Търсене в този блог

неделя, 21 май 2023 г.

Славна дата в историята

 

Военно-фашисткият преврат, извършен на 9 юни 1923 г. у нас, измени съществено политическата обстановка в страната. На власт дойде крупният капитал, най-реакционната и контрареволюционна сила на буржоазията. Превратаджийското  правителство на Ал. Цанков установи кървав терор. След  като разгроми Земеделския съюз, то насочи своите удари към Комунистическата партия. Фашистките банди започнаха да нападат събранията и клубовете на БКП, да арестуват комунисти и да им нанасят побоища. Въведе се цензура на комунистическия печат. Издаваха се стотици присъди над работници и селяни, участвали в Юнското въстание. Трудещите се бяха подложени на постоянни заплахи, арести и присъди.

Същевременно капиталистите подеха на широк фронт настъпление срещу икономическите придобивки на трудещите се, извоювани от тях в тежки и продължителни борби. Започнаха да намаляват работната заплата с 20—30 на сто, да увеличават работния ден на 10—12 часа, да изхвърлят на улицата хиляди работници, повишаваха цените на предметите от първа необходимост.

Фашистката власт отнемаше придобивките и на селяните, спечелени през управлението на Земеделския съюз. Собствениците на земите, които правителството на Ал. Стамболийски беше конфискувало и раздало на бедните селски труженици, побързаха не само да ги вземат обратно, но и заграбваха реколтата, посята върху тях. Селскостопанските произведения започнаха да се изкупуват от селяните на крайно ниски цени. Загубата от селскостопанските пазари на България и външнополитическите усложнения бяха причина селските маси да чувстват най-силно „остротата на кризата“.

„Повече от всеки друг път — писа Г. Димитров през август 1923 година — днес са застрашени елементарната прехрана, съществуването и бъдещето на трудещия се български народ, на цялата трудова интелигенция и на всички некапиталистически  елементи в страната, и то заради егоистичните интереси и алчността за забогатяване на едно капиталистическо малцинство“

На 5—7 август 1923 година Централният комитет на Българската комунистическа партия възприе твърд курс към въоръжено въстание. „Превратът на 9 юни откри криза по въпроса за властта, изходът от която не можеше да бъде друг освен въоръженото въстание на масите в името на работническо-селско правителство... — се казва в решението. — Ето защо Комунистическата партия, без да пренебрегва възможностите за легалната борба, трябва да съсредоточи всичките си сили главно на всестранната подготовка на масовото въоръжено въстание“.

Партията призова работниците и селяните на оръжие в името на широка демократична платформа. Тя издигна искания за установяване на мирни и приятелски отношения с всички народи и държави, за прехвърляне на данъчното бреме върху гърба на буржоазията, за защита на работниците от експлоатацията и оземляване на  безимотните и малоимотните селяни.

Политическите искания се свеждаха главно до възстановяване и разширяване на демократичните права и свободи.

Платформата на единния фронт отразяваше най-непосредствените жизнени нужди на работниците, селяните, занаятчиите и трудовата интелигенция.

В навечерието на Септемврийското въстание България беше икономически изостанала аграрна страна. Грамадното мнозинство от населението — около 80 на сто — беше селско, процентът на работническата класа, заета в индустрията и занаятите, беше незначителен. Преобладаването на огромната маса от дребни производители и недостатъчната численост и организираност на работническата класа бяха благоприятна почва за виреене на дребнобуржоазната идеология. Затова хиляди дребни производители, които искаха да запазят своето парче земя в рамките на капиталистическото общество и в същото време да се защитят от експлоатацията на едрия капитал, вървяха след Българския земеделски народен съюз. Те не се стремяха към пролетарска диктатура, но с радост биха посрещнали идването на власт на народно правителство. Наличието именно на тази огромна маса дребни производители и влиянието на Земеделския съюз сред тях бе главна особеност в революционното движение у нас в сравнение с други страни.

Тази особеност налагаше да се премине един демократичен етап в развитието на България към социализма. През този етап широките селски маси трябваше да се убедят, че могат да се освободят от гнета и експлоатацията само ако вървят в съюз с работническата клася. Този преход можеше да се извърши, ако Българската комунистическа партия правилно съчетаваше демократическата борба на селяните с борбата на работническата класа за социализъм.              

Необходимостта от демократически етап в развитието на революционната борба у нас се налагаше още и от откритото настъпление на монополистическия капитал и фашизма срещу широката маса от трудещите се.

„Целият трудещ се свят — от работници, селяни, занаятчии, дребни търговци, чиновници и служещи, лекари, адвокати, инженери, професори, запасни офицери и дори генерали, живущи със собствения си труд — писа Г. Димитров през август 1923 година — инстинктивно чувства грозящата него и страната опасност и търси спасение в съвместната борба за обща самозащита срещу общия враг.“

Своеобразие в развитието на революционния процес в България придаваше и съществуващата външна обстановка. Международното положение на страната в навечерието на Септемврийското въстание не беше благоприятно за победата и укрепването на пролетарска власт. На заседание на Централния комитет на 20 септември 1923 година Васил Коларов заяви: „Другари, международната обстановка сега е такава, че се налага да образуваме широко демократично правителство. Затова ще трябва да се отнесете към всички демократични партии: радикали, широки социалисти и други.“

Българската комунистическа партия считаше, че работническо-селската власт не представлява форма на пролетарска диктатура, нито я разбираше като обикновена буржоазно-демократична власт. Победоносната въоръжена борба на работниците и селяните през септември 1923 година трябваше да доведе до възтържествуването на нов тип революционна, демократична власт на работниците и селяните под ръководството на пролетариата в лицето на техните политически организации, на първо място Комунистическата партия и Българския земеделски народен съюз. Това ясно личи в писмото на БКП до Централния комитет на Социалдемократическата партия (от 8 септември 1923 готина), в което се апелира за съвместна борба в името на „работническо-селско правителство, което, без да изменя самите основи на днешната обществена  система, ще бъде в състояние да осъществи напълно посочените искания, да създаде една истинска работническо-селска демокрация и да разчисти пътя за осъществяване на социализма и комунизма."

Партията разбираше работническо-селската власт като етап към победата на социалистическата революция. Фашистката власт трябваше да бъде смъкната, за да се „тласне напред общественото развитие към пълното освобождение на народа и страната от игото на капитализма".

Като възприе политическата линия на борба за установяване на работническо-селско правителство, а след това и на класова пролетарска диктатура, Партията реши по новому и въпроса за съюзниците на пролетариата. Преди всичко тя разви значителна дейност за сплотяване на трудещите се в единен фронт против фашистката власт. В решението на Централния комитет от 5—7 август 1923 година ясно се казва: „В политическо отношение Партията е длъжна да образува единен фронт на трудещите се маси от града и селото против бруталното настъпление на капитала... За тази цел Партията ще се обърне към всички масови организации — политически и икономически — на пролетариата и малоимотните граждани и селяни; към Земеделския съюз, Социалдемократическата партия, Занаятчийския съюз, Общия синдикален съюз, кооперациите и организациите на анархо-комунистите.“

За изясняване същността и задачите на тактиката на единния фронт важна роля изиграха бележитите статии на Георги Димитров за единния фронт, публикувани във в. „Работнически вестник" през август и началото на септември 1923 година.

Партията започна да прилага правилно тактиката на единния фронт. Тя разгърна борба за организиране съвместен отпор  на всички политически организации на трудещите се против общия враг. Постигна съгласие с борческите среди на Българския земеделски народен съюз за съвместна борба против фашизма, за установяване на революционна работническо-селска власт. В срещата на представителя на ЦК на БКП Иван Пашов с Петко Д. Петков, който след 9 юни беше поел ръководството на обезглавения Земеделски съюз, и Цвятко Аврамов, представителите  на БЗНС заявиха: „За нас друг изход няма, освен рамо до рамо и ръка за ръка да вървим с Комунистическата партия в борбата за сваляне на фашистката власт. Убедихме се, че ние сами не можем да държим властта; властта можем да държим само съвместно с работниците и Комунистическата партия.“

Българската комунистическа партия се обърна към Социалдемократическата и Радикалната партия за единодействие в борбата против фашисткото правителство на Ал. Цанков, за изпращане на свои представители в революционните комитети и пр.,  макар че двете организации поддържала властта на „Демократическия сговор".  През август 1923 година в писмо до ръководството на Социалдемократическата партия БКП писа: „Съгласни ли сте да се борите съвместно с нас против настъплението на капитала, конто заплашва най-жизнените интереси на трудещите се маси, против капиталистическата реакция и фашизма, които застрашават политическите им права и сигурността на живота им, и най-после за създаване на единно работническо-селско правителство като изразител на волята и защитник на интересите на огромното мнозинство от българския народ."

Вместо да приемат подадената им братска ръка за единна борба, водачите на Социалдемократическата партия с рядко самодоволство разтръбиха, че предложението на Комунистическата партия за единен фронт на труда потвърждавало правото на тяхната тактика за класово сътрудничество и дори оправдавало общоделството  им с реакционните буржоазни партии.  Дейците на Партията обаче осуетиха техния опит за грубо извращение на идеята за единен фронт, за смесването и уеднаквяването и с реформистката тактика на класовото сътрудничество. Георги Димитров писа, че Комунистическата партия не прави концесии с големите програмни цели на своята борба.  С това, че предлага обединение на демократическите сили в единен фронт, тя ни най-малко не накърнява своята независимост, а не желае да се лишават от самостоятелност и да напускат своите програмни цели и партиите на социалдемократи, земеделци и радикалите.

В основата на единния фронт, утвърди Георги Димитров, лежи идеята за непримиримата класова борба между труда и капитала, за непримиримостта на трудещите се маси към буржоазията по въпросите на  тяхното съществуване, за техните политически права и свободи. Единният фронт на труда, казва Г. Димитров, е форма на проявление на класовата борба между труда и капитала и е в пълна противоположност на идеята за класовото сътрудничество. Тактиката на единния фронт освобождава народните маси от политическото влияние и зависимост на капиталистите, води до изолирането им от тях и разчиства пътя за победата на социалистическия обществен строй.

Ръководителите на Социалдемократическата и Радикалната партия отказаха да участват в единния фронт. При това положение, изтъкваше „Работнически вестник", за членската маса на тия организации не остава нищо друго, освен да дадат път на десничарските си водачи и да се ориентират към сближение с трудещите се в страната.

На 22 август Централният комитет на БКП изпрати окръжно до партийните ръководства с подробни указания за изграждане на единен фронт със земеделските организации, с организациите на социалдемократите, с реформистките синдикати, кооперативните дружества и с неорганизираните трудови хора от града и селото.

За военната подготовка на въоръженото въстание партийното ръководство създаде военно-технически комитет с четири секции: пропаганда и организация в армията; въоръжаване; организационно-мобилизационна; оперативна. Военнотехническият комитет свика конференция на окръжните секретари и представителите на окръжните комитети, на която обсъди общия план на въстанието и набеляза мероприятия за подобряване организацията и въоръжението на кадрите в окръзите.

Навред из страната започна трескава подготовка. Изградиха се пет военно-революционни области начело с революционни комитети. Изработиха се планове за военните действия, приведоха се в готовност наличното оръжие и взривните материали. Напрежението растеше. Кървавото стълкновение ставаше неизбежно. На 12 септември 1923 година фашисткото правителство премина в открито настъпление против Комунистическата партия. Арестува над 2000 дейци на Партията и профсъюзите. За щастие повечето от членовете на Централния комитет успяха да се укрият. В заседанието си от 20 септември мнозинството от Централния комитет определи  деня на въоръженото въстание — 22 срещу 23 септември, и провъзгласи, че „Целта на въстанието е да се свали узурпаторското правителство на Цанков, дошло на власт чрез военно-фашисткия преврат на 9 юни, и да се установи работническо-селско правителство". Назначи и главен военно-революционен комитет за ръководство на въстанието в състав: Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов.

На 23 септември пламъците на въстанието обхванаха родната земя.

Пръв се вдигна Мъглиж (Казанлъшко). Още на 13 септември вечерта бойните въстанически групи превземат селото. Въстава народът и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско и Казанлъшко и води епични битки с въоръжения до зъби противник. Установили работническо-селска власт в по-голямата част на Старозагорска околия, на 19 срещу 20 септември въстаническите отряди се насочват към града. Заедно с градските революционни отряди бойните смело атакуват жандармерийските казарми, гарата и други важни обекти. Вдигат се масите и в Новозагорска околия, завземат властта и изпращат помощни отряди да се сражават за овладяването на града. Той обаче вече е успял да вдигне червеното и оранжево знаме на победата.

Чудеса от храброст проявяват въстаналите работници и селяни в Северозападна България. В 3 часа сутринта на 23 септември отряд от 200 бойци начело е Христо Михайлов в решителна атака превзема Фердинанд (сега Михайловград). Фашистите са обкръжени и арестувани; революционният комитет обявява събарянето на сговористката и установяването на антифашистката власт. Населението посреща с небивала радост свободата. „След победата градът придоби тържествен вид. Трудещият се народ, изпълнил улиците, бурно изразяваше своята радост", пише Асен Греков. На призива на околийския работническо-селски комитет да се окаже въоръжена помощ на новата власт се отзовават почти всички годни да носят оръжие.

Същият ден цяла Фердинандска околия се е вдигнала на решителна борба и властта е преминала в ръцете на въстаналия народ.

След постигнатата грандиозна победа във Врачански окръг е образуван окръжен революционен комитет с център гр. Фердинанд. Още на 23 септември комитетът излиза с призив към трудещите се в окръга. В него гордо обявява: „На 23 този месец организираните работници и бедни селяни се  стекоха масово на зова на Комунистическата партия и Земеделския съюз и се хвърлиха в дивен героизъм и ненадмината пожертвувателност във великата борба против народите душмани. Правителствената банда е свалена, и в героизма и солидарността на трудещия се народ се издига гордо знамето на работническо-селското правителство.“

Окръжният революционен комитет веднага установява връзка с представителите на  Българския земеделски народен съюз и постига разбирателство по всички въпроси на разгорялата  се антифашистка борба.

В непрекъснати кървави сражения с числено превъзхождащия я враг работническо-селската армия завзема почти целия Северозападен край на родината, който става  център на Септемврийското въстание. Тук то взема масов, почти повсеместен характер и се ръководи от Васил Коларов и Георги Димитров.

Ожесточени боеве се водят за гр. Берковица и гара Бойчиновци. Под силния напор на храбрия народ озверените фашистки части се пръскат при гарата. Изтръгнатата блестяща победа от въстаналите маси е ознаменувана с масов ентусиазиран митинг.

Във Видински окръг най-голям размах приема въоръжената борба в Ломско, където народът се вдига още на 22 септември вечерта. Почти във всички 35 села властта е взета без бой. Създадените революционни комитети от комунисти и земеделци мобилизират членовете на БКП и БЗНС и формират революционни отряди. Придвижвайки се към града, в революционната армия се вливат въодушевени трудови маси. В боевете около Лом участват към 4500—5000 души, от които само от 5 до 8 на сто са въоръжени; останалите действат с брадви и вили.

Същевременно към определените пунктове се съсредоточават и бойните групи от Лом. С невиждано себеотрицание въстаниците атакуват в продължение на четири денонощия силно въоръжения и барикадиран в казармите неприятел. Славни подвизи извършва в тези напрегнати дни отрядът на легендарния поп Андрей.

 

 

 

В редица градове и голям брой села от други райони на стрината въстанието също е масово. На разсъмване на 23 септември бойните групи в гр. Мехомия (сега Разлог) заемат определените им позиции до казармите, откриват огън и ги превземат. След падането на казармите въстаниците овладяват без съпротива града.

В кървави и тежки боеве самоотвержено се сражават и въстаниците от Пазарджик на гара Саранбей. Значителен революционен отряд смело напада Бургас. Храбро сражавайки се, въстаналият народ за кратко време овладява Ихтиман, гара Костенец и село Долна баня.

Въстанието обхвата селата на Разложко и още до 23 ч. вечерта във всички тях, с изключение на Якоруда, е установена новата власт. Пламва и се развива и в селата на Пазарджишка и на Грудовска околия. В Търновски, Бургаски, Варненски, Кюстендилски, Софийски, Шуменски, Хасковски и Плевенски окръг въстават отделни селища. Единични въстанически действия има и на други места в страната.

София обаче не въстава, защото фашистката власт разкрива военно-революционния комитет и още на 21 септември успява да го разгроми.

В ония градове и села, където фашистката власт е пометена от въстаналите маси, са създадени революционни комитети като органи на работническо-селската власт. Тези комитети държат цялата местна власт в ръцете си. Те поддържат реда. арестуват отявлени народни врагове, разоръжават ги  и въоръжават работниците и селяните, те се разпореждат с транспорта, телефоните и телеграфните съобщения, конфискуват хранителни запаси и мелниците на капиталистите и кулаците и пр.

Макар със своите мероприятия революционните комитети да засягат част от буржоазията — нейното фашизирано крило, те не ликвидираха капиталистическите производствени отношения.

Установената в дните на въстанието в 8 града и 440 села работническо-селска власт беше власт на класови сили, които се биха против фашизма, извършваха преобразования, насочени против него, макар да имаха различни крайни цели.

Борбата не бе за установяване на диктатура и въдворяване на съветска власт в България, както умишлено лъже днешното правителство — писаха през октомври 1923 година В. Коларов и Г. Димитров, — а такава против вилнеещата военна диктатура и за едно широко демократическо правителство, излязло из средата на огромното мнозинство на българския народ — неговата трудеща се част. И в течение на борбата там, дето въстаналият народ взема властта в ръцете си, никъде не бе установена съветска власт, както заблуждава правителството, бидоха учредени само общи революционни комитети на работническо-селското правителство“  

Септемврийското въстание беше истинско масово народно въстание. В него участваха и дадоха живота си хиляди хора на труда с различни политически убеждения, но с една антифашистка цел. От събраните данни за политическата принадлежност на въстаниците, съхранявани в окръжния държавен архив във Врана, се вижда, че от 43 040 въстаника 4400 са членове на БКП, 2800 — на Комсомола, 2650 — на Земеделския съюз, 85 — на Радикалната партия, 18 — на Социалдемократическата, 25 — анархисти и останалите 34 002 — безпартийни. От 42 255 въстаници селяни над 32 000 са бедни. От тях около 3000 ратаи и 15 000 селски полупролетарии.

Главна  движеща сила и водач на Септемврийското антифашистко въстание беше работническата класа начело с Комунистическата партия. Селяните бяха една от движещите сили на въоръжената борба, най-близкият съюзник на пролетариата. Заедно с тях вървеше народната интелигенция и други непролетарски маси от града и селото.

 

 *          *          *

 

В героичните дни на Септемврийската въоръжена борба работниците и селяните проявиха ненадминат героизъм и себеотрицание, но техните върховни усилия не се увенчаха с победа. Фашистките банди потушиха въстанието със страшни престъпления и нечувани жестокости.

Давайки кратка равносметка за позорното варварство на озверената фашистка върхушка, на 7 ноември 1923 година Г. Димитров писа:

„Пет хиляди комунисти и земеделци и доблестни народни синове — зверски избити; петнадесет хиляди работници, селяни, учители, свещеници и други интелигентни служители на народа — арестувани и безчовечно малтретирани и осакатявани; хиляди семейства — разорени и почернени; маса жени и девици подлагани на страшни поругавания; множество села и градове — опустошени; цялата страна — от Бургас и Стара Загора до Фердинанд и Берковица — залята с кръв и сълзи; неописуеми жестокости и изстъпления, каквито българският народ не е преживявал в такива размери дори и през периода на пет-вековното турско робство...“

Септемврийското антифашистко въстание претърпя поражение. Основната причина затова определи по-късно, пред Лайпцигския процес,  Г. Димитров: „Аз и моята партия не бяхме тогава още истински болшевики. Поради това не можахме успешно да организираме и преведем това историческо народно въстание начело с пролетариата“.

Но макар и удавено в кръвта на най-добрите народни синове, то изигра огромна положителна роля за по-нататъшното развитие на Българската комунистическа партия. Септемврийското въстание през 1923 година — тази чутовна епопея на българския трудов народ — показа на света, че Българската комунистическа партия е извършила прелома от теоретическото овладяване на ленинизма към неговото практическо приложение. В пламъците на Септември 1923 година се реди съюзът на работническата класа със селяните, единодействието на комунистите със здравите сили на Българския земеделски народен съюз. Септемврийското въстание — първото народно сражение против настъпващия в Европа фашизъм, утвърди ръководната роля на Комунистическата партия в борбата на трудещите се за демокрация и социализъм.

Най-ярък показател за достиженията на Партията в овладяване на септемврийските поуки бе постигнатото от нея умение да овладее и ръководи масите. Като сплоти под отечественофронтовското знаме прогресивните и демократичните сили на народа, Българската комунистическа партия доведе борбата против фашизма и капитализма до социалистическата революция, победила на Девети септември 1944 година, с решаващата помощ на Съветската армия.

………………….

Стела Димитрова Благоева

Източник: списание „Партиен живот“, бр. 4, март 1973 г.