При него всичко е истинско, има пълно покритие между думи и дела, личността му е неизчерпаемо нравствено чистилище, категоричен е известният историк
Интервю на Продрум Димов за вестник ДУМА, 14 юли 2017 г.
- Академик Косев, книгата ви за Апостола на свободата предизвика очаквания интерес в обществените среди. В нея разкривате личността на Левски на фона на европейския исторически процес, събитията на Балканите и поробените български земи. Как да си обясним извисяването на големия карловец на най-високия български пиедестал, като имаме предвид, че той не е притежавал нито образованието на Каравелов или пък интелекта на Ботев и на други известни наши възрожденци?
- Левски е изключително българско явление като основоположник на Вътрешната революционна организация, той е направил българите от лоялни поданици на султана - народ със самочувствие и претенции. Народ, който се надига и търси правата си. Дотогава не е имало никакъв народ. Той става субект на европейската политика, България става не само субект, а и обект, привличащ вниманието на Европа. В европейските политически среди нашумява "източният въпрос". Вътрешната революционна организация, която създава, заставя Високата порта да се замисли вече върху своето бъдещо присъствие в Българско. Левски, за разлика от мнозина други, е имал таланта на държавник, който е вроден у него. Да не говорим за високите стойности на неговия характер, безпределната му обич към хората и преданост на делото, на което се е обрекъл.
- А Левски наистина ли е уважавал поп Кръстю? С него го свързва добро познанство още от времето на Първата българска легия в Белград, затова ли му се е доверявал?
- Това е така. Неслучайно го включва в състава на комитета, става негов касиер, даже в началото е бил и негов председател. Нещо повече, двамата замислят издаването на комитетски вестник и пише и на Каравелов в Букурещ за хрумналата им идея.
- Как намирате обвиненията, че поп Кръстю е сътрудничил тайно с местните власти?
- Това са измислици, за да го злепоставят. Той е бил поставен под домашен арест и е ходел да се подписва в конака. Заптиетата непрестанно са го наблюдавали и затова Левски е предупредил всички комитетски дейци и съмишленици да не контактуват с него, за да не паднат в капана на властта. Но това не означава, че е снел всякакво доверие от него, просто се е стараел да опази хората си.
- Но още докато се е намирал преди това в Панагюрище, той изпраща нарочно писмо на поп Кръстю по доверен човек, в което му нарежда да приготви за проверка сметките и касовата наличност на комитета, за да му докладва, като пристигне в Ловеч.
- Тази среща по всяка вероятност се е състояла по-рано.
- Напоследък рукнаха като неудържим порой сурови обвинения, че истинският предател, както казвате и вие, е първородната дъщеря на поп Лукан Лилов - Величка Хашнова. Какво Ви кара да мислите така? Дали е само от страх да опази близките си?
- Както вече казах - това го е направила от страх. Но в никакъв случай не го е сторила нарочно това предателство. Тя просто не е мигвала, притискана от мисълта, че брат й Марин може да отиде на бесилото. Това я заставя да стигне до това жестоко безумие.
- В редица изследвания се твърди, че Величка Хашнова първа е пуснала в ход измисленото от нея предателство, като пише писмо до Троян, в което лаконично изсипва: "Поп Кръстю предаде Левски. Пазете се!" Нещо повече - в същия дух пише и до Каравелов, който тиражира това обвинение по страниците на в. "Независимост"...
- Това е вярно. В случая е валидна народната поговорка "Крадецът вика: дръжте крадеца! "
- Има версия, че Левски в навечерието на Коледа през 1872г. бил уведомил с писмо Величка Хашнова, че ще й гостува, но навръх Бъдни вечер се озовал в дома на най-верния си другар в Ловеч - Никола Сирков. Вярно ли е, че от последния Величка Хашнова е научила за пристигането му в Ловеч и за намеренията му да се отбие в Къкринското ханче, пътувайки за Търново?
- Не е вярно това. Никола Сирков е запазил в тайна посещението му в неговия дом, но Величка вероятно е подушила от други доверени лица за неговото придвижване, за да се стигне до това ужасяващо предателство.
- За жалост всичко се стоварва прибързано върху главата на поп Кръстю, срещу него се разгръща непоносима клеветническа кампания. Както научаваме, той не е издържал дълго на това нечовешко издевателство?
- Направо е бил съсипан. Заболява от туберкулоза, нервите му не издържат, полудява, защото е осъзнавал дълбоко в себе си своята невинност, и рухва съкрушен, умира на 43-годишна възраст през 1881 година.
- Как намирате историческата достоверност на документалния филм за Левски, по сценарий на Георги Мишев, излъчен наскоро по БНТ?
- Мисля, че лентата се е постарала да ни пренесе в реалните исторически обстоятелства. Георги Мишев има добър усет към тази материя и нещата са добре изпипани професионално. Филмът оневинява поп Кръстю за приписваното му толкова години унизително предателство и ни насочва към прикривания досега истински предател в лицето на Величка Хашнова.
- Според вас възможно ли е било спасяването му от многолюдния конвой, който го е придружавал, а той някъде към Орхание (Ботевград) е наброявал повече от двеста души?
- Не! Нещата не са така прости, както си ги представят мнозина днес. От друга страна, от Цариград, като узнават кой е заловен, заповядват на съдебно-следствените и другите официални държавни органи да бъде обгрижван с изключително внимание и уважение, за да го предразположат и постигнат целта си. А процесът срещу Левски не става в Цариград, а в София под влияние на руския посланик в имперската столица, граф Игнатиев, който обективно е защитавал нашите интереси, но е бил ловък дипломат и деликатно е поддържал прилични отношения с Високата порта. В това ни убеждава и фактът, че когато Бенковски с близки другари отиват да опожаряват големия град на Босфора, решили преди това да се посъветват с руското посолство. Там граф Игнатиев ги навикал: "Сакън, къде сте тръгнали с лудите си глави?" Наредил на своите съветници: "Кажете на тези млади момчета да си пазят кръвта за когато дойде времето!" А за процеса срещу Левски нарочно го оставят да се води в София и по него много да не се шуми, да остане таен, за да не се компрометира османската власт у нас и сред европейския свят с евентуалното смъртно наказание. И затова той е осъден не като опасен организатор, който бунтува народа срещу империята, а само като извършител на убийство, за което си е признал. Така съдебно-следствената процесия трябвало да бъде облечена в тайнственост и мълчание, да не се нарушава мирът и спокойствието под османско небе.
- Не са ли субективни, при това недостатъчно убедителни, изводите на Хайтов и на други, които го подкрепиха с половин уста, че малката черквица "Св. Петка Самарджийска" е последната гробна обител на Дякона?
- Категорично отхвърлям тези настойчиви заключения. Това са спекулации, с които някои се правят на откриватели и си обогатяват биографията.
- Според вас Левски има ли еквивалент в Европа? Можем ли да го сравним например с Гарибалди?
- Мисля, че Гарибалди не може да мине покрай Левски, той е слаба ракия. Какво е направил той? Да е създал такава националноосвободителна идеология и мащабна комитетска организация? Няма такова нещо. Левски няма еквивалент в световната история. Смятам, че единственият в света, който може да се съизмерва по някакъв начин с него, това е Ленин. Защото той е разбрал значението на тайната организация и я е направил. И потеглянето на цели вагони подкрепа за Руската революция от Германия съвсем не е случайно. То е продиктувано от важни политически и стратегически съображения.
- Как виждате присъствието на този велик българин в днешния и утрешния ден на България?
- Само като пример на поведение, на всеотдайност. При него има пълно покритие на думи и дела, у него всичко е истинско. В днешните продажни времена ни е много по-потребен, неговата личност е едно уникално и неизчерпаемо нравствено чистилище сега и завинаги.
Акад. Константин Косев е роден е на 15.08.1937 г. в гр. Дупница. През 1960 г. завършва история в Софийския университет. Работи като докторант в Института по История при БАН. От 1965 г. е "кандидат на историческите науки". Специализира в Мюнхен и Бон (1966-1967 г.). Зам.-директор на Института по история (1973-1978 г.) и на Единния център по история на БАН. Преподавател по история в СУ "Св. Климент Охридски" (1974-1989 и 1991-1997 г.). От 1977 г. е доктор на историческите науки, а от 1979 г. професор. От 1989 г. е член-кореспондент на БАН. Почетен доктор на ВТУ "Св.св. Кирил и Методий". През 1990 г. става министър на народната просвета и зам.-председател на Министерския съвет. Депутат в VІІ Велико Народно събрание (1990-1991 г.). От 2003 г. е академик. Зам.-председател на БАН (1996-2007 г.).
