Животът през XXI век все по-убедително доказва теоретичната максима, че фашизмът е последното убежище на буржоазията и капитализма.
Дошло е времето, в което и буржоазията, и капитализмът да търсят вече последно убежище и спасение. Защото техният исторически край е настъпил и сега е време, в което ще трябва да се доизживеят, преди да изчезнат. Но те не могат просто така да се оставят да приключи пътят им в историята. Това означава гигантско пренареждане на държави, начин на производство, на търговия и преразпределение, на цялото световно устройство. Необходимо им е най-малкото да намерят някакво укритие или поне начин и механизъм, за да отклонят горчивата чаша, която им е поднесена, за да я пият и изпият до дъно.
Последната им надежда е във фашизма!
Не е случайно, че фашизмът се роди в края на Първата световна война. Той се прокламира като израз на недоволство и несъгласие с резултатите от сключения от победителите мир и преначертаването на световната политическа карта. Фашизмът бе гласът на реваншизма и решителната воля на победените да се реабилитират и отново да заемат мястото, което смятат, че историята им е отредила завинаги.
Но всъщност той бе остра и непримирима реакция на радикалната трансформация на капитализма, в която той изгуби защитните си сили, усещането си за опасност и невъзможността да удържа недоволствата и надигащата се съпротива на бедните и онеправданите. Той не можеше да се откаже от тази трансформация, която вливаше в изпосталелия му организъм нови сили и умения. Но трябваше да намери надеждна замяна на овехтелите принципи, които го изведоха от Ренесанса и бяха оформени словесно и прокламирани от буржоазните революции през XVIII в Европа за свобода, равенство, солидарност и братство.
В новото си състояние капиталът не търпеше да го възпират подобни ограничения, понеже му пречеха да се развихря и триумфира по целия свят.
Новата формула бе намерена в идеологията и практиката на фашизма и национал-социализма. Те бяха идеология и практика на победените от победителите Италия и Германия, но очевидно щяха да обслужват и самите победители, които предстоеше да се сблъскват малко по-късно с новите реалности. Защото колкото и илюзорни и негодни за приложения в буржоазния свят да са принципите и лозунгите на буржоазните революции, те бяха все пак някакъв мехлем, с който бедните и онеправданите намазваха физическите и политическите си рани и се залъгваха, че един ден ще стане възможно те да бъдат приложени в устройството на света, което те щяха да установят.
Капиталът и буржоазията не можеха повече да си позволяват пролетариатът да се залъгва с принципи, които приемаше за истини. Защото те му даваха сили и се обръщаха срещу системата, която трудно удържаше целостта си. Още повече след като в Русия бе извършена социалистическа революция.
За капитализма обаче бе още рано да се откаже от принципите, които му позволиха да събори аристокрацията и да триумфира в историята. Затова трябваше да се убеди, че фашизмът именно е неговото убежище и в крайна сметка някакво спасение – или поне отлагане за достатъчно дълъг срок на неговата смърт. Затова внимателно наблюдаваше какво става в Италия и Германия, мълчаливо се съгласяваше с процесите там и подтикваше все повече и повече водачите на тези държави да ескалират своята агресивност и да проверят силата на идеологията и политическата практика в стълкновение със СССР.
Едрият капитал охотно и щедро финансираше бъдещата война и световния триумф на фашизма и национал-социализма. За него бе очевидно и безспорно, че войната против социализма и Съветския съюз е спасението му. Затова му бе необходима политическата подкрепа на буржоазните държави. И тя щеше да бъде дадена, ако Хитлер не бе посегнал на един от най-важните принципи на геополитиката: зоните на влияние на великите сили. Хитлер искаше този принцип да бъде ревизиран в негова полза. Но беше все още недостатъчно силен, за да извърши тази революционна по своята същност ревизия, която щеше до отнеме почти цялата сила на Запада и да извади света от неговата примка.
Имаше и още нещо. Все още беше твърде рано т. нар. „буржоазна демокрация“ да бъде отречена и заменена с буржоазната диктатура, както предлагаха фашизмът и национал-социализмът. Необходимо бе най-напред да се притъпят социално-политическите конфликти, като се обезсили пролетариатът и се компрометира социализмът и комунизмът като идеология и социално-политическа и икономическа практика. Пролетариатът трябваше да бъде лишен от класовото си съзнание и да се превърне в покорен роб на удоволствията и имагинерния успех, за да не се съпротивлява и да няма претенции за власт и справедливост.
Затова временно идеологията на национал-социализма и фашизма бе заменена с неолиберализма и с естетиката на постмодернизма.
Това бе сторено. Рухна социализмът, а СССР и световната социалистическа система се разпаднаха. Формира се нов тип личност. Всичко бе извършено, както бе планирано.
И тук се случи нещо съвсем непредвидено: вместо да въздъхне облекчено и да преживее истинска и не затихваща радост от случилото се, капитализмът изведнъж навлезе в невиждана преди икономическа, социална и политическа криза. Тази криза показа, че той е изпаднал в несъстоятелност и че краят му се приближава. Поразяващата социализма и Съветския съюз ръка на неолиберализма се стовари и върху капитализма и по същество го разруши.
Но и му отвори очите, за да му покаже къде е неговото последно убежище. И го поведе към него.
Всъщност, неолиберализмът е вариации върху темите на фашизма, за да формулира фашистката идеология по малко по-благ начин, да й придаде порядъчен вид, като гримира същността й със залъгалките за успех, забавления, лесни пари, златен милиард. И като уж извади от смисъла му физическото насилие и терора. Но само „на уж“ и като не говори за тях като за необходимости в политиката и запазването на властта.
Неолиберализмът е духовният брат на фашизма и национал-социализма и също като него, но малко по-прикрито и иносказателно лишава човека от способността да размишлява и да се съпротивлява, да мисли за проблемите на обществото. Блокирани са умът и разумът, за да бъдат изцяло подчинени масовата идеология и едничката истина. Казват, че няма да те измъчват и насилват, а всъщност те обезсилват и ти сам се оставяш в чужди ръце, за да правят с тебе, каквото си поискат. Лишават те от род, народ, отечество. Убеждават те да се откажеш не само от своята духовна и съзнателна същност, но и от физиологичната ти природа. И представят това тихо и перфидно насилие като свобода да разполагаш със собствения си живот, защото всичко е позволено.
Една от най-важните характеристики на днешния фашизъм е поставянето под пълно подчинение на всички средства за масова информация – при това при наличието на текстове от Конституцията и редица закони, че в държавата гарантирана свободата на информацията и изказването на мнения. Контролът на властта се проявява под различни форми – особено чрез филтриране на информацията, на чуждите информационни канали, смятани за враждебни, и толериране на тези, които разпространяват удобни за властта съобщения, коментари, информация. Рязко се засилва репресивната функция на държавата именно в тази сфера.
Тук трябва да се добави и устройството на системите на образованието, културата и здравеопазването, които трябва да дискредитират традиционните морални, нравствени и естетически ценности и да оправдават насилието, аполитичността, цинизма, профанацията и посредствеността, денационализацията на държавата и личността, родолюбието и стремежа към равенство и справедливост.
Властта се идеологизира и нейната идеология се изпълва с фашизъм и антикомунизъм.
Тя е убедена, че с тях ще успее да овладее недоволствата и надигащата се (за сега хаотична) съпротива срещу нея.
Фашизмът е още тотално овладяване на личния живот на човека и внушаване на страх от насилие и наказание за каквато и да било форма на недоволство и съпротива.
Докато капитализмът поддържа в себе си илюзията, че е защитен от близка смърт и разложение, фашизмът ще продължи да бъде по-малко активен и афиширан. Но усети ли болезнено някаква опасност, веднага ще бъдат откачени натегнатите му пружини, които сега го сдържат. Мощта му е достатъчно голяма, за да бъде постоянно укротявана. Нищо чудно в един неочакван момент да се отприщи и да овладее властта, за да започне сам да се разпорежда и налага своя ред и морал. Този момент е неизбежен, а е и старателно подготвян. Все още се търси повод, за да се отприщи стихията.
Но повод лесно се намира. Особено когато застрашените не усещат и не осъзнават заплахата срещу себе си…
Панко Анчев
Източник: 24may.bg, 06.06.2023
