Олимпийско спокойствие в устата на вълка - Иво Атанасов

От дете се питам усещат ли хората, че идва война. Или се опомнят едва когато най-лошото вече ги е вкарало в окопите и скривалищата? Историческата литература, романите, филмите, разказите на участници разкриват как почти до последно повечето вярват, че ще им се размине. В един момент всички виждат какво ще се случи, но вече никой не може да го предотврати.

След четвърт век противоестествена еднополярност светът отива отново към многополюсност. Това не се харесва на претендиращите за единствени властелини и те тикат събитията към рецидивите на Студената война. Тя пък е на път да се изроди в "гореща", ако не глобална, то поне многорегионална. Ето защо не е чудно, че се създават нови икономически съюзи, уплътнени частично и с военни клаузи. А за капак протуберансите на религиозния фанатизъм катализират процесите.

Ние обаче сме с въоръжени сили, по-слаби от когато и да било. Не можем да опазим една граница от бежанци, пък какво остава от нахлуване на армейски части. Разбили сме специалните служби, осветили сме агентите, сега ще ударим и военното разузнаване. Разчитаме на ЕС и НАТО. Добре, нали и затова сме се присъединили към тези структури. Щом сме лоялни партньори, ще очакваме лоялност и от тях. Само че ЕС няма военна способност, остава ни да се надяваме на НАТО. В европейската зона на Алианса най-голяма е повече от половинмилионната турска армия. Всички други са поне два пъти по-малки. Тя е и с най-висок боен дух.

По време на Варшавския договор армията ни трябваше да удържи пет дни нападение от юг, докато войските от Одеския военен окръг преплават Черно море и дебаркират у нас. Сега не можем да устискаме и толкова. И не само ние. При война с конвенционални оръжия турската армия поне до Виена няма кой да я спре. Не казвам, че тя ще го направи и че дори го иска. Въпросът е за огромния й потенциал. Ако ние сме наистина държава, а не територия, чакаща да бъде плячкосана, трябва да имаме отговор за всички варианти. Особено ако не сме забравили, че това вече ни се е случвало и са ни били нужни векове, за да си възстановим царството.

Нашият отговор е, че сме съюзници в НАТО. Добре, но те и с Гърция са съюзници, пък видяхме какво стана в Кипър. А НАТО не си мръдна пръста. Ще повторя: не казвам, че този вариант ще ни се случи и че въобще се замисля. Но ако сме достатъчно отговорни към себе си, трябва да разсъждаваме и по него. И да си дадем сметка, че европейските армии, даже и да искат, не могат да ни помогнат. Остава да се уповаваме единствено на САЩ. Те могат, но дали пък ще искат? Трябва да сме много наивни, за да вярваме, че при локален конфликт на границата ни американски войници ще се бият срещу турски в защита на България. Ето как в немалка степен нашата териториална цялост зависи от благоразположението на Турция. А това вече е форма на зависимост, в която при това сами сме се напъхали.

Разбира се, ние ще укрепваме добросъседството и съюзническите отношения, ще имаме дори на всеки ъгъл дюнерджийница, но това не решава нещата. Защото настъпват огромни промени. За половин век населението на Турция скочи от 30 на почти 80 милиона. Не е трудно при този бум в нечия глава да се завърти идеята за повече жизнено пространство. Особено ако се насърчи обединяването на кюрдите в независима държава и това бъде за сметка и на Турция. При това положение е естествено тя да търси компенсации и сигурно има кой да й предложи тайни съглашения.

И тук е фаталният пробив в корпуса на нашата политика. Ние лековато и глупаво пропиляхме възможността Русия да играе сдържаща роля по отношение на апетитите към България. Осуетихме всички енергийни проекти, които ни предложи. Разбираемо остра бе реакцията й за "Южен поток". Тя не може да си позволи газовите й доставки за Европа да зависят от степента на стабилност в Украйна. Нормално е да търси заобикалянето й от юг, както със "Северен поток" я заобиколи от север. Пък и няма как да приеме за дълго да транспортира газ през сегашната преносна мрежа в Украйна, половината от която вече е собственост на западни компании. САЩ също няма да се примирят, ако са в подобна ситуация. И ще застанат зад гърба на всекиго, който им позволи да реализират алтернативен вариант.

Ние най-недалновидно дадохме този шанс на Турция. Вместо у нас, "големият шлем" ще бъде реализиран на нейна територия. Турция показа, че може да си в НАТО и пак да имаш индивидуално поведение, когато трябва да отстояваш интереса си. От всички членки на Алианса единствено тя не подкрепи санкциите срещу Русия. И за пръв път от векове при конфликт Русия няма да бъде на наша страна.

Никога не сме били по-безпомощни. Но най-удивително е олимпийското спокойствие, с което живеем в устата на вълка. Ако го нарушим, може би ще намерим варианти да защитим интереса си. Както вече някои в ЕС го сториха.

Източник: www.ivoatanasov.info

 

Социализмът съществува... за богатите – Оуен Джоунс

 

 

Държавни субсидии за британския частен сектор

Според Съда на Европейския съюз дадена държава може да ограничи социалните услуги за „неактивните“ мигранти в Съюза, подозирани, че търсят само помощи – нещо, което се определя като „социален туризъм“. За пореден път бедният е представян като използвач. Една друга категория от населението обаче се възползва в по-голяма степен от държавната щедрост, както сочи примерът на Великобритания.

В ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ студия, в статиите в пресата говорителите на господстващата класа не спират да повтарят, че държавата възпира предприемаческия дух – единствения, според тях, двигател на растежа, нововъведенията и прогреса. Самият елит обаче е тясно зависим от щедростта на държавата.

Това започва от гарантирането на частната собственост, което почива на една скъпоструваща съдебна и полицейска система. Държавата не се задоволява само да защитава предприятията от посегателства върху собствеността им или от кражба на стоки. В британския закон за патентите, забраняващ на конкурентите да използват дадено изобретение или метод, през 2013 г. беше внесена поправка, според която патентоването на изобретенията в Европейския съюз ще струва едва 600 лири стерлинги [1].

Освен това частният сектор често настоява държавата да финансира изследователската и развойна дейност, от която зависи дейността му. Във Великобритания размерът на тези помощи, за които пресата рядко говори, възлиза на 10 милиарда лири стерлинги годишно, а сумата редовно нараства. През 2012 г. основната организация на собствениците – Конфедерацията на британската индустрия, изрази задоволството си, че е издействала увеличение на инвестициите в „научната инфраструктура (...) и изследователската дейност“, като изтъкна, че това ще позволи на Великобритания да „продължи да привлича предприятията, които инвестират в изследователска и развойна дейност и нововъведения“ [2]. Накратко, благодарение на субсидираните от държавата нововъведения вълната на изобилието щяла да издигне както лодката на трудещите се, така и яхтата на собствениците.

Икономистката Мариана Мадзукато осветли някои от механизмите, които позволяват на частния сектор да се възползва пряко от щедростта на държавата. Например, от 70-те години на XX век британският Съвет за медицински изследвания разработва моноклонални антитела, използвани за лечение на автоимунни заболявания и на някои видове рак. Държавният орган наивно се радва, че е „революционизирал биомедицинските изследвания и е допринесъл за възхода на международната индустрия на биотехнологиите, която печели милиарди“ [3]. Макар да доведе до натрупването на огромно частно състояние, като това на ръководителите на „Фейсбук“, интернет възникна благодарение на проучвания, финансирани от американското правителство. За създаването на световната мрежа (World Wide Web) много допринесе работата на британския инженер Тим Бърнърс-Лий в състава на една обществена институция – Европейската организация за ядрени изследвания (ЦЕРН). Търсачката на „Гугъл“ (втората по големина компания в света според стойността ѝ на борсата) нямаше да съществува без един алгоритъм, щедро предоставен от Американската научна фондация. Апаратът iPhone на „Епъл“ навярно нямаше да предизвиква такова удивление, ако не съдържаше широка гама нововъведения, финансирани от държавата – от сензорните екрани до световната система за локализиране – GPS.

Хиляда и едно улеснения

ДАЛИ „създателите на богатство“, които медиите величаят като съвременни герои, биха могли да минат без обществените инфраструктури, които държавата им предоставя: пътища, летища, железопътна мрежа? Конфедерацията на британската индустрия настоява за все по-голямо орязване на социалните разходи в бюджета на страната, но не допуска никакви икономии в секторите, от които тя има полза. От една страна, Конфедерацията заяви, че „подкрепя напълно програмата [на правителството] за ограничаване на публичния дефицит“, с цел „да се запази доверието на чуждестранните пазари“ – след като беше разгледан бюджетът през 2012 г., и също така приветства намаляването (в реално изражение) на социалните услуги за работещите и безработните. От друга страна обаче, тя се бори за друго орязване – на корпоративния данък. А защо да не убият с един куршум два заека? През 2012 г., след традиционната есенна реч на министъра на икономиката Джордж Озбърн, конфедерацията предложи с икономиите, осъществени благодарение на намалението на социалните помощи за трудещите се, да се „подобри стратегическата пътна мрежа и да се намалят задръстванията по малките пътища“.

„Инфраструктурата е важна за предприятията, заяви Джон Кридланд, настоящ генерален директор на Конфедерацията на британската индустрия. И развитието на пътната мрежа е сред най-важните ни приоритети, за да се съживи икономиката.“ [4] Посланието беше разбрано – през юни 2013 г. британското правителство направи обещание, определено от всекидневника Гардиън като „най-големия разход за пътищата от 70-те години насам“: 28 милиарда лири стерлинги за периода 2015-2020 г. Значителна част от инвестициите за пътната инфраструктура и почти всички разходи за поддръжката на мрежата са заради тежкотоварните камиони. Тежестта върху осите на камионите за превоз на стоки определя оразмеряването на пътищата и причинява износване, несравнимо с това от колите (според редица изследвания един камион от четиридесет тона разрушава пътищата колкото сто хиляди коли и дори повече).

Железопътната мрежа, чието изграждане преди приватизацията ѝ е финансирано от данъкоплатците, е класически пример. Според доклад от 2013 г. на Центъра за изследване на социокултурните промени по поръчка на Конгреса на британските профсъюзи държавните разходи за железопътната мрежа са се увеличи шест пъти след приватизацията ѝ през 1993 г. Според документа компаниите за експлоатация на железопътната инфраструктура са били облагодетелствани от „бързия ръст на публичните разходи след 2001 г., когато държавата беше принудена да се намеси, за да компенсира ниските им инвестиции“ [5]. Приватизацията не подобри, както беше обещано, състоянието на влаковете и железопътната мрежа – подмяната на вагони и локомотиви се забави, а твърде малобройните влакове вече не можеха да задоволят растящите нужди. Вследствие на приватизацията „частните дружества, които не са склонни да инвестират и да поемат рискове“, получиха възможност преди всичко да „извличат печалби от някогашните публични активи, и то благодарение на значителните държавни субсидии“. И в този случай пак данъкоплатците поемат разходите, а компаниите прибират печалбите. Ако трябва да възпроизведем формулировката от доклада: „Ези – предприятията печелят, тура – ние губим.“ В периода 2007-2011 г. петте основни железопътни компании във Великобритания са получили 3 милиарда лири стерлинги под формата на държавни субсидии. През тези четири години тяхната печалба е над 500 милиона лири, като по-голямата част от тях са разпределени между акционерите като дивиденти.

Държавата се грижи за елита по хиляда и един начина. Като цяло най-богатите британци се отнасят с презрение към държавното образование. Те изпращат децата си в частни учебни заведения и затова получават годишно данъчно облекчение в размер на 88 милиона лири стерлинги, понеже тези училища имат статут на благотворителни организации. Резултатите на учениците в частните училища, въпреки социалният им произход, не са по-добри от тези на учениците в държавните. За сметка на това, както отбелязва историкът Дейвид Кинастън, тези училища предлагат „чудесни социални мрежи, помагащи на децата от добри семейства, които не са особено блестящи или са направо мързеливи, да не затънат“ [6]. С други думи, данъкоплатците пряко субсидират класовите привилегии и социалната сегрегация.

Въпреки че предприятията зависят от квалифицирания труд на служителите си, те го заплащат все по-зле. Средните трудови възнаграждения никога не са падали на толкова ниско равнище от Викторианската епоха насам. Според фондация „Резолюшън“ (лявоцентристки мозъчен тръст) през 2009 г. около три милиона и четиристотин хиляди британски работници са получавали заплата, по-ниска от необходимата за издръжката им, или 7,20 лири стерлинги на час извън Лондон. През 2012 г. техният брой достигна четири милиона и осемстотин хиляди души и една четвърт от тях са жени в активна възраст (срещу 18% три години по-рано). За да оцелеят, тези нископлатени трудещи се разчитат на данъчни облекчения, които вдигат нетната им заплата за сметка на държавата. Разходът за тази субсидия за ниските заплати е 176,64 милиарда лири стерлинги в периода 2003-2011 г.

Същата логика се следва и в областта на жилищата. Помощите възлизат на 24 милиарда лири стерлинги годишно. През 2002 г. сто хиляди наематели в Лондон са прибягнали до тях. В края на ерата на „Новите лейбъристи“ (1997-2010), когато наемите скочиха рязко, броят им вече беше двеста и петдесет хиляди. Това число илюстрира провала на изредилите се правителства да осигурят социални жилища на достъпни цени. Тъй като не е възможно всички молби да бъдат удовлетворени, някои хора се насочиха към по-скъпия сектор на частните жилища. В този случай жилищните помощи приемат практически формата на субсидия за собствениците, за да могат да получават високи наеми. Освен това жилищните помощи позволяват ниските заплати. Според проучване от 2012 г. на Фондацията за строителство и социални жилища, над 90% от домакинствата, които са получавали такива помощи през първите две години от управлението на настоящата коалиция (между консерватори и либералдемократи, избрани през 2010 г.), са били работещи, а не безработни.

И накрая, върхът на всички субсидии – спасението на банките от британското правителство през 2008 г. Частни предприятия затънаха по собствена вина и повлякоха със себе си част от световната икономика. Какъв беше резултатът? Те изискаха данъкоплатците да платят сметката. Така правителството на Дейвид Камерън похарчи над 1000 милиарда лири стерлинги, за да спаси британските банки. Финансовата система на страната, която получи спасително кръвопреливане от държавата, я смята за „затлъстяла“, когато помага на най-бедните...

„Социализъм за богатите, капитализъм за всички останали“. Нима не сме в правото си да обобщим по този начин идеологията на господстващата класа?

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Павлина Колева

Бележки под линия

[1] Т.е. 765 евро. 1 лира стерлинг е равна на 1,28 евро.

[2] „CBI analysis of the autumn statement 2012“ (Анализ на Конфедерацията на британската индустрия на Есенния отчет за 2012 г.), комюнике от ноември 2012.

[3] Цитирано от Мариана Мадзукато в The Entrepreneurial State: Debunking Public vs. Private Sector Myths (Предприемаческата държава: развенчаване на митовете за противопоставянето между държавния и частния сектор), Anthem Press, Лондон, 2013.

[4] „Gear change can accelerate the UK towards a 21st century road network“ (Промяна в механизмите може да спомогне за развитието във Великобритания на пътната мрежа на XXI век), комюнике на Конфедерацията на британската индустрия, 8 октомври 2012.

[5] „The great train robbery: Rail privatisation and after“ (Голямата железопътна кражба: приватизацията на железниците и след нея), доклад на Центъра за изследване на социокултурните промени, Манчестър, юни 2013.

[6] David Kynaston, „Private schools are blocking social mobility“ (Частните училища блокират социалната мобилност), Daily Telegraph, Лондон, 29 октомври 2013.

 

Кривите пътеки на реформата - Дея Йорданова

Няколко лъжици катран в проектозакона на ГЕРБ може да унищожат сладкото бъдеще на училището

В съсипана страна като България законът за образованието има основополагащо значение, което рядко се разбира. Грубият гаф на министъра Тодор Танев припомни, че съществува забравеното от Бога министерство. Обществото ни има неприятния навик да се развива чрез резонанса на гафа. Взела повод от безобразията на проф. Тодор Танев, се захванах да чета проектозакона за предучилищното и училищното образование, внесен от овластилата го сила - ГЕРБ.
Какво прочетох? Да подчертая, че

от такъв закон има нужда

особено за да подреди хаотично променяната досега просветна система и да постави българското образование в центъра на общественото развитие. Ето моите акценти:

1. В раздел VI за формите на обучение, които нашата система допуска, се появява т.нар. обучение чрез работа или дуално обучение. Застъпници за този тип обучение са всички политически сили. Въведено е в Германия, Австрия и Швейцария (по българския модел отпреди прехода, впрочем). Но по-важното е как би изглеждало то в държава с икономика на командно дишане? Може ли българският предприемач да прогнозира от какви кадри има нужда в следващите поне 10 години при условие, че не може да прогнозира краткосрочното си оцеляване? Моля, направете списък със 100-те най-големи фирми в България, и да видим пригодни ли са те за този модел. От друга страна - може ли деца да се третират като безработни? Защото говорим за 16-годишни младежи и девойки. Проектозаконът казва, че "обучението чрез работа (дуално обучение) се организира във втори гимназиален етап за ученици, които са навършили 16 години." Т.е. - и в общообразователните училища. По моето скромно мнение, това са браншови крепостни граждани. Ако утре въпросният бизнес няма вече нужда от съответния млад тесен специалист, какво ще стане с него? Ще успее ли да се преквалифицира? Опасенията на противниците на идеята идват оттам, че само стабилното общо образование създава базата да се обучаваш цял живот и да се адаптираш към различни ситуации, защото теорията ти е дала познания за различни модели и подходи. Нека не забравяме също, че това е форма на детски труд, което за мен е вид деградация и отказ от постигнатото през последните десетилетия в Европа. Да, в Германия този модел работи, но за тяхна радост - и икономиката им също. С това не отхвърлям средното професионално образование по никакъв начин. Напротив, ние сме малка държава и купчините безполезни висшисти вече изтичат към бюрата по труда. Тъй че средното професионално образование е един добър старт за живота на много млади хора, стига да е ясно от какви подобни кадри има нужда, особено в регионите.
Разбира се, в дуалното обучение има и плюсове - получаваш пари още като ученик и съответно независимост от родителите; добиваш така желания професионален опит, който да впишеш в краткото си CV на начинаещ; имаш измамната сигурност, че знаеш кой си и с какво искаш да се занимаваш. Не е време обаче за дуално обучение, понеже няма къде да се осъществява масово. Пак се връщам на списъка със 100-те водещи български фирми, които биха могли да отделят човешки и финансов ресурс за обучение на тези кадри, става въпрос за ежедневна работа в продължение на 2-3 години, докато излезе първият випуск.

За фирмите това може да се окаже просто евтин труд

Със сигурност мнозина работодатели ще се изкушат да наемат евтино "оборотни" младежи за 2-3 години и да съкратят по-възрастни работници, с техните обременяващи надбавки за стаж, квалификация и т.н. А това ще засили несигурността на пазара на труда и ще натовари социалната система.

2. Чл.10, ал.1 казва, че "частните детски градини и частните училища могат да получават държавни субсидии при условията и по реда на този закон". Защо? Когато си избрал да се състезаваш в спринт, е арогантно да искаш да ти дадат 5 секунди аванс още на старта. Омръзна ми да гледам самонадеяни частници, чийто бизнес виси на държавните поръчки. Очевидно само държавата е наивна като девойче и вярва на всеки ухажор. Нека частното да функционира по собствените си закони и правила.

Не може хем да си частник, хем държавата да те издържа

Ами така утре и частните телевизии ще кажат - изпълняваме обществена функция, като информираме хората, дайте и на нас пари от държавния бюджет. Не приемам клишето "парите следват децата". Още повече, че то почти никъде не съществува в този вид, в който се предлага в проектозакона. Преди десет години Швеция въведе ваучерната система и още не може да се съвземе от белята, която последва. Регистриран бе спад на резултатите на децата при независими оценители. Вътрешните оценители са завишавали оценки и са били по-снизходителни към грешките на учениците дори в точни науки като математиката, само и само да покажат резултати. И така Швеция, на която всички завиждаха за добрите резултати в международните класации, се срина до средното ниво.

3. Чл.118, ал.6 гласи, че на учениците от 1-ви до 3-ти клас не се поставят количествени оценки, в тази възраст законът не разрешава повтаряне на класа. С първата част съм абсолютно съгласна, но

защо да не повтарят класа

- няма ли изоставащите да нарушават темпото на учебния процес и да се налага мнозинството ученици да губят полезно учебно време, докато ги чакат. Ако едно дете не покрива даже минимума още в първите класове, когато се учи да чете и пише, как ще се справя по-нататък? Никак. В един момент ще установи, че не разбира за какво иде реч, и ще престане да посещава часовете. Няма да може да участва в учебния процес в 4-5 клас, дори и да иска.

4. Проектозаконът предвижда по всеки предмет и клас да се издават неограничено количество учебници. Сега поне са ограничени до три. Учителите, а и родителите, категорично настояват учебникът да е един, в конкурса да се избира най-добрият, защото този псевдопазар на учебници е от полза само за издателите. В този смисъл по-близо до разума е вариантът на същия закон, внесен от БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ, но това е друга тема.

5. Чл.226 е посветен на кариерното развитие на учителите, което вече не зависи толкова от стажа, колкото от квалификациите и атестациите: "В състава на атестационната комисия задължително се включват представители на Обществения съвет, на педагогическия съвет, на финансиращия орган и на синдикалните и работодателските организации."  Това е добре, но вниманието грабва въпросът - що е то Обществен съвет? При положение, че има и настоятелство. "Той (Общественият съвет) има за цел да създаде активна и демократично действаща общност към всяко училище и детска градина". В него влизат най-малко трима представители на родителите на децата от това учебно заведение и един представител на финансиращия орган - министерството или общината. В училищата за придобиване на професионална квалификация, известни в близкото минало като техникуми, присъства и представител на работодателите. Директорът има право да присъства, но не е задължителен член. Затова пък е задължен при поискване от Обществения съвет да представя всички сведения и документи, необходими за дейността му. Нещо повече, Общественият съвет одобрява стратегията за развитие на съответното учебно заведение. Най-смущаващата част за мен обаче е участието на Обществения съвет при атестацията на учителите на всеки 4 години. Как хора, които не познават методиката за обучение по определен предмет, ще одобряват програма, учебници, ще оценяват учителите? Защо професионалната рамка трябва да бъде заменена от размитата представа за обществена рамка. Ами дайте по-добре да направим обществен съвет към всяко съдилище, нали и бездруго системата не работи. Но ще кажете, не знаем законите. А как се преподава - знаете ли? С какво обиденият от ниския успех на сина си родител ще е по-обективен и по-квалифициран в преценките си от професионалния педагог? Обществените съвети са израз на безпомощност, а не на здравина и сигурност за развитието на българското училище. Нека ги има, нека техни активисти събират пари и ремонтират базата, нека заможни татковци правят дарения, но да оценяват учебни програми, методологии, да оценяват труда на учителите - хайде да се спрем дотук, да не подминаваме така небрежно ръба на пропастта.
И как ще изберем примерно от цялото училище двама души да ни представляват - ще им правим интервю пред родителите от всички класове в спортния салон, ще ги избира и назначава директорът, за да си подсигури спокойствие, или има нещо, за което не се сещам?

Родителите се познават само в рамките на класа

най-много випуска. Ако родител на дете от 10-и клас е член на обществения съвет, дали родителите от 3-ти клас ще го познават и ще могат да оценят неговите професионални познания, етика, възгледи, авторитет, за да ги представлява? Защото едно е да се съберат група родители да решат съдбата на 4000 лева за ремонт, а съвсем друго - да оценят избора на учебник или работата на даден учител. Абсолютно неприемливо! Хайде да спрем да слагаме определението "демократично" пред всяко нещо, което ни отдалечава от отговорността. Така превръщаме сакралната дума демокрация в една от най-мразените. И как точно в тази плюс-минус безкрайност учебниците ще "се избират от учителите, които преподават по учебния предмет в съответния етап от степента на образование в дадено училище", отгоре на всичко - "след съгласуване с Обществения съвет".

6. Чл.37, ал.1 дефинира степента на образование, като създава нов вид обучение - "обединено" (1-10 клас), което дава възможност на децата от малките населени места да завършат първи гимназиален етап в родното си място, без да натоварват финансово родителите си с квартирни, джобни и пр. Заварените от новия закон основни общински училища трябва да се преобразуват или само до 7 клас, или до 10-и. За малките селища това вещае хаос, понеже те или ще съкращават учители от досегашния 8 клас, има риск и да бъдат закрити, или ще им трябват нови педагози до 10-и клас, каквито и без това в тези райони няма.

7. Поетапно ще се въвежда целодневното обучение от 5-и до 7-и клас, но само по желание на родителите. На това се гледа като на инструмент за превенция на децата, оползотворяване на свободното време, развитие на таланта, интересите и потребностите. Вероятно повечето родители ще възприемат с възторг запазването на тази практика.

8. Раздел шести е фокусиран върху формите на обучение, които са цели осем вида - дневна, вечерна, задочна, индивидуална, самостоятелна, дистанционна, комбинирана и дуална. Това многообразие от форми дава възможност на хора, които никога не са стъпвали в училище и вече са навършили 16 години, да се възползват от образователната система. Те дават възможност за житейски рестарт и на лица, които не успяват да завършат един и същи клас повече от три години. Когато говорим за новия закон и малцинствата, можем да кажем, че формално той дава възможност абсолютно всеки да се учи, стига да има мотивация. Чл.110, ал. 2 обаче позволява самостоятелна форма на обучение на ученици в училищна възраст, които по желание на родителите си не посещават училище. Тук влизат и децата на много новобогаташи, които искат да ги отделят от агресивната среда на "простолюдието". Ново разделение в и без това зависимото от кесията на родителите образование, за което ни предупреждават международните просветни институции. Да не говорим по какъв начин ще интерпретират за себе си такава клауза ромските общности например.

Законът съдържа и доста добри идеи, но всъщност има няколко много опасни писти, които може да сринат още повече средното ни образование. Но залогът на образованието не се ограничава с мнението на властимащите законотворци, а изисква съгласие в цялото общество.

 

Либерална или социална справедливост - проф. Васил Проданов

 

 

 

Левите партии в парламента искат премахване на плоския данък и по-голяма социална справедливост, свързана с по-малко неравенство и по-малко бедност. Десните партии като „Реформаторския блок” искат реформа в съдебната система, за да въздава адекватно наказателна справедливост, да осигурява равенство пред закона. Това са класически различия между десни и леви партии. Юридическо равенство (либерален идеал) или социалноикономическо равенство (социален идеал)?

Какви са шансовете на либералната справедливост?

Това е справедливостта, за която се борят либералите от времето на Джон Лок насам. Държавата се създава, за да бди над либералните права и на първо място над правото на собственост. Тази традиционна справедливост, свързана с равенството пред закона и полученото наказание при нарушаването му навсякъде днес е поставена на изпитание. В САЩ според изследване на Пю Рисърч Център само 23% от всички американци са убедени изцяло в справедливостта на съдебната система. У нас според Институт “Отворено общество” само 11 % от българите имат доверие на съда и прокуратурата.

Парадоксът е, че десницата от началото на 90-те години много активно участва в политическите чистки и подбора на кадри в съдебната система, а сега иска и оставки там, и нейната промяна.

Либералната справедливост има подкрепата на ЕС, американския и френския посланик, НПО-тата, работодателските организации, едрия капитал. Натискът е от много посоки и там може да се опитат да направят нещо, макар и не в размерите, които искаха от Реформаторския блок - с промени в конституцията. Голяма е опасността това да бъде от типа „развали къща, направи колиба”, каквито са повечето реформи у нас.

Проблемът е, че навсякъде в развитите капиталистически държави стремежът е към създаване не просто на либерална, а на неолиберална справедливост и ние вървим по техните стъпки. Какво е типично за нея?

(1) Държавата ни дебне, записва с камери, подслушва повече от всякога в историята.

(2) Рязко увеличава сферите на наказателно преследване и нарастване на наказанията, замяна на социалната с наказваща държава.

(3) Криминализация на бедните - социалната несправедливост, която ги вкарва в гетата и държи на прага на оцеляването, се компенсира с повишена наказателна санкция и повече бедни в затворите.

Какви са шансовете за социална справедливост?

Тя влиза в дневния ред на развитите западни капиталистически общества едва от края на ХІХ век. Тогава ще се появят социални либерали и социалдемократи, които ще искат социална справедливост. Ще се въведе и следваш пакет права – социални права, важни в социалната държава през ХХ век. Неолиберализмът след това тръгна да ни връща във времето само на формално-юридическите права и резултатът е ускорено нарастващо неравенство и социална несправедливост.

Важен фактор за нарастване на неравенството е въвеждането на плосък данък и дисбалансът между преки и косвени данъци. През 2011 г. България излезе на първо място в класацията на монетарната бедност в ЕС. На второ място сме след Латвия по неравенство в доходите – разликата между доходите на най-богатите 20% и най-бедните 20% у нас стана 6,5 пъти. Нарастването на неравенствата след въвеждането на плоския данък води до нарастващи неравенства в здравеопазването, продължителността на живота, шансовете за оцеляване и развитие.

БСП въведе плоския данък, благоприятстващ нарастващото неравенство, а днес го ненавижда и иска да се премахне. Десните са по-силни обаче и няма шансове това да стане. Министър Петър Москов заяви, че бедността е въпрос на избор, бедните са виновни, че живеят в мизерия, а не социалноикономическата система и политиките на държавата. Типична неолиберална мантра.

Социалната справедливост, свързана с премахване на плоския данък, не се контролира и изисква от ЕС, американският и френският посланик не правят изявления по въпроса, либералните НПО-та, работодателските организации, едрият капитал са “за” плоския данък. Затова няма начин това да се случи. Това не би било добро за БСП, защото премахването на плоския данък е основен начин да се избави от дясното грехопадение, в което я обвиняват всички останали десетки леви партии от всякакъв калибър, заклеймяващи я „Ти не си лява, ти не си автентично лява”. И неравенството ще продължи да расте. И не само у нас, в целия Европейски съюз има такава тенденция и трудно можем да я избегнем сами.

Дилемата обаче между формална и реална справедливост остава. А тя означава съответни политики. С полиция или с учители да се влиза в циганските гета? Да криминализираме ли бедните както в САЩ или да им осигурим образование и работа? Добре би било да имаме единство на правна и икономическа, на формална и реална справедливост. Добре, но надали ще се случи.

 

 

Източник: вестник Труд

 

 

 

Внимание ! 25 години свободна България ли ? - проф. Иван НОНЧЕВ

Миналото и постиженията трябва да се анализират, за да се върви напред към по-добро бъдеще за всички хора

 
Двадесет и петата годишнина от началото на  т.нар. преход даде повод за разнообразни и противоречиви мнения, включително и на президента Росен Плевнелиев. Под негов патронаж и с подкрепата на фондация "Америка за България" е кампанията "25 години свободна България", включваща 120 събития, в т.ч. и конференция на тема "Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето". Внимание! Не да анализираме миналото, а да се справим с него. Сред целите на кампанията е акцентирането на "най-висшата ценност Свободата" и преодоляването на констатираното от социологическите проучвания одобрение на над 55% от населението на живота при социализма (1944-1989). По думите на Плевнелиев - "едно нереално, романтично усещане към най-зловещия период от нашата история". За президента изразеното одобрение е "половинчата истина, а истината е една и тя е здравата основа, върху която трябва да се стъпи".

Обективният, непреднамерен анализ на който и да е период от нашата история изисква

да се разкрива цялата истина

за условията на живот на хората. Главният критерий за оценката е дали и доколко периодът е бил част от прогресивното развитие на страната - постигнат ли е прогрес в икономиката, в социалните отношения, в образованието и културата, в политическия живот и доколко всичко това засяга мнозинството от народа. Това се постига, сравнявайки го с минал и следващ период - до 9 септември 1944 г., след него - до 10 ноември 1989 г., и следващите 25 години.

Проследяването на промените чрез данните на статистиката разкриват истината. През 1946 г. 75,3% от населението живее на село и се занимава със земеделие. Размерът на притежаваната земя предопределя и социалното положение на  домакинствата на село. Към 1946-а притежаващите до 30 дка са 42,6%, от 30 до 100 дка - 49,7%, и над 100 дка - 7,7%. Те са в основата и на трите социални групи - бедни, средни слоеве и богати, с характерните за онези години условия на живот: бит, жилища, количество, вид и структура на  потребление.

В периода 1944-1989 г. настъпват дълбоки промени. Установява се господство на държавната  и кооперативната собственост. Държавата притежава почти цялата новосъздадена стойност, която разпределя за потребление чрез работната заплата  и обществените фондове, и от 18 до 30% в отделните години - за инвестиции. Постигат се бързи темпове на развитие. Индексите нарастват и към 1988 г. капиталните вложения са 29 пъти повече отколкото през 1949 г., основните производствени фондове - 18 пъти в сравнение с 1952 г., промишлената продукция - 104 пъти в сравнение с 1939 г., общественият продукт - 26 пъти, и националният доход - 16 пъти при база 1939 г.
Увеличава се и броят на заетите - от 629 204 през 1948 г. на 4 102 949 през 1988 г. - 6,5 пъти. Безработните, главно поради структурни промени, са около 3-5%. Безплатното образование позволи силно да се измени и образователното ниво на населението. За периода 1946-1985 г. са се увеличили хората с висше образование - 9,1 пъти, със средно и полувисше - 8,3 пъти, с основно - 2,3 пъти. Тези с образование под основно са намалели с 47%. През 1988 г. в народното стопанство вече работят 732 933 специалисти в различни области. Средствата във фонд "Потребление" са се увеличили близо 6 пъти, а на човек от населението - 7 пъти. Успехите в изграждането на жилищния фонд, електрификацията, водоснабдяването, канализацията промениха коренно живота в града и на село. Две-три поколения живяха в тези подобрени условия. Социалната група на бедните се движеше около 5%. Останалата част  с основание се нареждаха в средните слоеве при тогавашните условия на живот, характерни и с безплатно здравеопазване, развитие на културата, спорта и пр.

Дълбоки, коренни промени настъпиха и в последните 25 години. Критерият за промените в икономиката бе не запазването и увеличаването на темповете на развитие, на достигнатото жизнено  равнище, а

антикомунистическата заслепеност

и стремежът към премахване на всичко, свързано със социализма. Последиците от осъществените промени, главно при управлението на десните партии, бързо се изявиха.

В селското стопанство достигнатата комасация на земята и високо механизирано земеделие бяха премахнати чрез ликвидацията, а не преустройството на ТКЗС-тата като акционерни или др. сдружения, чрез връщането на земята в реални граници, чрез разпродаването на техниката и животните. Резултатът бе срив на селското стопанство, около 30% необработваема земя, безработица и мизерен живот, обезлюдяване на селата и емигриране на трудоспособното население към големите градове и извън страната. От държава, изнасяща селскостопански продукти, се превърнахме във вносител.

Начинът на приватизация през 1997-2000 г. на около 70% от предприятията доведе до срив в производството, бързо увеличаване на безработицата - от 11% през 1991 г. до 15,9% през 1999 г. Промените и ръстът на цените доведоха до обедняване на около 70% от населението. Нарасна процентът на домакинствата с доходи под социалния и жизнения минимум. И днес по данни на Евростат над 20% живеят под прага на бедността, а 48% от населението е застрашено от бедност или социална изолация. По тези показатели сме на първо място в Европа.

На фона на цифрите от статистиката да се върнем към оценките и призивите на президента.

Първо. Отношението на над 55% от населението към периода на социализма не е романтика, а реална действителност, изпитана на собствен гръб.

Второ. Президентът отрича възможността да се  оправдават политическите репресии към някои хора при социализма като грешка, но приема, че е грешка начинът на проведената приватизация на  предприятия за около 30 млрд. лв., от които в бюджета са отишли само около 3 млрд. лв. А именно този процес формира и главната част от забогателите, и нарастването на безработните.

Трето. Непълна е истината, когато се премълчават репресиите преди 1989 г., но е също половинчата истина да извеждаш само тях и да игнорираш главното в условията на живот на населението. Нейното абсолютизиране с цел да се промени мнението за "онзи" период, в т.ч. и чрез учебниците, е открит опит за манипулация, за формиране на невярна представа за един период от нашата история.

Четвърто. Тази кампания води до противопоставянето на различни слоеве от населението и не може да има "фундаментално значение за обединението на нацията". Такова значение не може да има и призивът за обединение около неясните европейски ценности, след като сме най-бедната страна в ЕС, с най-бедния регион и по куп други отрицателни показатели сме първи или втори. Такова значение може да има само ясната перспектива и реалните действия за прогресивно развитие на страната в икономическо, социално и екологично развитие, подобряващо условията на живот на всички социални слоеве и намаляващо социалните неравенства.

Пето. Нереално е всички негативи да се прехвърлят на членовете на бившата комунистическа партия. Всеки индивид гради своето поведение при конкретни условия, съобразно своите интереси. Неговото индивидуално поведение не е поведението и принципите на дадена партия. Много от извършените действия през тези 25 години са на бивши членове или симпатизанти и кандидати за членове на БКП, които нямат нищо общо и са в противоречие със същностните и

съдържателни страни на социалистическата идея

Шесто. Преднамерено, или от неграмотност, социалистическият период се нарича комунистически. Това има основание само дотолкова, доколкото е била на власт комунистическа партия. Комунизмът като етап на общественото развитие обаче се свързва с по-далечна перспектива на развитие на човечеството, при много по-високо развитие на неговите производителни сили и съответните им обществени отношения.

Седмо. Президентът ще е обединител на нацията, когато анализира непредубедено миналото, гледа напред, не робува сляпо на неолибералните идеи, особено лансираните от САЩ, включително за трансатлантическото партньорство за търговия и  инвестиции. То утвърждава господството на  крупните монополи и им гарантира високи печалби за сметка на народите.

По доклада на ПРООН за 2014 г. в света има над 2,2 млрд. души, живеещи в бедност или близо до бедността. Близо 1,2 млрд. души оцеляват с еквивалента на 1,25 долара на ден. Нараства социалното разслоение и у нас. Над 1 млн. живеят и работят в други страни, търсейки по-добри условия на живот. Подобряването на условията за живот у нас е верният път за обединението на нацията. Позволявам си тези мисли, доколкото съм изследвал икономическото и социалното развитие на страната, а резултатите са публикувани.(1)

 -----
(1) Иван Нончев, "Средната класа и социалните трансформации в България", 2000 г.; "Трудът. Към устойчиво развитие на обществото", 2013 г.

 

Здравето на държавата се влошава – проф. Боян Дуранкев

 

 

 

"Южен поток" е най-звучният брюкселски фатмашки шамар върху лицето на българския политически редник!"

Демокрацията е жива там, където няма подръчкване отвън, казва известният икономист

 

Едно интервю на Валентин Георгиев за вестник „Дума”

 

 - Проф. Дуранкев, 2015 г. като че ли се очертава да е още по-непредсказуема и напрегната от миналата година - и в икономически, и в политически план. Да започнем от първата голяма въпросителна, която е на хоризонта - изборите в Гърция. Появиха се различни коментари и спекулации за това какво бъдеще очаква страната, еврозоната, пък и ЕС като цяло, ако спечели лявата партия СИРИЗА, сочена от проучванията като фаворит. Вашият коментар?

- Много точно поставяте диагнозата за встъпилата във функциите си нова година - по-непредсказуема и по-напрегната от предишната. Няма как да не е така, при положение, че "наследството" от предишната година е доста стресиращо за настоящето: и световно напрежение със събитията в и около Украйна, и новите опасности от формированието "Ислямска държава", и продължаването на икономическата и финансовата криза в редица региони и в много развити страни, и в частност западането на демокрацията в България, и много още. Така че именно нерешените въпроси от миналото поставят повече питанки пред бъдещето, отколкото това кой ще спечели изборите в Гърция.
Впрочем изборите в Гърция са "вътрешно дело" на самите гръцки граждани, а не на българите или германците например. Демокрацията е жива само там, където няма подръчкване отвън. Великият Гьоте навремето беше подхвърлил, че "най-доброто управление е онова, което ни учи да се управляваме сами". Гърците ще се управляват сами, така че дали СИРИЗА ще управлява - това ще е тяхната воля. Ще приемем, длъжни сме да приемем, всякакъв израз на свободната воля на гражданите на суверенния ни съсед.
Никой не вярва на бабините деветини, изказвани даже от високопоставени госпожи и господа, че Гърция ще напусне еврозоната или съюза. Без Европейския съюз гърците ще трябва да се интегрират с Африка или Азия (прескачайки Турция?!) - Mission Impossible, а без Гърция съюзът ще загуби оригиналността и очарованието си. Все по-различни, но все по-заедно - това е бъдещето на европейците!
Допускам, че набъбващата негативност по отношение вероятността СИРИЗА да спечели изборите се корени в обстоятелството, че един изборен успех на радикална левица, особено ако се придружи впоследствие с бурен социално-икономически прогрес, може да бъде "опасно" заразен за съседни страни, включително и България.

- В по-глобален план - как виждате да се развива занапред съперничеството между САЩ и Русия, каква ще е ролята на другите нови играчи на международната сцена като Китай, БРИКС, Евразийския икономически съюз?

- Светът продължава да върви уверено демографски нагоре, икономически - напред (3% глобален растеж за 2015 г.), но този поход е придружен с разсипия на обкръжаващата ни среда и безразличие (на места - и ненавист) към страданията на унижените и оскърбените. Все още не се е появил "месията", който да поведе всички към едно по-добро и по-приемливо бъдеще.
И не само това. Ако до 2007 г. можеше да се твърди, че САЩ са светъл пример за демокрация и пазарна икономика, който може да е авторитетен и коректен "диригент" на световния оркестър, то бедствията и пораженията от финансовата криза там превърнаха страната в обект на учудване и недоверие. "Строенето на нови мостове" между политическите и икономическите групировките очевидно намали темпото си.
Украйна, една опасна европейска язва, разцепи още повече разломите между Изтока и Запада, Севера и Юга. Дали е непоправимо? Кой знае? И когато новата "украинска стена" отдалечи всички ни, Русия се обърна на юг и на изток. Договорите с Китай и с Турция, както и активизирането на Евразийския икономически съюз, а също и напредъкът в БРИКС подсказват, че шахматната игра (по Бжежински) не е само между двамата големи (САЩ и Русия), а играта вече се играе на много шахматни дъски от много на брой играчи, като всеки участва на по няколко дъски. Светът се усложни неимоверно.
Именно по тази причина тривиалните подходи няма да доведат до промени. Банализираните "протести" от различни организирани "протестни мрежи", щедро платени (предимно) отвън, може да дадат резултат в Украйна, но не и в Русия или Китай.
Надявам се, следвайки българския пример, Обама, Меркел, Путин и Си Цзинпин да седнат на раздумка през 2015 г. "на по кафе", за да не се тласка светът към нови кризи и нови извратености.

- Някои от европейските лидери, пък и такива от днешните управляващи в България изразиха открита подкрепа за по-скорошно подписване на Трансатлантическото споразумение (ТТИП) между ЕС и САЩ. Какви са вашите прогнози и какви сценарии можем да очакваме в тази посока през 2015 г.?

- Когато човек си купува ютия или хладилник, той иска те да работят добре и да имат стабилни гаранции. Затова проучването на стоките е абсолютно задължително. Когато обаче е на дневен ред ТТИП (Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции) е редно на "купувачите" от ЕС (народите!) да се представят пълни сведения за споразумението, а такива все още няма. Да се обсъдят плюсовете и минусите, и тогава - пак демократично - да се пристъпи към действие. Никой не е против разширяването на взаимодействието между ЕС и САЩ (научно, културно, търговско и т.н.), но и никой не бива да предрешава казусите, които са очевидни.
Засега обаче гражданите на Германия, Австрия и Люксембург са склонни да бъдат в по-голяма степен противници на ТТИП. Вероятно имат основания?! Затова, ако някой европейски или български високопоставен държавен служител гласно изрази "пълна подкрепа" на този все още неясен "конструкт", той трябва да бъде публично порицан за антиевропейско и антибългарско поведение!

- Има ли България полезни ходове в цялата тази нова палитра на международните отношения, или ще продължим да следваме течението, което ни е предопределено в отношенията основно с Берлин и Брюксел? Губим или печелим от това, че затворихме сами страницата "Южен поток" и дадохме коз на Турция да строи газова тръба на своя територия?

- Брюксел е по-близо до небето, отколкото до проблемите на земна България. Също така Берлин отдавна е политически по-близо до Вашингтон, отколкото до София, въпреки че разстоянията са в обратен порядък.
"Южен поток" е най-звучният брюкселски фатмашки шамар, нанесен с берлинска строгост и точност върху лицето на българския политически редник! След АЕЦ "Козлодуй" и АЕЦ "Белене" сега резнаха и тръбата. Инструментът се изпрати от Брюксел, но ръката, която го държеше, пак е българска.
Изглежда, че е настъпило "време разделно" по някои въпроси с брюкселските господа и госпожи, усмивката на Кристалина не е достатъчна, за да запълни процепите. След като имаме деца-чудо като Крисия, нямаме ли и политици-чудо? Засега - не, политиците се снимат с Крисия, а не тя с тях.
Затова твърдя, че санирането на панелките не е компенсаторен механизъм на стратегическите инвестиции. България - вече е ясно на цял свят - няма собствена икономическа стратегия.

- Каква е прогнозата ви за финансовото здраве на държавата ни? След фалита на КТБ не престават опасенията, че подобна съдба може да последват и други банки у нас.

- Здравето на държавата, измерено във финансови символи, вместо да се оправя, се влошава. Още повече, че борчовете на една частна банка се платиха от обикновените граждани - позор за управляващите, позор за БНБ, позор за специалните ни служби. Ако някой вече твърди, че финансовата ни система (бюджет на държавата, частни банки, пенсионни фондове) е "стабилна", той или лъже, или него го лъжат. Доверие се трупа с десетилетие, губи се за ден.
Бедата е че тези финансови и икономически поразии, наложени от олигархията с помощта на плутократите, могат в бъдеще да разклатят и стабилността на лева (не на валутния борд!).

- Някои финансисти отново подеха стария призив да побързаме с подготовката ни за приемане на еврото. Според вас ще можем ли да покрием критериите за прием в ЕРМ-2 (чакалнята за еврозоната) относно дълг, дефицит и инфлация? Подходящ ли е моментът всъщност да се стремим към еврозоната на всяка цена?

- Имаше времена, когато България отговаряше на условията за приемане на еврото. Сега тези условия не са налице, дългът на държавата нараства, а дългът на частния бизнес достига космически висини. Сумарно той е много по-голям, отколкото дългът от 1990 г., когато се извърши дворцовият преврат. А и за да встъпим в еврозоната, все пак трябва да се поне малко желани там, нали?

- В икономически и социален план какви са според вас предизвикателствата пред страната ни и какво можем да очакваме?

- България през ХХI век се управлява от корумпирани правителства, некомпетентни политици и сектанти от неолибералната политическа църква. Затова тя прогони огромна част от гражданите си по далечни страни, а икономиката й пълзи със скоростта на гол охлюв.
Основното икономическо предизвикателство на България е постигането на догонващ икономически растеж от над 6 на сто годишно през следващите 20 години, за да доближи средното ниво по БВП на човек от населението на ЕС. Това няма как да стане без икономическа стратегия, разработена сега и изпълнявана по-нататък от следващите четири-пет правителства. Едва ли обаче в главата на министъра на икономиката е ясно какво означава това. Питайте го!
Главните социални предизвикателства са още повече: българско "възраждане" на пряката демокрация чрез множество национални и местни референдуми; засилване достъпността на гражданите до държавно организирани здравни и образователни услуги; намаляване на безумната подоходна и социална диференциация; икономическо и социално притискане на олигархията и мафиите с различен политически цвят; излъчване на нов, интелигентен и високо компетентен президент, и т.н.
Но все пак нека гледаме напред - честита ни Нова година, много работа ни чака!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Поклоннически думи за акад. Йордан Иванов - Мария Радонова

 

 

С талант и ерудиция ученият издирва и защитава пред света българскато минало, бит и култура  

Академик Йордан Иванов заема важно място в историята на българската филологическа наука след Освобождението. Той е най-изтъкнатият представител на българската академична наука, който с талант и ерудиция, с ентусиазъм и упорита последователност изследва всестранно историческото минало, бита, езика и културата на българското население в Македония - от заселването на славяните в тази област до войните и националните катастрофи през 1913 и 1918 г. Злочестата участ, която отново сполетява българите в Македония, останали под чужда власт, историкът изследовател изживява болезнено. Но той не изпада в отчаяние и се заема още по-упорито да защитава справедливата българска кауза пред научната общественост в чужбина, като непосредствено след Първата световна война обнародва в Берн и Париж няколко научни студии на френски език.
Йордан Иванов е роден на 6 януари 1872 г. в Кюстендил, в занаятчийско семейство - баща му се занимава с мутафчийство (обработка на козина), а дядо му е бил свещеник. Йордан учи в Кюстендилското педагогическо училище, след завършването на което следва славянска филология във Висшето училище в София с неговия втори випуск. Тук му преподават видните професори Александър Теодоров - Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Иван Шишманов. След завършване на софийското Висше училище е изпратен със стипендия на двугодишна специализация по литература в Лозанския университет. В Швейцария се запознава с езиците и литературите на романските народи, изучава латински. Основно усвоява френски език, на който става един от най-добрите познавачи у нас - не само като гимназиален и университетски преподавател, но и като автор на учебници, по които българската младеж години наред изучава езика на Юго. Когато се завръща в България, учителства няколко години в Сливен. През 1906 г. Йордан Иванов по свое желание напуска преподавателската си работа и заема поста секретар на Българското търговско агентство в Солун. Най-продължително Йордан Иванов работи в богатите книгохранилища на светогорските манастири Зограф и Хилендар. Освен това той обхожда надлъж и нашир почти цяла Македония. В непубликувани пътни бележки, които се намират в научния архив на БАН, Йордан Иванов пише: "След Света гора ме привличаше моето любопитство и очакване в Югозападна Македония да открия нещо ново за нашето минало, поне да видя онези достопаметни места и градове, дето преди 1000 години учениците на св. Кирил и Методия са пръскали божието слово на славянски език, дето цар Самуил с последни усилия бранеше българското царство и дето преди четири години пламна онова българо-македонско въстание, което след петвековното турско иго предизвика европейската намеса в турските работи."
През 1911 г. Йордан Иванов е избран за редовен доцент при катедрата по българска и славянска литература в Софийския университет. През 1920 г. е командирован за професор по български език и литература във Висшето училище за живи източни езици в Париж, гдето прекарва близо шест години, поставяйки основата на преподаването на български език там. През 1925 г. е избран за редовен професор - титуляр на катедрата до 1942 г., когато напуска Университета поради пределна възраст. Акад. Йордан Иванов умира през 1947 г. в София.
Контурите на тази външна биография съвсем не дава представа за сложните перипетии на вътрешното развитие на учения, за дългия изминат от него образователен и подготвителен път, за преодолените от него трудности при научните търсения, за подтиците и въодушевлението, с които той върши своята научноизследователска работа. Защото научните трудове на проф. Йордан Иванов са плод на дългогодишна целенасочена издирваческа дейност. И следва да се знае, че той пръв се докосва до много изворни данни, които и днес се ползват от историци и литератури. Ще се спра на най-важните.
Младият учен започва със статии и изследвания, посветени на славянската съдба и славянската култура. Първите му печатани работи са: "История на славянските литератури" (1896), "Славянската взаимност в борбите и съборите" (1899), "Пангерманизмът, панславизмът и югославянският съюз" (1902). Тия негови работи свидетелстват ясно за интереса на българския учен към славянството, като посочва със смелост и прозрение опасността от противославянската политика на немската династия, която ни е управлява. Впрочем темата е актуална и днес. Пръкнаха се политизирани историци, които искат да докажат, че славянството като понятие е измислено и че българите били далеч от него. Вниманието на историкa с всестранни научни интереси е насочено към българската история, археология, историческа етнография и литературна история. За него това са дисциплини, тясно свързани помежду си, зависими една от друга. Преди да пристъпи към тях, той е проучил основно изворите на достоверни данни. Негов неотменим принцип е да се придържа строго към фактите и да е отнася критично към податките, рядко и предпазливо да създава хипотези.
Трудът "Северна Македония. Исторически издирвания" е послужил за основа на всички по-нататъшни изследвания на Кюстендилския край и Югозападна Македония.
От другите исторически изследвания на Йордан Иванов следва да бъдат отбелязани: "Цар Самуиловата столица Преспа", "Асеновата крепост на Станимака и Бачковският манастир", "Гръцко-българските отношения преди църковната борба", "Старински църкви в Югозападна България",  "Произход на цар Самуиловия род", "Средновековна София през турско време". Отличното владеене на старогръцки латински, старобългарски, на повечето балкански езици и европейски езици позволява на учения да се докосне направо до изворите и да използва богата литература. Проф. Йордан Иванов се насочва често към нерешени и спорни въпроси и се старае да даде свой принос въз основа на издирени от него нови материали. Затова и голяма част от историческите му трудове и досега не са изгубили своята значимост.
Йордан Иванов има особени заслуги в българската археология. Той пръв прониква в места, където никой преди и след него не е изследвал. С хъс на запален археолог прави многобройни разкопки на старини черкви и крепости по време, когато у нас още няма подготвени лица за подобен род дейност. Той е един от основателите на Българското археологическо дружество и на Археологическия институт.  Интересни са неговите статии и проучвания от етнографски и езикови въпроси, като "Култът Перун у южните славяни", "Българите в Солунско", "Северозападни македонски говори" и др.
Дългогодишните занимания на Йордан Иванов с българското народно творчество намира израз в неговия специален труд - "Български народни песни", излязъл посмъртно (1959) - резултат на задълбочени проучвания на нашата народна песен и нейната народопесенна поетика. Особено важни са разделите, посветени на епическите песни и най-вече на юнашките. В богатото научно наследство на Йордан Иванов най-важно място заемат книгите му по история на българската литература. За разлика от неговите предходници и учители, всеки от които има своя област и свой подход към литературните явления, Йордан Иванов насочва вниманието си към един от най-слабо изследваните периоди - старобългарската литература. И тук неговите заслуги са огромни - от трудовете му тръгват всички сетнешни изследователи у нас в тази област. Изучавайки миналото на българския народ Йордан Иванов го изследва в неговата целокупност - политическа история, стопанство и етнография, изкуство и архитектура, мисловен живот и литература. Професорът е бил дълбоко убеден, че всяко научно изследване трябва да бъде конкретно, трябва да борави с изчерпателни факти, защото само облегнато на фактите научното изследване може да даде резултат. Не бихме могли да си представим каква творческа радост е изпитал Йордан Иванов, когато за пръв път е зърнал в Зографския манастир черновата на Паисиевата история, която той открива за науката. През 1914 г. Йордан Иванов публикува в отделна книга текста на първообраза на Паисиевата история, намерен от него през 1906 г. През 1925 г. Йордан Иванов издава бележитото си съчинение "Богомилски книги легенди". Анализирайки философската и религиозната страна на богомилското учение, Йордан Иванов открито изтъква прогресивния и демократичния характер на тяхната обществена програма.
Дори и в най-краткия очерк за проф. Йордан Иванов не може да се подмине неговото звездно откритие, за което той съобщава на 15 февруари 1938 г. във в. "Зора" в статия, озаглавена "Родното място на Отец Паисий се установява - край на един продължителен спор". В нея четем: "За живота на Паисий знаехме твърде малко. Знаехме, че се е родил нейде в Самоковска епархия около 1922 г., че в 1745 г. отишъл в Света гора, в Хилендарския манастир, гдето брат му Лаврентий бил игумен, че 1761 г. като йеромонах и проигумен Хилендарски отивал в Карловци, че в 1762 г. се преместил в манастира Зограф и там довършил своята "История славянобългарска". Знаехме още, че черновката на неговия труд се пази в Зограф, гдето аз бях честит да я открия и обнародвам в 1914 г. При тия оскъдни данни за великия българин естествено беше да се явят предания, повече от тях продиктувани от местно родолюбиво чувство и лишени от доказателна сила. Такива предания се изнесоха особено през 1912 г., когато се честваше 150-годишнината от написването на "Славянобългарската история". Те не престанаха да се роят и след това и дори да предизвикват оживени полемики, подобни на пренията, що водеха някога десет гръцки града за родината на Хомер. При разглеждане на повечето от преданията бях казал: "Науката може да се ползва само от предания, подкрепени от писани паметници, и при това от предания, изходящи от несъмнен източник." И в 1934 г., когато открих в Билинския манастир (Брезнишко) една писана вест за Паисиевия брат Лаврентий, пак предупредих в една статия във в. "Мир", бр. 10232 - "да не се отъждествява прибързано това или онова села с неизвестното още родно място на Паисий, защото непроучените книгохранилища и стари ръкописи все още крият своите изненади". И наистина издирванията из ръкописите оправдаха възлаганите надежди. Що се отнася до родното място на Паисий, за това ни дава сведение същата Хилендарска хроника при дата 17 януари 1765 г. Оттам узнаваме, че Паисиевият брат Лаврентий дошъл с поклонници от Банско в Хилендар и оставил големи дарове на манастира, а сам Лаврентий обрекъл бащината си къща в Банско да бъде метох на Хилендарския манастир. С други думи, бащината къща на Паисий и Лаврентий се намира в с. Банско, в покрайнината на Разлог, която по онова време влизаше в Самоковката епархия. Този документ потвърждава изявленията, направени някога от Неофит Рилски, че от неговото село бил родом и българският историк Паисий."

 

 

                    Етнографска карта на южните славяни на Йордан Иванов, 1913 г.