Иказване направено пред заседанието на 48-ия конгрес на БСП на 8 февруари 2014 г.
Още в първото изречение на платформата ни за Европейските избори се говори за един призрак, който броди из Европа - призракът на Негодуванието и Страха. Той е доста плътен и лесно може да се забележи по улиците. Всички протести носят неговия дух.
Има обаче още един призрак - много по-фин, много експертен, който почти не се вижда. Това е призракът на едно тотално настъпление срещу трудовите и социалните права на хората, срещу суверенитета на държавите и на европейските институции. А този суверенитет е основен лост за осъществяването на каквито и да било политики в полза на обществото.
Най-напред - една равносметка така, както изглежда в моите очи.
Европейската левица направи много срещу младежката безработица. Лявото на глобално ниво обаче днес трудно може да се похвали със значими успехи. Въпреки световната финансова криза, която уж компрометира властващия неолиберален модел. Въпреки, че стана безпощадно ясно – свободният пазар не осигурява нито стабилност, нито справедливост.
"Офшорният рай" е непокътнат. Укриването на капитали, неплащането на данъци продължават да тровят социалните политики. Заканите за облагане на спекулативния капитал останаха почти без последствия. За дисциплиниране на банковия сектор - също. Европейските банки отделят едва 28% от активите си за домакинства и фирми. Всичко останало играе на покер на финансовите пазари.
Заблуда е да си мислим, че антидържавните, антисоциалните доктрини са в отбрана. Днес те са в изключително мощно настъпление. И тяхното основно оръжие е солидарността на едрия капитал.
Искам да поставя акцент върху една огромна тревога, която е обхванала днес леви среди в Европа. Става дума за подготвяното в условия на секретност търговско споразумение между САЩ и Европейския съюз, т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. Благодарение на леви медии и лява съпротива тези преговори отскоро са замразени. Предстои разсекретяване на проектоклаузи и от 1-ви март - възможност за обществена дискусия.
Ако замисленото стане факт, националните правителства ще бъдат поставени на колене пред мултинационалните компании. Последните ще могат да съдят „суверенни” държави за политики, за които се предполага, че ограничават печалбите им. Пред какъв съд? Пред наднационални тричленки, чиито решения не могат да бъдат обжалвани! Мултинационалните компании ще имат право да търсят щедри компенсации за пропуснати ползи в резултат на твърде строго трудово законодателство или високи екологични стандарти. Безопасност на храните, норми на токсичност, цена на лекарствата, енергетика, природни ресурси, защита на личния живот - нито една общозначима дейност не ще избегне капана на ултра свободната търговия.
Ако това споразумение влезе в сила, привилегиите на мултинационалните компании ще добият силата на закон и ще вържат окончателно ръцете на правителствата. Независимо от политическите промени и от народните протести, споразумението ще трябва да се прилага волю-неволю, тъй като неговите клаузи ще подлежат на промяна само с единодушното съгласие на подписалите го страни.
Подобни споразумения за свободна търговия вече действат в различни региони на света. Ето няколко примера за това какво се случва в резултат. В момента компании завеждат дела срещу Египет заради увеличение на минималната заплата. Американската компания "Ренко", с дело срещу Перу, спечели правото си да замърсява околната среда. Американската фармацевтична компания "Ели Лили" има намерение да съди Канада за това, че е въвела система от патенти, която прави някои лекарства по-евтини. "Филип Морис" предяви искове срещу Уругвай и Австралия по
повод на закони, ограничаващи тютюнопушенето. Шведски доставчик на електричество претендира за няколко милиарда евро от Германия, във връзка с нейната енергийна политика. Еквадор бе осъден да заплати на една петролна компания сумата от 2 милиарда евро.
Днес гигантът „Монсанто“ се надява Трансатлантическото споразумение да му позволи да залее Европа с продукти с ГМО. Списъкът е дълъг. Много мултинационални компании се надяват този списък да стане безкраен.
А у нас, никакви нови правила срещу монополите например няма да бъдат възможни без тежки санкции.
Такива споразумения в крайна сметка обезсмислят изборите, защото под страх от финансови санкции, които естествено ще се плащат с пари на данъкоплатците, правителствата ще бъдат принудени да се отказват от политики, заради които са избрани.
Нашият президент Росен Плевнелиев, на икономически форум в София, на 24 октомври миналата година, с голям ентусиазъм и юношеско дръзновение заяви, че България подкрепя с две ръце това Споразумение. Без у нас никъде да е обсъждано. Дори информацията за капаните, които се готвят на държавите, е абсолютно оскъдна.
Европейската левица и в частност БСП трябва да се включи активно в дискусиите, които предстоят. Европейската левица не трябва да допусне победа на координираните атаки на мултинационалните компании срещу политиките в полза на обществото. Тези атаки трябва да бъдат разяснявани, да се организира съпротива срещу тях и в крайна сметка - трябва да бъдат спрени.
Основното оръжие на неолибералния модел е глобалната солидарност на едрия капитал. На тази солидарност следва да се противопостави една истинска и действена лява солидарност.
Днес голямата битка между лявото и дясното е за силата на държавата. За нейния суверенитет. За нейното право да защитава своите граждани. Левицата няма право да загуби тази битка. БСП няма право да не участва в нея.
През ноември миналата година в. „Дума“ първа би камбаната с тази тревога. „Солидарна България“ сезира институциите. Сега на ход са партиите. Сега ние сме на ход.
“Ромите са хора като всички нас и са тук, пред очите ни. По прогнози на Световната банка до 2050 г. ще бъдат около 1,5 млн., или 25% от населението на страната”
Напоследък ми омръзна да слушам словоблудстване по темата за ромите у нас. А те са един от сериозните въпроси на нашето общество, за който се говори клиширано, наизуст и с политически оттенък, гонещ дивиденти на гърба на ромите.
България днес има три истински проблема, които политическият елит отказва да дискутира, което показва и колко е всъщност елит. Първият проблем е демографската криза. Преди няколко дни социалният министър Хасан Адемов обяви, че ако се изплатят детски добавки на всички деца до навършване на 20 години, министерството му щяло да фалира. „За Бога, български майки, не раждайте!“, за да не докарате до фалит горкото ни министерство!
Вторият проблем е бедността. Тя автоматично ни превръща в маргинали, а най-страшното е постоянното внушение, че тя ни е нормално състояние, с което трябва да се примирим. На всяко социално искане се отговаря троснато, че трябва да сме благодарни и на малкото. И никой не задава въпроса - а защо сме бедни, господа управляващи? Нали за това отговаряте вие! И третият ни основен проблем е ромският въпрос. За него се говори под сурдинка. За политиците ромите са евтино купени гласове, за националистите - евтин популизъм и тупане в гърдите, докато се припичат на някой южен плаж. А за медиите - евтин скандал, нали са по дефиниция крадливи, неграмотни и мръсни.
А ромите са хора като всички нас и са тук, пред очите ни. По прогнози на Световната банка до 2050 г. ще бъдат около 1,5 млн., или 25% от населението на страната. А само преди няколко години образователният ни министър Сергей Игнатов съобщи, че 48% от първолаците имат за майчин небългарски език!
Хайде да се събудим и да кажем цялата истина за циганите в България. Да започнем с факта, че малцина от изказващите се по този въпрос ги познават и знаят въобще за какво става дума. Свикнали сме да слагаме под един общ етикет всички роми, а те са сложно разслоени и различаващи се помежду си. В най-обобщен вариант можем да кажем, че се делят на три групи, най-често според занаята си. Йерлиите са уседнали цигани с християнска и мюсюлманска религия. Калдерашите (от ром. Calderar - бакърджия) са най-богатата ромска общност и рязко се разграничават от останалите. Те са и стриктно едногамни в рамките на общността (сключват бракове помежду си - б.р.) Рударите или лударите се идентифицират на преброяванията като румънци, власи или българи, но винаги настояват на разграничението си от ромите. Те са най-интегрираната в българското общество ромска група. Проблемът започва още оттук - продължаваме да ги възприемаме като монолитно цяло. А към всяка тяхна общност трябва да се подхожда индивидуално, познавайки добре нейната самобитност и начин на мислене.
Вторият въпрос, който се неглижира или преувеличава, е бройката им. По официални данни на Националния статистически институт от преброяването през 2011 г. като роми в България са се идентифицирали 325 343 души, което е само 4,9% от населението на страната. Но се забравя тяхното „преферирано етническо самосъзнание“ публично деклариране на друга неромска етническа принадлежност. Много често ако изповядват ислям, те се самоидентифицират като турци, а ако изповядват християнство - като българи. Според етнодемографски изследвания реалният брой на ромите в България е между 700 и 800 хил. души (Илиева, 2013). Върху динамиката на тяхното население силно влияние оказват репродуктивните им нагласи. Те имат раждаемост три пъти по-висока от средната за страната, но също така и два пъти по-висока детска смъртност.
Ако се запазят сегашните демографски тенденции, през 2030 г. по прогнозни данни на Eurostat 30% от младежите под 18 години ще са от ромски произход. Затова не просто трябва да се говори за проблемите на ромите, а да се крещи. Това вече не са проблеми на една малцинствена група, а проблеми
на цялата държава.
Световната практика и опит показват едно - интеграция и развитие на дадена общност се постига основно чрез образование. И пак образованието по естествен път регулира и раждаемостта. А знаете ли какво е образователното ниво на ромите в България към 2011 г.? Едва 0,5% са с висше образование, 9% със средно, 40,8% с основно, 27,9% с начално и цели 21,8% са неграмотни. И се надяваме на промяна?
Състоянието на ромските гета също е плачевно. Всяко четвърто жилище в ромските зони е незаконно изградено. Все още две пети от ромите живеят в жилища без водопровод, ползвайки вода от външни, улични чешми или кладенци. Три пети от ромските жилища не са свързани към централната канализационна система, а в четири пети от тях няма тоалетна. Всяко второ ромско домакинство не разполага с баня. Сградите са ниски, паянтови, разкривени и съградени основно от кирпич. Уличната инфраструктура и уличното осветление са също относителни понятия в ромските квартали. По-скоро може да говорим за лабиринт от проходи и коридори между отделните постройки. Най-отрицателният външен белег на ромските гета обаче е натрупаният на камари боклук, който се изхвърля директно на улицата и е причина за разпространяването на много зарази и епидемии.
Промяна е възможна само ако се познават в дълбочина и посочат конкретно и коректно проблемите. И ако предвидените за ромите пари отиват наистина за тях. Трябва да спрем с клишетата и стереотипите и да осъзнаем, че те са точно толкова хора, колкото и всеки от нас. Промяна е възможна само чрез дегетоизация. Докато гетата представляват „държава в държавата“, докато продължава сегрегацията, ще се репродуцира моделът на бедност, неграмотност и социална изолация на ромите. И най-вече промяна е възможна чрез образование. Особено чрез успешно адаптираното вече в смесени региони интеркултурно образование.
Чували ли сте за ромския Кеймбридж - село Долни Цибър? Едва ли. Нито е толкова популистко, нито толкова атрактивно, за да говорим за него. Но то реално показва какъв е пътят за промяната. Село Долни Цибър е в западналата и вече напълно отписана и от хората, а сякаш и от Бог Северозападна България. Има население от 1553 души, от тях 95% роми. „Тук по традиция сме си ученолюбиви“, казват местните хора. Почти всички завършват средно образование, а 30 роми са висшисти. Ето го пътя.
И да не забравяме заетостта. С оглед на критично ниската раждаемост и продължаваща емиграция на млади българи много скоро на пазара на труда ще се усети остър дефицит на работна ръка. Ромите с акумулирано младо население представляват сериозен трудов резерв за страната. Това са истинските, реалните факти. Ромите ще се увеличават все повече и държавата трябва да прояви държавническо мислене по този въпрос. Ако ние като общество искаме да продължим да си заравяме главата в пясъка и да повтаряме до болка втръснали клишета винаги ще си намираме оправдания за окаяното ни състояние - липсата на пари, некачествения човешки материал, световния заговор срещу малката ни държава.
Но щом в село Долни Цибър са го постигнали, значи може да бъде постигнато на всяко едно място при всички хора. Аз продължавам да вярвам и да се надявам да преживеем нашата революция, но не онази, митинговата и площадната (не дай Боже, с кръв, както е днес в Киев), а революция в мисленето. Ако продължаваме така, наистина ще се превърнем в най-неграмотната, най-бедната и най-застарялата нация в развития свят. Възможно ли е да избегнем всичко това? Може би противно на тенденциите ще кажа - вярвам, че можем.
* * *
Източник: вестник „Преса”, 6 февруари 2014 г.
"Или капитализмът ще приеме по-опитомени форми, или просто няма да го има."
Интервю на Валентин Георгиев за вестник „Дума”
Проф. Дуранкев, напоследък в света все по-често се говори за растящото неравенство и опасностите, които то създава пред икономиките и обществата. Като примери ще посоча последното проучване на "Оксфам", според което най-богатият 1% в света притежава половината от световното богатство, форума в Давос, където за първи път се заговори за необходимост от преминаване към прогресивно облагане на доходи и имущества. Джордж Стиглиц пък публикува специален труд по темата - "Цената на неравенството". Как вие разчитате тези сигнали, предвестник на какво са те ?
- Ще започна, ако позволите, още по-отдалече. Ако неравенството нараства, но в условията на висок икономически растеж, при отсъствие на безработица и инфлация, едва ли някой щеше да му обърне толкова внимание. Но ако неравенството нараства в условията на (вече) тежка хронична икономическа криза, огромно ниво на безработица, особено при младите, слаба инвестиционна и иновационна активност, то става ясно, че социално-икономическата система, към която принадлежи и България, има не само проблеми, но е и пред катастрофа. Ще се позова на Джоузеф Стиглиц, който не е марксист-ленинец, но категорично посочва в увода на споменатата книга: "В много отношения икономическата и политическата система са се провалили и че и двете са фундаментално несправедливи".
Класически пример за провал на пазарната икономика и парламентарната демокрация е България. Нима е по-ефективна и по-справедлива една система, при която хората трудно намират или въобще не намират работа? Скритата и откритата експлоатация от страна на капитала натискат надолу доходите на трудещите се, някои "граждани" са се върнали в първобитно-общинния строй и натуралното стопанство, а медиите са концентрирани в точно определени ръце с точно определени цели. Обратно, отколкото друга система - при която хората имат работа, доходите са базирани върху принципа "от всекиго според способностите, всекиму според труда" и нарастват постоянно, като най-ниските растат по-бързо, отколкото най-високите. Искам просто да кажа, че идеите на Джоузеф Стиглиц, но също и на Карл Маркс, са фундаментално точни.
Именно по тези причини папа Франциск е толкова разбираем и обичан от обикновените хора. Богатият Давос - толкова разтревожен. Президентът Барак Обама - толкова решим да вдигне през 2014 г. с 40% минималната часова ставка на 10,10 долара (14,52 лв. на час труд!).
Алтернативата очевидно е: или капитализмът ще приеме по-опитомени форми, или просто няма да го има. Бързам обаче да подчертая, че алтернативите на капитализма са доста много, а не само каноничният социализъм. С други думи, не е случайно, че капиталистическата държава навсякъде по света бърза да вземе "извънредни мерки" за намаляване на неравенствата.
- Пазарните фундаменталисти обаче определят всякаква намеса на държавата като "нова доза социализъм", "повече регулации" и т.н., които още повече увеличават неравенството и пораждат нови проблеми. Като примери посочват неуспеха на Оланд да се справи с безработицата, на остра критика е подложен и Обама с мерките, които предлага за повишаване на жизнения стандарт. Вашият коментар ?
- На практика пазарният фундаментализъм е отдавна "безумно скъп покойник" като теоретична обосновка. Наричам го "безумно скъп покойник", понеже тази теория и нейните икономически провали бяха заплатени прескъпо от обикновените хора. Пазарите отдавна са доказано неефективни и нестабилни, а политическата система, опазарена и корумпирана от лобистите, не коригира тези провали.
Но това, че системата е несправедлива, неефективна и провалена, не означава, че кречеталата на едрия капитал - отлично заплатените (най-вече от чужди централи) "експерти" (що е то "експерт" - всеки, притежаващ някаква диплома от някъде?) на доста "неправителствени" (на практика: анти-правителствени) организации няма да продължат да грачат. Провалите им, както и фактът, че в храма на "чистата и святата" пазарна икономика влизат все по-малко клиенти, ги озлобява още повече.
Светът, базиран върху пазарните правила, а не върху демокрацията, обаче не дава много шансове на романтици като Обама или Оланд. От една страна, идеите на Обама все още страдат от липсата на опорен икономически лост, за да променят насоката на системата. От друга страна, мерките на Оланд се сблъскват с пълното отсъствие на координация на интересите, инициативите и действията в рамките на Европейския съюз. Той ще претърпи провал, сам воинът не е воин в съвременния свят. От трета страна, самият Европейски съюз до този момент не е индикирал, че е способен да инициира и предложи координирани мерки както за нивото на минималната заплата, така и за принципа "за равен труд - равна заплата", да не говорим за мерки против неравенството. В много отношения съюзът не е истински съюз, а Брюксел не е добър диригент на ЕС. Пълна какофония на оркестър от 28 изпълнители на различни национални мелодии!
- На този фон как ще коментирате политиката на сегашното правителство в социалната сфера и финансите. Мерките изглеждат плахи, недостатъчни, но поне в правилна посока ли са ?
- Никоя справедлива оценка не може да е еднозначна. Правителството на Орешарски е гледано под лупа, а самият той - под микроскоп. Отнесоха доста ритници, някои наистина справедливи, но и свършиха за кратко време полезни неща, които не се очакваха от тях. Вдигането на минималната заплата, усилията за създаване на нови работни места, за развитие на западналите региони, за бързото разплащане на държавата с капиталистите-бизнесмени - всичко това са стъпки в правилна посока.
Първите стъпки са правилни, но и доста плахи. Усеща се определена нехармоничност между отделните министерства. На кабинета като цяло му тежи очевидната обремененост с либералната идеология и финансизацията на икономическата дейност. Подозирам, че думите и действията на някои от министрите определено се харесват даже на Реформаторския блок.
Въпросът на въпросите е: каква посока ще зададе тандемът ДПС-БСП като бъдещ курс за действия на правителството и доколко смели и обществено отговорни ще бъдат самите членове на правителството!
- Реиндустриализация - ключовата дума от последните 2 седмици, която обявиха управляващите. Възможна ли е при положение, че индустрията ни я няма никаква? Какви са спешните мерки, които трябва да стимулират растежа ?
- Ако реиндустриализацията е в полза на единия процент от хората, няма смисъл да се обсъжда. Но ако тя е в полза на целия български народ, ако е мощен гръбнак на останалите икономически сектори - тя си заслужава. Предполагам, че се употребява във втория смисъл.
Освен всичко останало, реиндустриализацията е понятие, което си проби път в страните от Европейския съюз, става реалност на места и печели все повече привърженици. Старата западна идея, че колкото по-развита е една страна, толкова повече е развит секторът на услугите, а индустрията се "изнася" на изток или на юг, вече е сложена в чекмеджето. Оказа се, че от нищо не може да се произведе нещо, от макроикономическа стабилност и силен финансов сектор не се получава автоматично висок жизнен стандарт и силно развито производство. Основата на всичко е материалното производство, а не магистралите, образно казано.
Е, време беше тази идея да почука и на българската врата.
- В тази връзка как ще коментирате активността на държавата да спасява фалиращи предприятия (някои частни) като "Ремотекс", Бургаските корабостроителници, ВМЗ-Сопот, Химко, БДЖ, или цели сектори - като тютюнопроизводството например. Според критиците това е загуби и прахосване на пари на данъкоплатеца.
- Спасяването на частни фирми и в частност подкрепата на тютюнопроизводителите са поредни примери и за пазарни провали, и за "специално отношение" към някои бизнеси (и бизнесмени вероятно). Това са показателни примери, някои от които потвърждават фалшивата мантра, че частникът винаги трябва да се възприема като добър стопанин и управленец, а държавата - не. Разбира се, спасяването става с парите на данъкоплатеца, а не с парите на Пламен или Бойко.
Що се отнася до БДЖ, там случаят е особен и с европейски акцент. Европейската теза за "равенство на възможностите и достъпа" означава много неща, които у нас или ги няма, или са слабо развити. Държавните железници са най-ценни за гражданите на всяка страна (равенство на достъпа!), те са по-евтини и по-удобни от автобусния превоз. Метрото е по-изгодно и по-евтино за пътниците, отколкото личните автомобили, и т.н. Затова БДЖ е национална гражданска кауза не по-малко, отколкото защитата на Странджа!
Същото се отнася и до секторите здравеопазване, образование и култура: равенството във възможностите за достъп означава децата и на най-бедния човек у нас да имат равен достъп до тези публични блага. Ако у нас управлява левица, очаквайте инвестициите (не прахосването) на средства в тези сектори да растат стремглаво, а заетостта там да се увеличава.
- Прогнозите ви като сценарии за 2014 г. накратко.
- Епичната битка за Европейския парламент се води от джуджета на фона на битката за България. Там е битката на великаните! Има твърде много корпоративни сили и лични интереси, които биха желани единият процент свръхбогаташи да продължи да дърпа конците зад завесата и да управлява открито и скрито другите 99%.
Няма по-благоприятна среда за политически успех на една обединена левица от сегашната. В противен случай ще припомня, че винаги, когато падне мрак, може да стане съвсем тъмно.
* * *
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 г. в София. През 1980 г. завършва "Социално-икономическо планиране" В УНСС, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а през 2010 г. - професор.
"Пред очите ни се подменят носещите структури на едно доскоро модерно общество, което се вкарва обратно в бъдещето на едно минало - постиндустриално неоварварство"
Иво Христов е роден през 1966 г. в Киев, Украйна. Магистър по право и доктор по социология на правото (2003 г.) на СУ "Св. Кл. Охридски". Специализирал в САЩ, Италия и Австрия. Експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси към 38-то, 39-то, 40-то и 41-то Народно събрание. В момента ръководи катедра "Приложна и институционална социология" към Философско-историческия факултет на ПУ "П. Хилендарски". Преподава "Социология на правото", "Теория на модернизациите", "Историческа социология на модерните институции" в ПУ "П. Хилендарски" и СУ "Св. Кл. Охридски".
Интервю на Светла Василева
- Доц. Христов, какво се случи според вас през 2013 г.?
- Отминалата година поднесе още една съчинена сценка на българския "преход": наблюдавахме поредната "революция", наречена борба с олигархията и смяна на системата, в която една част от господстващата върхушка, междувременно загубила властта, впрегна присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта бяха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, последните искрено убедени, че действително им е дадена думата и шансът за действие. Мнозина изглежда още не са проумели, че във вече установения обществен модел им е отредено да бъдат декори, а не актьори на собствения им живот.
- Каква е равносметката за България и българите след почти четвърт век преход?
- Първо, в страната трайно е установен властови модел, който въпреки фасадната си "демократичност" по самия си генезис не предполага представителност и демократично управление, като действащата парламентарно-политическа инфраструктура има за задача да прикрива, а не да разкрива реалните субекти и механизми за генериране и упражняване на власт. Този модел обслужва установената през 90-те години социална матрица, нямаща нищо общо с приписваните й характеристики на "европейско", "модерно" и прочие папагалстващи клишета общество. Нещо повече, действена демокрация в България не може да има нито сега, нито в бъдеще, нито в началото на "прехода". И това не се дължи на нечия зла воля, както наивно се обяснява, а на самата обществена структура, в която пребиваваме. Ако впилите се във властта "елити" не представляват реалните интереси на тези, които са ги изпратили там - те не биха оцелели и ден. А ако те представляват тези интереси, те не могат да представляват интересите на нещото, известно популярно като "народа". От друга страна, ако "народът", особено в сегашното му насипно социално агрегатно състояние, бъде дори хипотетично допуснат до властта, това ще бъде началото на края на каквото и да е цивилизовано общество, дори в сегашния му уродлив гротесков вид. За да има действен парламентаризъм, трябва да има социална инфраструктура, генерираща обществени групи, които да виждат в парламента и политическите партии реално средство за изява и реализация на свои интереси. Нищо такова няма у нас. Ето защо Народното събрание, "лявото" и "дясното" ще продължат да служат само като удобен гръмоотвод за гнева на не особено интелигентната електорална "публика", която хабер си няма за реалните механизми, генериращи властови и прочие ресурси.
Второ, моделът има за задача да стабилизира, охранява и валидизира резултатите от присвояване на икономическите активи в хода на "Великата криминална революция" (по думите на Ст. Говорухин). Тази "революция" стана с цената на деиндустриализация на българската икономика, имплозия на късното социалистическо общество, социална декласация на населението и пресичане на химерата "средна класа" в зародиш. За т.нар. "граждани", лишени от икономически и обществени шансове, не се предвижда никаква друга роля, освен тази на масовка в този процес, участвайки в поредните индуцирани цикли на вътрешновидова олигархическа кланова борба. Социалната матрица, изкристализирала в годините на "прехода", очертава едно сурово обществено построение с ясен властови връх, концентрирал монопола върху икономическите ресурси, властовите и информационни възможности и влязъл в убийствена осмоза с пауперизираното и вторично варваризирано социално образувание, наречено българско "общество".
- Преходът не ни ли донесе и други "бонуси"?
- Да, само в първите 5 години са загубени 2 млн. работни места. Приблизително такъв е броят на емигриралите от страната. Ясно защо. Ясно е и защо т.нар. "средна" класа е закономерно липсващ социологически факт и само досаден демагогски елемент в приказките на дежурните "десни" плямпала. На практика имаме тесен връх на социална пирамида от латиноамерикански тип с непрекъснато разширяваща се основа. Пирамидата се снишава непрекъснато, защото средната й част непрекъснато ерозира към основата. Именно поради това твърдя, че към момента в България е невъзможен демократичен политически модел, защото липсват икономически свободни граждани. Те са силно зависими - икономически, властово, информационно, дори силово, от олигархичните босове на деня. Като добавим и непрекъснато въртящите се обороти на медийните машини за изглупяване на и без това не особено интелигентното "население", ще имаме резултатите, които имаме.
Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно т.нар. "услуги" и сектори със семпло технологично ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.
Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни за нашите мащаби агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива "специализирана" в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, т.е. тя се очертава като държава - суровинен придатък.
Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на "реалния" социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан. Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало - постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, незаменена от друг тип равностойни технологически и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица.
- Резултатът от тези процеси се възприема като тотален разпад на всичко около нас?
- Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско "общество", доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена. Двадесет и четири години след падането на Желязната завеса страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постепенно и постоянно ще се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на Третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.
- Оттук нататък накъде?
- Според мен съществуват три опции. Първата е да продължи гниенето. Смятах, че няма да доживея изчезването на България, но вече мисля, че това ще се случи, поради компресията на историческия процес. Ще стане факт, ако продължаваме така, както я караме, някъде вероятно до 20 - 25 години. Няма друго общество в Източна Европа, в което социалната катастрофа, сателитният и периферен модел да са съчетани с буквално физическото изчезване на държавнотворния народ. В случая българите. Много условни аналогии може да има само с някои страни от Прибалтика. Визирам основно Латвия.
Втората опция е този процес да бъде забавен. Това означава, че управляващите върхушки в страната трябва да имат сетива за случващото се. Боя се, че те нямат такива.
Третият вариант е част от тази олигархична върхушка в България да осъзнае, че дори с ресурсите, които притежава, тя е господин "никой" оттатък Калотина. Миналата година в световен мащаб бе проведена наказателна операция, наречена "деофшоризация". Смъртта на Березовски, кипърският случай, за който Путин не си мръдна пръста, показват ясно някои неща. Лесните пари, които бяха натрупани през 90-те години в хода на т.нар. "преход", в момента се изземват от световния финансов капитал, защото са му необходими. И първи жертви ще бъдат нашите олигарси и псевдокапиталисти, защото те не са и капиталисти, а финансови рентиета. Така че на тях трябва да им е ясно, че ако искат да оцелеят, интересът им зависи от оцеляването на тази територия, при това не само като територия, а като някакъв вид социална субектност. Следователно може да възникне обективно съвпадение на интересите на част от олигархическата върхушка у нас с интересите на част от българското население, осъзнаващо драмата на процеса, който протича в България. Дали това ще се случи, е въпрос на бъдеще.
- Какво можем ние да направим?
- Вашият въпрос изхожда от презумпцията, че ние сме субект, пред който има опции. Ние не сме субект. Ние сме все още в полуобектно и полусубектно състояние, говоря за обществото като цяло. България е тласкана в момента да продължи да пребивава в това нищо незначещо обектно състояние на периферна буферна територия. Трябва да стане ясно на българите, че тук става въпрос за буквалното им физическо оцеляване. Отварям една скоба, за да кажа, че слушам напоследък едни патриотарски възторжени приказки, че българите и българското общество са попадали в много по-тежки ситуации и отново са се възраждали като феникс. С малка подробност. Че българите тогава са се опирали на българското село. Такова нещо в момента няма. Ако погледнете картата на България между София и Бургас - това е особен микс между цигански катуни и старчески домове. Следователно нямаме виталност. Гръбнакът на българите е счупен. Това атомизирано стадоподобно образувание, наречено "общество", трябва да осъзнае собственото си битие и драмата, че сме изправени пред ръба на пропастта. И когато го направи, да тръгне бавно назад от ръба. Нищо такова не виждам в момента.
Римският клуб казва в един свой доклад преди 40 години нещо, което важи в пълна степен за България, българите и българския "експертен елит": най-голямата драма на съвременността не е екологичната, демографската, икономическата или друга, а неосъзнаването на това, което се случва. Българите продължават да не осъзнават това, което им се случва. Те продължават да бъдат вкарвани в този тип оперети, в които пребиваваме всички ние, и ще имаме този резултат, който имаме. Ако не осъзнаем драмата на собственото си битие, заслужено ще отидем там, където ни е мястото - в небитието.
Източник: вестник „Дума”, 21 януари 2014 г.
