Търсене в този блог

четвъртък, 29 декември 2016 г.

Форми на олигархична власт в съвременна България - опит за демаскиране - Ивка Цакова

 

 

 

Текстът  е  опит  за  сваляне  на  маската  на  българския преход  към пазарна икономика и либерална демокрация след 1989 г. чрез очертаване на  някои  форми  на  олигархична  власт  и  концентрирано богатство  в ръцете  на  малцина  за  сметка  на  мнозинството  от  българските  граждани.

Режимът   на   олигархично   управление   в   България   се   обяснява   чрез  разполагането  му  в  рамките  на  системата  на  днешния капитализъм  и постигнатия    неолиберален    консенсус    между    политически    партии, гражданско  общество и държавни институции под влиянието на могъщи глобализирани идеологически апарати. 

 

След    повече   от   четвърт   век   за   все   повече   специалисти   и неспециалисти  е  ясно,  че  управлението  в  България  не  е  демократично.

Ако не си заравяме като щраус главата в пясъка, можем да заявим, че то става  все    по-олигархично,    обслужвайки    малка    част  от  4-5%   от българското  население,  която  е  натрупала  гигантски богатства  за  сметка на гигантско обедняване на останалите. Суверен на властта е не народът, а   парите   и   хората   с   много   пари,   които   подчиняват   на себе   си функционирането    на    политиката(1).   Т.е.    българската    политика    се олигархизира  и  този  процес  може  да  се  обясни  като  се  разположи  в рамките на неолибералния глобален капитализъм, в условията на който се осъществи промяната у нас след 1989 г. 

Олигархизация на политиката днес, впрочем, протича не само у нас.  В  цялата  история  на  човечеството  винаги  са  управлявали  малцинства, наричани    по  различен  начин  в  конкретни  исторически епохи.  В  Древна Гърция  това  са  олигарси  и  аристократи,  в  Средновековието  –  феодали  и папи,  в  епохата  на  Ренесанса  –  богати  и  знатни  патриции,  сеньори,  през различните  стадии  на  капитализма  -  капиталистическа  или  управляваща класа,  елити,    влиятелни  делови  среди,  финансови  кръгове  и  пр.  Днес  в началото на XXI век се е оформила една глобална олигархия в лицето на 1%  от  световното  население  –  ултрабогати  милиардери, определящи съдбата на човечеството в условията на глобален капитализъм. Големите пари  на  тези  персони  рушат  представителното  управление  –  с  неговия конституционализъм,   върховенство   на   закона,   гарантирани   човешки  права,  разделени  власти...  Могъщата  икономическа  власт на  големи корпорации  и банки доминира над политическата власт на институциите –  държавни  и  наддържавни,    принуждавайки  ги  да  обслужват преимуществено не обществения интерес, а интересите на малцина.

Основната   ми   теза   в   случая   е,   че   управлението   в   България  в годините  на  прехода  в  голямата  си  част  е  олигархично,  но    се  маскира като демократично чрез различни механизми за контрол върху мисленето на хората. Това става чрез инструменти на условна власт и мека сила или  чрез  така  нар.  неолиберални  глобализирани  идеологически  апарати(2).  Те изглеждат  независими  от  държавата  и  се  представят  като  свързани  с пазара и гражданското общество. За извеждането на  конкретни форми на олигархична власт в съвременна България основно ще се позовавам на  В. Проданов,  който  сваля  маската  на  „българския  демократичен  преход“. Според него, режимът на днешното управление може да се определи като „олигархия     под     маската     на     неолиберална     демокрация“ с    две разновидности:  неолиберална  олигархична  демокрация (в  страните  от капиталистическия  център)  и  неолиберална  компрадорска  демокрация  (в държавите от световната периферия)(3). Това се случва на фона на днешния финансиализиран  капитализъм,  когато  90%  от  капиталите в  света  нямат  реално покритие в стоки и услуги, а са източник на извличане на ресурси от периферията към центъра на световната капиталистическа система. 

Под олигархична  власт ще  разбирам  власт  на  богатството  –  на концентрираното  в  ръцете  на  малцина  екстремно  богатство,  което  ги овластява политически.(4)  Това е власт на едрия капитал, власт на големите пари,  на  милиардерите,  притежаващи  ТНК,  ТНБ  и  други капиталови формации.   Степента   на   концентрация   на   световното   богатство   е безпрецедентна  до  момента.  Според  едно  актуално  изследване (5)  от 2016, милиардерите в света са общо 2473 души  –  или  богатството  на  един  мултимилиардер  е  равностойно  на  доходите  на  около  3 милиона  от населението   на   планетата!   Олигархичната   власт   на   тези  персони  се съпровожда   с олигархични  политики  от   страна   на   държавни   и наддържавни институции. Става дума за ключови политики в областта на обществени   поръчки,   концесии,  големи  инвестиционни  проекти, международни договори и пр. За да се вземат изгодните за едрия капитал решения (политики) от съответните публични институции, той финансира партии,  избори,  медии,  граждански  организации,  подкрепящи  системата на неолиберален капитализъм.

Концентрираното богатство (като собственост и доходи) в ръцете на малцина  води  до  връщане  към  така  нар.  патримониален  капитализъм  от първата   половина   на   XIX   в.   с   характерното за  него   наследствено неравенство (Т. Пикети).  Огромната бездна между малцината ултрабогати и  масата  бедни  трябва  по  някакъв  начин  да  се  обясни, за  да  се  постигне доброволно    подчинение.    На    пръв    поглед    това    изглежда  трудно постижимо, но в същност в продължение на години с парите на богатите е извършена  огромна  работа  (вкл.  научна,  теоретична) по  обработка  на масовото  съзнание  и  „промиване  на  мозъци“  (Чомски).  Според  Пиер Бурдийо,  през  80-те  г.  на  ХХ  век  на  Запад  се  извършва „неолиберална революция“    - революция  „от  дясно“, която възстановява миналото, но в същото  време  се  представя  за  нещо  прогресивно.  Неолиберализмът  се налага  в  Европа  включително  от  хора,  наричащи  себе си  социалисти, които   се   позовават   на   социализма,   за   да   провеждат   неолиберални политики.  Това  затруднява  анализа  и  критиката  на  днешната  ситуация, защото  „всичко  е  обърнато  наопаки“(6). Така  е  и  в  България  –  така  нар. „плосък  данък“  се  въведе  не  от  десни  правителства, а  от  правителство  с премиер социалист. 

В  годините  на  прехода  съзнанието  на  българските  граждани  бе подложено на сериозна обработка. Зад идеологемата  „преход към пазарна икономика“     успешно     се     прикри     преходът     към     компрадорски, клептократски  и  периферен  капитализъм,  а    „преходът към  демокрация“  маскира   прехода   към   неолиберална,   олигархична,   компрадорска   или неоколониална демокрация(7). 

След   това   обширно  въведение  преминавам   към  формите  на олигархична  власт, които   са латентни,   индиректни,   рафинирани, сенчести, коварни (за сметка на мнозинството), маскирани като публични политики  на   държавата   и   на   наддържавни   структури.   Те   разкриват различни  възможности  за  трансформиране  на  икономическата  власт  на големите  пари  в  политическа.  Това  са  форми  на  доминация  на  частното над  публичното,  които  се  интерпретират  в  медиите  от  неолиберални  експерти по специален начин, „обръщайки всичко наопаки“ (Бурдийо), за да  объркат  публиката  и  да  блокират  критичната  й  реакция.  Формите  на олигархична  власт  в  България  групирам  по  следните  критерии:  а)  в зависимост  от  тройното  разделение  на  властта  в  държавата  –  големите пари  се  опитват  да  превземат  законодателна,  изпълнителна  и  съдебна власт;  б)  в зависимост от релацията национално – регионално - глобално (по  линия  на  договори  на  нашата  държава  с  други  държави,  чужди компании,  банки,  международни  договори  и  пр.,  довели  до  изтичане  на ресурси  и  национално  богатство  към  страните  от  капиталистическия център;  в)  във  връзка  с  властта  на  мрежите(по  Мануел  Кастелс)   –  на могъщи олигархични мрежи - национални, регионални, глобални. 

Олигархичната власт в България е сложно структурирана, защото различните й форми обхващат различни равнища на власт в държавата, на властта  на  други  наддържавни  играчи,  на  глобални  йерархии  и  мрежи. Затова  те  могат  да  бъдат  обяснени  само  в  рамките  на  системата  на глобалния    неолиберален    капитализъм.   А   освен   това властта   на олигархичното малцинство у нас е анонимна.  Българските милионери са креатури  на  външни  олигарси,  международни  мрежи  от   корпорации, банки,  чужди  правителства,  посолства  и  пр.  Имената им  са  публична тайна   (Огнян  Донев,  Васил  Божков,   Цветелина   Бориславова,   Петя  Славова  и  др.),  но  размерът  на    богатството  и  зависимостите  им  от „големите   пари“   –   не.   Можем   само   да   се   досещаме   за   подобни обвързаности  –  примерно  на  Иво  Прокопиев и неговата „Икономедия“ с „Америка  за  България“,  на  Цветан  Василев  и  неговата  КТБ    с  ВТБ  на Руската федерация. Осезаемо е, например, влиянието на Дж. Сорос върху българската  политика  с  неговите  фондации    и  експерти,  придобили прозвището   „соросоиди“,   които   хем   са   финансирани   от  световния  олигарх,  хем се борят с олигархията...

Многообразието  от форми на олигархична власт в България ще опитам   да   сведа   до   седем   -   без   претенции   за   изчерпателност:   а)  създаване на монополи в лицето на големи фирми (български и чужди) в различни сектори на българската икономика;  б) финансиране на партии и избори  за  поддържане  на неолиберален курс на държавно управление; в)  настаняване  в  България  на  чужди  търговски  банки,  търговски  вериги, университети  и пр.;  г) установяване на специален режим на обществени поръчки,    концесии,    преференции,    позволяващ    концентриране    на богатство  в  ръцете  на  наши  и  чужди  олигарси;  д)  блокиране  на  цялата контролна    система    по   обслужване   на   обществения   интерес,   вкл.   превземане  на  регулаторни  агенции;  е)  оформяне на олигархични мрежи  във вид на борчески групировки, организирани престъпни групи и пр.; ж)  олигархизация на българските медии ...

Средствата на олигархична власт  като конкретни инструменти за  съхраняване  и  уголемяване  на  богатството  на  олигарсите  с  помощта  на българската държава са публични, полусенчести и сенчести.

Публични са спечелените  търгове  за  обществени  поръчки  и  концесии  (примерно  в областта на златодобива, американските ТЕЦ-ове и др.), които могат да се квалифицират    като    „узаконен    грабеж“   на  национално    богатство(8). Сенчестите  и  полусенчести  средства  на  олигархична  власт  се  отнасят  до дейности   на   „сивата“   (неплащаща   данъци)   и   „черната“ (престъпна) икономика,  корупционни  практики,  конфликт  на  интереси,  кронизъм, непотизъм, патронаж, клиентелизъм и други техники на нерегламентиран  лобизъм, осигуряващи привилегирован достъп на малцина до публичните институции  и  до  пазара.  Те  водят  до  пазарна  концентрация  (вместо пазарна конкуренция) и деформация в пазарния и социален ред. 

Някои  примери  за  различни  модификации  на  олигархична  власт  в нашата  страна, зад  които  се  крие  фактическо  ограбване  на  национално богатство,  ще  дам  под  формата  на  следните  въпроси:  Защо  у  нас  няма осъдени политици и бизнесмени по „знакови дела“ за извършени кражби и    престъпления?    Защо    чужди    енергоразпределителни    дружества  диктуват  цените  на  електричеството  за  българските  потребители?  Защо при наличния спад на световните цени на петрола у нас поради картелни договорки  цените  на  дребно  на  горивата  не  падат?  Доколко  държавата контролира  Лукойл-България  и  Валентин  Златев?  Защо  винаги  банките печелят,  а  клиентите  губят?  Защо  не  работят  комисиите  за  отнемане  на незаконно придобито имущество, за конфликт на интереси и публичният регистър  на  доходите  на  лица,  заемащи  висши  държавни  постове?  Защо няколко   крупни   арендатори   получават   лъвския   пай   от европейски средства  в  аграрния  сектор?  Защо  осъдителни  решения  за  България  от европейски   и   международни   съдилища   са   за   сметка   на държавния бюджет, а не на нарушителите? Защо „Нова българска медийна група” на И. Кръстева и Д. Пеевски държи 80 % от разпространителската мрежа на печатни  медии  в  страната?  Защо  (по доклад на БОРКОР) държавата не е събрала  сумата  от  1  милиард  лв.  концесионни  такси,  а  взема  милиарди нови държавни заеми ... 

Моят обобщен отговор на тези и други подобни въпроси е следният:  Изброените  форми   на   олигархична   власт   в   България   са   възможни благодарение  на постигнат неолиберален обществен консенсус  в  три области:  в гражданското общество (медии,  образователни  и  културни   институти, граждански и бизнес асоциации), в политическите партии и в държавните  институции(9) ,  подкрепящи  системата  на  неолиберален капитализъм.  В  тези  три  области  трябва  да  се  търсят перфидните  и замаскирани   олигархични   влияния   зад   масово   разпространената   и възприета   неолиберална   мантра   за   индивидуална   свобода,   която   се гарантира  в  рамките  на  пазара,  където  всеки  е  отговорен  за  своя  успех или  провал.    Под  булото  на  този  неолиберален  консенсус  се  извърши криминалната приватизация на държавната собственост  от времето преди промяната,  както  и  приватизация  на  политиката  в  интерес  на  новите български капиталисти. А те станаха такива благодарение на партиите и правителствата,  а  не  благодарение  на  пазарна  конкуренция.  „Железният закон  на  олигархията“,  формулиран  от  Робърт  Михелс, в  България  е  в пълен  ход.  Ако  не  беше  така,  нямаше  Георги  Гергов  да  е  член  ИБ  на  БСП,  Делян  Пеевски  –  депутат  от  ДПС, Николай Бареков  – евродепутат, Христо Ковачки – създател на партия, а партията ДПС  да се определя като корпорация...  Големите  пари,  които  финансират  избори  и  кандидати,  направиха  така,  че  партиите  вместо  да  осигуряват  представителство  на организирани граждански интереси занимават публиката  с представления,  спектакли  и  симулации  на  ляво-дясно противопоставяне. Постигналите  неолиберален  консенсус  системни  партии,  когато  са  на власт,  осъществяват    политики    на    либерализация,    приватизация    и дерегулация  в  полза  на  едрия  капитал  (български  и  чуждестранен)  и политики  на  орязване  на  социалните  разходи.  Антисистемните  партии, попадайки  в  парламента,  също  влизат в неолибералната схема. Различни прояви  и  проекти  на  политически  популизъм  през  последните  години  в България  също  устройва  ултрабогатите,  защото  отклоняват  вниманието на  хората  от  действителните  им  материални  интереси и  ги  пренасочват  към ценности – етнически, национални,религиозни и др. 

Гражданското  общество в България в годините на прехода също се създаде и оформи по неолиберален образец. Създадените неправителствени  организации  в  огромната  си  част  са  финансирани  от световния  хегемон  САЩ.  Влиятелни  частни  аналитични центрове    и фондации изфабрикуваха  демокрацията в България  около неолиберални евро-атлантически  ценности.  Те  се  определят  като  неправителствени  и нестопански, а в същност са създадени от правителства на други държави и от могъщи корпорации – предимно американски. Някои  техни шефове в годините заемаха важни държавни постове. Синдикални и работодателски  организации  в  началото  на  прехода  правеха  опити  за постигане   на   класов   компромис   между   труда   и   капитала,   но   в последствие    изпаднаха    в    криза    при    упадъка    на    средната    класа,  увеличаващия  се  прекариат  и  социално  дъно.  Малко  са автентичните граждански    организации    у    нас,    които    са    средища    на    социална  солидарност.    Неолибералната    програма,    пусната    в    действие    от идеологическите  апарати,  доведе  до  разпад  на  всякакви  общности,  до атомизация    и    индивидуализация    под    лозунгите    за    „демократично  гражданско общество“.  

Съпротивата   на   тази   програма   изисква   обединени   усилия   на философи, икономисти, политолози, журналисти и граждански активисти в   едно   бъдещо   общо   социално   движение(10).   На   аргументите   на неолибералните експерти трябва да се противопоставят контрааргументи, контраекспертиза. Защото те също водят борба с олигархията и с мафията в  България,  подписвайки  различни  харти  и  манифести.  По  какво  се различава  тяхната  дискурсивна  „борба  с  олигархията“  от    моя  опит  за демаскиране на формите на олигархичната власт? Ще започна с дискурса за корупцията и лобизма в България. 

Според  мен, говоренето  за  корупция  и  лобизъм  в  началото  на  XXI век    послужи  за  маскиране  на  различни  форми  на  олигархична  власт  в страната  ни.  Понеже  концентрацията  на  богатство  и  обедняването на  населението   стават   все   по   видими,   вниманието   на   гражданите   се отклонява в медиите с помощта на  новата и атрактивна лобистка лексика –  заговори  се  за  лобистки  интереси,  лобистки  закони, подозрения  в лобизъм  и  пр.  Постепенно  лобизмът  у  нас  се  превърна  в  синоним  на корупция.  По  инициатива  на  различни  партии  в  годините  се  изготвиха  шест  на  брой  законопроекти  за  регулиране  на  лобистката  дейност,  но нито един от тях не се превърна в закон. Говоренето за нуждата от закон за  лобизма    всъщност  бе  маска  за  борба  с  корупцията !  Вносителите, според мен, бяха наясно, че чрез специален закон  (каквато е практиката в  САЩ, но не и в европейските държави), лобистките дейности у нас няма как да се регулират. Вместо да се говори за закон за лобизма, трябваше да се  осигури  стриктно  прилагане  на  други  закони,  засягащи  лобирането, както  и  да  се  усвои  европейския  маниер  на  лобиране –  лобиране  чрез консултиране.  За  целта  следваше  да  се  разграничи  бизнес  лобизъм  (на организирани  бизнес  интереси)  от  граждански  лобизъм  (застъпничество за социално значими каузи),  да се открои нерегламентираният лобизъм на „специалните  интереси“  (големите  пари).  У  нас  така и  не  заработиха ефективно   правилници   за   поведение,   етични   кодекси   и публични регистри,  които  засягат  лобистките  дейности.  Вместо  това  корупцията  в България се развихряше във все по-големи размери, а услужливи НПО-та  предоставяха  в  медиите  все  нови  и  нови  данни  за  нея,  ангажирайки вниманието на публиката с „политика на скандала“ (М. Кастелс).  

След  като  се  оказа,  че  дискурсът  за  корупцията  стана  банален  и общественото  мнение  не  се  вълнува  от  него  (направи се  внушението,  че всеки би взел подкуп, ако му се предложи такъв), на  дневен ред се появи  новата тема  за  „завладяване на държавата“. Тази метафора се въведе в обръщение, за да прикрие неоколониалното и олигархично разграбване на национално  богатство.  Вместо  разграбване  –  завладява не  на  държавата.  Огромното социално неравенство вече бие на очи и не може да се скрие, поради  което  трябва  по  някакъв  начин  да  се  обясни.  Последният  от ежегодните  доклади  за  оценка  на  корупцията  в  България  (2016  г.)  на Центъра  за  изследване  на  демокрацията,  е  озаглавен „Завладяване  на държавата“,   с   което   се   обозначава   „висша   форма   на   политическа корупция“(11).   Какво   прикриват   в   случая   неолибералните   експерти?  Например,    в    доклада    става   дума   за   „приватизация   на публични  институции от държавни служители“, но не и от големите пари. Говори се за  „приватизация  на  държавата  от  политическата  класа,  а  не  от  едрия бизнес“.  Безлично  се  акцентира  на  „концентрация  на пазарна  власт“, разграничават   се   два   вида   монополи   (произведени   от пазара   и   от държавата) като се заклеймява държавата, а не пазара, с което още повече се  подкопава  доверието  в  институциите.  Подвеждащ  е изводът,  че  най-голямата опасност от завладяването на България е „придобилата системен  характер    корупция“    (системен,  защото корупцията  била  широко разпространена в цялото общество). Така се прикрива дълбоката същност на  процеса  на    олигархизация  на  политиката  в  България  и  нейната приватизация от големите пари на наши и чужди олигарси – този процес има системен характер, защото е продукт на системата на неолибералния глобален финансиализиран капитализъм. 

По  подобен  начин  неолиберални  глобализирани  апарати   умело  и целенасочено  „канализират“  гражданската  енергия  при  двете  вълни  на антимонополни   и   антиолигархични   протести   през   2013   г.   (срещу високите  сметки  за  ток  и  срещу  опита  за  назначаване на  Д.  Пеевски  за шеф на ДАНС).  По улиците и площадите се издигат лозунги за „смяна на системата“,  но  така  и  не  става  ясно  за  каква  система  става  дума  – икономическа,    политическа,    социокултурна?    Никой    от медийните експерти  не  говори  за  системата  на  днешния  капитализъм.  По-удобно  е протестите   са   се   обединят  около  въпроса  „КОЙ“  и  демократичните разочарования  да  се  насочат  към  търсене  на  виновник за  незавидната участ  на мнозинството. С други думи, „причината се търси в субектите а не  в  модела,  задаващ  съответно  поведение  на  субектите“(12) -  виновен  е Пеевски  и  този,  който  го  е  предложил  за  шеф  на  ДАНС.  Разбира  се, субектите  са  също  важни,  защото  опитът  за  това  назначение  е  опит  за приватизация не  просто на  политиката за частни цели, а за „приватизация  на  легитимното  насилие  на  държавата“(13).  Олигархът   Пеевски   беше назначен  за  шеф  на  ДАНС  за  пет  дни,  след  което  правителството  на   Орешарски  отмени  това  свое  решение.  А  обществото  сякаш  забрави,  че протестите  през  2013  доведоха  до  падане  на  първото  правителство  на ГЕРБ и след около година ГЕРБ отново състави правителство със същия премиер (Б. Борисов), но с друго парламентарно мнозинство. Може би не случайно  медийният  олигарх  Пеевски  е  наречен  kingmaker  в  последния доклад  на  Репортери  без  граница(14),  защото  днес  той отново е депутат и неговата    медийна    империя    влияе    за    смяна    на    правителства    и мнозинства ... 

И понеже пропастта между малцината богати и мнозинството бедни у  нас  се  увеличава  непрекъснато  дискурсът  за  олигархия,  плутокрация дори  мафия  се  разгръща  все  по-интензивно  в  публичното  пространство. Ако  през  2013  г.  интелектуалци  подписват  „Харта  за  разграждане  на плутократичния  модел“,  то  през  2016  се  появява  нова  инициатива  на университетски  професори  -  манифест  „За  Републиката“.  Според  него,  републиката е в опасност, защото е поставена под контрола на мафията и  „организираната   като   пост-комунистическа   олигархия престъпност“(15). Виждаме как   тоновете   се   сгъстяват,   а   олигархичното   управление, маскирано като „добро управление“ , изисква нови митове за виновници  и  нови   социални   конструкции,   за   да   се   избегне   системна   критика  на българския   капитализъм   с   неговите   компрадорски,   клептократски   и периферни характеристики .      

След  скромния ми опит да демаскирам някои форми на олигархична власт  в  съвременна  България  съм  с  ясното  съзнание,  че  за  една  бъдеща по-успешна  антиолигархична    съпротива    са    необходими сериозни колективни  интелектуални  и  граждански  усилия  срещу меката  власт  на неолибералните глобализирани идеологически апарати.

 

 

Бележки:

1 Проданов,   Васил,   2012,   Теория   на   българския   преход.   София:   Изд.   „З. Стоянов“, с. 615, 623.

2 Проданов,  Васил,  Неолибералните  глобализирани  идеологически  апарати  –  В:  сп. Понеделник, бр. 9-10, С., 2015, с. 7-19.

3 Проданов, Васил, Съдбата на лявото в условията на неолибералната държава и неолибералната  демокрация  –  В:  ЛЕВИЦАТА  –  истории,  реалности,  перспективи,  Изд. Авангард-Прима, С., 2015, с. 11-44.

4 Winters, Jeffrey, 2011, Oligarchy, Cambridge University Press, pp. 1-39.

5 The Wealth-X World Ultra Wealth Report 2015-2016, Available from: http://www.wealthx.com/articles/2016/the-wealth-x-world-ultra-wealth-report-2015-2016/ Kathleen Elkins, 8 common traits of the world's 2,473 billionaires; Available from: http://www.cnbc.com/2016/08/10/8-common-traits-of-the-worlds-2473-billionaires.html [10.10.2016].

6 Бурдье, Пьер и Гюнтер Грасс. Безответственость – определяющий принцип неолиберальной системы: диалог 1999 года, Достъпен от: http://scepsis.net/library/id_3661.html [10.10.2016].

7 Проданов, Васил, Българските капитализми, Научни трудове на УНСС, 2014, т. 3, с. 9-62. Достъпен на: http://research.unwe.bg/bg/journalissues/article/7062 10.10.2016].

8 Петков, Кръстьо, Последното разграбване на България - чрез концесии в полза на чужди инвеститори, 17 юни, 2016, сайта Епицентър, Достъпен на: http://epicenter.bg/article/Prof-Krastyo-Petkov-Poslednoto-razgrabvane-na-Balgariya-chrez-kontsesii-v-polza-na-chuzhdi-investitori/103836/11/0 [10.10.2016]. 

9 Harvey, David, The Construction of Concent, In: A Brief History of Neoliberalism, Oxford University Press, 2005, p. 39-63. Available from:  https://www.sok.bz/web/media/video/ABriefHistoryNeoliberalism.pdf [10.10.2016].

10 Бурдийо,  Пиер,  Ответен  огън,  2008,  София,  УИ  „Св.  Кл. Охридски“,  с.  107-187.

11  Завладяване на държавата (Противодействие на административната и политическа корупция), ЦИД, 2016. Достъпен на:  http://www.csd.bg/artShowbg.php?id=17724 [10.10. 2016

12 Проданов, Васил, Теория на българския преход, с. 621-622.

13 Пак там, с. 628.

14 Reporters Without Borders, Freedom  of the Press worldwide in 2016 and Major Oligarchs, Media Oligarchs go shopping, Available from: https://rsf.org/sites/default/files/oligarchs_eng.pdf   [10.10.2016].

15 За Републиката, Манифест, 2016, Достъпен на: http://zarepublikata.eu/?do=manifest>  [10.10.2016].

 

 

(Статията е публикувана в сборника „Глобалните промени и съдбата на България през 21 век“, Изд. BISFRIM, С, 2016, с. 123-130)