Жестокото и безпощадно потушаване на Априлското въстание, масовите убийства, разорението на цели области от българските земи стават през време, когато европейската култура е направила значителни завоевания. И колкото и големи да са усилията на османците да се скрие страшната и потресаваща истина, тя поне частично проблясва. Няколко кореспонденти на европейски вестници проникват до разорените селища, виждат дръвниците, уверяват се, че проявата на азиатската жестокост не е легенда, а гола истина.
Фактът, че тогава, през втората половина на XIX в., може да се постъпва по такъв варварски начин с един народ, който иска да завоюва свободата си, възмущава световната съвест. Особено непосредствено и силно отеква безчовечното потушаване на Априлското въстание в Русия я в останалия славянски свят. Общественици, журналисти, писатели, художници, обикновени трудови хора надигат своя глас на протест. Източният въпрос, проблемът за съдбата на българите, за тяхната невиждана трагедия става един от основните въпроси на времето.
Когато се говори за руската общественост по това време, за нейната реакция по отношение съдбата на българите, не бива да се забравя, не вътре в страната съществуват противоположни икономически и политически интереси, които дават своето отражение и върху общественото мнение. То не е единно. Напротив, по редица въпроси съществуват остри и горещи спорове.
Какво е отношението на руската интелигенция спрямо българския въпрос? Има ли и тук съществени и важни различия, има ли противоположни и изключващи се мнения, какви са реакциите на отделните обществени течения спрямо турските жестокости и по-късно спрямо обявената и разгърнала се война?
В защита на братския славянски народ, против кървавите изстъпления за освобождаване на мъчениците надигат гласове славянофилските кръгове, изразяват своята позиция писателите Иван С. Тургенев, Ф. М. Достоевски, Я. П. Половски, Н. А. Некрасов, В. М. Гаршин, В. И. Немирович-Данченко, художниците В. В. Верешчагин и Маковски и още редица други.
За големия писател хуманист и демократ Ив. С. Тургенев въпросите, свързани с борбите за освобождението на българския народ, с неговото право да се развива самостоятелно, не са чужди. Още през 1860 г. той създаде известния роман „В навечерието", в който главен герой е бьлгаринът Инсаров, противопоставен със своята целеустременост, борческа воля и мъжество на руските умни и талантливи, но недостатъчно вътрешно организирани интелигенти Берсенев и Шубин. Не случайно в произведението обаятелната руска девойка Елена Стахова се влюбва в просветителя революционер Инсаров и го следва в неговия труден и опасен път към свободата.
А когато английската кралица и нейното реакционно правителство всячески се стремят да оневинят османците и да успокоят разтревоженото обществено мнение поради проявените османски изстъпления, Тургенев написва стихотворението „Крокет в Уинзоре", в което с голяма художествена сила е изобличено лицемерието и двуличието на „нейно величество". Всички реки на Британия няма да могат да измият кървавата следа, оставена от „съюзниците" на Англия.
По времето, когато възбудената руска общественост през 1876 г. разисква усилено въпроса — за или против война с турците, — Тургенев в едно писмо до княгиня Черкаска открито заявява:
„...Безобразията в България оскърбиха в мен хуманните чувства... и ако на това не може да се помогне освен с война, тогава нека да бъде война!"
На княгиня Вревска, негова близка, която заминава за българските земи като милосърдна сестра и умира след кратко и мъчително боледуване, той посвещава стихотворението в проза „В памет на княгиня Ю. П. Вревска", завършващо с думите: „И нека не се оскърби милата й сянка от това късно цвете, което се осмелявам да сложа на нейния гроб"
И тъй онези, които познават по-отблизо великия Тургенев, са уверени в душевната му широта, в дълбочината на културата му, в благородството на сърцето му. Великият писател обича страстно човека, милее за потиснатите, за оскърбените. Той не е и не може да бъде войнолюбец изобщо. Нему са чужди ужасите на кървите и разрушенията, но когато се поставя въпросът за съдбата на един изстрадал народ, оставен да живее при трагични обстоятелства, Тургенев не може да поддържа позициите на абстрактен хуманизъм. Той не може да не каже „Да" на войната, която ще възстанови човешката справедливост.
В продължение на около две години (1876—1877) в своя „Дневник на писателя", който е нещо като периодическо издание, горещо, с голяма енергия и страст, с пламенни пориви откликва на българския въпрос Ф. М. Достоевски.
На пръв поглед като че ли има нещо неясно и необяснимо. Защо великият писател, погълнат от своите творчески планове, той — майсторът на вглъбения психологизъм, анализаторът на човешкото раздвоение, така непосредствено, с такава категоричност се заема да решава един назрял обществено-политически въпрос. Но всъщност не е трудно да разберем защо трагедията на българския народ привлича художника на словото. Той, изобразителят на човешкото страдание, писателят, страстно заинтересуван за човешката съдба, хуманистът, който напрегнато търси социалната справедливост, не може да остане спокоен при вестите за вартоломеевите месеци в българските земи.
Статиите, мислите, отзивите, бележките с насоченост към българския въпрос, които Достоевски помества в „Дневник на писателя", могат да се обединят около няколко основни теми: за страданията на българите, за изобличение на буржоазната индиферентност към тези страдания и за войната — за нейната необходимост и за същността й.
През месеците, когато в нашите земя свирепстват редовните турски войски и башибозуци и безпощадно убиват, палят и безчинстват, Достоевски с трепет следи кореспонденциите във вестниците и незабавно се отзовава на тях. Основната му оценка е изразена в една мисъл в „Дневник на писателя" от 1876 г.: „Аз не искам и не мога да вярвам, че злото е нормално състояние на хората".
Славянофилът, идеалистът хуманист, несъпротивленецът Достоевски, онзи философ, който иска да лекува злото без насилие, сега при всекидневното повторение на ужасите нерядко изоставя своите предишни позиции. Статиите му се превръщат в страстни памфлети, от мислите му лъха не само топло човешко съчувствие, но и непримиримост.
Великият писател се вглъбява в кошмарните дни и нощи, преживени от нашия народ през 1876 г. Неговият „Дневник" е изпълнен с потресаващи случаи, които разкриват ужасите, преживени от сънародниците ни. Така например с ярки детайли, със силна емоционална обагреност той разказва за една българка: „И дошли мъчителите, и изгорили нейния старец до стената, изклали децата й соколи, изнасилили малкото й момиченце, отвлекли със себе си другата красавица, а на малките дечица на всички разпрали с ятагани коремчетата, а след това запалили къщата и хвърлили всички в лютия пламък, и всичко това тя видяла и писъците на дечицата слушала".
Потресаващите картини на българските страдания за Достоевски са една истина, която трябва да се приеме от всички. Тя не може нито да се накърнява, нито да се премълчава, защото това е недостойно за истинския човек.
Затова със страшна сила избухва гневът на писателя спрямо онези, които се стараят да тушират картините, да намалят вината на виновниците, да представят нещата така, че събитията в българските земи имат дребно местно значение. Тук Достоевски достига до едно ярко диалектическо мислене, той прозира лъжливостта на буржоазната култура. Особено остро напада Дизрасли Биконсфилд, най-ревностния защитник на османските зверства.
…О, цивилизацио! — пише разгневеният Достоевски. — О, Европа, чиито интереси толкова ще пострадат, ако се забрани на турците да дерат кожите на бащите пред очите на децата им. О, тези високи интереси на европейската цивилизация, най-после търговията, мореплаването, пазарите, фабриките — какво може да стои по-високо в очите на Европа!“
И малко по-нататък „... но да бъдат проклети тези интереси на европейската цивилизация ….даже самата цивилизация, ако за запазването й е необходимо да се дере кожата на хората…
С присъщите за него утопически мисли, че против злото не може да се излезе на борба със зло, писателят несъпротивленец дозрява до мисълта за необходимостта от война. Преценявайки трезво обстоятелствата, той разбира, че само войната може да възвърне човешката свобода на българите. И заедно с това Достоевски не е склонен да идеализира тази война. Той я вижда като едно тежко, съдбовно, неизбежно задължение за руския народ, за най-големия от славянските народи. Още през 1876 г. той открито и категорично заявява: „Войната е единственото средство за възстановяване на нарушената справедливост: свободата на един народ". И като полемизира с „Вестник Европы“, отхвърлящ войната по либерални съображения, добавя: „Да, войната, разбира се, е нещастие, но тук, в тези разсъждения има много погрешно, а главното — стига вече с тези буржоазни противоречия".
Когато вече манифестът за обявяваното на войната е факт, писателят отбелязва: ..Война! Войната е обявена... целият народ се е дигнал за истината, за святото дело, целият народ се е дигнал и отива на война."
Няколко години след войната Ф. М. Достоевски довършва своя голям роман „Братя Карамазови". Интересно е, че в един от споровете между Иван Карамазов и Альоша писателят си послужва с пример от българските страдания. Кроткият и незлоблив Альоша, възпитаникът на отец Зогим, е провокиран от Иван с въпроса, какво би направил, ако е свидетел на това, как невинно се избиват, просто за забавление, деца. И Альоша отговаря, че той би отмъстил страшно на такива убийци.
Както виждаме Достоевски става един от най-последователните, най ревностните защитници на българския народ. Той нерядко влиза дори в противоречие с философските си и морални възгледи, но неотстъпно защитата каузата за необходимостта от активна намеса в българската трагедия, за военна интервенция. Доколкото вартоломеевите месеци са го били грабнали и разтърсили, може да се съди и по това, че на един от своите приятели той изповядва мисълта, че замисля да напише нов роман, в който Альоша Карамазов ще престане да бъде вече несъпротивленец, ще стане революционер и ще загине за революционното дело. Ясно е, че тази нова съдба на Альоша също е в зависимост от събитията в българските земи.
Революционният демократ Н. А. Некрасов също не се отделя от българския въпрос. Макар че по това време той е тежко болен, старае се да следи хода на събитията и да им дава своята идейно-нравствена оценка. В стихотворението „Есен“ (1877) поетът вижда напрежението в народната среда, следи с болка скърбите на майките, изпратили своите синове на война. Но в тревогите и вълненията на народните хора се проявява характерна сдържаност и твърдост. Във „Велико чувство" радостните известия, които идват от фронта, са отредили друга интонация на произведението. Но и тук не са забравени великите сърца на майките, които толкова много преживяват.
Одата „Така запей, о поете!" е пронизана от възторга, обоснован от победата. Поетът иска да възвести на всички майки от Русия, че врагът е съкрушен.
Широк и многостранен отзвук получават борбите и страданията на българския народ, както и необходимостта този народ да получи помощ, в творчеството на Я. П. Полонски. Прогресивен руски поет, човек, отличаващ се със своята мирна и съзерцателна натура, Полонски се трогва от трагичната съдба на българите и в редица произведения изразява своето топло братско съчувствие и вяра в по-щастливите техни съдбини. Българската тема в поезията на Полонски има богати отсенки, но особено внимание трябва да се отдели на стихотворения като „Българка", „Там", „Видението на Осман" и др.
„Българка" е пряк израз на страшното мъченичество на нашите сънародници. Разкрит е вътрешният монолог на една българка, попаднала като робиня в турски харем. Жените от харема й се надсмиват, искат да научат за жестоките мъчения, на които нещастната жена е била подложена. Страшно е за българката да слуша жестоките думи, сухи са очите й и тя моли за справедливо отмъщение.
Стихотворението „Там" е своеобразен вариант на мотив от песента на Миньо (от романа „Вилхелм Майстер" на Гьоте). Лиричният герой тук е жена, обзета от горещ копнеж по топлия юг. Тя се обръща към своя любим с молба да бъде отведена сред красивата и пищна българска природа и грозната обстановка, причинена от потисниците:
„Ти края знаеш ли на гордите Балкани,
тиранът да бесней и дебне божи яд,
де слънцето гнои от зиналите рани,
където рози дъхат и лъха трупен смрад?
Натам, натам, о мили мой,
бих тръгнала след теб на бой!.. .“
„Видението на Осман" е стихотворение, изградено с помощта на рязък контраст. То се отличава с широк и смел полет на въображението и има актуален политически характер.
Осман се пренася в мохамеданския рай, предаден от поета с източна пищност на картината. Красиви килими, фонтани с прозрачни струи, разбиващи се на ароматен прах, ласки на девици. Но ненадейно тази картина за Осман се сменя с видението на тълпи загинали:
„И вече виждаме ний белези от нож,
горени де били са телата в страшна нощ.
Видяхме ний тогаз жени опозорени
и голи майки пак със мъртвите деца.
Видяхме беловласи старци вледенени
и юноша с верига като смърт студена,
стотици между тях на слаби рамене
понесли кръст огромен по своя път
нещастен.....“
И кръстът, понесен на плещите на множеството, разорава като с плуг всичко наоколо. Кръстът заплашва да разоре в мохамеданския край.
В някои произведения на руски писатели, излезли на времето, се отразява както самият ход на военните събития, така и отделни епизоди от войната, като понякога се прави и морална преценка на извършеното (В. И. Немирович-Данченко и др.). Тук трябва да се споменат и някои отделни работи на В. Г. Короленко, които имат отношение към българския въпрос. Особено внимание заслужават разказите на В. М. Гаршин, в които е предадена психологията на човека на полесражението. Но ако в своите разкази Гаршин дава морално-етичната оценка на войната изобщо, без оглед на обществено-политическите интереси, то в личните си писма, изпращани от българските земи, той разкрива голямата трагедия на българския народ, който има богата и плодородна земя, на трагична съдба.
• • •
Българският въпрос, българската тема са широко и многостранно отразена в руската литература. Различни са гледните точки, богати и разнообразни са жанровете, нееднакви са идейните позиции на писателите. Но независимо от различията в подхода към проблемите и темите, независимо от жанровете и художественото майсторство, проявено при създаването на произведенията, прави впечатление дълбокото вътрешно единство в преценката на основните събития, в разбирането на войната.
Руските поети и писатели, публицисти, художници, изобщо цялата интелигенция дълбоко, искрено, по братски съчувства на българския народ, достигнал до страшната трагедия на масово унищожение.
Няма виден руски общественик и писател по това време, който да не се възмути от вартоломеевите месеци, няма майстор на перото, който да не изрази гнева и яростта си спрямо онези малцина чужденци, които по свои егоистични и тясно лични съображения се мъчат да смекчат страшната картина, да оправдаят виновните.
И затова войната, която идва да извоюва свободата на брата роб, се оправдава. Вижда се нейната необходимост, разбира се етичната и същност. И не само това — дори отделни писатели, като например колосите Тургенев и Достоевски, в желанието си да оправдаят войната, влизат в противоречие със своите философско-морални възгледи. И това не е минус за тях. Това е израз на тяхната сила, то е белег на величието на тяхната славянска душа.
Братското съпричастие към българската трагедия, отношението към Освободителната война, изразено от руската интелигенция, е истински белег за нейната духовна зрелост.
Автор: доц. Йордан Цонев
Източник: списание „Партиен живот“, февруари 1978 г.
