Търсене в този блог

вторник, 20 декември 2016 г.

Огромното неравенство в днешния свят ще роди новото ляво - проф.д-р Светла Тошкова

 

 

Проблемите, породени от противоречията на пазарния капитализъм и неолибералния икономически модел станаха системни

 

Текстът на проф. Светла Тошкова – ръководител на Катедрата по политическа икономия в УНСС-София е доклад, изнесен на дебат за новите тенденции в левицата у нас и в Европа, проведена от Политически клуб „Георги Кирков” към БСП – София по инициатива на председателя на Клуба Любка Герасимова.  

 

В последните десетилетия на миналия век известният политолог Френсис Фукуяма обяви „краят на историята”. С тази теза той всъщност се опита да докаже, че е дошъл краят на идеологиите. Светът според него беше постигнал висшата степен на идеологическо съзряване – прегърнал е неолиберализма и повече няма накъде да върви. Всъщност този край на историята беше най-идеологическото твърдение – Фукуяма обяви правото на съществуване на една-единствена идеология – неолиберализма и „забрани” развитието.

Учудващо и парадоксално светът като че ли се подчини и прегърна тази идея убедено и за дълго.

В контекстът на тази идея се съдържаше схващането – няма ляво, няма дясно – има само пазарна икономика, капитализъм, либерализъм, прагматизъм; няма цел, няма стратегия, няма визия за бъдещето. Неолиберализмът стана новата религия и идеология на световния глобализационен процес.

Световната криза от 2008 г. помете вярата в тази религия.

Днес, вече не малко години от началото на голямата икономическа криза от 2008 г. и неуспешните опити за изход от нея, става все по-ясно, че проблемите са системни, породени от противоречията на пазарния капитализъм и неолибералния икономически модел.

Съвременният капитализъм излезе „извън контрол” и загуби иманентната си способност да се приспособява: капиталистическата държава се оттегли от регулативните си функции, глобализацията задълбочи неравенствата, обедняването маргинализира обществата и ерозира изконните ценности, върху които се изграждаше самата система на капитала от епохата на модерността.

Това признание направиха водещи икономисти-теоретици и политически лидери. Самият автор на концепцията за „краят на историята” и безалтернативността на неолиберализма Фукуяма се отказа от нея, а нобеловият лауреат Пол Кругман категорично посочи като причина за кризата от 2008 г. неолибералното разбиране за пазарите. Напоследък все по-често в икономическите анализи намират място проблемите на неравенството, бедността, справедливостта. Известният критик на глобализацията Дж.Стиглиц изследва влиянието на неравенството върху демокрацията и правната система на САЩ в „Голяното разделение” и „Цената на неравенството” /2015/ и доказа, че неолибералната фискална политика и глобализацията водят до драстичен ръст на неравенството и заплашват самата система на капитала. А в „Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата” през 2013 г. Анатол Калецки поиска създаването на нова икономическа теория, върху която да се изгради новият модел на капитализма, който ще промени категорично взаимоотношенията между пазарите и правителствата. Олег Григориев в „Епоха на растежа. Лекции по неокономика” поставя във фокуса социалните измерения на икономическия прогрес и задава въпроса: има ли смисъл от т.нар.икономическо развитие, ако в основата му лежи бедността на мнозинството от населението? И не е ли време за промяна на социално-икономическия модел на развитие на света и на международния икономически ред? Американският журналист Пол Мейсън в „Посткапитализъм” определи капитализма като „комплексна адаптивна система, която е достигнала границите на своята способност да се адаптира.” Доказателство за това той намира в последиците от съвременната световна икономическа криза, а причините за възникването на новата система се коренят в преформирането на икономиката около нови ценности, поведение и норми в информационната епоха. Информационните технологии предизвикват разпад на йерархичната икономика и на нейно място идват мрежовите отношения и информационната икономика.

Най-силен интерес в последните години в областта на икономическите изследвания предизвика книгата на Тома Пикети „Капиталът на ХХ1 век”. Някои я сравниха с „Капиталът” на Маркс. Очевидно ефектът може би е съзнателно търсен от автора със заглавието, въпреки същностните разлики. Пикети привежда огромен масив данни за икономическото неравенство при капитализма в продължение на два века в повече от 20 страни.

Пикети извежда основен закон, който определя неравенството в капиталистическата икономика: когато възвръщаемостта на капитала е по-висока от растежа на БВП, доходът от капитала расте по-бързо от дохода от труда. Това е естественото състояние на капитализма. Но „това неравенство отразява фундаментално логическо противоречие… Натрупаният капитал се възпроизвежда сам по-бързо, отколкото се увеличава производството. Миналото изяжда бъдещето”, категоричен е Пикети. Не е трудно да се види тук нов прочит на Маркс за неравномерното развитие на капитализма, концентрацията и централизацията на капитала и растящото неравенство.

Пикети привежда поразителни данни: 95% от растежа на доходите в САЩ между 2010 и 2012 г. се падат на най-горния 1% на най-богатите. Пикети смята, че тази несправедливост може да се преодолее като се наложи висок прогресивен данък дърху капитала.

Обратно на тези анализи, политиките на правителствата за изход от кризата все повече показват неадекватност. Те отново се градят върху неолиберализма. В резултат политиките на строги икономии, налагани в страните от ЕС за спасение от кризата все повече се провалят на практика и задълбочават кризисната спирала. Интересно е, че наскоро един докторант – Томас Херидън намери грешка в теорията на харвардските корифеи Кенет Рогоф и Кармен Райнхарт за неолибералните рестриктивни политики, която на практика се оказва „грешка за трилиони” при практическото изпълнение на „рецептите”. В икономиките на европейските страни рестрикциите доведоха до незначителни икономически резултати с цената на огромна безработица, задълбочаващо обедняване и драстични неравенства.

Всичко това налага категорично изводът, че неолибералният икономически и политически модел претърпя крах. Кризата показа, че днес светът се изправя пред нови предизвикателства:

1/безпрецедентно неравенство и маргинализиране на големи групи от хора и на цели държави и региони — огромен брой анализи на най-влиятелни изследователски центрове в света го доказват;

2/силно разочарование от несправедливите последици от глобализацията, подхранващо национализма – все повече стават антиглобалистките движения и групите, недоволни от статуквото;

3/несигурност и нестабилност в света – нарушен баланс на силите в международен план – разклащане на хегемонията на САЩ и все по-настойчиво търсене на нов международен ред, основан на мнополюсния свят;

4/ерозия на демократичните ценности, на ценностите на капитализма от епохата на модерността, която поставя под въпрос самото съществуване на капитализма, признават дори неговите най-силни защитници.

Всички тези условия катализират процеса на формиране на новото ляво като: идеология; политика; като движения и управленски проекти.

Ако до скоро се смяташе за по-вероятно да изчезне земята, отколкото да баде разрушен капитализмът, то в последното десетилетие се появиха:

- политико-икономически изследвания, които категорично доказват, че системата на капитализма е изчерпана;

- появиха се граждански и политически движения за промяна на системата /„Бунтът на възмутените” в Испания, „Окупирай Уолстрийт” в Съединените щати/;

- политически партии, които поемат радикален стратегически курс за промяна на статуквото /СИРИЗА в Гърция, „Подемос” в Испания/. И въпреки трудностите и разочарованията, те чертаят ново начало, търсят промяна.

В такива условия се формира новото ляво. То е ново – различно от традиционните леви ценности; то е нееднородно и силно разединено. Днешното ляво трудно се еманципира от общите антисистемни движения и радикални идеи за промяна. Най-малко три сериозни обективни причини заплашват новото ляво от подмяна на ценностите и радикализиране: първо, разрастване на антиглобализма /в Европа – на евроскептицизма/; второ, засилване на десния национализъм и популизъм; трето, поява на антисистемни играчи срещу традиционните партии и лидери. Затова, ако бързо не се формира идеологията на новото ляво, то лявото политическо пространство е заплашено от нахлуване на псевдолеви, патриотарски, до крайно десни популистки движения и идеи.

Краят на историята не настъпи, но неолиберализмът нанесе много сериозен удар върху политическото развитие на света. На първо място, разрушаване на вярата в демократичните ценности на общочовешкото развитие; на второ, преклонение към циничната прагматика с много къс хоризонт /докато нас ни има/; на трето, вяра в авторитети, вместо в идеи; ерозия на политиката и доверието в политическите партии.

Сега, в началото на 21 век, и лявото и дясното са в криза – в ценностна криза и в криза на адекватността по отношение на реалностите, криза в прагматиката, в политиката и управлението; криза в доверието, най-вече.

Тези кризи доведоха до размиване на граничните линии между ляво и дясно, интензивно се разпадат лево-десните системни деления, родени от неолибералния глобализиран капитализъм. Променят се субектите на лявото и дясното, установени в условията на модерния капитализъм. Социалистическите и социалдемократическите партии бяха партии на работническата класа. Днес традиционните леви привърженици са привличани от антиглобалистки, антиимигрантски, патриотарски партии и лидери. В САЩ бедната бяла работническа класа стои зад Тръмп, във Франция симпатизира на Националния фронт на Мари льо Пен.

Самата работническа класа вече не е онази компактна маса от хора с общи интереси, обединена и солидарна срещу капитала. Постиндустриалният информационен капитализъм разми традиционните класи и създава качествено нова социална структура на глобалното общество, където традиционните механизми на солидарност и колективно взаимодействие престават да работят. Новите пролетарии са много по-слабо свързани, отколкото работниците през 20 век. Старите индустриални региони от Западна Европа и Америка преместват производствата си в Китай, Източна Азия и Латинска Америка. Мястото на индустриалния пролетариат се заема от работещите в сферата на услугите, образованието, здравеопазването, информационните технологии. В страните от Азия и Латинска Америка с привличането на огромни групи от хора в аутсорсваните производства започва безпрецедантна пролетаризация на населението. Това се случва в страни, където не е имало пролетариат, още по-малко традиции в работническото движение. В глобалния свят класите и класова борба променят характеристиките си и придобиват формата на локално насочени протестни прояви на групи хора по конкретни проблеми, а не общи солидарни класови действия срещу системата.

Новото социално деление в съвременния свят е повече между обществата като цяло и елитите, най-общо между бедните и онеправданите и единия процент свръхбогати. Причина за това е рязкото нарастване на неравенството между елитите и всички останали. Ето какво пише американският антрополог Маршал Салинс: „Бедността не е притежание на малко количество стоки или съотношение между средства и цели, тя е отношение между хората. Бедността е социален статус. Тя прерасна в конфузен белег на класова разлика”.

Световното богатство днес е в ръцете на 1% от хората на планетата; средната класа се формира от около 14% от населението в света, сочи анализ на швейцарската банка Креди Сюиз. Средната класа продължава да намалява, а броят на свръхбогатите се увеличава. Днес половината от световното богатство е в ръцете на 1% свръхбогати. А според проучване на Университета на Обединените нации 10% от хората на планетата притежават 85% от световното богатство.

Огромното неравенство роди в началото на 21 век „Бунтът на възмутените” и убеждението, че капитализмът е в дълбока системна криза. Гласуването за Брекзит в Обедененото кралство, победата на Тръмп в САЩ, загубата на Ренци на референдума в Италия и дори обстоятелството, че почти половината австрийци гласуваха за крайнодесния кандидат за президент, категорично доказват дълбоката системна криза и необходимостта от промяна.

Процесите са толкова бързи, че теорията и политиката изостават от тяхното осмисляне, камо ли от намирането на решения. Отсъства ясна и обща идея за бъдещето на света след едно-две десетилетия.

Кой друг, ако не левицата може и трябва да изгради стратегията за смяна на системата на капитализма и новата идеология за бъдещето на света? Днес, когато се поставя под въпрос направлението и скоростта на социалния прогрес, това е роля и отговорност на левицата.

Лявото следва да се гради около нови ценности, нови идентичности. Новата лява идеология е призвана да дефинира целите и смисъла на бъдещето в посока на кардинална промяна на политическия и икономическия модел. Лявото трябва да е активно в отстояването на интересите на общото, на солидарността, на справедливостта, в битката срещу неравенството, бедността и социалното изключване, отстояване на националния интерес – просветен патриотизам, но и общочовешка солидарност и интернационализъм.

За разлика от левицата на 20 век, която беше социдно идеологически въоръжена с теорията на марксизма, то съвременното ляво на 21век се формира спонтанно, в движение, в отговор на кризите, в търсене на адекватни решения на проблемите на реалността, с духа на бунта и протестите на недоволните, в битка с надигащия се радикализъм и конформизма на мутиралата традиционна неолиберална левица от последните десетилетия на 20 век.

Мястото на новото ляво днес е между раждащите се опасно радикални идеи и движения и компрометираната съвременна либерална социалдемокрация. Битката е за автентичното ляво, за истинските леви ценности на 21 век.

Днешните протестни движения са силно разнородни и дезинтегрирани идеологически. Радикално лявото и крайнодясното често си приличат. Проблемът пък на съвременните социалдемократи е в тяхната привързаност към свободната пазарна икономика и политическия неолиберализъм. Привързаността към идеологията на социаллиберализма и третия път обезличиха левия проект. Той разми идеологическия си образ и влезе в практическа колаборация с дясното в утвърждаването на неолиберализма.

Днешната ситуация предоставя историческа възможност за развитие на новата автентична лява вълна, но тя е и сериозно предизвикателство пред левите партии – да изградят модерната лява идеология:

- достоверна на действителността: обърната към новата икономическа реалност и бъдещите й промени в информационната епоха,

- достатъчно социално чувствителна, обединяваща неудовлетворените и търсещи нов политически договор;

- убедена и смела да заяви като своя цел смяната на системата на капитализма, която се е изчерпала и повече не може да бъде реформирана.

Левицата трябва да възроди надеждата на хората за по-добър живот и да се превърне в авангард на битката за бъдещето. Левицата не трябва да се ограничава в констатации и критика. Тя трябва да прледлага политики и да се бори за тяхното реализиране.

Само силната лява идеология може да превърне възмущението, бунта, недоволството в политически проект. Идеологиите отново са на ход! „Търсят се отново големите разкази, пишат анализаторите, /народ, нация, религия, традиция, цивилизация/, тъй като те осигуряват позиция в света. Предоставят цел и смисъл. И лице. В тази ситуация големият разказ е авариен изход в историята”.

Новото ляво ще се роди в идентифицирането на тези големи въпроси, в процеса на поставянето и решаването на конкретни социални проблеми и в активната съпричастност към най-належащите и вече изпреварващи ни проблеми на днешния объркан и несигурен свят.

Без претенции за изчерпателност сред тях са:

1/ Неравенството и преодоляването на бедността. През последните три десететилетия възнаграждденията на хората с ниски доходи /90-те процента на дъното/ са нараснали само с 15%, докато при единия % на върха този ръст е почти 150%, а при 0,1-ия % е 300%. Това са данни на Стиглиц от „Цената на неравенството” ;

2/Промени в обхвата на функциониране на пазара и ролята на държавата, институциите и политиката в икономическите и социалните отношения: /налагане на регулации в банковата и финансовата система, реформа в данъчната и пенсионнаната система, справедлива система на заплащане на труда, премахване на монополите в енергетиката и услугите, антикорупционен контрол и др./

3/Промени в условията на създаване на богатството и интензивни преразпределителни отношения на всички равнища – вътре в националните икономики, особено в тези в икономически преход; в регионален мащаб – между страните в ЕС и в другите регионални образувания; на международно ниво – между отделните центрове на икономическа доминация и главно от периферията към центъра на световното стопанство. Особено дълбоки са промените в преразпределението на дохода между производствените фактори – труд, капитал, предприемачество, знание — в новите условия на постиндустриалното общество. Лявото трябва да търси решения срещу несправедливите резултати на това преразпределение.

4/Промени в международните отношения –търсене на решения срещу все по-изострящата се конкуренция, борба за ресурси, стремеж към икономическа доминация, нестабилност в международния икономически и политически ред; /срещу доминацията на САЩ, за многополюсен свят, отчитащ нарастващото влияние на новите центрове на световната икономика; за развиване на икономически отношения с новите центрове на световната икономика – Китай, страните от Южна Америка, РЮА; категорично противопоставяне на ТПТИ в този му вид — Дракула срещу народите, както сполучливо го нарече Патрик льо Ярик. Сътрудничеството мужду САЩ и ЕС би се изпълнило със съдържание, ако бъде насочено към промяна в принципите на международните икономически отношения, ако защити равноправието, взаимната изгода, прозрачността и утвърди демократичния социален модел; ако реформира МФИ, премахне офшорните зони и т.н. Вместо това ТПТИ мултиплицира пороците на глобализацията и заплашва националните държави с неограничена власт на глобалните корпорации и световната олигархия.

5/ Незабавна реформа в структурата и принципите на работа на МФИ и решаване на дълговата криза; борба срещу нарастващата власт на глобалните институции, доминирани от транснационалните корпорации, техните НПО, платени медии, мозъчни тръстове и изразяващи техните интереси; /вместо да критикуваме СИРИЗА за непоследователност, трябва да издигнем солидарно глас срещу заробващата политика на МФИ и натиска на европейските бюрократи срещу суверенитета и защитата на социалните права на гражданите в по-бедните страни на ЕС/;

6/Проблеми на икономическата сигурност, международния тероризъм и миграцията, които имат дълбока социално-икономическа и ценностна основа; /вместо да приглася на псевдопатриотите за бързо изграждане на граничната ограда и да се възхищава на Орбан, модерната левица трябва непрекъснато да посочва истинските причини и виновните за бежанската криза и миграцията – САЩ с Арабската пролет и разрушаването на държавите на тези хора. В основата на бежанската и мигрантската криза стоят войната и бедността и изходът е много по-сложен от издигането на гранични огради. Той определено е в полето на социалните, политическите, етническите, цивилизационните отношения, по които левицата трябва да предлага решения/;

7/Програми за решаване на екологичните проблеми – необходимост от осмисляне на отношенията икономика-екология-общество и проблемите на устойчивото развитие;

8/ Реформиране на ЕС; създаване на нови правила в европейската интеграция, въз основа на автентичните европейски ценности: свобода, справедливост, солидарност; /отстояване на оптимален баланс между просветения патриотизъм и интернационализма, който държи сметка за националните интереси, но и вгражда страната ни в общото семейство на интернационалната солидарност; разбира и гради сигурността и просперитета на страната ни чрез балансирана външна политика – не противопоставя нашия избор на членство в ЕС и НАТО на добрите взаимоотношения със страните, извън тях/.

Големият бунт срещу „краят на историята” е факт. Битката срещу статуквото е в ход. Но изходът не е един. „Фронтовете имат много лица, включително и страшни!” За това – левите сили са на ход! Новото време връхлита върху нас като ударна вълна и бурно размества пластовете на остарялата политическа, икономическа и социална система в света. Времето открива нов хоризонт за действие на нас – левите хора и ние сме длъжни да приемем предизвикателството – бързо, отговорно и компетентно!

 

 

 

Източник: вестник „Земя“, 20 декември 2016 година