Русофобията ни днес е като антиамериканизма в миналото – проф. Румяна Михнева

 

 

Изпускаме възможността да бъдем уникалната държава с мисия в сътрудничеството между две могъщи култури и цивилизационни общности, които са интегрални части на Голяма Европа, казва известната историчка

Интервю на Светла Василева за вестник „ Дума”

 "Цената на двойните стандарти на Запада стана прекалено висока "
"В ЕС сме все в позиция "партер" заради някакъв хипотетичен общоевропейски интерес. А къде е нашият?!"

 

- Проф. Михнева, върнахте се преди седмица от Москва и Крим. Какво се случва в "империята на Злото"?

- Да, "студена война" и "империята на Злото" са отново актуални понятия, в много по-мрачен вариант. Българите от моята генерация си мислят, че Русия е някакво подобие на Съветския съюз, с дефицитите и опашките. Нищо подобно! "Империята" днес отвръща на удара, ако се придържаме към тази терминология. Русия е изключително сложна система, но тази огромна по територия страна след кризата на 90-те е във видим подем, въпреки някои вътрешни дисбаланси. Политиците от ЕС и най-вече американските, крият главите си в пясъка, за да не признаят силата й. Да не се лъжем - потенциалът на тази страна плаши, макар че да се предизвика криза в момента е изгодно на други, не на Русия и Европа. Но в Русия, меко казано, има достойнство, дори при само 1% ръст там не "пищят" и не защото опозицията мълчи - тя сама се самоизолира, няма прагматични предложения и в момента е беззъба.

- Какво имате предвид?

- Проблемите в Русия се решават. Силово на моменти, но методично. Както по времето на Петър І се следват изцяло политики и практики на Европейския съюз - в образование, наука, култура. Създава се капацитет, за да се развиват кохезионни процеси в бъдеще в Евро-атлантическото пространство - една важна стратегическа линия на Кремъл. В крайна сметка заплатите на учени и преподаватели ще трябва да станат с 30% по-високи от средната за региона, в който живеят. Има райони, където средната заплата е ниска, но и с нея колегите ми могат да си позволят кредити за жилища и коли. Плащат сметките за комунални услуги и пътуват два пъти в годината в чужбина на почивка, купуват нови книги, ходят на концерти, т.е. те не живеят с притесненията на средностатистическия българин. Хората там са с ведри лица. Навсякъде е пълно с млади майки с детски колички. Няма страх от безработица.

- Може ли същото да се каже и за Крим?

- Крим вече е Русия, а българите са част от историята му. По времето на Екатерина ІІ, 80-те години на ХVІІІ в. 2% от основателите на Одеса са българи, после се заселват и в Крим. През 1944 г. Сталин изселва заедно с кримските татари 13 000 българи. На полуострова имах чувството, че съм у дома си, навред се виждат лозя, садени от ръцете на нашите прадеди, асми, рози, чешми. И в Севастопол всичко е история и святост, особено в Херсонес. Слава Богу, присъединяването на Крим мина без военен конфликт. Геополитическото му значение е известно, но подчертавам, Севастопол е част от сърцето на Русия! 

 - Усеща ли се, че има война наблизо?

 - Видимо не, но вече има бежанци и броят им се увеличава, макар привидно войната да не се усеща. Локализирана е. Но хората имат роднини, приятели, преминават границата - всичко се знае. Но не са паникьосани, дори още има еуфория: получават по-високи заплати и пенсии. Макар цените да са се удвоили, те се усещат защитени. 

 - Имаше съобщения, че Крим е без вода, ще останат и без ток. Има ли такова нещо?

  - Не, това са спекулации. Магазините са пълни, такситата евтини, хората - усмихнати като на празник, улиците чисти. На стълбата на Графския залив, откъдето е напускал руската земя Врангел с армията си, усещаш силата на тази страна. За събитията от пролетта на 2014 г. говорят като за "третата обсада на Севастопол". Да съм ясна - с обсади, санкции и войни руснакът не може да бъде сплашен. Само лош политик или политик с лоши съветници не би го знаел. Имат трудности, но ще ги преживеят. Нашето отношение към проблема обаче е странно, защото там имаме сънародници, а тук говорят някакви хора с печати в мозъците, както каза един философ. Визирам русофобите.
Проблемът е сходен с този на Запада. Западът приема за коректен един волунтаристки и напълно незаконен акт на Хрущов, но отхвърля един законен референдум?! А украинските власти, които от първите дни изпълняват чужда външнополитическа програма, тръгнаха да лишават руския език от статута му, днес вече горят руски книги в Киев и избиват хора в Източна Украйна?! Вярвам, че тази криза ще премине, но към днешния ден цената, изразена в човешки трагедии и жертви, е непростимо висока. Кой ще понесе отговорността? Къде е мястото ни по съвест, а не според грешните ходове на външни сили?! В миналото Русия и САЩ нееднократно са се подкрепяли в тежки мигове. Този конфликт няма да остане дълго време нерешен - това противоречи на логиката на събитията от миналото, на историята въобще! По тази причина крайните изхвърления на български политици и липсата на собствена позиция, макар да я декларираме, са израз на незрялост, политическа недалновидност и безотговорност към нацията. Крим е непревземаем, бреговата му ивица и съоръженията му могат да устоят на всичко, включително на ядрен удар и маневрите на НАТО в Черно море предизвикват иронията на руснаците.

- България присъства ли в публичното пространство в медиите на Крим, на Москва?

- Вече да - като лош пример, за да плашат украинците. Общата ни мечта, европейската идея е прекрасен сън, но икономическите й реалности копаят пропаст, в която ЕС и слабите икономически страни може да паднат. В Русия повече от 20 години за България почти не се говореше, а днес ни поставят, не без основание, в центъра на антинатовски и еврофобски настроения: "Вижте какво се случва в България", "Вие защо сте в НАТО", "Защо сте в ЕС". Така ни бяха разиграли големите политици на прехода, че да нямаме алтернатива. Европейският проект има плюсове и минуси, но само той привидно даваше гаранции за просперитет. Това говорих с колеги в Москва по време на ежегодната среща на руските американисти, проведена в Института по обща история през юни. За тях на Балканите съществуваха Гърция и Сърбия. За днешна България знаеха малко или нищо. И нещо също важно - ние взаимно сме в плен на много емоции. Да ви кажа, те ни ожалват искрено, когато слушат данни за икономиката ни.

- В Крим или в Москва?

- Оставете Крим, там казват "ние на Балканите"! Крим е типичен южен черноморски край. Татарите и българите от години са заедно. Там хилядолетията са създали местен "етнос" както доскоро беше и в Одеса. В Русия обаче не се познава днешна България! Това за мен обяснява определени неуспехи в политиката им тук - лобито им е, меко казано, анахронично. За разлика от американската и европейската, руската дипломация по отношение на България е все още затворена, едва напоследък се усеща търсенето на новаторски форми. 

- Аз мисля, че и ние не ги познаваме…

- Взаимно е. Те живеят с представите от старото време, с потупването на "братушките" по рамото. Прагматизмът в отношенията ни е декларативен, трудностите в общуването - видими. Но знаете ли след серията предавания там за икономиката ни има видим изблик на българофилия, смес от традиционната привързаност към България, тъга за минало време и загубените спомени и приятелства, жалост на големия и силния към "братушките". За разкъсване на традиционни връзки носят отговорност и двете страни. Тия дни отбелязахме 135 години дипломатически отношения с Русия. Но има шум в системата. Особено на фона на украинските събития, когато нашето чинопоклонничество пред "силните на деня" удари в тавана. Изхвърлянето на руския език от учебните програми по идеологически причини лиши поколения от достъпа на огромна по обем и значимост литература на един от световните езици. Днес общуваме с преводачи!

- Но русофобската линия в публичното пространство получава често подкрепа, особено напоследък.

- Медиите у нас са зависими, имат си покровители с политически пристрастия - русофобията обаче не е системна политическа доктрина, чрез нея се доказва "вярност" спрямо новите "господари". Има една група "съветолози" и експерти по всичко що е руско, които непрекъснато ругаят Русия, но в компания с китара пеят цяла нощ руски песни и след поредната русофобска тирада търсят да засвидетелстват любовта си към руската култура. Нещо като застрахователна полица, която биха осребрили при нужда в друга конюнктура. Някои са завършили Московския университет или МГИМО. Русофобията им е рефлекция на антиамериканизма от миналото с обратен знак. Ние сме част от една маркирана с определени специфики световна културна зона. По ред стечения на обстоятелствата - многобройност, територия, ресурси, Русия е неин лидер. Вместо да казваме, че сме посланиците, пренесли православието, донесли славянските писмена, изпратили през XIV в. обучени книжници, ние се оттласкваме от Русия, която ни е близка и е добронамерена. В момента Русия е водеща световна сила, а ние нямаме ясна национална политика към нея.

 - Ние нямаме национална доктрина, не знаем какво искаме и затова получаваме това, което имаме. Да вземем за пример проекта "Южен поток".

- Така е - излиза посланикът на Украйна и казва, че те натиснали ЕК да спре проекта. И каква е реакцията?! Тиражираме изявление, доказващо държавен шантаж. Не гледаме интереса на нашия народ. Присъствието ни в ЕС е непрекъснато в позиция "партер" заради някакъв хипотетичен общоевропейски интерес. А къде е нашият?! При положение, че Австрия и Унгария категорично защитават проекта, позицията ни е жалка. Докато България не издигне свои политици, които в рамките на ЕС да отстояват нашите интереси, винаги ще сме губещи. 

- Социолозите, макар и с неохота казват, че хората подкрепят Русия и нейната позиция в конфликта "Украйна".

- Българинът има здраво чувство за това кое е полезно и кое не е. Не му допада лишената от смисъл политика, която води нашият елит. За мен БСП загуби близо 10% подкрепа, защото имаше колеблива позиция и по Крим, и по Украйна. Колко години подред наши дипломати стоят в Киев? Не съм чула ясно някой от тях да обясни какво се случва там. Какво ни гарантира, че сега като викат "москали на ножы" утре няма да нарочат и останалите, включително и българите. В същото време ние се въртим като ветропоказател - в Черно море провеждаме учения, в Брюксел козируваме. Кой ще назове нещата ясно - ние сме партньори и съюзници, но имаме икономически интереси, които не са в противоречие с общоевропейските ценности на солидарността - народът на най-бедната страна в Европа трябва да живее по-добре. Толкова! Румъния, Словакия, Италия, Австрия, Полша играят своите игри, а ние какво защитаваме?

- Битката е ожесточена, защото залогът е голям.

- Това е залогът на Америка, не на Европа! Това е калаборационизмът на брюкселската администрация, която "проспа" създаването на добри връзки с Русия. Днешната еврофобия в Русия на пропагандно ниво и русофобията в европейските медии и политически централи компрометират процесите на политическа и икономическа интеграция на ХХІ век. Не само у нас има дефицит на експертен ресурс, в САЩ също имат проблем с хората, които анализират и планират външнополитическите им акции. Приключи ерата на бесния антисъветизъм, но не бе намерена формулата за конструктивно сътрудничество, въпреки невероятните анализаторски умове, с които е богата Америка. Натискът на влиятелни лобита и корпорации явно е силен. Често се питам може ли някой да ми дефинира какво именно ги плаши в Русия?! Няма да се чуе смислен отговор. По-скоро американците се изплашиха, че между Русия и Европа може да възникне по-дълбоко коопериране.

- Вие почувствахте ли мобилизация у руснаците?

- Да разбира се. Те са мотивирани, макар и с доста проблеми. На първо място сложният политически ландшафт, дори само на ниво Кремъл. Московският политически елит е като торта "Наполеон" - с много пластове. Това е изключителен комплекс и аз бих казала, че нито един руски владетел или ръководител не си е позволявал да прави резки движения. Путин е също в тежка ситуация. Той трябва да балансира икономическата и социалната ситуация вътре и да се бори навън. В същото време усещането за динамика и прагматизъм - обществено-политически, позитивен, присъства навсякъде.

- Вие сте оптимист, разбирам.

 - Така е, но се питам: Имаме ли ние наш национален проект, къде сме в този свят? Малките народи между големите имперски пространства винаги са били посредници, медиатори. Неслучайно в ЕС има програми за развитие на граничните области. Смята се, че народите, живеещи на границите, познават и двете култури. Много често те са и двуезични. Ние имаме потенциала да бъдем медиатори между ЕС, САЩ и Русия в този регион. Няма да цитирам солдафонското изхвърляне на един руски чиновник, че ще сме "троянския кон" на Русия в ЕС, защото беше невярно. Медиатор, който отстоява своята идентичност и достойнство, е ценен, уважаван и необходим на двете страни. Затова не достигна мъдрост на нито едно българско ръководство четвърт век. Когато водим едностранчива, колониално зависима политика, с ниско самочувствие, ние изпускаме възможността да бъдем уникалният народ и държава с мисия в сътрудничеството между две велики култури и могъщи цивилизационни общности, които са интегрални части на Голяма Европа! 

 

Румяна Михнева е завършила Френската езикова гимназия в София, спец. история и философия в Софийския университет. Защитила е докторат по история на Русия в Московския държавен университет, става д-р на исторически науки през 2003 г. Работила е в държавната администрация, БАН и Варненския свободен Университет. Чела е лекции и е специализирала в български, европейски и руски университети (Москва и Уляновск). Сътрудник на международни комитети на ЮНЕСКО и е един от експертите на президенската инициатива "Културни коридори в Европейския Югоизток". Ръководител е на проект по културна дипломация и наследство към СУ. Книгите й са издавани на български и руски. През април и юни три нейни интервюта бяха широко отразени в руски електронни медии. Интервюто е взето в навечерието на посещението на Сергей Лавров

9 юли 2014 г.

 

 

 

 

 

Човек на волята и действието - Иван Гранитски

 

 

 

 

За разлика от редица номенклатурни шушумиги, които ползваха всички привилегии на онази власт, а след промяната за една нощ се преродиха в яростни антикомунисти и отрицатели на отминалите 45 години, Георги Йорданов продължи да подчинява волята си на отстояването на социалната идея

 

Слава Богу, днес има политически фигури, които във вихъра на социалните пертурбации не загубиха своите нравствени качества и самоуважение, не се прегънаха под натиска на конформистката политическа конюнктура и не само не предадоха идеите си, но и продължават да ги отстояват със завидно постоянство и упорство. Такава личност според мен е Георги Йорданов.
Преди началото на така наречените демократични промени, настъпили след 10 ноември 1989 г., аз го познавах като министър на културата и виден държавник от тогавашния период на системата. Но контактите ми нямаха такъв непринуден приятелски характер, какъвто придобиха след споменатата дата. Водили сме десетки разговори, повече на литературно-културни, отколкото на политически, теми. И всеки път ме е впечатлявала неговата ерудираност, сериозна теоретическа и практическа подготовка и най-вече неизчерпаемата му енергия и жаждата да присъства на всяко значимо културно събитие.
За себе си съм изградил впечатлението, че Георги Йорданов е

символ на волевия човек

(по-късно научих, че на младини прякорът му е бил Могучий). За разлика от редица номенклатурни шушумиги, които ползваха всички привилегии на онази власт, а след промяната за една нощ се преродиха в яростни антикомунисти и отрицатели на отминалите 45 години, Георги Йорданов продължи да подчинява волята си на отстояването на социалната идея. Той много добре познава контраста между идеите, които понякога могат да бъдат утопични, но романтично възвисени, и социалната практика, която спорадично се изражда в антихуманни експерименти. Именно защото въплъщава единството на индивидуална воля, обществени цели и стремеж към историческо прозрение, този човек, бидейки политик и държавник, в същото време е и така близък до хората на духа. Те го възприемат неслучайно като един от тяхната черга.

Георги Йорданов не парадира с познанствата си и личните приятелства с големи наши творци, а в същото време е в детайли запознат с тяхното творчество, живот и индивидуални особености. Едва ли има съвременен български политик с толкова много и разнообразни лични дългогодишни контакти с родните творци. Ако говорим за писатели, той не само беше близък с Георги Джагаров, Емилиян Станев, Любомир Левчев, Владимир Василев, Константин Константинов, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Караславов, Венко Марковски, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Тончо Жечев, Чавдар Добрев, Иван Маразов, Богомил Райнов, Павел Матев, Павел Вежинов, Антон Дончев, Стефан Продев, Дико Фучеджиев, Дончо Цончев, но и постоянно ги цитираше, и се възхищаваше от големите им художествени постижения и от категоричната им гражданска позиция.

Удивително е как успяваше да присъства почти на всяка важна изложба на съвременен български художник. Творци от ранга на Дечко Узунов, Иван Ненов, Иван Фунев, Найден Петков, Христо Стефанов, Васил Стоилов,  Любен Зидаров, Димитър Казаков, Атанас Яранов, Борислав Стоев, Светлин Русев, Величко Минеков, Валентин Старчев... го приемаха не по формален признак (защото е министър на културата), а се радваха и ценяха неговия изтънчен естетически вкус, богатата му ерудиция и широкия поглед към световната и българската пластическа култура. На същото неформално отношение се радваха и композиторите Панчо Владигеров, Филип Кутев, Александър Райчев, Красимир Кюркчийски, Димитър Тъпков..., режисьорите и актьорите Захарий Жандов, Въло Радев, Владимир Трандафилов, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Андрей Чапразов, Георги Калоянчев, Ружа Делчева..., певците Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева..., диригентите Асен Найденов, Васил Стефанов, Емил Чакъров, Васил Арнаудов, Георги Робев..., академиците Ангел Балевски, Любомир Илиев, Димитър Косев, Николай Ирибаджаков, Пантелей Зарев, Петър Динеков, Стефан Павлов..., архитектите Никола Николов, Александър Баров, Владимир Роменски, Богдан Томалевски, Атанас Агура и пр., и пр. За разлика от редица политици от неговото време Георги Йорданов

осъзнаваше значението на отделната личност

разбираше сложната и противоречива психика на твореца. Десетки са случаите, при които той е упражнявал своята властова позиция и ранг, за да защити директно конкретния автор от дерибействата на политиканстващи службогонци или пък чисто човешки да помогне за лечението на някой болен, или да се притече на помощ за уреждането дори на обикновени битови проблеми. Неоценим е приносът на Георги Йорданов за поставянето на своеобразен защитен чадър над редица ярки български творци, някои от които с доста своенравен, да не кажем и конфликтен характер.

На него му е неприсъща надменността и тясната духовна скроеност на редица силни на деня. Той е толерантен, разбиращ, състрадателен, диалогичен, отворен към всяко противоположно мнение. Но може би като основна негова психологическа и ролева доминанта трябва да се открои живото му патриотично чувство. За него Отечеството не е празен звук, подобно на днешните ибрикчии и националпредатели, щъкащи на политическата сцена. Георги Йорданов е

родолюбец по вътрешни подтици и мотиви

които идват с нашепването на родовата памет. Животворното отечествено чувство е това, което го зарежда с постоянна енергия. Ето защо той изпитва такова преклонение и свещен трепет пред примера на големите дейци на нашето национално Възраждане, пред поборниците за освобождение на България, които въздигат и възкресяват българската нация и държава от пепелищата на зверското агарянско робство и лотофагията на петвековния мъртвешки сън. Фигури като Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Захарий Стоянов и другите поборници за национално освобождение, както и дейците от Цариградския кръг, патриотите във Влашко и Браила, а също така и стопанските дейци, и предприемачите вътре в самата България според Георги Йорданов би трябвало да бъдат пример за всяко ново поколение със своята безкористност, жертвоготовност и родолюбив плам.

Присъствал съм на десетки и десетки срещи, на които Георги Йорданов разпалено припомня важни събития и дати от епохата на Възраждането и национално-революционните борби, коментира задълбочено и с голямо познаване на историческите факти водещите личности в тези борби, и прави точни паралели с развитието на съвременните социално-политически процеси. Тези разговори са показвали че имаме работа с

държавник от голям мащаб

с човек, който е способен да разбере невидимите пружини на събитията и да усети логиката на геополитическите стратегически процеси. И винаги в своите размишления той над всичко е поставял интересите на Отечеството, и е разсъждавал как може да се извлече полза за нас, българите, от големите разломи и обрати в световната политика.

Впечатляващи са ерудицията и познанията на Георги Йорданов, свързани със стопанското развитие на България през последните петдесет години. За човек, тъй обсебен и пристрастен към духовното и културата, е направо удивляващо как намира време, за да се запознае с огромната материя от цифри, факти, данни, обясняващи икономическото положение на България в различни отрасли. Той познава лично и следи години наред дейността на стотици стопански ръководители, може да говори компетентно за тенденциите в селското стопанство, леката и тежката промишленост, търговията и услугите, запознат е до тънкост с капаните и предизвикателствата пред демографската политика на България, другарува с редица изтъкнати български учени, академици, професори, инженери и може да коментира наравно с тях строго специфични теми и въпроси. В такъв аспект няма да е пресилено ако кажем, че Георги Йорданов е човек с много широки, почти енциклопедични, интереси и с несекваща през годините страст към нови и нови познания, към откриването на непознати територии.
Но ако все пак трябва да откроим  най-характерното за личността Георги Йорданов, ще кажем, че това е преди всичко човек на волята и действието, на разума и добре контролираната страст, на прецизния анализ и почиващите върху богата фактологическа база прогнози.       

Разбира се, пред всяка бележита годишнина и по всеки важен юбилеен повод приятелите на обсъжданата персона казват хубави думи или написват вълнуващо есе за публикуване в някой юбилеен сборник. Но за мен случаят с Георги Йорданов не е такъв. Самият факт, че дори и творци, които преди години са изпитали суровостта и желязната воля на политика Йорданов, днес продължават да го ценят и уважават, показва, че става дума за неординарна, многопластова, нееднозначна и впечатляваща личност.

 

Ако в любезното Отечество има повече такива интелигентни и чувствителни политици и държавници, които на всичко отгоре са и автентични патриоти, бъдещата му съдба може би ще бъде по-друга.

Иска ми се да вярвам и се надявам, че новото хилядолетие ще роди повече такива личности, българи с жив дух, призвани за служба на ползу роду.

 

 

Източник: вестник „Дума”, 8 юли 2014 г.

 

 

 

Неизбежният успех на левицата – Петър Волгин

 

 

 

Неведнъж съм изразявал учудването си от факта, че в България, която е най-бедната държава в Европейския съюз, не съществува силна и автентична левица. Съгласете се, че не е нормално хора, които живеят от заплата до заплата, които срещат трудности при покриването на вноските по кредита или трудно си намират работа, да са десни. Да, този феномен има своето обяснение. В продължение на четвърт век в България целенасочено се насаждаше представата, че дясната мисъл е не само по-икономически изгодна, внушаваха ни как тя е едновременно по-интелигентна и по-морална. Така че всеки човек, който искаше да мине за морален , интелигентен и задълбочен, трябваше да се прави на десен. Е, тъкмо в резултат на това проминаване на съзнанието, в България е пълно с хора, които постоянно искат пари на заем и постоянно гласуват за десни партии.

Да, и това странно, на пръв поглед, поведение има своите обяснения. Най-вече защото БСП с начина си на действие, с решенията, които взима, когато дойде на власт, трудно успява да убеди гласоподавателите, че защитава автентични леви ценности. У публиката остава впечатлението, че политиката на тази партия се определя от милионерите в нея, от политиците тип "брюкселска дантела", от тези, които държат да се харесат най-вече на евроатлантическите си партньори, но не и на симпатизантите си в България. Наистина, много трудно ще й бъде на БСП да привлича нови симпатизанти, при положение, че се вписва все повече и повече в определението "хайверена левица". А това е най-сигурният път към провала. Съветвам лидерите на БСП внимателно да следят какво се случва с техните "хайверени" събратя във Франция. Там социалистическата партия се срина до статута на трета политическа сила след Националния фронт на Марин Льо Пен и традиционната десница. Защо? Ами защото френският социалистически елит е много по-близо до бизнеса, отколкото до работниците и защото социалистическият президент Оланд се държи като американски пудел. Просто няма как при това положение традиционната френска левица да печели симпатиите на нови избиратели, които изповядват леви идеи.

Нека не забравяме също така, че хората на заплата във Франция са направо богаташи в сравнение с хората на заплата в България. И съответно, тук необходимостта от истинска левица е дори още по-голяма, отколкото там. Четвъртвековният български преход потопи в мизерия голяма част от нашите съграждани. Вярно, сега сме свободни. Обаче какво правим със свободата си, когато се депресираме при получаването на сметката за ток или не сме в състояние да осигурим добро образование и здравеопазване на децата си?

Една автентична левица трябва да се бори за правата на обикновените хора, да се бори за това те да получават по-добра реализация и по-добри заплати, да имат достъп до качествено образование и до качествени медицински грижи. Всъщност тази левица, за която говоря, трябва да прави неща, които са вършели левите партии и движения през последните два века - да се бори за намаляване на неравенството и за по-достоен живот на все повече хора.

И още нещо много важно - трябва да отхвърлим онази мантра, която ни повтарят вече двайсет години и според която вече нямало леви и десни политики, а имало само почтени и непочтени. Това, уважаеми госпожи, госпожици и господа, са глупости на търкалета. Защото левите и десните политики съществуват. Плоският данък, например, е класическо ултрадясно решение, замразяването на доходите - също. Докато прогресивното данъчно облагане, увеличаването на данъчната тежест върху особено богатите, както и вдигането на заплати и пенсии, повишаването на социалните разходи са си класически леви решения. Така че не се връзвайте на тази тъпотия, че вече нямало ляво и дясно. Ще ви дам един жокер - тръгне ли някой да ви пробутва подобни глупости, бъдете сигурни, че е на хранилка или при някой местен олигарх или при някоя мултинационална корпорация. Защото това са структурите, които имат интерес да ви баламосват, че нямало ляво. Те ужасно искат да няма леви решения, защото ако такива бъдат въведени, доходите им моментално ще паднат.

Освен икономическата ситуация, има и още една причина, поради която няма как и в България да не се появи истинска левица. Лявото като философия, като концепция винаги е било свързано с визията за един по-добър, за един по-справедлив свят. Левицата разсъждава дългосрочно и затова е привлекателна. Хората имат нужда от мечти. Хората имат нужда да вярват, че утре те и децата им ще живеят по-добре, ще имат повече възможности да реализират способностите си. Затова и левицата има бъдеще. Независимо от всичко.

Деконструкция - БНР, 5 юли 2014 г.

 

 

 

 

 

Спасителят на банките и неговият двойник - Иво Атанасов

 

 

 

 

 

Патрисио Арагонес беше одрал кожата на Генерала. Изглеждаше като съвършен негов двойник, само линията на живота върху дланта му свършваше внезапно. Бяха го хванали в измама и вместо да го накаже, Генерала реши да го използва като свое второ "аз", пращайки го там, където за самия него е опасно или пък му е скучно. Патрисио се справяше блестящо, но често му се случваше да казва не онова, което оригиналът мисли. Постепенно всички в Макондо привикнаха да чуват от Генерала днес едно, а утре - съвсем друго. Неслучайно зодията му е Близнаци, а не Близнак, търсеха обяснение и своите, и чуждите. Щом са двама, макар и в една кожа, няма как да не надделява мнението ту на единия, ту на другия.
Миналата година Патрисио предложи да се вдигнат предизборно доходите. Почти цял мандат не бяха мръднали дори със стотинка, хората щяха да бъдат доволни и от минимално повишение. А пари имаше - все още не бяха опоскали напълно резерва, оставен от предишните, пък и няколко милиарда нови заеми бяха изтеглили. Генерала обаче смръщи вежди. Много по-евтино щеше да му излезе да спечели изборите, като напечата бюлетини, а не като вдига доходите. Няколко пъти го бяха правили, щяха да успеят и сега. А парите ще вложи в пътища и строежи, та да има нещо и налице, и под масата.
При бунтовете срещу правителството обаче Генерала послуша Патрисио и бързо хвърли оставката си. Имаше почти животински инстинкт за оцеляване. Усещаше, че ако работи няколко месеца при пълни с демонстранти улици, на изборите щеше да капитулира. Пък и, макар външно да не показваше, си даваше сметка в какво положение е страната. Трябваше му буфер, върху който хората да стоварят отговорността, и това можеше да бъде служебното правителство. А после той щеше да се появи като спасител и с помощта и на печатницата да се върне на бял кон.
И Генерала спечели изборите. Но не с толкова, с колкото искаше. Арестът на незаконните бюлетини му попречи да грабне абсолютно мнозинство. И, макар и пръв, се озова в опозиция. Това го уязви жестоко. Бяха го улучили не в сърцето, а още по-лошо - в същността. Със зъл почерк бяха надраскали всичките му юнашки сънища. С гордостта му се бяха подиграли. Бяха проболи мечтата му хората да го сочат като своя избавител. И Генерала се разлюти, както никога дотогава. Протести, блокади, вотове, бойкоти, какво ли не опита, но нищо не помагаше, правителството стоеше невъзмутимо. Това до такава степен го вадеше от равновесие, че дори Патрисио Арагонес не смееше да му опонира, а се стремеше да запомня и повтаря думите му, когато го замества.
Тогава съдбата показа на Генерала, че я има и е с него. Подари му банково напрежение, а той беше достатъчно талантлив, за да го превърне във взрив. В Макондо това веднъж вече беше ставало. И Генерала започна да гърми от всички медии как държавата е фалирала, че е пред финансова катастрофа, че управляващите трябва на секундата да го помолят да стане премиер, иначе ни чака колапс като в една съседна страна. Напразно Патрисио го уверяваше, че банковата система е стабилна и влоговете не са в опасност. Напротив, Генерала настоя още в понеделник банките да осъмнат с нов финансов министър, иначе хората ще се натрупат да изтеглят парите си.
Поиска и огромен заем от Международния валутен фонд. Но защо точно от фонда, възрази Патрисио, неговите условия са най-заробващи, малко ли беше толкова години да ни макгърчи? Генерала го погледна отвисоко и подигравателно. Като двойник беше незаменим, но ето, най-важните неща не ги вдява. На срещата при президента трябваше да се настоява за банкова ваканция. Всичко да се затвори, да спрат всякакви операции. Оттам депутатите директно да отидат в парламента и на извънредно заседание да гласуват искане до фонда за въпросния кредит. Това ще означава, че кризата е във връхната си точка, ще послужи като основание да се обезсили конституцията и Генерала да получи извънредни пълномощия.
Което сигурно щеше да се случи, ако в най-важния момент вместо него думата не беше взел Патрисио Арагонес. Той все пак беше чел повечко книги, знаеше как свършват силните ръце и даде съгласие за плана на правителството. Така ситуацията в Макондо беше овладяна, в понеделник банките осъмнаха със същия министър, но без опашки от уплашени вложители. За Генерала остана само да си припише заслугата и го стори с обичайния си апломб.
Само ден по-късно обаче заяви, че не той, а лидерът на управляващата партия е спасителят. Патрисио Арагонес вече не разбираше какво става, чак такова извъртане не можеше да се обясни нито със зодията, нито с двойника. Сигурно се гласеше нещо, в което не го посвещават, а утре ще искат да го отстоява в медиите. Аха да вдигне скандал, но все пак замълча. Не защото е одрал кожата на Генерала, а защото Генерала можеше да одере неговата. Особено при тази внезапно свършваща линия на живота върху дланта му.

 

 

 

 

Източник:  www.ivoatanasov.info, 5 юли 2014

 

 

 

 

Днес партиите се правят от спонсори, не от съмишленици – Антоний Тодоров

 

 

 

 

Това развращаване на политиката изисква много остро хирургическо лечение

 

 

Интервю на Галя Горанова за вестник „Сега”    

 

 

- Има ли място олигархията в политиката? Наглед въпросът изглежда парадоксален, но видяхме, че в Украйна ЕС толерира и дори насърчава подобна тенденция, а у нас олигархичните спречквания намират политическо продължение. Какво е лечението срещу "олигархит", ако използвам израза на социолога Чавдар Найденов?

- Това е вече доста овехтелият, но винаги актуален разговор за олигархията в политиката. Винаги съм смятал, че с това понятие може да се спекулира до безкрай, че олигарси се наричат "лошите", тези, които "не са нашите", а "нашите" не могат да бъдат олигарси. Този разговор се води и по отношение на Русия и Украйна. Така че съм много подозрителен към използването на това понятие. Истината е, че ако погледнем последния конфликт - две групировки, които са в състояние да разклатят стабилността на държавата, си давам сметка, че равнището на зависимост на цялото политическо управление, независимо как то се структурира, от големи икономически частни групировки и интереси е вече изключително опасно. Някои говорят за обсебване на държавата, но дори този термин е малко слаб. Всъщност самото управление се решава другаде и по други механизми. Дори не мога да си представя тоталитарно управление, което да не е зависимо от такива интереси. В резултат наблюдаваме огромно отвращение на гражданите от политиката, чийто израз е неучастието в избори. Вярно, ще каже някой, но то не е чак толкова ниско - ние сме на нивото на другите страни от Централна и Източна Европа. Но трендът е постоянно спадане. Това е тенденцията. На последните европейски избори гласуваха по-малко българи, отколкото на предишните. На извънредните парламентарни - също. На следващите парламентарни вероятно участието ще е по-ниско, отколкото на тези през 2013 г. Стигаме до положение, при което не повече от половината граждани гласуват. И то предимно хора, които са фамилно обременени - по-възрастните, които имат навика да го правят и няма да спрат, и такива, които са купени. Ентусиазъм в гласуването вече няма. Ентусиазъм след изборите също няма. Дори победителите не празнуват или го правят в тесен кръг в партийните си централи. По улиците отдавна няма граждани, които се радват. Това е в миналото. Който и да спечели, гражданите гледат мрачно. Гледат мрачно, защото си казват "пак ли тия" или "тия по-добре от ония". Просто на хората им омръзна да гласуват вечно за "по-малкото зло"

- Защо стигнахме дотук?

- Ще отговоря по-общо. Защото в прехода схванахме погрешно връзката между демократизацията и пазара. Бяхме толкова убедени, че двете се обуславят взаимно, че раздържавяването, развитието на частната инициатива вървят непременно с развитието на гражданските свободи и демократичния процес, че двете неща са магически и неразривно свързани. После си дадохме сметка, че това в никакъв случай не е така и че в много малко страни в света тази връзка е плодотворна. Свръхоценностихме пазара. Свръхоценностихме пазарната логика - всичко може да се продава и купува, конкуренцията е по-важна от сътрудничеството, пренесохме го в политиката. Случи се точно това, което трябваше да се случи - всичко се продава и купува. Стига да имаш пари, правиш поредния политически проект. Новите партии вече не са някаква гражданска инициатива, която иска да излезе в политиката, а са инженерни политически проекти, правени с много пари, идващи от едри частни интереси. Дори днес някой да реши да прави партия, първата му работа не е да намери съмишленици, а да намери спонсори. Никой не си представя, че политика може да се прави и почти без пари. Затова в България няма агитация от врата на врата. В България политическата пропаганда наистина се прави с много пари - това са билбордове, телевизионно време, платени тролове и т.н. Свръхоценностяването на пазара, пренесено в политиката, доведе до тоталното развращаване на политическия процес и политическата класа, до убеждението, че политиката се прави с пари и за пари, че това е вид бизнес и през властта се превъртат определени средства. Самият процес на приватизация също роди практики, които се наложиха като господстващи. Наскоро четох интревю на виден български финансист, който твърдеше, че "в България няма финансов капитал, който не е зависим от държавата". Чувал съм това и за големите бизнеси. Ами ако дотам сме се докарали, дайте по-добре да национализираме големите бизнеси, щом като е така. Никой, разбира се, не го иска, защото вече се отделихме от това време. Но това развращаване на политиката изисква, според мен, много остро хирургическо лечение.

- Как точно си го представяте?

- Нещо като в Италия през 90-те, когато рухна цялата партийна система, за да бъде изградена наново. Отдавна се говори за операция "Чисти ръце", за жалост предимно от хора с крайно нечисти ръце. А всъщност операция "Чисти ръце" означава нещо много просто. Вземате група следователи и прокурори, на които може да се има доверие, които са станали известни с почтеността си, може да има и чужденци сред тях, макар че си представям какъв вой ще настане. Давате им властта да разследват, осигурявате им средствата, за да ги предпазите от натиск. Ако могат нещо да свършат - добре дошло. Но се чудя защо обществото ни не иска да се пречисти. Защото това отказване на гражданите от участие в политиката или по-скоро свеждането му само до участие в улични демонстрации го лишават на практика от възможността да влияе върху политическите процеси. Протестът трябва да е нещо извънредно.

- Тук отново опираме до т.нар. гражданско общество. Дали е достатъчно да се изсипва на улицата при всеки скандален повод?

- Ще се върна на връзката политика - пазар. Гражданското общество е организираната частна сфера, казано накратко. Само че за да е гражданско обществото, за него важат същите правила като за публичната сфера. Когато организираната частна сфера се заключава в няколко големи корпорации, които дърпат конците, включително на партии и на неправителствени организации, това не е никакво гражданско общество. Същите тези корпорации се оказват основните "платци" на хора, които, за да направят масовка, участват срещу пари в разни масови мероприятия. Видяхме грозни сцени - агенции за статисти наемат хора, за да пълнят партийни митинги. Изведнъж целият този фалш стана ясен и хората вече не искат да участват нито в избори, нито пък в граждански организации, защото подозират, че зад тях стои някой с дебел портфейл и съмнителни интереси.

- Изглежда това отдръпване на гражданите смущава съня на политическия елит, който в стремежа си да върне овцете в кошарата стигна до идеята за задължителното гласуване?

- Според мен задължителното гласуване ще усили многократно отвращението на гражданите от политиката. Не стига че те вече са отвратени от изборите, ами някой иска да им го вмени като задължение! Прекрасно! Само че тази рецепта не лекува болестта. Когато изборите имат залог и гражданите са убедени, че нещо може да се случи или промени, те отиват да гласуват. Ако изборите не значат нищо за тях, не отиват. Не мисля, че проблемът може да се реши чрез административен натиск. Задължителното гласуване може да породи такива абсурди, които да надминат абсурдите при ниско участие. Изследвания в други страни показват, че при задължително гласуване хората или масово пускат празна бюлетина, което обаче при нас е рисковано, тъй като винаги ще се намери някой, който да я попълни, или отбелязват първия. Ако ще е така, по-добре да теглим жребий - който излезе първи, получава автоматично най-много гласове!

- Това е част от същия дефект в мисленето, за който вече говорихме - търси се инженерно решение на политически проблем.

- Истината е, че ниското доверие към политическите партии кара гражданите да се въздържат от участие.

- Обикновено левите партии са призвани да върнат баланса в отношенията между гражданите и бизнеса, когато той е бил изместен по посока на бизнеса. Вярвате ли на обещавания за кой ли път от БСП "ляв завой" в политиката, който винаги изниква след загуба на избори?

- Ако някой сериозно мисли за съществена промяна на курса, то тя трябва да е повече от очевидна. Социалистите изпуснаха социалния въпрос изцяло. Те престанаха да се занимават с неща като трудови права, безработица, ниски доходи, социално изключване и се захванаха с гримирането на капитализма. Оставиха по важните социални теми да говорят или крайните националисти, крайната десница, или появилите се тук-там крайно леви партии, които се опитват да отвоюват освободения от левицата терен.

 

 

 

 

Риалити за милиарди - Дияна Тушева

 

 

 

 

 

Заблуждават ни нагло и безцеремонно, че държавата потъвала, по законите на свободния пазар. Събудете се - лъжат ни! Отдавна, много отдавна политиката оформя пазара, а не обратно. Твърди го нобеловият лауреат, икономистът Джоузеф Стиглиц. И не само той...

Вижте кой пална фитила на паниката и страха. Политиците, разбира се, с услужливите действия на прокуратурата и МВР. От истерията, че го убиват един галеник на съдбата повлече лавина от събития, които накрая наредиха хората пред банките. Лицемерното мълчание в съдбоносен момент, когато политиците и институциите трябваше да застанат в един ред и да дадат ясен отговор породи вълна от слухове. Като във физиката - ако пропуснеш да реагираш не часове, а минути, дори секунди, всичко отива към точката на кипене. Турбуленцията погреба една банка, завлече крак друга, чуват се опасения за трета и четвърта...

Че беше организирана, престъпна атака за финансовата ни стабилност - беше. Че имаше подбудители и изпълнители - няма съмнение. Че има пресечна точка на геополитически интерес около "Южен поток" и вътрешна битка между олигархични кланове за ползите от него - факт. Спомнете си как един анализатор скромно спомена, че към България се задават вагони с пари и въпросът бил кой ще ги харчи. Така целият ни изстрадал народ стана заложник с последните си, неокрадени пари на един разноцветен, алчен олигархат.

Казват,че от цялата финансова вакханалия, ако продължи, с един куршум се улучвали два заека. Първият - ако инерцията не се спре, да се обезценят и заличат дългове за стотици милиони на богопомазаните у нас. Вторият - да се смени колебливия управляващ елит с по-послушен, който да не си позволява да мисли за националния интерес.

Има една отдавна преведена на български книга на Олдъс Хъксли – "Прекрасният нов свят". Там се разказва как се произвеждат лесно управляеми, модерни роби. Как се фабрикува механизъм да ги накарат да обичат робството си, за да ги превърнат в сервилно, умиротворено в мизерията си население. Защото елитът обича контрола, монопола и властта, както и меката сила. За разлика от Украйна, където се лее кръв- в името на демокрацията, моля ви се. У нас се приложи метода на свирките и вувузелите. Като не стана - на ви банкова криза, по изпитан модел. И да ви видим сега какво ще правите без пари... Еврофондове под въпрос, зациклени приходи в бюджета, колапсирали НЕК, БДЖ...защо не и банки.

Не друг, не някакъв ляв идеалист, а един от гурутата на неолибералната мисъл у нас Огнян Минчев каза наскоро: "На практика извън големите градове вече няма реален национален живот. Страната умира!". Коментарът е ваш.

Да се върнем на думата. И взе, че се изтъпани отново Бойко Борисов с вик на койот, не на благородния Винету, който привика МВФ – тук и сега, с незнайно как изчислените 5-6 милиарда. Ама евро ли, ама долари ли, няма значение - важно е да са милиарди. Той е в този жанр, в приключенското риалити във формат "слепец води слепци".

Почти на минутата залпово му отговориха одремалите се до момента експерти и де що има политик, поназнайващ от финанси - ама не може така, казаха. От ДАНС се сетиха да подгонят атакуващите банковата система. Във Фейсбук пък създадоха група с призив за сигнали срещу Борисов, който предрече фалит на държавата. И такъв сигнал има. На ход са разследващите...

Питаме се - защо България, защо пак ние? И защо така изведнъж глобалните фактори се сетиха за нас? В големите западни медии зачестиха материали за нещастното ни битие. Много просто - защото сме транзитна страна на енергийни ресурси и трябва да бъдем отслабени, да нямаме тръби, които да ни дават сигурност и да не мислим никога повече за реиндустриализация. Затова сме в гетото, с ужасяваща бедност и изчезващ етнос - за да нямаме думата. И за да бъдем отново с подземие, монтирано на върха на държавата.

Вина имаме и самите ние. Както казва социологът Живко Георгиев "бъдещето е нашият страх, говорим за настоящето, за да игнорираме бъдещето". Затова - да се погледнем в огледалото, да си кажем първо кривиците пред самите себе си и да си построим наново държавата. Сегашната не работи. С нови формации, с нови лидери, с нови правила.

Затова не вярвам на сегашния ляво-дясно-разцентрован елит, каквото и да реши на консултациите при президента. Ново управление със сегашните актьори? Забравете - и да има, ефектът ще е краткотраен. Днешните политици ни виждат единствено в "матрицата". Държава като нашата, единствена запазила в Европа името от създаването си не може да бъде просто пешка на световната шахматна дъска. Още дишаме, още имаме шанс!

Но едно е сигурно. Бойко Борисов повече никога няма да е премиер на България - нито временен, нито постоянен. И ако някой се излъже да го постави начело на държавата неминуемо ще последва обществен взрив, много по-голям, отколкото при назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. Има ли политици, които ще поемат такъв риск?

Същото може да се каже и за варианта почитателят на Винету да постави "скрита лимонка" за премиер, а той да му дърпа конците зад завесата. Просто няма да издържат конците…

 

 

 

 

Източник: Агенция БГНЕС 

 

 

 

 

Покажете добрите хора. В това е спасението ни – проф. Андрей Пантев

 

 

За малодушието, липсата на мъжество и историята като бойна кула – интервю на Мариела Балева

 

- Политическата конфронтация у нас никога не е заглъхвала, днес от всички страни се сипят обвинения в лъжи, задкулисие и липса на мъжество - и това през всичките 25 години преход. Толкова ли е страшно времето, в което живеем, проф. Пантев?

- Страшно е великото време. Нашето време е безлично. В него тържествуват подвижните пласьори на спасителни чудеса, експонирани като лидери и пророци. Долнопробната поляризация, която наблюдаваме, не е идейна конфронтация. Но всички сме отговорни за това. Това е наша работа, а не творение на „другия“.

После, не следва да забравяме, че у нас има доволно влиятелни среди, които са плътно заинтересовани България да се развива точно по този път и начин. Това не е само наше явление. Забелязвате ли, че първата фраза на всеки надменен анализатор е да каже „аз не съм политик“ - като застраховка за порядъчност. Но методите, осмивани в политиката - и с право, се проявяват не само там, а и във всяка съвременна обществена сфера.

Освен това повечето от тези, които се кичат с неполитическо поведение, при първа реална възможност за личностна употреба се юрват към политиката без капка неудобство. Те са другият вариант на традиционните партийни хамелеони след 1989 г., които винаги намират всевъзможни причини да скочат от една софра на друга.

- Като гледате на парламента и игрите с кворума, които стават там от цяла година, сигурно сте доволен, че не сте депутат?

- Не искам да напомням баснята на Лафонтен за киселото грозде. Обикновено тази тръпка е за провалените амбициозни комплексари. Сам поисках да не бъда вече депутат и така спестих неудобството на ръководството. Не виждам никаква драма. Не е редно два пъти да откривам събранието поради предимствата на кръщелно свидетелство.

- Вие не сте членували в БСП, но търсят ли ви от парламентарната й група за съвет например?

- Не бях търсен за акъл като депутат, камо ли сега. Това споделям не като недоволство, а като свидетелство за моята непотребност. Но никога няма да плюя партия, чрез която бях три пъти депутат. Странно е, че онези, които театрално напускат тази партия, създават впечатлението, че мотивацията е лично неудовлетворение, а не принципи, идеи, да не говорим за идеология. Не съм съдник на никого, но така изглежда поне отстрани.

- Много анализатори коментират, че в БСП днес нямало истински мъже в политиката, че политическата лъжа е придобила гигантски размери. Визират, разбира се, и лидера на БСП Сергей Станишев, който не спази обещанието си да не става евродепутат. Това поведение може ли да се квалифицира като лъжа?

- Несъмнено последните постъпки на Станишев не са неговият звезден миг. На всичко може да се намери някакво обяснение, но невинаги и на конюнктурното малодушие, предшествано от последователна твърдост. Но като пореден контрапункт, не разбирам тази концентрация на ненавист и подигравки към него. Не намирам, че всичките са основателни като причини, степен и температура.

При първия ни княз Александър Батенберг се беше появила психозата, че „злото е в двореца“. После дойде Фердинанд, който се оказа по-губителен монарх. При всяка промяна или реформа следва да се мисли какво идва след това.

- Защо е тази словесна надпревара между Станишев и Борисов, заложници ли сме на егото на двама души? Бихте ли сравнили техния политически дуел с някой друг в историята?

- Има много. В световната и в нашата история. В английския парламентаризъм най-яростната битка е между Дизраели и Гладстон. В нашата, и то не само в парламента, между Стeфан Стамболов и Петко Каравелов. Чудесно е, че днес почитаме и двамата.

Съвременните двубои са само външно непреодолими. Преглъщането на ненавист - дори когато е основателно - ни прави човечни. Разведени родители може и да се ненавиждат и да злословят. Но когато се разболява общото им дете, те се прегръщат в усилията да го спасят. Това наричам и благородство, и генетика. Понякога в политиката да понесеш спасителна за народа плесница ще бъде запомнено с повече мъдрост и дори мъжество, отколкото лесната победа.

Не можем да гледаме този дуел само като петльово перчене или яростни филипики. Виждаме два типа излъчване, вид, ерудиция, жестикулации, словесност. Изберете си предпочитанията.

- Не са малко тези, които смятат, че нещата ще се успокоят, ако двете най-големи партии се коалират в едно бъдещо управление, но без лидерите им. Въобще невъзможните коалиции могат ли да станат възможни, и то във време, когато „коалиция“ е мръсна дума? В историята имало ли е такова бурно противопоставяне?

- Коалиция е опасен компромис - това не е двойка на тенис корта. Освен по време на обща война срещу нашественик. В личностен и фамилен план БСП и ГЕРБ не са ли с еднакъв генетичен код от минали поколения? Кой от предците на ГЕРБ идва от „Белене“? Но създават това впечатление, защото това се харчи. Оттам идват метоморфозите.

В „Антигона“ на Софокъл има израз - „навярно тежък бащин грях заплащаш“. Обикновено колкото си по-глезен от онези времена, толкова си по-старателен в тяхното отрицание. Защо е тази ненавист ли? Може би защото братската омраза е най-силна! Обикновено, когато ругаеш комунизма, сигнализираш, че си малко гузен.

- Вие сте човек, който е признат за естет в словото. Защо толкова много загрубя езикът на политиците, красивите фрази отстъпиха на грозните нападки и обиди? Само субективният фактор ли е виновен, направете исторически паралели?

- Ораторското изкуство е и израз на фонетика. Ако прочетете някои от знаменитите речи от древността, ще видите, че те не са така бляскави. Явно те са произнесени по начин, по който са запомнени през поколенията. Но има нещо друго. Днес политическата псувня, стадионните обноски и дебелашкият хумор се харесват и одобряват от повечето българи. Това е залог за успех и популярност. Как би изглеждал един Валери Петров в дискусия на парламентарната трибуна? Днес всяка препирня се нарича дискусия. Да си простак сега е позитив в политиката. Интелектът е пречка. 

- Но защо в този парламент не се чу нито един оратор, нито една запомняща се реч, отмина ли времето на големите парламентарни оратори?

- Защото реториката не се търси и не се цени. Забелязвате ли, че в университетите вече липсват някогашните знаменити професори. Не защото сега ги няма наистина, а защото студентите малко оценяват катедрената реч. Студентите правят професора повече, отколкото обратното.

- Много оплаквачи се навъдиха напоследък - времето е бездуховно, културата загива, нравствените темели се срутват - въобще безнадеждна работа. Като историк как приемате подобна картина - с усмивка? Или песимизмът яко ни е налегнал?

- Няма дефиниция за духовност. Тя се усеща, а не се вгражда в определения. Оплакването е поредното убежище за собствената безпомощност на самите оплаквачи. Ами завладейте хората, а не се оплаквайте, че не ви разбират. Когато ходех в предизборна кампания и виждах разстроени старци да ни упрекват в бездействие, им задавах сардоническия въпрос „А къде са внуците ви?”

Оттам започват бедите. У нас е имало и по-скръбни времена. Особено след Първата световна война, чиято мрачна годишнина отбелязваме през лятото. Но са се намерили хора, най-вече сред тогавашната интелигенция, които са престанали с въпроса кой е виновен и са започнали едно културно обновление, което се оказа повече вечно и значимо, отколкото падането на Одрин.

Преди да се възстановим стопански и военно, тогава ние се опряхме на нашата културна самоличност. Не зная дали днес има такива и толкова авторитети и сили, които биха възобновили този процес.

- Нямате ли усещането, че глупостта по нашенско се е увеличила? Кои са проявите й днес?

- Дефиницията глупост е условна. Един беден поет е смятан за глупак от преуспяващия бизнесмен. Глупаци бяхме неколцината, които живеехме само с депутатски заплати. Не че бяха малки, напротив. Видях такива дребни малцинства и през трите мандата.

- Днес няма водачи, политиците са мразени, а мъдреците на България - неглижирани. Те от своя страна пък са омерзени от това, което виждат. Никой не застава отпред, а хората не вярват на никого, защо?

- Като патетична декларация всеки много милее за българите и се втурва като неин избавител. Не зная къде и колко са мъдреците, защото не съм от тях. Но омерзението не води до нищо. То често е оправдание на леност и безразличие. На откриването на паметника на Христо Ботев, три години преди да бъде посечен през 1895 г., Стефан Стамболов казва, че няма бъдеще онзи народ, който няма велики мъже. Но те трябва да са истински като тях двамата. Водачът не се прави в образователни институции. Да учиш за водач е доста непривлекателно, да не кажа противно. Водачът не е предопределение от скамейка. Той се изгражда чрез „движение“.

- Може ли да сравним политиците ни с комбинатори - сръчни или несръчни? Не е ли днес комбинацията новото име на политиката?

- За жалост навсякъде е така. Личностната и корпоративната комбинация е основен факт и фактор. Политиката няма идейна, да не говорим за философска основа. Дори и най-мракобесните режими в последните два века са търсели различие в идеологията. Затова Хитлер плени цивилизованите германци и ги направи пушечно месо, а Сталин бе посещаван с възторг от цвета на световната интелигенция. Защото те бяха различни от уморените и провалени пози на традиционната политика. Не зная дали тази заплашителна тенденция няма да се възпроизведе по нов начин.

- Защо приемаме историята като бойна кула, която генерира омраза, вместо да ни сплотява и поучава?

- Само с история не се живее. Ако приемем, че произходът има вечни същностни качества, тогава Англия следва да е постоянен световен първенец по футбол. Един французин, чието име преднамерено няма да посоча, твърди, че историята е „бутафорната бойна кула, устремена наникъде!“ Историята предполага две дейности - реконструкция на миналото и неговото осмисляне. Не може без първото, но второто е по-важно. Затова в повечето престижни университети в хуманитаристиката не те учат само да знаеш - учат те да мислиш. Цел още неосъществена изцяло в повечето наши университети.

- Думата „съгласие“ вече е много изтъркана и дори не се произнася сериозно, май бягат от нея като от зараза. Черногледи ли сме, или всичко е въпрос на манталитет?

- Да си черноглед не означава, че си злодей. Оптимистът за мен е по-глупав от песимиста. Съгласие може и да е шушумишка дума. Немалко от нашите боляри са се съгласили с ентусиазъм да преминат на турска служба при завоеванието. И са завили чалмата. Намирам, че още не сме заплашени толкова, че съгласието да е предварителна дума за прогрес. Не бих казал, че сред французите или англичаните има съгласие, за което говорим. Когато говорим за него, следва да уточним - съгласие за какво? Нали имаше съгласие за демокрация, пазарна икономика, Европейски съюз!

- Какво ни трябва - единение, съединение или обединение? Три думи, които могат да се определят като синоними, но всъщност са различни. И каква е разликата между тях?

- Трогателно единение никога не е имало в нашата история, освен по време на Първата балканска война. Но това не е порок, а предпоставка за по-добри решения. Единството идва чрез различия, така както съмненията са част от истината. Трябва ни личностна промяна. Не е до лидерите. Те не идват от Марс, а поникват и растат от нас. Упреквайки тях, ние неволно подиграваме себе си.

Трябва ни нещо по-далечно, почти като блян. Великите Петър Дънов и Лев Толстой са написали, че преди да променим света, следва да променим себе си. Не може за всеки провал да сочиш другия. Но не са се свършили добрите хора, нищо че не са медийни знаменитости. Колко мъжествени, дори красиви сцени видяхме при неотдавнашния потоп. Както и мерзки. Светът и ние в него не сме еднакви. Цялата работа е първите да надделяват. В това е последната ни надежда, макар и проявена при трагична беда!

 

Проф. Андрей Пантев е роден през 1939 г. в с. Раковица, Видинско. Работил е в Института по история при БАН. От 1975 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал. Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в. Проф. Пантев е бил три мандата депутат от Коалиция за България.

 

Източник: вестник „Преса”, 28 юни 2014 г.