Търсене в този блог

неделя, 1 ноември 2015 г.

Пак е дошло време да будители – проф. Мирослава Кортенска

 

 


 

В последните години, когато наближи 1 ноември, Денят на будителите, започват едни откровения за възрожденските ни будители, едни малко прашасали препратки към техния пример. Днес това е доста трудно да привлече вниманието, тъй като кризата на цивилизоваността в България е стигнала своя пик. Дали това е добре реализиран план на прехода ни – за повсеместно изпростяване на нашенеца, за да е по-лесно управляван и държан в подчинение? Или това са процеси от същия този преход, които сега, в 2015 г., вече са особено видими, болезнено различни от времето само преди пет години, когато все още можехме да закрепим представата, че българинът върви към светлите бъднини на демокрацията – с книгата, образованието, знанието.
Има и едно недоразбиране на смисъла на самия празник. 1 ноември не е денят на масовите колони от ученици и учители, които сме виждали на 24 май – един от най-светлите ни празници. Будителите са личности, които застават срещу течението, действат в полза на обществото – в кризи, в робство, в бедност. Това са водачите, които смятат, че чрез образование, наука, диалог с цивилизования свят българите могат да напреднат. Този път на развитие е провидян от будителите и отстояван от тях в делото им, което създава успоредно русло и възможности за развитие. Такъв е Матей Миткалото, който въпреки че е сподвижник на Левски, избира пред революцията пътя си на просветител: с магарето, от село на село, да раздава книги на неуките си сънародници.
Будителите са мисионери, които чертаят пътят на нацията ни, самоличността й. Костеливи орехи, които властниците трудно чупят и преглъщат. Може би затова Денят на будителите е бил забраняван в периода на тоталитарното ни минало, дирижирано от идеология. При соца имаше фасадна култура, масовизирана култура, но нямаше фигури с ръста на Пенчо Славейков, Яворов, кръга „Мисъл“ – културните мисионери от началото на 20-и век, които се изправят срещу фасулковците.
В последните години, когато наближи 1 ноември, за по-голяма атрактивност се вадеха будилници, които да звънят и те се превръщаха в знак на празника. Преди това ми се струваше твърде буквално, но днес наистина си мисля, че наистина ни трябва будилник. Да звъни, звъни, та да ни разбуди – днес, в 2015-а. Будителството е в това да видим цялостната картина, причините, които ни доведоха до масовото опростачване и отдалечаване от цивилизоваността.
Наложително е днес да прозвъним най-важните въпроси. Защо допуснахме да станем най-бедната страна в Европа, в която всичко се купува и продава. Защо приехме като доминиращи: дивия капитализъм, мафията, контрабандата, липсата на правила в общото ни живеене. Защо трайно у нас се настани бедността, която уби в голяма степен живеца на българите, които регистрираха невиждана по размерите си демографска криза. Днес оцеляването е приоритет за мнозинството ни сънародници. И то оцеляванe поединично – на гурбет или на топло местенце тук, което се пази на живот и смърт. В подобна среда трудно се правят промени, трудно се правят стъпки напред.
Работливият българин, талантливият, стопанинът разбра, че прекупвачите на труда му – мутрите, му крадат способностите, възможностите за развитие. Затова около 2 милиона българи емигрираха през последните 25 години – за да търсят други възможности и перспективи. Тези, които останаха в родината, ги завладя трайно овчедушие, примиреност, явна липса на активност, сложиха печат върху настоящия ни живот. Промениха се семейството, училището – неграмотните, нецивилизованите, агресивните застрашително стават мнозинство. България в Европа е бедна, изостанала, някак като подивяла.
При 25 години демокрация не можем да направим едни спокойни и легални избори – с открити дебати и ясни процедури – купуването и прекупуването на политици, журналисти, а и на цели махали и градове, се превърна в обичайна практика. Вече не е модерно да се говори за цели, за перспективи, каузи, въпросът е да се създава имидж. Изградихме си показна демокрация, в която има задкулисие, но няма я очакваната свобода за изказване на мнения или позиции, нито възможност за независими медии. А тези придобивки на демокрацията смятахме дълго време, че са най-важни за посттоталитарното ни развитие. Сега това е илюзия. За всички е ясно, че медиите ни, гражданските организации и протести са контролирани.
25 години след 10 ноември 1989-а България е тревожен феномен, искащ да докаже съвместимостта на бедност и демокрация. Както и на синхрон с Европа и цивилизоваността, които видимо имат малко общо с българския пейзаж. Затова сме на дъното на всички класации, трудно влизаме в рамките на истински модерното развитие на Стария континент. Типичните нашенски бабаити на криворазбраната ни цивилизация – байганювците, големановците, продължават да властват и в 21-ви век в България.
С две думи: прост народ, слаба държава. Нищо ново. Страхът от бедност, оцеляването на всяка цена, „бързите пари“, които невинаги са свързани с професионализъм, почтеност, а по-скоро със сивия сектор, се превърнаха в трайна характеристика на страната ни. Мафията си има държава, корупцията е навсякъде.
Този процес деформира три важни стълба в цивилизационния ни профил -комерсиализирането на образованието, културата и медиите. Днес e възможно да си извадиш фалшива диплома, някак нормално е да се превърнеш в консуматор, да приемаш изкуството като зрелище, главно като атракция и развлечение, както и да станеш подвластен на измислените от медиите VIP-ове и събития. Образованието трябва да се приравни към стока, както и едно художествено произведение – книга, спектакъл, филм, да бъде оценявано единствено по продадените билети, по икономическия му ефект. Подобно крайно комерсиализиране създава несигурен цивилизационен пейзаж. Въпросът: чий плакат е по-голям по българските улици – на Райна Кабаиванска или на някоя фолк певица, е излишен. Това са стъпките, които доведоха до доста масовото изпростяване, до чалгата във всичките й проявления, до неграмотността, до ранното напускане на училище.
Днес трудно можем да повторим мантрата, че съвременната българска култура и изкуството ни са най-конвертируемата ни стока зад граница. Твърде епизодично е вече преминаването на Калотина на български спектакли, колкото и модерни те да ни се струват на „Раковска“ или в НДК. Факт е, че точно когато сме в Европа, се затворихме в тесните пространства на местното величаене.
На 1 ноември се озъртаме за будителите на прехода, за тези личности, които неотстъпно отстояваха знанието, културата и цивилизоваността. Празникът има смисъл да постави горчивия въпрос – не е ли крайно време за нови будители.

 

Източник: сайтът „Свободно слово”