Търсене в този блог

неделя, 8 ноември 2015 г.

Моят Десети ноември не се случи. А вашият ? – Ина Михайлова

 

 

 

 

За едни промените наистина дойдоха. Други чакаме. Е, там ни е драмата...

 

Дори не си спомням какъв ден беше Десети ноември 1989 г. Мислите ми се връщат към него само чрез образа на тогавашния Първи. Телевизията ни го показа свит и жалък. Толкоз. Някак спомените за Десети ноември са преди и след датата.
Току-що бяхме завършили техникум. С общ успех на паралелката над много добър 5. Всички 33-ма хвърляхме униформите и се радвахме. Нахъсани, енергични, изпълнени с надежда и очаквания за бляскаво бъдеще. И нямаше причини да не бъде така. Повече от половината бяха приети в университет. Каква гордост, какъв успех! Говорим за паралелка от техникум в забутан провинциален град с по-малко от 10 хиляди жители. Бяхме прекарали страхотни последни четири години - изведени геоложки практики, спонсорирани от държавата и най-големия работодател в общината, който ни очакваше с отворени обятия. Гарантирани работни места, прилични за времето си заплати, най-висок разряд по специалността. Какво да искаш повече?
Животът ни не беше "върха на сладоледа", както казваха по-късно тийнейджърите. "Детската ни мечта" не се изразяваше в максимата да живеем в интересно време. Но се случи.
Имахме нашите малки тайни - сутрешните новини на "Свободна Европа", презаписите на "Форинър", "Металика", "АСДС", "Пърпъл" и "Рейнбоу". Тайното ходене на дискотека, демонстративното носене на изтъркани дънки, скритото опъване на цигара в тоалетната... Беше предизвикателство, но не убиваха. Най-много забележка, среща с родителите, някой шамар зад врата, лекция в зам.-директорския кабинет, намалено поведение, мъмрене пред комсомолското събрание и още куп дребнотемия, на които не обръщахме внимание. Прощаваха ни, защото казваха, че сме буйни, но как да не стимулират факта, че бяхме най-добрите в училище.
Експериментираха - предоставиха ни дневника. Сами отбелязвахме неизвинените отсъствия, нанасяхме оценки и оформяхме крайния успех за срока. Вид самоуправление. Не сгафихме нито веднъж. О-о-о, бяхме изкушени. Имахме колективни бягства от часове, на прага бяхме на колективно намалено поведение, но всичко се оправяше. Няколко разговора, проблемите се слагаха на масата и готово. Сигурно сме случили на не толкова праволинейни другари, ще кажете. Може и така да е било, но забраненото не беше недостъпно, а разрешеното ни носеше дивиденти.
Както се казва, всичко беше планирано като за средно статистически българи. Очакваше ни университет, гарантирана реализация, семейство, апартамент, кола и вила. И нещо се обърна...

*    *    *

Казаха, че започва Промяната. Хареса ни - свобода на словото и печата, край на привилегиите за кандидатстване в университет, край на "моите" и "нашите", свобода на политическите възгледи, на вероизповеданията. И още, и още... Звучеше красиво и нямаше как да не ни грабне. Още по-красиви бяха обещанията в университета: правим стачка, взимаме властта и... времето е наше. Ще има кредити за студентите, а на отличниците ще се опрощават 90 на сто от заема. Как да не се вържеш? Нали вече нямаше лъжа и измама, а новото напираше - блъскаше се по улиците, обсаждаше факултети, затваряше университети и тропаше по банките в аулите.
Е, времето стана тяхно. И не само то. А нашите кредити потънаха. Днес студентското кредитиране е факт, но нито е това, което обещаваха тогава, нито интересът към него е впечатляващ. И как да е, като дипломите се купуват с пари и не е важно да си образован, а смел, напорист, дързък, нахален, нагъл. Употребиха ни и ни захвърлиха. Не всички.
За някои Десети ноември започна да се случва. Ако не в тази, в друга партия. Ако не в това, в друго министерство. Ако не в едно, в друго РМД.
Покрай красивите думи за промените ни спестиха грозните реалности.
Никой от нас не знаеше, че ни предстоят режим на тока, хаос и анархия. Че държавата ни ще бъде опоскана до последната стотинка и тухла. Че някои субекти, ръководени от други субекти, ще окрадат, приватизират и разпродадат всичко, което имахме. Мислехме, че ще градим над построеното вече, за да стане по-хубаво. Излъгаха ни. Случи се немислимото. Явно всеки, по свой начин, със собствени средства правеше своя Десети ноември.
Ние не знаехме това. Онези 33-ма, които отваряхме консервата русенско варено с отвертка на ученическа бригада, които деляхме пакетче бисквити и бурканче лютеница, не очаквахме тази Промяна. Тя дойде и си отиде от нас. Както си отидоха от България моите приятели. Днес Наско е в Канада - работи като компютърен специалист в Отава и се грижи за четиричленното си семейство. Деньо е в Монреал - завърши минно-геоложкия, беше асистент... Венко е в Чехия. Остана там след студентска бригада. Хари мина през Финландия, но от години върти ресторант в Кипър заедно със съпругата си. Фифи е в Холандия, Ники е в Испания, Юлиян е в Германия... Мая се занимава с компютърен дизайн в Прага, а останалите си спомняме с носталгия за... доброто старо време.

*    *    *

Така се случи, че най-добре лежащите по площадите и университетските коридори заеха най-перспективните работни места. Нищо, че не идваха на лекции и упражнения. Че изкарваха изпитите с наша помощ или благодарение на съвместните блокадни действия с преподавателите. Че се дипломираха с преписани от нас дипломни и курсови работи. Междувременно посредствените ни съученици от техникума се възползваха от мътилката на първите години след 1989-а и напреднаха доста с материала. Цял живот да ги гоним, стигане нямат. Имахме лъч надежда в края на следването. Някой помисли за бъдещето. Националната телевизия избра стипендианти от факултета, които след това да започнат работа там. Надеждата бързо угасна. Човекът, който направи крачката, си отиде от този свят. И телевизията нямаше нужда от стажанти, чието обучение бе спонсорирала. Не ни накараха да върнем парите, но разбрахме, че онова, на което му викат Промяна, още го няма. След това една фирма изпрати писма по списък на първенците на випуска, за да ги покани на работа - нали така правят на Запад, откъдето дойде новото? Един проявил инициатива и изпратил писма, другите се оказаха несведущи и начинанието оттече... Също като очакването ни за промени.

*    *    *

Няма по-голям мит, по-голяма лъжа и по-крупна измама от това, което се опитват да ни пробутат за Десети ноември. За едни промените наистина дойдоха. Не знам дали настинката от априлския вятър през 1956-а им помогна да се справят апаратно със следдесетоноемврийските маневри, но успяха. За онези, които имаха преди Десети, имането продължи. Тези, които нямаха преди, сега още по-нямат. Тарикати, мижитурки, нагаждачи, слагачи, раболепни, угаждачи се нагласиха и продължават да се нагласят - преди или след някакви дати. И хич не им пука за Десети ноември. Днешните деца дори не знаят какво е било, кой е Тодор Живков и къде е градинката на Мавзолея. Историците казват, че след 50 години можело да се правят оценки за събития и факти. Не знам. Вече 25 години ми е все тая каква оценка ще даде някой, за когото Десети ноември се случва всеки ден, всеки месец или поне пет пъти в годината.
 
*    *    *

Какво се случи на Десети ноември? Случи се... нещо. Няма съмнение, че нещо започна. Промяна ли? Думите "реформа" и "промени" вече умряха. Бяха убити. Преврат? Хайде, моля ви. Преход? Към какво? Преходът също го няма. Други държави какъв преход направиха. И преходиха в новото. Изплуваха, вече са колоси, както се казва. Ние затънахме в разруха, самоунижение и самоунищожение. Преход нямаше. Нашият Десети ноември така и не стана.
Моят Десети ноември не стана. Поне не напълно.

*    *    *

Сега какво? Работим от сутрин до здрач, понякога 7 дни в седмицата, за да изплащаме ипотека и кредити. Поне до 2031 г. След това - ще видим. Всеки ден, всяка седмица, всеки месец имаме своя Десети ноември - водим битки с топлофикация, електроснабдяване, ВиК, кабелната телевизия, мобилния оператор, банката, кварталната бакалия, супермаркета, съседите... Постигаме частични успехи и търпим крупни крайни загуби.
Тръпнем дали ще стигнем до пенсия. И като стигнем - какво? Чакаме милост от деца и внуци, за да си купим лекарства и да хапнем риба веднъж месечно. Събираме пари или вземаме кредит, за да почиваме есента в Турция или Гърция, защото Черноморието не е за българи, а планинските ни курорти мерят ръст по цени с швейцарските Алпи.
Все още чакаме Десети ноември.
Е, там ни е драмата. Чакаме...
Всички чакат, а "риформите" не се случват. Някакъв псевдоелит все ни бута надолу.
И ни е все тая. И протестите ни са шантави, и по улиците вече не ни се излиза...

*    *    *

Не, не се оплаквам. Поне не страдам от амнезия като тези, за които последните 25 са години на свободата. Не търся самоопределение извън родината. Не изповядвам чужди ценности, не се кланям на презокеански ментори. Не деля приятелите и познатите на такива преди Девети септември, след Десети ноември, преди и след Пети октомври. Лягам си с чиста съвест.
Тъжен край на тъжна история. А започна с еуфория. Ако знаехме, че след бай Тошо щяха да ни управляват... нямаше да посрещаме с толкова хъс новото. Не знаехме, че за всичко ще си платим. И ще продължаваме да плащаме.


Просто моят Десети ноември не се случи... А вашият?


 

Източник: вестник ДУМА, 08.11.2014 г.