На 7 юли 2017 година в София се проведе конференция на тема „АНТИКОМУНИЗМЪТ В ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ“. Даденият материал е един от 26-те доклада, които бяха представени на тази конференция. Същите предстои да бъдат публикувани в сборник под горното заглавие.
Разговорът за антикомунизма безспорно трябва да започне с това какво е комунизъм в най-широк план на разбиране на това понятие. В случая под комунизъм трябва да се имат предвид най-малко три неща:
Първо, идеала на безкласово високоразвито в технико-технологически план, основано на принципите на колективизма, социалната солидарност, социалното равенство, братството и социалната справедливост, общество. Накратко казано става дума за обществото на социален хуманизъм в действие.
Второ, под комунизъм е нужно да се разбира също така действителното организирано движение на онези личности, които са отдали и отдават сили, средства и даже живот за постигането на този идеал.
И трето в това понятие, несъмнено влизат и практическите стъпки, на действително осъществяване на този идеал, които в историята се наричаха социализъм. Става дума за ранни форми на обществено развитие, колкото и несъвършени да бяха или са те, които се стараеха или действат в посока на реализация на правдата на социалния хуманизъм.
Погледнато от тази позиция антикомунизмът е всяко мнение, позиция и най-вече действие, насочено срещу комунизма, разбиран като социален хуманизъм в действие. Необходимо е да се подчертае, че срещу човешката мечта за социална справедливост, равенство и солидарност се води хилядолетна борба. От момента на системното формулиране на тази мечта в научната концепция на марксизма, тази борба се усилва. Както е написано в „Комунистическия манифест“ „Призрак броди по Европа, призракът на комунизма. Всички сили на стара Европа се обединиха за свещена борба срещу този призрак: папа и цар, Метерних и Гизо, френските радикали и немските полицаи».
Източници на антикомунизма в съвременна България
Кои са източниците на антикомунизма в пост-социалистическа България?! Страна, в която при предходния период на държавен социализъм обществото ни като че ли се делеше на два вида комунисти – такива, които са членове на БКП и тези, които, макар че не бяха формално в БКП, завяваха, че са комунисти.
Събитията днес свидетелстват, че действителността е била доста по-различна от тази формална представа, каквото е имало официално за себе си българското общество тогава. Нека сега със задна дата да се опитаме да видим каква е била реалната картина в страна, в която и до днес проруските настроения са преобладаващи. И в която, забележете, никога не е имало дисидентско движение.
Ще се опитаме да предложим нашето виждане за класификация, съгласно която в рамките на социалистическа България, т.е. това което днес наричаме „общество на държавен социализъм“ би могло да се говори за съществуването на три типа антикомунизъм:
- „Битов“ антикомунизъм – характеризира се с относителна примитивност. В своето ядро представлява недоволство от определени реалии на обществото на държавния социализъм. Често пъти даже „атакуваше“ това общество „отляво“ за прояви на т.нар. „малка правда“, т.е. явления, които нарушаваха обявените от обществото на държавния социализъм принципи на общежитие и функциониране. Не може да се отрече, че понякога в мотивите на редица личности, които осъществяваха такъв тип атака, се криеше демагогия. Носители на „битовия“ антикомунизъм бяха хора от различни социални групи и слоеве – справедливо или несправедливо обидени от едно или друго явление или процес в социалистическа България. Следва да се каже, че нерядко като представители на „битовия“ антикомунизъм се проявяваха и тези, които бяха наричани „бивши хора“. Т.е. става дума за такива, които са били в една или друга степен свързани с режима, управлявал България до 9.9.1944 г. Или пък са били част от буржоазната класа, колкото и относително да се струва на някои изследователи това понятие за България. При това става дума не само за тези, които са имали пряко отношение към горните категории, но и членове на техните семейства. Това бе неминуемо за една България, за която до последните дни на българския социализъм бе характерен силен патриархален дух, независимо от това дали подобна черта може да се трактува като положителна или обратно отрицателна характеристика на същия ;
- „Интелектуален“ антикомунизъм – въпреки липсата на дисидентско движение в социалистическа България имаше опити за „интелектуално противопоставяне“ на комунистическите идеи и практиката на обществата на държавния социализъм като една ранна форма на социализма. Негови носители бяха някои представители на българската „социалистическа интелигенция“ и „полуинтелигенция“, които основно започнаха да надигат „възмутен глас“ в последния период на съществуване на социализма
Макар че тези опити бяха доста „хилави“ в сравнение с такива в бившия СССР, ЧССР, Полша и други, все пак те също имаха място. Типичен пример бе книгата „Фашизмът“ на Желю Желев – един доста компилативен и лишен от оригиналност труд, но определено на времето разглеждан едва ли не като „откровение“ за масата носители на „битовия антикомунизъм“;
- „Номенклатурният“ антикомунизъм - известно е, че ръководният слой в обществата на държавния социализъм носеше наименованието „номенклатура“. Относително ниското равнище, от което започнаха пътя си обществата на ранния социализъм поставяше по един безалтернативен начин необходимостта от централизирана система на управление. Но акцентирането на „действието отгоре” в определена степен лишаваше масите от проява на инициативност. Но в своето първоначално развитие, когато във връзка с догонването целите и задачите бяха ясни и еднозначни ефективността и позитивите на централизирания модел определено надхвърляха неговите слабости
От края на 60-те и началото на 70-те години следваше да се търси дълбоко и качествено преструктуриране на централизирания модел в посока на значително по-децентрализирани „мрежови схеми“. Обаче тук заработи и един друг фактор на „интереса“ най-малко на част от номенклатурата. Не бива да се забравя, че във всяка йерархична структура е заложена тенденция на бюрократизация. Изграждането на значителен бюрократичен апарат, даде възможност той да се развие до степен на това да създава собствени цели и да налага на обществото модели на социално общежитие, отговарящи на собствените му интереси.
А тези цели постепенно започнаха да се различават все повече и повече от тези на обществото като цяло. Значителна част от номенклатурата, като демонстративен израз на социалистическата бюрокрация, още в предходните десетилетия до началото на т.нар. промени, започна да развива специфични характеристики. Голяма част от тези характеристики имаха дълбоко антисоциалистически и антиобществен характер, а именно – формиране на привилегии, опити да се създаде затворено съсловие, стремеж да се излезе извън рамките на обществения контрол.
Тези постепенно формирали се характеристики на част от номенклатурата станаха основата, върху която по-нататък както в СССР и другите източноевропейски страни, но така също и у нас, започна кристализацията на антисоциалистическите и антиобществени тенденции. Днес, като съдим по резултатите, можем да кажем, че именно тези тенденции изиграха една от основните роли за т.нар. „промяна на обществото“. Т.е. трансформацията на предишните социалистически общества в такива, които в създадената глобална обстановка не можеха да бъдат нищо друго освен модели на полупериферен и периферен капитализъм.
Основни характеристики и носители на видовете антикомунизъм днес у нас
Антикомунизмът в България след сюблимната дата 10.11.1989 г. следва да кажем, че постепенно придоби качествено нов вид, форми и съдържание. Нека да видим какви са те:
- „Битовият“ антикомунизъм – това, което съществуваше преди като спорадични „мърморения“ преди всичко от битови несъвършенства, които определена присъстваха при „държавния социализъм“ в днешните дни тръгна по пътя на масовизация и крайна вулгаризация. Според носителите на този антикомунизъм, които както и преди могат да бъдат намерени във всички класи, социални групи и прослойки, у нас за всичките провали на неолибералния модел, на периферийното капиталистическо съществуване на съвременна България, са виновни кои - комунистите и ръководената от тях ДС (Държавна сигурност). Сред някои от най-крайните представители на същия, най-често подвизаващи се в Интернет, но не само там, единствения начин да се оправят нещата у нас е да се избият комунистите до крак. Казано по друг начин в тези си изяви антикомунизмът плътно се слива с друга негова характеристика - стана откритата русофобия, въпреки че след разпада на СССР Руската федерация не е социалистическа страна. Но след като постепенно от първото десетилетие на XXI век насам, укрепвайки своя военно-стратегически потенциал Русия в стратегическо партньорство с КНР се превърна в ключова сила „предизвикваща“ статуквото на еднополюсния свят, по отношение на нея се мобилизира оръжието на бруталната русофобия;
- „Пещерният“ антикомунизъм – наред с всичко друго у нас се „роди“ и крайната, може даже да я наречем фашизоидната форма на антикомунизма - т.нар. „пещерен антикомунизъм“. От една страна в някаква степен той се припокрива с масовизиралия се и вулгаризирал се „битов“ антикомунизъм.
От друга страна той има претенциите да бъде в някаква степен „интелектуален“, да формира наукообразна алтернатива на съвременната система на комунистическите идеи, имаща в ядрото си марксизма-ленинизма. Негова носеща платформа стана концепцията за тоталитаризма, която по един демагогски, опростенчески, ненаучен и далеч от реалната действителност начин слага не просто знак за равенство между обществата на държавния социализъм и фашизма в неговите различни формати, но даже обявява социализма за по-голямо зло от фашизма;
- „Левият“ антикомунизъм – в никакъв случай не бива да се пренебрегва и една друга „прикрита“ форма на антикомунизма – т.нар. „ляв антикомунизъм“. Същият в някаква степен следва да кажем, че е наследник в една преобърната форма на „номенклатурния“ антикомунизъм. Тук трябва открито да кажем, че „левият“ антикомунизъм стана изразител на интересите на онази част от бившата номенклатура, която успешно трансформира позициите си в рамките на държавния социализъм в частнокапиталистическа собственост при новите т.нар. „демократично-пазарни условия“. Казано по друг начин стана това, което днес наричаме олигархия. Определено може да твърдим, че „левият“ антикомунизъм се формира и като ключова идеологическа платформа на една партия, която претендира да бъде „най-голямата лява сила“ на България.
Този „ляв“ антикомунизъм се проявява, например, в пропагандата –използва се често термин като „сини болшевики“ по отношение на фашизоидите от десния политически сектор. На практика такъв термин слага знак за равенство между два абсолютно несравними субекта. Едните носители на прогрес и действен хуманизъм, създал във времето преградата пред най-крайната форма на фашизма – хитлеристкия нацизъм. Докато другите със своите действия и политика ярко се изявиха като крайно регресивна сила.
Но също така по отношение на международните взаимоотношения и взаимодействия на страната ни, където „евроатлантическите ценности“, НАТО и ЕС са обявени за крайъгълен камък на външната ни политика. В условията, когато все по-видно става, че същите са само инструменти за нашето колониално заробване.
Най-вече, обаче, този „ляв“ антикомунизъм се проявява във вътрешната политика.Когато са на власт наблюдаваме провеждане на неолиберална политика – приватизация в крайни форми, „плосък данък“ и т.н. Когато са в опозиция - крепене на статуквото на периферийния геноциден капитализъм, установен в Родината ни.
Перспективи на антикомунизма в България
В краткосрочна и даже в средносрочна перспектива на фона на пълния провал на реставрацията на капитализма у нас в лицето на периферийната му неолиберална и геноцидна форма може да се очаква рязко нарастване на антикомунизма прокарван чрез СМИ, политики и действия. Той определено ще се съпровожда с най-активна русофобия предвид развиващите се глобални процеси. Създалата се ситуация у нас добре се описва с думите на руския социолог Александър Зиновиев „Стреляха по комунизма, а уцелиха Русия“. Така и нашите антикомунисти, стреляйки по комунизма уцелиха смъртно България. Отечеството ни днес в резултат на провежданата къде открита, а къде фамозно прикрита антикомунистическа политика се деиндустриализира, деаграризира, деинтелектуализира и дебилизира. А оттук попадна и в агонията на жестока социо-демографска катастрофа и разпад!
Но, демонизирайки редица успешни инструменти и практики, допринесли за ускореното развитие в социалистическото минало на България, обявявайки всичко от социализма за „световно зло“ нашият така наречен политико-икономически „елит“ сам затвори редица възможности за избягване на задаващия се апокалипсис за Родината ни.
Дали ще успеем да се преборим и да не допуснем такъв апокалипсис?!... Това в немалка степен зависи от всички нас драги Читателю и от това да може да отхвърлим прокобите, наречени антикомунизъм и русофобия!
Източник: Поглед.инфо, 09 юли 2017 г.
