Случайна среща ми припомни, че през социализма ромите бяха сити и интегрирани по единствения успешен начин – задължаваха ги да работят. Но демокрацията ги постави по-високо в йерархията на социалните групи, превърна ги в привилегирована паразитираща прослойка, в заплаха за живота на друга част от обществото. Последната им жертва е Алекс от Бяла. Милиони левове потънаха в джобовете на цигански и български барони за интеграцията им, а си останаха неинтегрирани и до днес. Няма и намек за намерения безработните роми да бъдат откачани от хранилката на социалните помощи и битовата престъпност, и да бъдат закачени към трудовия сектор. Затова ще разкажа една история като доказателство, че ТРУДЪТ е единственият лост за интеграция на малцинствените групи. Историята е на един успял и богат циганин, който, обаче, тъгува за времето на социализма.
Съдбата ме срещна с циганин от Разлог на безлюдна междуградска спирка. Черен, миришеше на пот, но лицето му излъчваше интелигентност и достойнство. Заприказвахме се. Извини се, че е мръсен, но отглеждал овце и направо от егрека запрашил с буса към спирката да получи пратка. Не смята думата „циганин” за обидна, само ако се употребява в множествено число. Държи да го наричат „ром”, за да се прави разграничение между различните прослойки в етноса. Неусетно разговора премина към паралел между онзи строй и настоящето. Човекът беше категоричен, че при социализма било много по-добре. Нищо че сега има печеливш бизнес, хубава къща на три ката, бус за работа и „Ауди” за парад. Може да отиде, където си пожелае, даже в Дубай. Но няма нито време, нито желание да пътува.
Каквото и да ти говорят, запомни, за нас, циганите, при социализма беше истински рай. Никога не сме живели по-добре.
Държавата го изучила, завършил техникум, след това държавата го изпратила на работа в местен завод по разпределение. Там вече работели родителите му. Дали им след няколко години голям апартамент в Разлог. В почивните дни обработвали градината на село, изкарвали си сами зеленчуците и плодовете. От завода ги водели на екскурзии, та видял и България. За добра работа го изпратили на екскурзия и в Съветския съюз. Циганите се чувствали равни с българите и българите ги приемали за равни. Не помнеше някой да е правил разлика между собствените му деца и българчетата в училището.
Но помнеше кога „душата” му се е „събудила”, как от дива лоза започнал да се превръща в „облагородена асма”.
От завода ги завели на балетна постановка в Народния театър, а даже по телевизора не бил виждал балерини. Но всичко било толкова красиво и изящно, че когато представлението свършило, очите му били мокри. След това не пропускал подобни мероприятия, пръв се записвал в списъка – гледал постановки с всички велики български артисти, започнал да чете и книги. От завода ги завели и на изложба. Излязъл от залата влюбен и в това изкуство. Имал практика да „слага на влог”, но решил, че колкото и да струва, ще си купи истинска картина. Намерил художник, влязъл в ателието и дъхът му секнал при вида на селска къща с есенна градина. Пазарил се, купил я. След време още две. Още си ги пази, и когато го налегне мъка, сяда пред тях и ги съзерцава. За нищо на света не би ги продал.
Подчертава, че изкуството е вторият фактор, който го е изградил като човек и характер.
Но дошла демокрацията, заводът го изхвърлил на улицата със стотици други работници, сред тях и цигани. Едни се хванали за временна работа, други събирали старо желязо, трети започнали да крадат. А той заминал за Германия. Нощувал под мостове и по пейките в парковете, простудил си бъбреците, а намерил работа само за месец-два. Опитал да проси, но го досрамяло. Върнал се и заминал за Гърция да дои овце. С голи ръце, без апарат. Костите на ръцете му се изкривили, изпитвал ужасни болки, а и бъбреците взели да се обаждат. Изчакал да му изтече договора, взел парите и се върнал в България. Захванал се да приложи наученото и да прави собствен овчарник. Но получил бъбречна криза. Нямал осигуровки и си плащал на ръка за снимки и прегледи, а после и за операция. Оперирали го в софийска клиника. След операцията го настанили в една стая с доцент около неговата възраст, преподавател във ВУЗ. Доцентът проклинал оня строй, оплаквал се колко бил ощетен, как го разпределили преподавател в някакво северняшко градче, как се измъкнал от разпределението, защото баща му познавал „голяма клечка” в ЦК на БКП. И пак същата „клечка” му помогнала да стане асистент. Но при пътувания в чужбина за обмяна на опит, само веднъж попаднал в списъка, и то за Москва. За Куба не го взели, защото нямал доклад по някаква тема, а никой не го предупредил да напише такъв. Дали му гарсониера, защото бил ерген, та „клечката” пак се намесила и му дали по-голямо жилище. Но се измъчил с преместването на багажа.
Циганинът го слушал мълчаливо. Доцентът се усетил, че може би го натоварва. Ама защо ти обяснявам, ти си циганин, знаеш по-добре от мен как ни мачкаха, еле пък вас, колко трудно беше с работата, казал доцентът.
И тогава циганинът се вбесил. Господине, ние сме почти набори, но погледни моето лице и ръце, погледни и своите. Ти изглеждаш по-млад за годините си. Но докато ти си бил в кабинет и си недоволствал я за жилище, я за чужбина на държавни разноски, аз съм работил и за твоята заплата. Всички цигани изработвахме заплатите на такива като теб, докато ти си търсел връзки да се уредиш по-добре в живота. И въпреки това не мога да кажа, че съм живял зле, че са ме мачкали.
Щом говориш така, значи си комунист! За пръв път срещам циганин комунист, възкликнал доцента.
Няма значение дали съм комунист или не съм, а че казвам истината. А ти даже не знаеш, че безработен циганин при социализма нямаше. Отнасяха се към нас с уважение, имахме самочувствие. Сега почти няма работещ циганин. Харесва ли ти циганите да не работят и ти да ги издържаш с данъците си? Не. Хересва ли ти, че циганите крадат и пребиват хора за 20 лева? Не. Смяташ ли, че полицията ще те спаси, ако те нападне циганин? Не. Харесва ли ти да виждаш просяци по улиците и джебчийки в трамваите? Не.
Е щом е „не”, защо ми говориш, че някога сме били по-зле?! Особено пък ние, циганите. И на него казал да запомни, че циганите са живели добре само при социализма.
Доцентът не казал нито дума повече. Мълчал един ден, а на втория дошла санитарка да му премести багажа в друга стая. Затваряйки вратата след себе си, доцентът казал ни висок глас: „Аз с комунист в една стая не мога да лежа!”
… Излязъл моят ром от болница, довършил фермата. Наел за овчари други цигани – от солидарност, а и да не си рискуват живота като крадат жици. Но седмици преди Гергьовден двамата овчари изчезнали от кошарите, отмъквайки няколко агнета. Полицията ги открила, но не открила агнетата. Тогава циганинът издигнал желязна ограда около фермата, инсталирал видеонаблюдение, наел други цигани и въвел бонуси за добра работа. Така се застраховал двойно от кражби, но въпреки това не смее да се отдели повече от ден-два от кошарите. Доволен е от себе си, че не е кривнал от правия път, но всеки път като минава край завода, в който е работил, душата му страда . Човек се чувства най-добре и е най-свободен в голям колектив, от мен да го знаеш. Винаги ще има кой да ти помогне, да си кажете нещо ново. Когато работиш с пет човека, след време няма за какво да си говорите. Подивяваш, без да усетиш. Разбираш го, когато попаднеш сред непознати хора, и не можеш нито разговор да подхванеш, нито знаеш как да се държиш.
Питам го за какво мечтае.
Мечтае внучката му да стане балерина. Мечтае да разшири фермата и да наеме още работници, за да си бъдат по-голяма дружина и да не подивяват. Мечтае времето да се върне назад, в завода пак да работят хиляди хора и младите цигани да бъдат там. Да ги водят на балет, на театър, екскурзии и манифестации – с костюми и вратовръзки , както му е реда. Убеден е, че след това те сами ще спрат да крадат.
Автобусът се показа в далечината и през очите на мъжа премина сянка от съжаление и страх. Наведе глава и се извини, че ме е занимавал половин час със себе си, но вече бил забравил какво се говори пред непознати.
Отговорих, че не ми е досадил. Но изглежда и аз съм подивяла, защото исках, но не се осмелих да му кажа, че тази непредвидена среща е една от най-важните в досегашния ми живот. Дълго ще се спомням думите му…
Източник: сайта mejdu-redovete, 16 юли 2017 г.
