С Никола Йонков Вапцаров се запознах през 1938 г. Той се срещаше и дружеше изключително с прогресивни младежи. Не един път съм го виждал в средите на другари от Благоевградско, които бяха преследвани и зверски избивани от фашистките банди на Иван Михайлов. Често съм го виждал с известните партийни дейци Атанас Романов, Антон Попов и др.
Никола Йонков (тогава с това име беше известен) правеше впечатление на напет и строен младеж с твърда и самоуверена походка. В неговото телосложение, в твърдата му и горда крачка, високо вирната глава с разпилени над челото коси имаше нещо „моряшко", както се изразяваха някои другари.
В разговорите си беше точен и отмерен, крайно въздържан на „конспиративни теми". Мъчно можеха и приятели, и врагове да разберат какви партийни задачи изпълнява.
Беше крайно любознателен. Следеше цялата излизаща тогава литература. Особена любов проявяваше към съветската книга. Въпреки голямото си безпаричие не пропускаше да набави за личната си библиотека всяка новоизлязла съветска или прогресивна наша книга.
Никола Йонков вземаше дейно участие в борбите на трудещите се в София, на народната интелигенция против фашистката диктатура и нейната мракобесническа културна политика. „Колю" беше любимо чедо на софийските комунисти. Те го калиха в борбата, в тяхната среда той израсна от редови член на партията до сътрудник на Централния комитет.
Особено голямо впечатление ми направи Никола Ионков през 1940 г., когато излезе стихосбирката му „Моторни песни". За мнозина другари и за мене лично тя беше изненада. 3наехме, че пише стихове, но да е написал цяла стихосбирка! Той пишеше така безшумно, както безшумно изпълняваше и отговорни партийни задачи.
Една сутрин през пролетта на 1940 г. неговият брат Борис донесе в издателство „Нов свят" за разпространяване немалък брой от „Моторни песни".
— Моят брат — каза той — издаде стихосбирка. Вземи да я разпространяваш. Той не е много известен поет, но стихосбирката не е лоша. Ще видиш, като я прочетеш.
Прочетох я. Хареса ми изведнъж. Първото ми впечатление беше, че е поет, който се учи от Маяковски. Петър Димитров, тогава изключен студент по агрономия, активен член на партията и сътрудник на „Нов свят", също прочете стихосбирката и сподели впечатленията си.
— Имаме работа — каза той — с истински поет. Вижда се, че живее с пулса на партията.
Влюбени в „Моторни песни", ние горещо я препоръчвахме на работниците и на прогресивната интелигенция, чийто културен стожер по онова време беше издателство „Нов свят".
В началото, около един-два месеца, книгата слабо се разпространяваше. Обаче не мина много време и будните работници, студенти, ученици и учители скоро я „надушиха" и в съвсем кратък срок тя бе разпродадена.
Спомням си един типичен случай. Една сутрин в книжарницата влезе плахо някакъв младеж и попита имаме ли „Моторни песни". Взе един екземпляр и след около час пак дойде.
— Дай ми — каза — още един екземпляр. Ще пратя един брой в село.
„Моторни песни" в скоро време, както отбелязах вече, се изчерпа и дълго време след това много другари идваха да я търсят. Винаги подпитваха за нея внимателно, защото знаеха, че полицията я конфискуваше, където я намереше, като смазваше от бой притежателите й...
Един ден в издателството се отби и сам Никола Йонков. Казах му, че стихосбирката се търси много. Той ме погледна, поусмихна се и каза:
— Ще кажа на брат си да донесе още екземпляри, ако има.
После ми разказа за интернирането си в Годеч. Много страдал, много гладувал, докато другари му се притекли на помощ.
— Беше — каза — страдание невиждано, но се отървах ...
Това беше последният ми разговор с тоя незаменим другар и голям поет.
Трябва да отбележа, че буржоазнофашисткият печат отмина излизането на стихосбирката с пълно мълчание.
За съжаление и прогресивните критици и журналисти, въпреки тежките обективни цензурни пречки, не съзряха навреме значението на „Моторни песни", не дадоха своевременно необходимата оценка и подкрепа на това голямо дело.
В лагера „Еникьой", където беше затворена голяма част от актива на комунистическата партия, като мълния се разнесе през пролетта на 1942 г. вестта за арестуването на Йонков. В началото между някои другари започна да се носи слухът, че в Дирекция на полицията той бил принуден да прави някои признания. От новодокараните в лагера другари и от езоповския език на писмата, които получавахме от близките си, ние научихме голяма част от истината и разбрахме за тежкия удар, който полицията беше нанесла върху ЦК на БКП.
По-късно нови другари, пристигащи в концлагера, разказваха подробности за държането на Никола и другите пред озверелите палачи в Дирекцията на полицията, пред военния съд, за неговия разстрел заедно с Антон Иванов, Петър Богданов, Атанас Романов, Антон Попов и Георги Минчев.
Разстреляните герои бяха за нас, концлагеристите, най-скъпите жертви, дадени от партията. Те станаха пример как комунистът трябва да се бори, да се държи пред врага, да побеждава и как трябва да загине за делото на революцията, ако това се наложи.
Бойните стихове на Никола Йонков Вапцаров жадно се поглъщаха от концлагеристите, преписваха се на малки листчета с много дребен шрифт, изучаваха се, декламираха се, вдъхваха вяра и кураж за борба в сърцата на оградените с високи стени и бодлива тел пленници на фашизма.
Понеже за Вапцаров в пресата се явяват противоречиви сведения за неговата редакторска дейност е „Литературен критик", чувствам се задължен тук да дам някои разяснения.
Първите броеве на седмичника излязоха през януари 1941 г. с редактор 3. П. Трънин. Бяха художествено извънредно слаби и безцветни в идейно-политическо отношение.
Тази фаза на лутане и идейно-политическо избистряне на „Литературен критик" продължи докъм края на февруари 1941 година. Излезлият на 27 февруари 1941 г. брой 6 на вестника вече значително се отличаваше от излезлите дотогава броеве. В него можаха да влязат произведения и на редица прогресивни писатели и комунисти като Иван Аржентински, Богомил Райнов и други. В този брой на „Литературен критик" за пръв път бе отпечатано произведение на Вапцаров — стихотворението „Кино". Това стана възможно, защото от брой 6 нататък издаването на седмичника пое членът на Българския народен общостудентски съюз (БОНСС) Константин Цапов. Името на 3. П. Трънин като „некомпрометирана личност" пред полицията и цензурата остана да фигурира под заглавието на вестника. Средствата за издаването идваха чрез Емил Шекерджийски. Тогава се създаде редакционен комитет: Никола Вапцаров, Васил Воденичарски, Емил Шекерджийски, Искра Панова, уредникът на вестника Константин Цапов и други. Никола Вапцаров получаваше материалите и ги докладваше на комитета, макар че неговото име от предпазливост не фигурираше във вестника. От брой 7, излязъл на 5 март 1941 г., до брой 15, появил се на 13 юни същата година, негов фактически редактор беше Вапцаров. В брой 12 се появи дори и съобщение всички материали и суми да се изпращат на Никола Вапцаров, ул. „Ангел Кънчев" № 37 — София.
Новата редакция начело с Вапцаров коренно преобрази списването и техническото оформление на вестника. По това време Вапцаров беше интерниран в Годеч, след което съгласно съобщението, поместено в брой 16, вестникът продължи да излиза под уредничеството на К. Михайлов (К. М. Цапов — б. а.). Поради настъпилите военни събития редакционният комитет силно оредя: Вапцаров — интерниран, Емил Шекерджийски — подгонен от полицията, Васил Воденичарски, също подгонен, замина за родното си село Хайредин, Оряховско, Искра Панова — арестувана. В редакционния комитет бяха включени Крум Кюлявков и Михаил Сматракалев. Издаването на вестника се пое от издателство „Нов свят", без това по конспиративни съображения да се съобщава във вестника. Но то се чувства по съдържанието: във вестника започнаха да се появяват повече съобщения за изданията на издателството, реклами, рецензии и други. Така вестникът продължи при много тежки военновременни условия да съществува до бр. 19 (включително), който излезе на 22 юли 1941 година. Антисъветската война беше вече започнала, фашисткият терор взе невиждани размери. На 2 юли 1941 г. аз бях арестуван и хвърлен в концлагера „Гонда вода". Останалите работници и членове на редакционния комитет бяха подгонени от полицията.
Никола Вапцаров, макар и за кратко време да беше редактор на в. „Литературен критик", остави трайна следа. Във вестника бяха поместени редица негови творби. Около вестника се създаде широк актив от прогресивни и пролетарски писатели. В него сътрудничеха, кой с повече, кой с по-малко материали, Иван Аржентински, Иван Бурин, Богомил Райнов, Васил Александров, Антон Попов, Михаил Сматракалев, Борис Ангелушев, Илия Петров, Николай Шмиргела, Павел Вежинов, Филип Филипов, Катя Георгиева, Людмила Младенчева, Петър Стъпов, Панталей Матеев и други.
Автор: Стоян Стоименов, Страници из техния живот, изд. БКП, 1970 г.
