1.
В началото на декември 1872 г., малко преди залавянето на Левски, троянският йеродякон Максим (бъдещ пловдивски митрополит) и отец Енчо Николов, председател на Сопотския революционен комитет, отслужвали Света Литургия в девическия метох в Сопот.
"На края на службата - разказва по-късно митрополит Максим - отидохме в килията на баба Христина с цел уж да причастим болната монахиня. Слязохме по секретна стълбичка, прикрита с черга, в зимника, дето намерихме Дякона, че си чете причастни молитви пред иконата, при запалено кандило и две вощеници. Аз дякон, снех от рамото си орара и го подадох на Левски, който, облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон - от Светия Потир".
Не знаем коя молитва точно си е чел. Все си мисля, че е тази: "На Твоята тайна вечеря, Сине Божий, днес за причастник ме приеми. Защото на враговете Ти няма да издам тайната, нито целувка ще Ти дам като Иуда...". Или този псалом: "Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене".
А "смъртната сянка" вече го е причаквала в долината...
Не знам какво учат за Левски децата днес. Но на нас ни разправяха как през 1864 г., навръх Великден (с привкус на демонстративност) Левски отрязва своите коси на йеродякон, хвърля расото, отказва се от Бога, отрича се от вярата, открадва коня на вуйка си и - право в Легията на Раковски. Така от монах се превърнал в революционер и от Дякон Игнатий - в Апостола на свободата. Защото (казваха) израснал, узрял и прозрял, че "Свободата не ще Екзарх, иска Караджата". Изглежда ефектно, даже зрелищно и най-вече - идеологически правилно. Но това, което изглежда правилно, не е вярно.
Дълго време предпочитаха революционера, защото се самоласкаеха, че приличат на него, и на знамената си го слагаха, и още се кичат с името му, и за съюзник го прогласяват, и за алиби пред историята на него се надяват. Не желаеха и не желаят да проумеят държавника, защото Левски е отрицание на тези, дето се самооблъщават, че са държавници, и вършат обратното на това, което е казал, завещал и предначертал.
А до духовника, до неговата духовна същина, до неговия нравствен императив тъй и не могат да се докоснат. И понеже не го разбират, заобикалят го.
Левски не хвърля расото, не се отказва от Бога и не се отрича от вярата. Тъкмо напротив - в онази Възкресна утрин Левски като Христова жертва се поднася пред олтара на Свободата. Посвещава се. Защото свободата не може нито без Екзарха, нито без Караджата. Както България не отделя Дякона от Апостола. Който се е посветил на Бога и на Народа.
Левски е лъчезарен и хладнокръвен; безстрашлив и свенлив; ангелогласен и аскетичен; великодушен и безкомпромисен; хоругвоносец и стратег; монах и воин; дякон и рицар; духовник и революционер; светец и държавник.
Духовникът не си противоречи с държавника, нито революционерът - с духовника. Тези три същности са неотделими и неразделяеми. Без това триединство щяхме да говорим за някого друг, не и за Левски. В това триединство е неговото постоянство, неговото безстрашие, неговата нравственост, неговият стоицизъм, неговата възвисеност, неговата мащабност, неговата безсмъртност, неговата святост.
Защото Левски не разделя, а събира.
Неговото любимо песнопение е "Достойно естъ": "Достойно естъ яко воистину блажити тя Богородицу, присноблаженную и пренепорочную и матер Бога нашего. Честнейщую херувим и славнейшую без сравнения серафим, без истления бога Слова рождшую, сущую Богородицу тя величаем".
В тефтерчето си е преписал "На прощаване" и тропара във възхвала на светите братя Кирил и Методий: "Яко апостолом единонравнии и словенских стран учителие, Кирилле и Методие богомудрии, Владыку всех молите, вся языки словенския утвердити в православии и единомыслии, умирити мир и спасти душы наша".
В Наредата и в Устава на БРЦК Левски е записал изрично, че в ръководството на всеки революционен комитет трябва да има свещеник.
И това не е тактика, не е театър. Това е обричане.
"Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб..."
Така започва клетвата на новооглашените, написана от ръката на Левски. Написал е и една "Забележка. Новооглашеният ще се изправи пред една маса, на която има сложено едно Евангелие или кръст, един нож и един револвер, и ще си тури лявата ръка на сърцето, а дясната ще я вдигне нагоре, и ще следва да дума следующите думи, т.е. гореизложените."
Левски събира на едно Евангелието и револвера, кръста и камата, вярата и свободата. За да знае всеки, който се е захванал с народната работа, че отговаря пред Бога и пред Народа.
Защото - ако не обичаш Народа, как ще служиш на Бога. И ако не си чист пред Бога, как ще служиш на Народа. И "Както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина" (Мат. 20:28), тъй и Левски носи кръста на своето Апостолско себеотричане. Това е то, Евангелието на новозаветния народен водач:
"Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред Народа, и пред Бога - близо е времето! И в Евангелието нали се казва: "Човече, трябва да работиш за народът си до смърт и всичко да жертвуваш за него. Там съм и Аз! Ако ти умреш, нали и Аз за теб се разпнах!"... И още: "Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т.е. във вярата си и в честта си, той е най-низкият и гнусавият човек на светът! По-добре е за човекът сто години мъки честни, нежели да тъпче честта си и вярата си! Утре е ден и ще се каже на такъв: не си честен, не си Българин, лъжеш и в Евангелието".
Знаменосецът на Панайот Хитов не нарича себе си знаменосец, нито байрактар. А хоругвоносец. За Левски знамето със сърмения лъв и везаните букви "Свобода или смърт" е хоругва. Пред хоругвата, под нейната закрила, всеки враг е безсилен. Защото тя е символ на победата на Христос над ада, дявола и смъртта.
За Левски жертвата за народа не е страшна. Не е смърт, не е гибел, не е край, не е тлен. Тя е "утеха и душеспасение", "живот вечен", "неописана радост и награда", "святи Дар и от Бога венец". Той изначално се е принесъл в жертва, обещал се е. "Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението, а не да бъда кой знае какъв. Такова нали ми е предначертанието - не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!" И още: "Преди да тръгна по тоя път, аз по-напред съм изпратил душата си при Бога".
За Левски народната работата е свещена, Свободата е свята, а Освобождението на България е Възкресение. Възкресение на историята, държавата, народа и човека: "Не щат ли ни забележат в историята, която ние възкресяваме и й даваме нов век!? Не щат ли да ни поменуват по всичките черкови в българско, докато трае името Българин за това, гдето ний ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа, с Благословлението Божие от Ада в Рай!?"
Когато говори за правата на човека, Левски говори като европейски мислител. Но той не спира дотук. Той надгражда още една степен. Най-важната. "Днешният век е век на свободата и равноправността на всички народности". Той не казва "равноправие" - защото равноправието е състояние. Той казва "равноправност" - защото равноправността е качество, неотменно присъщо на човека. Защото правата човешки са от Бога - "както е дадено на човека да живее от Бога". Защото "човекът има Благословлението от Бога да бъде господар с всичките си права".
Когато ни предначертава бъдещата свободна България, Левски я определя с една дума. Храм. "Храм на Истинната и Правата Свобода", "Храм на съгласието, братството и съвършеното равенство".
Левски и пътя към Храма ни е предначертал. Той гледа оттатък робството и отвъд Освобождението. Държавата България не съществува, Парламент няма, Оборище е далече, но държавникът Левски пише нашата най-първа Конституция. Защото като съберем и подредим принципите, изписани от неговата ръка, ще получим точно това - Конституцията на една "чиста и свята република", която е излязла пред времето и "нейното име гърми най-бляскаво по цяла Европа".
А ние?
Ние гледаме безучастно как негодяи всякакви оплячкосват Храма.
2.
Той е монах, той е образован духовник. Ако сравним тетрадката на 18-годишния Васил и Наредата на работниците за освобождението на българския народ, написана от 34-годишния Левски, гледката е поразителна. В тетрадката едно момче прави сравнителен, догматически анализ на различните религии. В Наредата Апостолът предначертава бъдещата българска държава. И двата документа са "ръцеписни", както би казал Левски. Един и същи почерк, една и съща аналитична мисъл, една и съща сдържаност и последователност.
Цялата стилистика на Левски е богословска, евангелска:
"Трябва да се съветваме един други и да избягваме и най-малката гордост. Да не присвояваме за себе си нищо. На драго сърце да обичаме тогова, който ни посочи погрешките. Защото ако обичаме само ония, които обичат нас, каква е нам награда? Който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си, ще го намери. Изпълни това, на което си се обрекъл. По-добре да не се обричаш, отколкото да се обречеш и да не изпълниш. Който ме отхвърля и не приима думите ми, има що да го съди. Словото, което говорих - то ще го съди в последния ден. Сега ценете и осъждайте. Аз ще съдя най-после..."
Кои измежду тези думи са на Спасителя, и кои - на Апостола?
Ако човек не е прочел ни ред от Левски и не е отгръщал Библията, няма да ги различи...
Това не е подражание. А служение. Отдаденост на Бога и на Народа. Една непоклатима конструкция - духовна и нравствена.
Ако сравним протоколите от турския съд и Евангелския разказ за съда над Христос, ще открием:
- че Понтий Пилат, прокураторът на Юдея, не се отличава от Али Саиб паша (дивизионен генерал, министър на полицията, председател на Държавния съвет и на извънредния съд, който съди и осъжда Левски);
- че първосвещеникът Йосиф Кайяфа, наричан "прочут лакей на римляните", не се отличава от прочутия турски лакей хаджи Иванчо Пенчович ефенди (член на Върховния съд и на Държавния съвет на Османската империя, най-приближеното лице на Мидхад паша и най-пръв Мидхадов шпионин и доносник - лицето, което Вазов по достойнство и заслуги би причислил към триадата "подлецът, шпионът, мръсникът");
- че Синедрионът осъжда Иисус мълниеносно и панически, и турският съд осъжда Апостола - набързо и панически;
- че и едните, и другите завършват разследването с едни и същи думи: "И той не проговори за нито едно нещо. И изобщо той отказа да спомене някакви имена и лица";
- че едните тичат при Понтий Пилат - да потвърди присъдата, а другите чакат потвърждение на присъдата от султан Абдул Азис;
- че в 15-ия ден на месец нисан 3793 г. разпъват Христа помежду двамата разбойници, а в 20-ия ден на месец зилхидже 1289 г. обесват Левски и го хвърлят в Позорното гробище, при престъпниците;
- че "Тогава всички ученици Го оставиха и се разбягаха", както пише св. Матей, а комитетските хора "и под земята да ги търсиш - няма ги", както пише Христо Иванов Големия;
- "Прости им, Господи, те не знаят що вършат!", ще извика Иисус на кръста; "Народе????", ще напише Левски, а пред турския съд ще каже: "Нашите българи обичат свободата, но приемат я, ако им я поднесеш в къщите, на тепсия". А под бесилото ще поиска от отец Тодор само едно - "Поменувай ме, отче, като йеродякон Игнатий".
- и както после ще продават късчета от кръста Христов, и със страданието Христово ще търгуват - за опрощение на греховете, тъй в оня леден февруари заптиетата ще режат парченца от въжето на Апостола и ще ги продават по два гроша - против уроки...
И няма нищо удивително в това повторение. Защото целият живот на Апостола, неговата гибел, неговата саможертва и неговата безсмъртност следват земното служение на Спасителя. Който е Пътят, Истината и Животът. "Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование. Възложиха ми да обнадеждавам цяла България". Йеродякон Игнатий, главният Апостол на цяла България, и за миг не се отклонява от Пътя, не предава Истината, нито я продава, но полага Живота си заради нашето Спасение.
Всъщност - има една разлика.
Петър, който се отрече, преди петелът още да пропее, горко плака, а Юда хвърли 30-те сребърника и отиде, та се обеси.
Хаджи Иванчо обаче нито плака, нито се обеси, нито хвърли своите златни ордени, дето му бяха награда от Империята за неговото лакейство, ами стана депутатин в Учредителното събрание на освободена България, отвори подписка за паметник на Апостола и завлече народните пари, събрани за същия паметник...
А ние?
Кръстим се пред Левски, а се влачим подир хаджи Иванчо.
Повтаряме думите на Дякона, но не ги спазваме.
Търсим предателя, а го предаваме всеки ден.
Търсим гроба, но не търсим Апостола.
И не знаем отговора на най-страшния въпрос - "Народе????", понеже не разбираме какво ни пита...
3.
На третия месец след Освобождението майката на Левски, сестра му и монахинята Евгения отишли в София. И намерили мъжа, дето през февруари 1873-то лето свалил Апостола от бесилото и с една волска каруца го откарал до Позорните гробища. Там хвърляли неопяти разбойниците и революционерите, престъпниците и враговете на падишаха - обесени или посечени. Навсякъде из това мъртвило се въргаряли изгнили дрипи и човешки кости, а побеснели кучета ги влачели и ръфали. Тогава оня незнаен българин изровил вкочанената земя и положил Апостола помежду разбойниците, всред свирепия вой на кучетата. И белязал мястото с объл камък и кръстен знак на камъка. Да се знае.
И тъй, на петата година подир обесването, незнайният тоз българин завел трите жени на Позорните гробища, и потърсили мястото, и заварили облия камък отместен. И намерили празен плиткия гроб. И нищо нямало там. И Апостола го нямало. Нито златната му коса, ни парче от бялата му риза. И тогава майка му, сестра му и монахинята Евгения извикали в един глас "Господи! Господи!", дали на добрия българин една жълтица и си тръгнали закъм Карлово като най-щастливите хора под слънцето.
А цяло Карлово ги чакало с трепет, и всеки искал в неговото вино да умие костите на Апостола, и в неговото платно да го повие. И китки носели шарени, и бели божури и червени, и дъхав здравец, и чимшир от карловските дворове, и хоругвите от черковата. И отецът ги чакал - със златен епитрахил и Светото Евангелие в ръце.
И като ги видели да идат тъй весели, пък не носят нищо, заридали карловци и заплакали, и си рекли "От мъка безумни са!"
Тогава трите им разказали всичко - и за Позорните гробища, и за отваления объл камък с кръстния знак, и за празния гроб. И като чул думите им, отецът отворил Светото Евангелие, и прочел с висок глас и силен, туй, що пише там от памтивека - за Иисуса, разпнат помежду разбойниците, и за трите жени мироносици, що отишли на гроба Господен, и заварили камъка отместен, и не намерили Иисуса в гроба, а намерили двама човеци в ослепителни облекла, и човеците им рекли: "Защо търсите живия между мъртвите!"
А като свършил отецът чтението, камбаните забили празнично, иконите се засмяли, а хоругвите запели с ангелски гласове "Достойно естъ"...
Това е само една легенда.
Не само. Това е онзи "святи Дар и от Бога венец".
От Бога. И от Народа.
Източник: вестник ДУМА, 18 юли 2013 г.
