82 години от началото на Великата отечествена война на СССР срещу Германия (1941-1945)
Много често, за да не кажа винаги, писателите и литературата анализират, тълкуват, осъзнават и обясняват явленията в историята и политиката по-задълбочено и по-вярно от науката. И ако четем внимателно техните творби и възприемем техния начин на мислене и критериите им за оценка на събитията и явленията, ще бъдем по-близо до истината.
След края на том четвърти в раздела „Епилог“, част втора, на романа „Война и мир“ Л. Н. Толстой, след като е размишлявал задълбочено за ролята на човека и Бога, на съдбата и случайността в историята и по-специално в Отечествената война на Русия срещу Наполеон през 1812 г., задава основния въпрос, върху който разсъждава в целия роман: „Каква сила движи народите?“.
Той задава този въпрос, защото силата, която движи народите, чието название и измерение търси, е тази, която решава изхода от тази и от другите войни на Русия, които Западът е водил и ще води срещу нея. Целият й развой, от самото начало и почти до края предричаше триумф на френския император. Ала най-неочаквано – и то, когато Наполеон дори вече бе превзел Москва, настъпи обрат, за да приключи безславно за него във Франция. Толстой така отговори какво се бе случило и каква бе тази мистична сила, която обърна историята и даде нова енергия на руския свят, че да можем и ние, напрягайки мисленето си, сами да проумяваме истината. А тя ще трябва и след тази война, та чак до наши дни…
Век и половина по-късно друг „Наполеон“, наричан Хитлер, тръгна да доказва края на историята, в който трябваше да погребе Русия, комунизма и славянството и да установи нов ред на земята. Той стигна до Сталинград и Москва, оставяйки след себе си невиждани разрушения, морета от кръв, човешки трупове, ужаси. Но после се самоуби в Берлинския си бункер, малко преди съветските войници да го арестуват и да му въздадат възмездието от името на цялото човечество.
Тази война, която руснаците и народите на СССР нарекоха Отечествена, започна преди 82 (22 юни 1941) и завърши преди 78 години (9 май 1945). Тя отдавна е история и подлежи на оценката на историята. Много са причините и факторите, които определиха тя да протече по този ред и да завърши, в голяма степен противно на очакванията и дори на логиката й. Този, който беше вече изгубил почти цялата си европейска територия и се очакваше всеки момент да поиска мир и прекратяване на военните действия, преодоля обстоятелствата, факторите и причините и преобърна хода на военните действия. Кой ще каже по каква логика веднага след нападението на Германия се роди девизът „Нашето дело е право! Победата ще бъде наша!“, след като всичко пред очите и в разума говореше, че е въпрос на време, а то бърза и скоро ще приключи, войната да бъде триумф за Германия.
Втората световна война започна да се подготвя веднага след края на Първата. Нямаше доволни от резултатите, които тя остави след себе си. И победените, което е напълно естествено, и победителите смятаха, че са ощетени. Реваншът обаче трябваше да настъпи, когато приключи подготовката за установяването на новия световен ред и осъществяването на прехода, който капитализмът като социално-икономическа и политическа система трябваше да изживее в началото на второто десетилетие на ХХ век. Новият световен ред обаче не можеше да стане реалност в мирно време, спокойно и в мащаба, който настояваше да получи. Нужно бе епично събитие, каквото никога преди не се бе случвало. Родилият се непосредствено след края на Първата световна война световен ред, основан на подписания Ньойски договор, достатъчно ясно даваше да се разбере, че сблъсъкът ще бъде между изгубилата тази война Германия и родилия се в нея социализъм в СССР.
С победата на Великата октомврийска революция цяла Европа видя себе си като изгубила войната и жадуваща реванш и възстановяване съотношението на силите в континента.
Подготвящата се Втора световна война щеше да бъде не само реваншът на Германия, омразата на национал социализма към комунизма, волята за преразпределение на света, а титаничният цивилизационен сблъсък между Европа и Русия, след чийто триумфален за Европа завършек трябваше да последва тържеството на въпросния нов световен ред.
Новият световен ред все пак последва, но по-късно и не във вида му, заради който Хитлер нападна СССР и изби толкова много хора. И то не защото новите съюзници на Съветския съюз като САЩ и Англия бяха променили чувствително съотношението на силите. Германия беше достигнала до Москва и германските войници и генерали се подготвяха за скорошен „парад на победата“ на Червения площад. Такъв парад все пак се състоя, но две години по-късно, като в нозете на Сталин бяха демонстративно захвърлени и натрупани бойните знамена на непобедимата дотогава германска армия.
Двете войни, за които тук размишлявам, си приличат по особената логика на своето развитие и завършек, които не могат да се обясняват единствено с успешното решаване на военни и военнополитически въпроси, както и с преодоляването на трудностите в материално-техническото снабдяване на фронта и организацията на тила.
Като по чудо Съветският съюз успя да се възстанови след първоначалното и бързо разбиване на икономиката, транспорта, военнопромишления комплекс, инфраструктурата на държавата, снабдяването със суровини и материали, храни и дрехи. Много бързо цялата индустрия бе преместена от европейската част отвъд Урал и там бе организирана квалифицирана работна ръка, инженерна мисъл, управленски състав. И то докато германската армия почти не срещаше съпротива по своя път на всички фронтове. Хитлеровият вермахт имаше отлично организиран тил, разположен върху цяла Европа (в това число и в България).
В обясненията си позитивистичното мислене стига до организацията на войските и понеже не е способно да отиде отвъд тях, където има още причини и обяснения на проблема, който тук обсъждам, се мъчи да събере физическата сила и уменията на военачалниците, както и военнотехническата и политическа подготовка и в тях да намери истината. Т. е. причината!
Обаче „няма и не може да има причина на историческото събитие, пише Л. Н. Толстой в романа „Война и мир“, освен единствената причина на всички причини.“
Но как да разберем тази мисъл?
Това, което Европа и изобщо Западът не са в състояние да обозначат и след това (а може би преди това!) да разберат и осъзнаят, великият руски поет, дипломат и мислител Ф. И. Тютчев (1803 –1873) нарича „Източна Империя“ и „Източна Църква“ и твърди, че Русия винаги е била и остава завинаги тази Църква и тази Империя. И като пита „Какво означава „Източна Църква“, отговаря просто и ясно: „Това е Вселенската Църква“. Около тези два „единствени въпроса“ (за Източната Империя и Източната Църква) Тютчев смята, че трябва да се води сериозният спор между Запада и Русия. Всичко останало са „дрънканици“, както казва той самият.
В този цивилизационен контекст се развива геополитиката в Европа, а и по цялото земно кълбо. Този конфликт е непримирим, постоянно се възобновява и изостря, приема суровите форми на световни войни. Тютчев специално подчертава, че конфликтът се разпалва и разгаря винаги от Римската Църква, която той нарича още Латинска.
Конфликтът в началото е религиозен, но днес (от началото на ХХ век насам) е приел светски характер и се обяснява предимно с интереси, пазари, конкуренция, различни цивилизации и култури, с напредъка на едните и изоставането на другите. Разделеният християнски свят не може да се обедини извън Църквата, а сега за сега в Църквата е невъзможно. Затова и опитите да се намерят икономически, политически и военнополитически форми са несполучливи и не дават резултат – освен че изострят напрежението и пораждат фалшиви амбиции на бедните и изостаналите икономически народи и държави. Това от една страна ожесточава конфликта, защото интересът днес е твърде силен стимулатор, за да може противоборството да намалее, камо ли да изчезне. А от друга е страна е добре, защото първоначалните причини от по-далечното минало ги няма и няма как те да бъдат реабилитирани. Затова се търсят други, които да изкарат Изтока и Русия виновни за неговото повторно разпалване и поддържане от завист, липса на демокрация, дивашки политически терор и ненавист към „цивилизования“. Тютчев дава да се разбере, че Западът смята за свой най-голям враг заедно с Русия славянството и е също толкова непримиримо към него както и към Русия.
А Източната Империя?
Според мене проблемът за Източната империя е същността в тезата на Ф. И. Тютчев. Този проблем крие и разгадката на цялата руска същност. Не е случайно, както подчертава и Ф. И. Тютчев, че Западът не го разбира и не е в състоянието да си обясни неговата сила, историческата същност и толкова дългото съществуване на тази Империя в историята. А тайната й е, че в основата й лежи „Християнството, християнското начало, както го е изразила Източната Църква, съединила, или по-добре е да се каже, отъждествила се не само с националното начало на държавата, но и със съкровения живот на обществото“. „У нас, пише Тютчев, Църквата не просто се е превърна в национална в обичайното значение на тази дума, а стана същностна форма, висш израз на определена народност, на цяло племе, на целия свят.“ Църквата придава святост на Империята! „Там, където съществува православната Църква, там в най-различните области на живота се открива и присъствието на Русия“, заключава великият поет и мислител.
Според Тютчев православните народи, които Западът винаги е искал да покори, за да ги отклони от цивилизационната им принадлежност и ги присъединят към западната система, „исторически принадлежат на Русия, както живите членове принадлежат на тялото“. През Средновековието Западът прави опити да завоюва и покори със сила тези народи, за да ограничи Православната Църква. В Модерната епоха Западът „се стреми да подкопае основите на тази Църква с философски проповеди“, напомня Тютчев.
Ф. И. Тютчев извежда и фундаменталната си теза: „Русия е Православната Църква и Православната Империя. Когато тя осъзнава този „двойствен исторически принцип на своето национална съществуване“, тя става непобедима. Той именно й вдъхва и утвърждава завинаги и при всякакви исторически обстоятелства непоколебимата „вътрешна свобода“, за която говори друг велик руски мислител Иван Илин (1883 – 1954). Тази „вътрешна свобода“ поражда непобедимата сила, когато е в безизходица, на колене и в очакване на историческата си смърт.
Тук са всичките спорни въпроси между Русия и западната пропаганда през епохите на тяхното незатихващо противоборство. „Тук е цялата същност на нашите разногласия“, решително подчертава Тютчев.
Парадоксът на историята е в това, че Западът, респ. Европа, никога не забравя, че е във вечно и непримиримо противоборство с Изтока и че си е обещал да го унищожи; докато Изтокът, респ. Русия, в своята християнска смиреност, простодушие и добродушие, дори наивност обикновено не винаги се сеща, че има срещу си толкова настървен и могъщ противник, който не спира да го мрази и да желае да го ликвидира. Но затова пък, когато в разума й просветлее, че поднебесните сили на злобата са на път да унищожат „двете съкровени начала“ на руския смисъл, се задействат мистичните сили.
И тогава се случва това, което знаем от историята – особено от историята на отечествените войни на Русия.
Западният свят не притежава тези „две съкровени начала“, защото неговата история е напълно различна от историята на Русия и на Източната Църква и Империя. В неговата история има революции, които предизвикват разпада му (напр. тази от 1789, наречена Велика френска буржоазна революция), а преди това е великата схизма, реформацията и протестантството, колонизирането на Африка, Азия и Америка, секуларизацията. Тази история е формирала у него друг начин на мислене, друго поведение и самочувствие, друга сила.
А силата, която движи народите, решава големите конфликти въпреки пропагандата и желанията на тези, които се смятат за по-могъщи и винаги прави.
Това не бива да се забравя никога. Защото върху тази сила в крайна сметка се устройва и подрежда светът. И особено днешният!
Панко Анчев
Източник: Поглед.инфо, 19.06.2023
