от БРП;
- Минчо Драндаревски, Георги Драгиев, Слави поп Игнатов от Земеделския съюз;
- Иван Копринков, д-р. Димитър Димитров, Жельо Желев от БРСДП;
- Михаил Бунарджиев, Янаки Хаджиоглу, Иван Драгоев от Воения кръг „Звено”;
- д-р Иван Марков, Врето Йосифов, Петър Караков, Христо Киселов – независими.

Комитетът избира Изпълнително бюро: Минчо Драндаревски – председател, Георги Драгиев – зам-председател и Тачо Даскалов за секретар.

През есента на 1944 година Коста Ципоранов и Георги Петров са изпратени на отговорна работа и излизат от състава на комитета. Иван Копринков се самоизключва. На тяхно място са привлечени Мара Станева, Радослав Петков, Моталов. Като оперативни работници в комитета са назначени Йордан Вълев (Илич) от с. Руманя, политкомисар на V ВОЗ по време на антифашистката съпротива, и Илия Денев от с. Дълбоки, четник в политическата чета на Янко Иванов през 20-те години на миналия век, интербригадист в Испания през 1936 година и политзатворник в България до 8 септември 1944 година. След заболяване на Мара Станева нейното място в комитета заема Йордан Вълев–Илич.

На 9 септември 1944 година е изпълнена Първата програма на Отечествения фронт.

През май 1945 година Народният съд в Стара Загора произнася своите присъди над полицейски агенти, полицаи, жандармеристи и военни, извършили убийства и издевателства върху антифашисти в Старозагорския край.

На фронта заминава българската армия в състава на Трети Украински фронт. Там воюват и старозагорци. В историята на Отечествената война е записан подвигът на майор Таньо Баев Кавалджиев – комунист, един от военните, съдействали за установяване на отечественофронтовската власт в Стара Загора.

 

45 ГОДИНИ СЪЗИДАНИЕ

Революцията побеждава!

След победата на Социалистическата революция на 9 септември1944 година започва смяна на политическата и икономическата система в България.

Служителите на МВР по всички направления имат принос в резултатната борба за сигурността на гражданите и реда в района. Решенията на партийните органи, дейността на партийните комитети през годините и на отделните членове на партията в органите на МВР подпомагат развитието на службите и гарантират тяхната ефективност. Реорганизира се и съдебната система.

Развитието на икономиката на нова България е основна задача на партията в социалистическото строителство като ръководна политическа сила през 45-те години след 9 септември 1944 година до края на 1989 година. Стара Загора се превръща в мощен и модерен индустриален център.

Успешно се осъществява национализацията на предприятията, банките и едрата градска собственост. Старозагорската партийна организация успешно се включва и в изпълнението на Двегодишния народостопански план за възстановяване на народното стопанство, за провеждане на партийния курс за индустриализация на страната и за колективизацията на селското стопанство.

На 9 септември 1944 година в Стара Загора има 32 фабрики и работилници, от които 3 цигарени, 5 мелници, 3 маслобойни, 4 кожарски и 4 металообработващи. В тях работят 11 струга и 8 бормашини. Тази тогавашна промишленост произвежда продукция за към 8000 лева, по курс от 1982 година – навечерието на 90-годишнината на Старозагорската партийна организация.

Това е основата, от която тръгва индустриалното развитие на Стара Загора под ръководството на партията. И се ражда чудото на Стара Загора – чудо, вплетено в чудото на социалистическа България: градът става крупен промишлен център на химията, електрониката, роботостроенето, машиностроенето, леката и хранителната промишленост.

В началото на 50-те години се извършва специализация на 16 завода в девет града – един от тях е Стара Загора. През 1956 година – по курс към 1982 година – обемът на произведената продукция е 38 млн. и 300 хил. лева. През 1982 година тя е 1 млрд. 151 млн. и 101 хил. лева – 143 пъти повече в сравнение с 1944 година.

За 45-те години по официални отчети и според партийните документи „са построени три Българии“, съпоставено с най-добрата в икономическо отношение довоенна 1939-а година. Принос за това имат Стара Загора, трудещите се в града, партийната организация, отделните членове на партията.

До 1973 година в страната са проектирани и построени повече от 400 завода за машиностроене, електроника и изчислителна техника, военно-промишлен комплекс. Това е индустриална революция, в която свой дял има Стара Загора: завод за бутилиращи линии, завод „Светлина“ за осветителни тела, ковашко-пресов завод, незабравимите Заводи за запаметяващи устройства, завод за роботи, чугунолеярен завод. Линията за радиално леене в Стара Загора е европейска рядкост.

С решение на Министерския съвет от 1981 година в Стара Загора е създадено научно-производствено предприятие „Дезинтегратор“ – съвременно направление, познато в СССР, САЩ, Германия, Япония и Швейцария, което намира приложение във фармацията, химията, хранителната промишленост, производството на строителни материали. В Стара Загора се създава лаборатория за космически изследвания към БАН, която по-късно се развива и се превръща в Институт за космически изследвания. В нейния състав е включен и Международен ситуационен център.

Към тях по-късно се създава научно-производственото предприятие “Космос”. Това научно-производствено академично звено е новаторско за времето си в Югоизточна Европа. Създадените от него изделия по Националната космическа програма “Шипка” са монтирани на борда на космическия кораб, с който летя вторият български космонавт Александър Александров, както и на борда на автоматичната междупланетна станция за изследване на Халеевата комета по проекта “Венера-Халей” в края на ХХ век. Производството на Азотноторовия завод е сред продуктите, които тогава правят България постоянен и надежден доставчик за огромните пазари на Бразилия, Индия и Китай.

ДСО „Хранмаш“ е гордост за всяка икономика. Изгражда заводи в Ирак, Китай, Германия. Завинаги остават в историята на модерната старозагорска индустрия имената на Атанас Атанасов, Васил Тюркеджиев, Васил Николов, Георги Димов, Иван Иванов и много още, някои от които и днес работят в най-съвременните направления на българската икономика. Със своите 3500 строени годишно апартаменти СМК и с построените промишлени обекти ЗСК, както и техните ръководители Господин Великов и Иван Куцаров, са сред най-добрите в страната. Свой дял в изграждането на Стара Загора имат Строителни войски, сред чиито командири е един забележителен човек – генерал Делчо Желязков Делчев.

Транспортният комбинат с директор Тодор Димитров, в който са включени седем предприятия, с техниката, с която разполага, с кадрите и с богатите си организационни възможности обслужва икономиката не само на Стара Загора, а и на цялата страна.

Изградени са мощни преработвателни предприятия, които имат всеотдайни ръководители: „Винпром” – Иван Мухов, Господин Динев, Радни Куршумов; „Загорка” – Генчо Станчев, Моньо Марков; „Родопа” – Любен Николов; „Сердика” – Трифон Трифонов; Консервен комбинат „Петко Енев” – Стоян Нунев, Запрян Велев, Теньо Андонов.

В Консервния комбинат на ден се получават и обработват тогава по 800 тона домати, в „Сердика” – повече от 400 тона мляко, в Птицекомбината се обработват 40-50 хиляди птици дневно.

Не е възможно в няколко страници да се изброи цялата мощ и производителност на старозагорската индустрия преди промените, нито да се представят десетките хиляди, работещи в нея старозагорци. Днес голяма част от тези предприятия са закрити, други едва кретат. До десетина години може и да отрича някой, че Стара Загора е имала това богатство.

Селското стопанство преминава няколко етапа на развитие. От ТКЗС-тата с животинска тяга, ръчен труд, липса на подготвени специалисти и ръководители до времето на модерно земеделие и резултатно научно обслужване. Първият етап е създаването и утвърждаването на ТКЗС.

Кадрите на партийната организация, които започват трудовия си път през 1960-1965 година в селското стопанство, утвърждават неговия следващ етап – обединени ТКЗС с обработваема земя от 15 000 до 40 000 дка. Изградена е Старозагорската поливна система на база язовир „Георги Димитров” – дн. „Копринка”. Създават се ремонтни работилници, ветеринарни лечебници, помпени станции и други нови производствени мощности. Нараства ролята на научните институти в селското стопанство. Научно-изследователският институт по говедовъдство подпомага животновъдството в цялата страна.

Едни от водещите старозагорски стопанства са в селата Стамово – днес Хан Аспарухово, Братя Кунчеви, Бъдеще, Памукчии. В края на 60-те години на отминалия век се изгражда в село Могила свинекомплекс с обединените усилия на ДЗС – Стара Загора и ТКЗС в селата Братя Кунчеви, Дълбоки, Стамово, Калояновец, Михайлово, Бъдеще, Горно Ботево, Кирилово, Ракитница.

Със създаването на АПК започва третият етап в развитието на селското стопанство за времето от 1972 до 1989 година. Обединени са повече финансови и материални ресурси, повече интелектуален потенциал.

През 1986 и 1987 година Старозагорски окръг е национален първнец по зърнопроизводството и животновъдството, като изпреварва тогавашните Толбухински и Разградски окръзи, традиционно водещи в тези направления.

И до днес с уважение се споменават имената на селскостопански специалисти и ръководители като Въльо Кръстев, Руси Йорданов, Спас Добрев, Иван Манолов, Иван Жеков, Тотьо Белчев, Стоян Куртев и още на много други.

Местната власт след 9 септември 1944 година полага усилия за развитието на града. През 1950-1962 година се облагородява Станционната градина и се изгражда езерото до нея, изгражда се Обсерваторията, озеленява се градът, започва изграждането на АТЗ. Настъпва истински бум в жилищното строителство. Засилва се индустриализацията на Стара Загора. През 80-те години на миналия век се развиват новите квартали, тръгват тролеите в Града на липите.

През 1953 година започва изграждането от Строителни войски на главния водопровод от с. Дунавци, който преминава през 11-километров тунел под Средна гора, разширява се водопроводната мрежа до всеки дом в Стара Загора. Анализът на строителните и благоустройствените работи в Стара Загора очертава два етапа:

1. 1944-1949 година – приема се градоустройственият план. Поставя се началото на по-мащабно водоснабдяване и канализация. Частично се благоустрояват някои улици.

2. 1949-1959 година – изработва се втори градоустройствен план. Завършва се водоснабдяването и канализацията, развиват се озеленяването, парковото и спортното строителство.

Водоснабдяването в Стара Загора се осъществява от няколко водоизточника, изградени след 1948 година – „Кольо Ганчев”, „Дунавци” и „Ягода-Зимница”.

От декември 1957 година, когато е създадено самостоятелното дружество ВиК, до промените през 1989 година негови ръководители са Тодор Найденов, Иван Събев, инж. Дамян Балев.

Приет е специален Закон за електростопанството по селата, по силата на който енергийните източници и всички съоръжения за производство, пренос и разпределение на енергията са обявени за държавна собственост. Стара Загора става една от 11-те електростопански области. В средата на 60-те години е завършена пълната електрификация на населените места в Старозагорско. През 1955-1970 година значително се разширяват преносната и разпределителната мрежа. През 1970-1991 година изостаналостта на страната по отношение на електрификацията е преодоляна.

През 1944 година Окръжната болница има 452 легла и 20 лекари, съществува Градска здравна служба. Работят и 8 частни болници.

Най-сериозните проблеми, с които се заема здравеопазването след 1944 година, са широко разпространените инфекциозни заболявания, туберкулозата и високата детска смъртност. Увеличава се броят на болничните легла. Доставя се съвременна апаратура. Организира се детското и майчиното здравеопазване.

През 1951 година излиза Указът за всенародна безплатна медицинска помощ. В Стара Загора се създават специализирани диспансери за превенция, диагностика, лечение и диспансеризация на редица социално значими заболявания. През 1979 година е завършен и започва да работи хирургически блок. Развива се бързата и неотложната помощ. Създават се първите извънстолични клиники по ортопедия и травматология и по акушерство и гинекология, ръководени от хабилитирани лица. През 1977 година е създаден и първият извънстоличен център по хемодиализа. През 1983 година болницата отбелязва 100-годишнината от създаването си и получава званието „клинична” и за патрон името на народния лекар проф. Стоян Киркович. Броят на болничните легла е 1516, персоналът – 1805 души, от които 306 лекари, голяма част от тях с една или две специалности.

Особено ярък е примерът на ръководители като д-р Минчо Димов, д-р Никола Ненов, заслужилите лекари Любина Димова и д-р Илия Шмилев, почетният гражданин на Стара Загора проф. Росен Иванов и много други, последователи на първия главен лекар на болницата д-р Тодор Стоянович.

Стара Загора има своя “Златен век” през последните десетилетия на социалистическа България в областта на образованието и културата. Това не са само красиви думи, а действителност, която помнят много хора: ликвидирана неграмотгност, пълен обхват на децата в детските градини и в училищата, всеобщо средно образование – над 80% от завършилите основно образование постъпват в средните училища.

През този период в Стара Загора работят 34 целодневни и седмични детски градини, повечето от които са в новопостроени сгради със съвременно обзавеждане, с медицинско обслужване и, най-важното – с педагогически персонал с висока квалификация, с творчески заряд и с обич към децата. В тях децата безплатно получават уроци по пиано, класически балет, рисуване, плуване, танцово и театрално изкуство, компютърни игри.

Като наследник на възрожденски просветни традиции старозагорският Институт за усъвършенстване на учители има голям принос и безспорни заслуги за развитие на българското образование, както и учителският колектив в Базовото училище – днешното СОУ “Васил Левски”, на множеството отлично подготвени кадри, работещи в системата на образованието. Затова Министерството на просветата именно в Стара Загора залага опит за научно управление на учебно-възпитателния процес и приема инициативата на общината за провеждане в града на общонационален разговор на тема: “Професионалният и граждански дълг на учителя”.

Особено важни са две характеристики на тогавашното социалистическо образование:

1. Непосредствена връзка между икономика и образование – основните предприятия имат и поддържат училища, в които подготвят кадри за своите производства. Химическият техникум е рожба на Химическия комбинат. Заводите “Берое” и “Червено знаме” имат своите средни професионално-технически училища по машиностроене. Потребността от кадри за Заводите за запаметяващи устройства извиква на живот Техникума по електроника.

Благодарение на политиката и работата на партийните ръководства и общинските власти в града, на личната ангажираност на стопанските ръководители старозагорските професионални училища имат най-съвременната база за обучение и висококвалифицирани преподаватели.

Това силно впечатлява и Маргарет Тачър, посетила Стара Загора като министър на образованието на Англия, впоследствие изпратила специалисти да изучават българския опит.

С осигуряването на високообразовани и професионално подготвени кадри нашият град с право и единствен в България получава определението Град на електрониката, роботиката и машиностроенето.

Структурата на горната степен на образованието – техникуми, които дават отлична професионална и общообразователна подготовка; гимназии – езикови, математическа и общообразователни, от които 80% от завършващите средно образование се приемат във висшите училища; СПТУ за подготовка на кадри за производството, осигурява достъп на всички младежи до средното училище и създава условия за всеобщо средно образование и висока степен на реализация на завършилите училище.

2. Неделима връзка между образование и възпитание. Предоставят се огромни възможности за развитие на индивидуалните интереси и способности на учениците в учебния процес и извън училище – кръжоци, клубове, танцови и музикални състави, срещи с професионалисти от различни области на живота. Препълнени са с деца и младежи кабинетите и залите на Станцията на младите техници.

Високо гражданско признание получават специалисти, учители и директори на училища като Екатерина Миронова – герой на социалистическия труд и участник в нелегалната антифашистка борба в самото сърце на хитлеристка Германия – Берлин, Пенка Драгиева, Диана Динчева, д-р Койчев, Господин Ганев, Петър Киряков, Петър Щилянов, Стефанка Златева, Донка Накова, Мария Димова, Кънчо Матев, Мария Христозова и още много дейци на образованието от средите на Общинската организация на БСП.

Благодарение на последователната и целенасочена политика на партийното и общинското ръководство в града и окръга Стара Загора става академичен град. През 2014 година ще се навършат 40 години на висшето образование в Стара Загора.

Преместването от София в нашия град на Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина през 1974 година, създаването на Висшия медицински институт през 1982 година, на Института за повишаване квалификацията на учителите през 1986 година и тяхното обединяване в Тракийски университет по-късно, през 1995 година – след промените в страната – са събития, които ще бъдат изучавани и оценявани от изследователите на българското образование. Те са пример на концентрация на ръководство, организация и управление на висше училище.

Всеотдайно за развитието на висшето образование в Стара Загора работят много представители на академичната общност и общественици, сред които са ректорът на ВИЗВМ проф. Въто Груев, проф. Господин Господинов – първи ректор на ВМИ, проф. Иван Божков, доц. Милан Енчев – директор на ИПКУ, както и дейците на партията и местната власт като Вълчо Найденов, Иван Панайотов, Васил Недев, Минчо Табаков, Минчо Йовчев, Кольо Георгиев, Минчо Иванов, Иван Жеков, Златка Михова, Лечо Данев, Тошо Христозов и още много други, работили в техните екипи.

Стара Загора в годините на социалистическото изграждане на страната става забележителен център и на българската култура. Знакови примери за това са Старозагорската опера, Драматичният театър “Гео Милев”, Кукленият театър, Художествената галерия, музеите в града – Исторически музей, къща-музей “Гео Милев”, музей “Литературна Стара Загора”. Окръжната библиотека “Захарий Княжески” става център на библиотечното дело в Старозагорски окръг. Работят читалища като “Свети Климент Охридски”, “Родина”, “Георги Бакалов” и други, наследници на дълголетни традиции и огнища на българския дух.

В града се издават вестник “Септември” – печатен орган на Окръжния комитет на БКП, литературният алманах “Хоризонт”, заводски вестници като “Комсомолец” (АТЗ), “Тракия” (СМК). Творят поети, писатели, актьори и художници, които имат партийната и държавната подкрепа в своята дейност. Обогатява и утвърждава своята програма Радио Стара Загора. Има Дом на художниците, Клуб на писателите “Пегас” в Ханчевата къща, домове на учителите и на научните дейци, предприятие за разпространение на филми – едно от четирите големи в страната, Държавна печатница “Митьо Станев”, кината “Комсомол”, “Септември”, “Гео Милев”, “Димитър Благоев”, “Желю Диманов” и три летни кина.

Знаят се имената на журналистите и писателите Константин Колев, Георги Матев, Динко Динев, Георги Киров, на актьора Петър Антов, на художниците Иван Попчев, Любомир Цакев и други творци.

Не можем да представим в тези страници всичко, което е постигнато и всички, които са работили и творили в Стара Загора в областта на икономиката, културата, образованието, администрацията за времето от 1944 до 1989 година.

Но то е работа и на партийната организация, на партийните комитети и партийните кадри. Партийните ръководители на окръга и на общината, на града, секретарите на Окръжния, Градския и Общинския комитет на партията отдават знания, сили, енергия за развитието на Стара Загора. Членовете на партията, работещи на всички нива, във всички области на живота на Стара Загора, както и в професионалните и в обществено-политическите организации участват в съзиданието.

Не е нужно да се правят оценки, но всички тези хора, членовете на партията влагат живота си в развитието на Стара Загора. Също като майсторите на чешми и храмове от легендите, които вграждат себе си в своите творения. В живота на Стара Загора и на старозагорци са вплетени животът, трудът, грижата на Старозагорската партийна организация за целия период от 1944 до 1989 година. Това е съзидателен период. Това е достойнство на общинската организация на БСП днес.

СЛЕД ПРОМЕНИТЕ НА 10 НОЕМВРИ 1989 ГОДИНА

В края на 80-те години на миналия век в Източна Европа в страните от социалистическия блок настъпват промени. В СССР се развива перестройката. Пада Берлинската стена и се обединяват двете Германии – ГДР и ФРГ. Промените настъпват и в останалите социалистически страни.

На 10 ноември 1989 година на пленум на Централния комитет на БКП е освободен от длъжност генералният секретар на партията Тодор Живков. Започват кардинални промени в живота на страната и на партията. Отменен е от Народното събрание чл. 1 на действащата Конституция, прокламиращ ръководната роля на партията. В съответствие с промените в целите и задачите партията променя своето име от Българска комунистическа партия на Българска социалистическа партия. Основните партийни организации излизат от предприятията.

Настъпват промени и в Старозагорската партийна организация.

В едно време на отрицание на партията и всичко, свързано с нея, общинското ръководство в началните години на прехода съумява да запази партийните организации. В изборните органи работят хора с висок обществен авторитет. Общинската партийна организация запазва своето влияние в града и в общината, благодарение на тяхната дейност, на работата на председателите на ОбС на БСП по това време Тотьо Нанев и Димитър Димитров и техния екип от партийни работници. И най-важното – самоотвержената дейност на множеството активисти, членове и симпатизанти на БСП в едни съвсем нови обществени условия, най-често враждебни, стабилизира партийната организация. Запазва се доверието в БСП и това ясно се изразява на изборите за VII Велико народно събрание на 10 юни 1990 година.

За времето до 1998 година свой принос за това влияние и авторитет на партийната организация има и вестник „Днес” с главен редактор журналиста Петър Драгиев. Вестникът е средство за представяне на идеите, въпросите и мненията на партийната организация за всичко случващо се в обществото и партията.

Освен работата си по организационното укрепване и засилване на своето влияние в Стара Загора и общината, общинската партийна организация отстоява достойнството си и своята историческа памет.

През 1991 година Общинският съвет, доминиран от Съюза на демократичните сили, взема решение за демонтиране на паметници, свързани с антифашистката съпротива и преименуване на улици, които носят имената на партийни дейци и загинали в борбата против фашизма. Демонтиран е паметникът на Ленин, една от най-добрите творби на скулпторката проф. Мара Георгиева, почетен гражданин на Стара Загора. Демонтирани са паметни знаци и са променени имена на улици. Но на много места като Кирилово, Калояновец, Руманя, Богомилово са запазени паметниците след категоричната съпротива на техните жители. Надделява разумът и паметните знаци в централната част на града са запазени – те са част от историята и не само на БСП, но и от историята на Стара Загора.

В началото на 90-те години ОбС на БСП Стара Загора е настанен като наемател на общината в сграда на улица „Цар Иван Шишман” № 83 – доскоро полицейски участък, в който преди 9 септември 1944 година са малтретирани от фашистката полиция десетки комунисти и ремсисти. В тази сграда днес е настанен и ОбС на БАС – това е иронията на съдбата понякога.

През 2002 година след размяна на имоти с общината и съответно доплащане със средства, събирани чрез дарения от членове и симпатизанти на БСП, сградата става партийна собственост. На община Стара Загора е предоставено жилище в кв. „Казански“, дарено на БСП от социалистката Катя Стефанова и станало партийна собственост след нейната кончина.

През 1990 година са произведени избори за VII Велико народно събрание. Те са по смесената система – мажоритарни и пропорционални избирателни райони. Под лозунга „Сполука“ БСП печели мнозинство в парламента. Старозагорската партийна организация провежда успешна предизборна кампания и от мажоритарните райони в Стара Загора тя е представена в Народното събрание от проф. Иван Божков, д-р Руси Русев, поета Стойчо Стойчев – безпартиен, издигнат за народен представител от БСП, а от пропорционалната листа – от инж. Васил Николов. През годините от 1990-а до 2013-а Старозагорската организация на БСП е представена в различните мандати на Народното събрание и от инж. Димитър Димитров, инж. Йордан Димов, д-р Евгений Желев, Трифон Митев, Петър Мръцков, Георги Гьоков.

В правителството на Сергей Станишев в мандата на тройната коалиция по време на 40-тото Народно събрание д-р Евгений Желев е министър на здравеопазването, Димитър Димитров е заместник-министър на труда и социалната политика, а инж. Йордан Димов – на икономиката и енергетиката.

Избираните в Стара Загора за народни представители Любен Гоцев и Емилия Масларова са министри съответно на външните работи в правителството на Андрей Луканов и на труда и социалната политика в правителството на Сергей Станишев.

Старозагорските народни представители от БСП работят не само в интерес на страната, но и за решаване на конкретни проблеми на града и общината, на отделните населени места, нерядко и на отделни граждани и семейства в затруднено положение.

Още от началото на прехода в община Стара Загора партийната организация работи за съгласие в обществото. Има своето трайно присъствие и влияние в органите на местното самоуправление. Представя пред избирателите на Стара Загора предизборни програми и издига или подкрепя кандидати за кметове на общината и населените места и за общински съветници самостоятелно или в коалиция като Демократичната левица, като Нова левица и в коалиция с Партия Български социалдемократи.

Общинската партийна организация взаимодейства успешно в различни периоди с Комунистическата партия на България, с Политическо движение „Социалдемократи“ и с Партия Български социалдемократи, с Българския антифашистки съюз, с Тракийското дружество, с други движения и организации.

Успешен е изборът на д-р Евгений Желев за кмет на общината през 1999 година, който спечелва доверието на избирателите и за втори мандат през 2003 година. За първия мандат д-р Желев е издигнат от Инициативен комитет, в който участват почетните граждани на Стара Загора Леда Милева и генерал Делчо Делчев, както и проф. Димо Димов от името на Българската Евролевица. Около неговата кандидатура се обединяват политически формации с несъвместими на пръв поглед възгледи – от комунисти до монархисти, но обединени от идеята за превръщане на Стара Загора в по-добро място за живеене.

За двата мандата на д-р Желев са благоустроени централните улици на Стара Загора, преустроени са Халите в Художествена галерия и бившият партиен дом в Регионална библиотека. В края на мандата е пред откриване и възстановената сграда на Старозагорската опера. С приключване на строежа и откриването на Регионалния исторически музей в централната част на града се оформя съвременен център на културата.

Работата на общинските съветници от БСП и коалиционните им партньори през годините е в полза на старозагорските граждани. Дейността им повишава авторитета на общината. По тяхна инициатива и с подкрепа на други групи общински съветници се създава общинска агенция по приватизация и се въвежда постоянен следприватизационен контрол. Вземат се отговорни реше- ния, свързани с материалната база и организацията на образованието и културата в Стара Загора. В местната политика общинските съветници осъществяват на дело същността на БСП – социалната политика.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

И днес предизвикателствата пред Старозагорската партийна организация не са малки. Във време, в което разделението и противопоставянето в българското общество са добили непоносими размери, ние повече от всякога се нуждаем от консолидирана и силна партийна организация.

БСП е основна политическа сила в страната. Старозагорската общинска организация е със запазено място и позиции в националната партийна структура. Разбира се, че има въпроси и противоречия, които съществуват не от вчера, които допълнително се изострят тук и там, в резултат и на местни противоречия, а и на много усложнената обстановка в обществото. Но в една голяма партийна организация с голяма история не може, а и не трябва да очакваме да вървят всички под строй в редичка, защото това не означава жив организъм. Въпросът е как се дискутират различните позиции, как се подхранва един процес, който дава възможност да се търси обединяващото начало и да се засилва енергията за политическо действие.

Въпросът е не да се спечелят само следващите избори, предизвикателството е да докажем пред обществото, че сме способни да дадем перспектива за България, която е по-добра, реалистични, а не розови обещания. Да предложим реални решения, които показват на хората, че има по-добър начин. Предизвикателството е да се постараем да се активизираме наистина, да влезем в много активен диалог със средите извън партията, които биха чули нашата сериозна позиция. И в тази връзка – управлението чрез максимално съгласие е нашият единствен изход, което в никакъв случай не означава пълен консенсус. Но по определен кръг въпроси, отнасящи се до съдбата на нацията и държавността в България, между основните политически партии е необходимо съгласие. Защото над всякакви лични и политически боричкания стоят националните интереси.

Хората очакват от нас действия. БСП, нашата партийна организация, не бива да е източник на нарастващата демагогия в обществото ни. И ако ние искрено желаем България да се превърне в просперираща и богата държава, решаването на проблемите може да започне от всеки от нас. Защото ние, като членове на БСП, цялата партия сме част от българското общество. И както се държим един към друг, така и ще вървят нещата.

И точно поради тези причини решенията в нашата партия следва да се вземат по начин, който да мотивира активността на всеки един член на партийната организация. Нуждаем се от ново качество на вътрешнопартийния диалог, а защо не и чрез вътрешнопартийни референдуми – от нова организация на работата на колективните партийни органи.

Връщането на доверието на хората в политическите партии, в политическата система е приоритетно. Защото каквито и колкото и промени да правим, липсата на доверие ги прави незабележими. А всичко това минава през избора на хора, които будят доверие. В общинската организация на БСП – Стара Загора, трябва да се дава път на верни към идеята можещи хора, без значение от възрастта им, хора, които обединяват, а не разделят, хора, способни да предложат и реализират работещи решения за извеждането на страната ни от дълбоката икономическа, политическа и морална криза, в която се намираме.

Благодарение и на всеки от нас – членовете и симпатизантите на БСП – Стара Загора, правителството на Пламен Орешарски, дошло на власт след парламентарните избори на 12 май 2013 година, има шанс да работи за левите, социални политики, да работи за възраждането на българската икономика, да се грижи за децата и възрастните, за по-качествено образование и здравеопазване. Благодарение на всеки от нас – гражданите, хората на труда, родителите ни, децата ни – миналото, настоящето и бъдещето на българската нация, България я има и ще я има!

                                                           *     *      *

Редактори и съставители: Татяна Иванова, Трифон Митев 

Източник: Онлайн публикация – http://stzagora.net