Бесуването на бесовете на антикомунизма е една от най-противните, най-нагли и срамни гледки в живота на неолибералното общество. Тези бесове са безогледни, лъжци и измамници, служат си с инсинуации и клевети, отмъстително и се ползват с покровителството и вдъхновението на изпадналата в поредната си криза власт.
Всеки антикомунизъм, ако не е откровен фашизъм и национал социализъм, се родее с фашизма. Дори и левият! Защото левите антикомунисти в крайна сметка винаги колаборират с фашистите и стават техни най-близки и всеотдайни съюзници.
Родството между антикомунизма и фашизма е в неприязънта към поривите на потиснатите за свобода и социално равенство, за правото на труд и за солидарност. В един свят на дълбоки разделения в обществото, на бедност и мизерия, на несправедливост и безправие на наемния труд, желанието за промяна се приема от статуквото като престъпен акт, заслужаващ жестоко наказание и смърт. Затова когато се случат някакви икономически затруднения, вината се хвърля върху потърпевшите, понеже се страхуват да не би да се надигне недоволство и то да помете техните своеволия и егоизъм. Те знаят кой е призван да стори това и да освободи човечеството от гнета на либерализма и фашизма!
Днес капиталистическата система преживява най-дълбоката си криза. Засегната е самата същност на системата и тя усеща своя близък исторически край. Променя се рязко парадигмата на световното устройство и неговият ред.
Антикомунизмът се превърна в основна същност на неолиберализма. Въпреки че се хвалеше до изнемога, че е спечелила т. нар. „студена война“ и че е сложила край на историята, тази човеконенавистна идеология скоро осъзна, че не само не е побеждавала в никаква война, но и е изправена пред гибел. Поразените или доброволно отдадени й територии с техните държави и народи, сред които България и българите видяха, че плодовете на либерализма и капитализма са горчиви и отровни. И се отказаха от илюзиите за „Швейцария на Балканите“ и от магиите на „пазарната икономика“. Въпреки че тя именно им осигури дълго лелеените банани и „свободата на словото“.
Тези хора все по-често и настойчиво показват, че не приемат натрапената от победа в студената война „свобода“, защото живеят зле, несигурно, без перспектива, в свят на егоизъм, алчност, беззаконие, бедност и сред врагове.
Оказа се, че не само не е настъпил край на историята, но историята е навлязла в ново начало, което поставя на сериозни и почти невъзможни за преодоляване изпитания въпросния неолиберализъм. Създадената по негов модел социално-икономическа система се е пропукала в дълбок разлом. Видът й става още по-непривлекателен, а възможностите й да организира икономиката и обществата, все по-немощни и са вече на изчерпване.
В такова състояние либерализмът и капитализмът са особено гневни, жестоки и отмъстителни. Те предчувстват своя край, но не вярват, че ще настъпи. И знаят, че за да се отбранят от опасностите, са длъжни да нападат и бият до безпаметство. И отново заложиха на антикомунизма.
Антикомунизмът не е само вражда и омраза към комунизма и социализма, но и отказ и ненавист към всичко, което е дори само като идея социално, облекчаващо труда и живота на наемния работник, неговото семейство и устройването на неговия битов свят. Антикомунизмът е против увеличаването на заплати и пенсии, придобивки за трудовите хора, облекчаване достъпа им до здравеопазване, образование, култура. Всичко, което се смята за дадено даром, дори и да е необходимо, е нежелано, защото противоречи на идеологията на неолиберализма. Помощите за бедни, облекченията, поощряванията се смятат за разглезване на обществото и удари върху правилата на пазарната икономика, според които човек сам трябва да се грижи за себе си, а не до разчита на държавата. Най-многото, което може да му се позволи, е богатият му работодател да благоволи да му подхвърли някоя милостиня.
Антикомунизмът е войнствена идеология и политическа практика. Той не си служи с логически аргументи, не се вслушва в нищо и никого, не приема дори да му възразяват, защото се смята за безпогрешен. Същността му се проявява единствено в насилието, грубостта, клеветата, жаждата за отмъщение, злобата. Това не е идеология за обяснение на обществените процеси, оценка на състоянието на обществото и очертаване на принципи и методи за неговото по-добро устройство, а именно бесовщина, която руши, събаря, ранява, убива. Дори и тогава, когато не участват с действия в политиката или в ежедневния бит, а само вербално – на митинги, в пресата, електронните медии, в Народното събрание и по други обществени площадки, антикомунистите са изпълнени със злоба и гняв и са готови да тръгнат дори и с голи ръце срещу най-върлите си врагове и противници, за да ги бият, ругаят и разрушават. Защото радикалният антикомунизъм е фашизмът. Бесовете му обсебват човека и го подчиняват целия на себе си. И не го оставят дори да диша свободно, а всяка глътка въздух е пропит с омраза.
Антикомунистическата риторика е спекулативна, защото не води към истината, а чрез изопачаване или лъжи внушава необходимостта да се приложи насилие срещу комунистите и левите хора, тъй като заплашвали обществото и държавата. Злобата винаги произвежда повече енергия и мощ и чрез нея бързо се стига до върхово състояние на емоцията, за да бъде и говоренето настъпателно и невъзможно да бъде прекъснато. Така се създава впечатление за правота – още повече че антикомунистическата правота е винаги по отношение на простото, примитивното, бездуховното, което не се нуждае от доказателства, защото е несъстоятелно и глупаво. Но повтаряно постоянно и с убедителен тон, с жестикулации, категорично и безапелационно, то започва да изглежда в страха на хората като резонно и възможно. Но това и разчитат тези примитивни хора.
Единствената истината за тях е лъжата повторена няколко пъти!
В края на миналия век антикомунизмът шестваше по българските площади и улици, във фамозния вестник „Демокрация“, в министерствата. Той беше ударната сила на демокрацията в лудостта й за „смяна на системата“. Неосъществените поради своята посредственост, недоученост и мързел пуберитетчета заедно с „учени“ от институти от БАН и университети се видяха отвързани от морала и можеха свободно да взимат наркотици, без някой да ги наказва и преследва; да се бият в гърдите, че са репресирани и мачкани и че не им давали да пишат и говорят това, което мислят. За тях антикомунизмът бе истинската свобода – още повече че тези, срещу които крещяха и нариха „номенклатура“ бяха смъртно изплашени и не смееха и да им гъкнат. Пъпчивата им самоувереност показа нагледно какво означава класическият антикомунизъм: посредственост, физическа сила, кресливи гласове, празни приказки, но и неудържимо влечение към власт, която да им позволи най-сетне да се осъществят и то според новата мода като рушители на комунизма, който ги е отгледал и възпитал.
Но днешният антикомунизъм, който у нас в последно време започна да се активизира, придобива доста отчетливи форми и проявления. Очевидно нещо много важно и съществено го е разбудило от летаргичния му сън, разсънило го е и го нежило до крайност. Антикомунизмът отново изпълва медиите и се превръща в ежедневие. Става тревожно, а май и опасно.
Когато антикомунизмът започне да прави впечатление, значи фашизмът надига глава и се подготвя за власт.
Постмодерният фашизъм вече избягва да хвърля вината за световните неблагополучия върху евреите, защото се смени конюнктурата. Евреите бяха заменени с комунистите и комунизъм. След разпада на Съветския съюз и на социалистическата система не е трудно, а и не се изисква кой знае каква смелост и изобретателност да ругаеш комунизма и неговата идеология и практика. Нашите антикомунисти ругаят по-скоро реалния социализъм. Повече от 30 години изминаха от неговия край, но тези още не са се наругали.
Само при пределно ниско интелектуално равнище на обществото, лишило се от морални задръжки и лутащо се в идейния свят, антикомунизмът приема толкова драстични форми и си служи с долнопробни и ругателски изрази. При това повечето му квалификации и факти, заради които ругае социализма, са напълно неверни или просто са силно изопачени. Но това антикомунистите не ги интересува.
Бесовете на антикомунизма се разбесуват най-смело и силно, когато обществото преживява тежък упадък и е лишено от перспективи. И умните хора са се стопили заради лошото образование и липсата на перспективи. Избуяли са бездарията, посредствеността, глупостта, невежеството, ленивите умове. Те са превзели земята и владеят обществото.
Антикомунизмът е безспорният знак за настъпването на края.
На този край, след който, ако не бъде преодолян, настъпва вечният мрак, а след него небитието.
Панко Анчев
Източник: Поглед.инфо, 14.06.2023
