ТЕНДЕНЦИИ НА КРИЗА И РАЗПАД НА ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ В ЕПОХАТА НА ДИГИТАЛЕН КАПИТАЛИЗЪМ - Д-р Христо Проданов

 

 

  

През последните години с възхода на дигиталните технологии и дигиталната икономика, интернет пространството и съответно на дигиталния капитализъм усещането за криза на либералната демокрация бързо се засили. Това породи множество теории за „постдемокрация", „постполитика", „фрагментирана демокрация", както и твърдения, че либералната демокрация служи за параван, който прикрива реалната олигархизация на обществата. Като тези твърдения днес са споделяни дори от най-големите идеолози на новия световен ред от началото на 90-те години на XX век, какъвто е например Франсис Фукуяма. В момента либералната демокрация се намира на смъртен одър, израждайки се в две нови форми. Едната е на на неолиберална демокрация. По формални критерии тя остава демокрация, но по съдържание е олигархия, както признава Фукуяма. Това води до загуба на доверие към нея, като противоречието между между нейната либерално-демократична форма и олигархично съдържание тресе всички развити западни държави като се почне от САЩ на Доналд Тръмп и стигне до Великобритания на Борис Джонсън и Брекзит. Другата форма, в която тя се изражда, са различни популистки, авторитарни и неофашистки режими.

 За да си обясним това, което става с либералната представителна демокрация, формирала се в условията на комуникационни технологии, характерни за втората индустриална революция, но оказала се все по-нестабилна и губеща ориентири при третата и особено при четвъртата индустриална революция, е необходимо да имаме предвид възхода на няколко основни противоречия. Те са именно факторите, водещи до израждане на кризисната либерална демокрация в олигархии и популистки авторитарни режими, различни версии на дигитален национализми и ислямофашизми.

 Първото противоречие е свързано с възхода на социалноикономическото неравенство, с кризите и конфликтите, които то поражда, правейки обществата все по-нестабилни, конфликтни, рискови. Наличието на такова неравенство превръща дигиталните технологии в инструмент за глобална дестабилизация, както се вижда от възхода на Ислямска държава, рекрутираща чрез тях привърженици от целия свят, а в ЕС и в САЩ са във възход популистки и авторитарни движения и лидери. В условия на социално неравенство дигиталното пространство подпомага радикализацията за постигането на определена социална цел, тъй като неравенството и липсата на перспективи раждат растящо недоволство от съществуващата система, а дигиталното пространство подпомага намирането и взаимодействието със съмишленици във всяка точка на света и във всеки един момент. Затова то се превръща в инструмент за радикализъм, хейтърство, насилие, манипулации на големи маси от хора чрез използване на „образа на врага", което често създава рискове от дестабилизация и разпад на държави, което е особено видимо през последния четвърт век. Досегашната либерална представителна демокрация, която е била най-адекватна при формиране на политикономическите системи в развитите западни държави в епохата на втората индустриална революция постепенно отива в историята, ставайки все по-неефективен механизъм за формиране на легитимна и ефективна структура от държавни институции, които да участват успешно в преодоляване на дисбалансите и изкривяванията на пазарните механизми в условията на радикални промени в икономиката. Това от своя страна ражда популистки лидери които залагат на образа на врага, чрез който създават общи негативни идентичности, чрез които обединяват големи групи от хора около себе си. Без преодоляване на неравенствата в разпределението на блага движението ще бъде към различни версии на дигитален национализъм, популизъм, фашизъм.

 Второто противоречие, водещо до криза и упадък на либералната демокрация са промените в медийното пространство, а от тук и на публичната сфера, станала предпоставка за тази демокрация. Известно е, че тя се разгръща с възхода на втората индустриална революция и масовата консумация на медии - вестници, радио, телевизия, които създават обща национална публична сфера и обединяват населението около някакви идеи, въздействат му. Тя е и свръхмощен идеологически апарат, с който може да се манипулират големи маси от хора и да се налагат съответни идеи, да се прикриват или легитимират неравенствата и противоречията в социалната реалност. Върховият етап на тези медии беше през 80-те - 90-те години на ХХ век, когато се и глобализираха и един от ефектите им беше, че участваха много успешно в делегитимирането на съветския държавен социализъм, довел до неговия разпад в Източна Европа. Още тогава обаче започнаха процеси, които поставиха началото на края на либералната демокрация, която беше най-адекватна като форма на управление в условията на социална държава, възход на средната класа в развитите капиталистически страни и господство на хомогенизиращите едно все по-образовано население медии като вестника и радиото.

 През 80-те години имаме вече ускорено разпространение на телевизията, която е медия, която борави с образи, с имиджи и това промени политиката от политика на програми и идеи към политика, в която се печели доверие с имиджи. Това бе времето на упадък на социалната държава и неолиберална глобализация, изваждаща капитала постепенно изпод контрола на държавите, което намали и възможностите на политиците да реализират успешни политики и цели. Компенсацията бе чрез възхода на политика на имиждите, а не на идеите, съответно нарастващо недоверие към политиците. Във всеки случай, ако по време на втората индустриална революция на вестника се гледа като „колективен организатор на партията", то при третата такава роля играе телевизията и неслучайно в България две партии в Българския парламент станаха възможни благодарение на два телевизионни канала, които владеят - „Скат" и „Алфа". Постепенно обаче възможностите и на това комуникативно пространство в условия на излязъл из под контрола на държавата капитал и възхода на дигиталните медии намаляват.

 Сега при съчетанието на упадък на досегашните медии, чрез които господстваха политиците, и намалените ресурси за социална политика на държавите в условията на неолиберална глобализация интегриращата и легитимираща съществуващите управленски структури и режими досегашна публична сфера е в упадък, отива постепенно в миналото. Тя все по-малко успява да работи за американския и западноевропейския капитализъм и либерална демокрация, демонстрирайки неспособност да убеди големите маси от хора в политиките, водещи до нарастващо неравенство.

 Показателни за следствията от неравенството и появата на големи групи от хора, които се чувстват губещи от капитализма е това, което стана в САЩ с победата на Доналд Тръмп. Известно е, че САЩ притежават най-мощната медийна идеологическа машина в цялата история на човечеството. При сегашните избори всички големи медии бяха против Тръмп и направиха всичко възможно да го осмеят, обругаят и подкрепят Клинтън. Въпреки това, Тръмп победи, т.е. мащабите на това, което става с масовото съзнание в резултат на противоречията са такива, че дори най-мощната медийна машина в историята се провали. Очевидно е, че тази свръхмощна идеологическа машина става все по-неработеща в епохата на дигитализацията на информацията.

 Това намира израз в две тенденции, характерни за отношението към традиционните медии. Първата от тях е стремглавото падане на доверието към тях от страна на неселението. Огромната част от хората смятат, че тези медии манипулират и лъжат. Според данни на агенция „Галъп" от септември 2016 г. доверието на американците към това, че медиите представят точно и вярно ставащото е паднало до най-ниското равнище, откакто тази най-стара социологическа агенция в света мери тези показатели. През 1976 г. доверие към медиите са имали 72% от американците. През септември 2016 г. им вярват едва 32% от тях. При това само за периода през 2016-2016 г. имаме спад в доверието към медиите с цели 8%. Все по-широко споделено днес става виждането, че на традиционните медии не може да се вярва, че те са инструмент на олигархията, че стават подчинени и зависими от финансовия капитал, губейки ролята си на обективен посредник и превръщайки се в идеологически апарат за налагане на хегемонни и често дори догматични идеологии в масовото съзнание.

 Показателно за ставащото е например фактът, че през последното десетилетие около 30% от американските журналисти са загубили работното си място и броят и заплатите на журналистите бързо намаляват, т.е. те също са една от многото социални групи, които са губещи от разгръщащите се процеси. Основната причина за това е колапсът на рекламния пазар във вестниците. Ако през 2000 година средно 85% от печалбата на един вестник е идвала от рекламата, то 15 години по-късно тази печалба е паднала на половина, защото е отишла в онлайн медиите. Същото се отнася за телевизията, независимо от каналите, в които 24 часа в денонощието можеш да слушаш съответните новини. Техните аудитории също се смаляват. Във Великобритания например най-успешният новинарски канал ВВС-24 има 1% от цялата аудитория. Аудиторията на CNN в тази страна е толкова малка, че не може да бъде измерена - по-малко е от 0.1% от населението. Това обяснява и защо при Брекзита там тези идеологически машини не сработиха достатъчно ефективно. Предходните идеологически механизми, които осигуриха успешно функциониране на либералната демокрация по време на втората, а отчасти и на третата индустриална революция вече не могат да осигурят нейното функциониране.

 Третото противоречие е свързано със свободата и суверенитета върху възникналото в резултат на третата и четвърта индустриална революция глобализирано дигитално пространство. Факт е, че то ражда огромно количество нови рискове и опасности, като се започне от кибервойни, киберизмами, киберкражби, киберпрестъпност и се стигне до тоталния контрол върху всеки от нас от страна на различни сили.

 Тъй като началото му е поставено от американските военни за военни цели и развитието на интернет става най-напред в САЩ, то и формиралото се дигитално пространство, изглеждащо напълно свободно и в някои отношения като дивия Запад, използвано за всякакви цели, включително и за рекрутиране на ислямски терористи, в две основни отношения е под контрола на САЩ като неолиберален хегемон в световната система. Първото от тях е, че сървърите, които управляват световната мрежа и дават IP адреси на всеки участник в нея, са локализирани в САЩ. Метафорично казано, адресната регистрация и контрол са американски. Второто е свързано с факта, че основните платформи и търсачки, използвани от милиарди хора по света, са на американски корпорации като Google, Yahoo, Facebook, Twitter и пр. Те могат лесно да манипулират едни или други данни, съобразно определени интереси. Експерименти вече показват, че са възможни всякакви дигитални манипулации и във всяка една страна не е проблем например за Facebook да манипулира така поведението на хората в социалните мрежи по време на избори, че да ги насочи към определен тип решение и да спечели този кандидат, който те смятат за подходящ. Проучване на въздействието на определени послания във Фейсбук в деня на изборите през 2010 г. в САЩ, които целенасочено могат да се пуснат и разпространяват, е повишило директно участието в гласуването с 60 000 гласа, а индиректно чрез своеобразно социално заразяване са се включили още 280 000 гласоподаватели, т.е. общо 340 000 допълнителни гласа. Това означава, че чрез технологии на политически маркетинг избирателите могат да бъдат така манипулирани и насочвани в техния политически избор, както са манипулирани и насочвани при бизнес маркетинга на стоки и услуги. Всичко това е свързано и с засилените възможности и практики на глобалното следене, на контрол първоначално от американски, след това и много дружи служби за сигурност, техните конкуренти и всякакви частни корпорации, включително и частни разузнавателни компании върху дигиталното пространство.

 Подобен род тенденции са основен фактор на една противоположна реакция на разгръщащата се неолиберална глобализация. Това са проявите на дигитални тенденции на антиглобализация и алтерглобализация, които служат за защита от опасностите, които носи дигиталното пространство. Те се проявиха най-напред в това, че големи сили, конкуренти на САЩ, се опитаха да ограничат контрола на САЩ върху своето дигитално национално пространство, създавайки собствени търсачки и социални мрежи. Китай не допусна Google да бъде използван като търсачка в своето интернет пространство и създаде свои търсачки и социални мрежи. Ръстът на несигурността и опитът за завръщане на националните държави, защитаващи своите интереси, формират тенденция на криза на американската хегемония и движение към мултиполярен свят. Те намират израз и в нарастващия контрол върху дигиталната мрежа и в затварянето на националните пространства. В малка България се появи домейн на кирилица. Но в Русия, която се бори за излизане изпод контрола на САЩ през 2016 г. е имало около 800 000 домейна адреса, регистрирани на кирилица. Създават се различни нови технологии, които дават възможност да се блокират нежелани влизания в националното интернет пространство. След процеса на дигитална глобализация, с ръста на противоречията и кризата на либералната демокрация, поставена под американски контрол, възникват предпоставки за дигитална регионализация, поляризация, затваряне в национални и цивилизационни пространства, които да ограничат външни нежелани въздействия и да осигурят много повече национален контрол върху дигиталното пространство. Това е една от посоките на завръщане на националната държава, която би могла да съществува успешно като дигитална държава само, ако успее да реализира не само традиционната си функция да има суверенитет над определена географска територия, но ако има и суверенитет върху определена дигитална територия, на която да създава правила, съответен ред и порядък, брани обитаващите я дигитални граждани от всякакви рискове и опасности. Тази тенденция изглежда ще се засилва, ще отслабва възможностите за външни въздействия върху процесите в една или друга държава и ще бъде фактор за отслабването на неолибералния тип демокрация, каквато се налага при третата индустриална революция - либерална демокрация, но силно повлияна от външни фактори, като се почне от ролята на наднационалния капитал и се стигне до ролята на големите държави. Тя може да доведе до национални дигитални демокрации, но и до национални версии на авторитаризъм, фашизъм и популизъм.

 Четвъртото противоречие е свързано с възможностите за рационален избор и анализ, предоставян от дигиталните технологии, за да може отделният гражданин да участва със знание и компетентност в управлението на едни или други процеси. Знае се, че знанието, рационалността като предпоставка за демокрацията се разглеждат като изключително важни от всички големи политически мислители, като се почне от Платон и стигне до Джон Стюарт Мил. Платон смята, че само мъдрите и знаещите трябва имат право да вземат решения, свързани с управлението на държавата, а Джон Стюарт Мил предлага различна тежест на гласа на гражданите в зависимост от равнището на тяхното образование. Сега този проблем не би следвало да съществува, като се има предвид, че днес знаещите, образованите са повече от всякога в историята, а интернет им дава възможност за достъп до всевъзможна информация, която позволява информиран избор. Стотици милиони хора днес по света прекарват повече време през денонощието в използване на смартфони, компютри, лаптопи, отколкото за всички останали дейности. Тяхна характеристика става „свързаността", т.е. постоянната им възможна и реална връзка с всеки друг по света и незабавната информираност за всичко, което става някъде. Това изглежда, като че ли много оптимистично от гледна точка на рационалността и подобна нагласа стои, както в предпоставките на неокласическия икономикс за рационалното поведение, така и във всякакви утопии за бъдещето на демокрацията. Проблемът обаче е, че дигиталното пространство носи със себе си нови, несъществуващи досега противоречия именно от гледна точка на рационалността на участниците както в икономическите взаимодействия, в техните избори като икономически индивиди, така и в политическия процес и техните избори като икономически индивиди.

 За да има демократични форми на управление е необходимо преодоляване на проблемите, свързани с преработката и усвояването на гигантски потоци информация, пред които е изправен все повече отделният човек, независимо от появата на технологии, които улесняват това. Увеличават се младите хора, които са непрекъснато в дигиталното пространство, независимо от тока кой е край тях и какво трябва да правят, което се отразява на непосредственото им общуване. Затова се появява понятието за „смесена реалност", при което човек е на практика в реалния и същевременно във виртуалния свят. Сериозен израз на тези тенденция беше например н. нар. „покемон мания". От друга страна, във виртуалния свят милиарди хора разпространяват всякаква възможна информация, включително слухове, измислици, които остават там, дори когато са опровергани, имат свой живот, обсъждат се, дискутират се и откъсват човека от действителните реалности на действителния свят. Мобилните технологии ни държат непрекъснато свързани с информационни потоци, които са извън непосредствената ни пространствена сфера на общуване. Това влияе на устойчивото внимание, на способността задълбочено да се вникне в една или друга информация и има все повече проучвания, че резултатите са влошаващи се когнитивни характеристики на човека.

 Всичко това се съчетава с фрагментизиращата роля, която играят социалните мрежи, разделящи хората на множество, често силно поляризирани по своите ценности и интереси групи. Сега всеки може да си създаде блог, лична страница, да я разпространи в социалните медии, да си каже мнението и технически е възможно то да бъде чуто от всеки на планетата. Проблемът е, че ако традиционните медии имат редактори, продуценти, различни филтри на проверка на информацията преди да се пусне, сега такива няма и всеки може да каже каквото реши. Дигиталният човек е изправен пред огромно количество дигитални канали и източници на новини, бива информационно претоварен, поради което се насочва към определена част от тях, които съответстват на неговите нагласи, задейства се известен от психологията феномен като когнитивен дисонанс, когато хората се обединяват в групи, които са близки по нагласи и обменят идеи и информация, съответстващи на тези нагласи. Това води до идеологическа поляризация и фрагментация на обществата, тъй като в отделните групи хората четат, гледат, споделят онази информация, която им е най-близка. При това положение дигиталните медии в едно все по-разделено социалноикономически и политически общество засилват разделенията, противопоставянията и както се видя през последните години стават източник на граждански протести, вълнения и рекрутиране на терористи.

 Това се съчетава и с факта, че търсачки като Google и социални мрежи като Facebook нагласят резултатите от търсене на информация към новини, които изглеждат предпочитани от съответния потребител и ако например той предпочита конспиративни теории, ще му предлага такива, ако предпочита етнически обяснения на проблемите, ще ги потвърждава с нова информация и пр. Тази избирателност води до феномена „ехо стаи" - пространства в интернет, в които потребителите влизат и остават - това са общности, сатове, приятели, от които всеки чува това, което съответства на нагласите му, защото на него има най-голямо доверие. С тях се обменя информация, която потвърждава нагласите им. Другите не слушат и или не общуват с тях или като тролове се осмиват и атакуват за това, което говорят там, където това е възможно. Много лесно се разпространяват слухове, митове и черен пиар, създават се всякакви конспиративни теории вътре в групите, защото не се вярва на останалите и промените се обясняват често със задкулисието на тези, на които не се вярва или на тези, които стоят зад тях. Самите интернет медии, за да бъдат забелязани в гигантските потоци от информация, използват риторика, която раздува едни или други явления, разпространяват недостатъчно точна и проверена информация. В една среда, в която хората търсят информация, потвърждаваща нагласите им, то и тези нагласи се засилват, имаме засилваща се поляризация около различни типове съдържание, когнитивно затваряне на хората в съвместни „ехо стаи", в които чрез другите, които смяташ за приятели, чуваш това, което искаш да чуеш. Огромното недоверие към съществуващите институции, политици и партии самозатваря хората в общности, в които доверието е основано на общи нагласи.

 „Социалните медии погълнаха новините...вкарвайки ни в епоха, в която всеки има своите собствени факти", обяви в. Гардиън. 500 години след Йохан Гутенберг все още доминираща форма на информация бе печатната страница, знанието бе предавано във фиксиран формат, който тласкаше читателите да вярват в стабилните и установени истини. Сега сме вкарани в последователни объркващи битки между противоположни сили - истина и манипулация, факти и слухове, милосърдие и жестокост и пр. Все повече хората не могат да се съгласят за това кое е истина по някакъв въпрос и когато няма консенсус за това кое е истина и няма начин да бъде достигнат, скоро последва хаос. Все повече това, което се представя като факти е гледна точка, която някой смята за вярна и технологиите правят много лесно, бързо и стигащо до огромно количество хора разпространението на тези „факти" в мащаби, които хората не са могли да си представят по времето на епохата на Гутенберг.

 Друг ефект на социалните медии е, че по всеки въпрос и на всяка реакция има контрареакция, човек няма възможност да се задълбочи, прескача бързо от един текст към друг, нещата изглеждат така сложни, че се увеличават всякакви конспиративни теории. Привличането на вниманието при огромния обем информация става чрез скандали и радикализирани обяснения на едни или други процеси, засилващи масовото недоволство, но и ирационализация, връщащи много хора към средновековна религиозност и насилие. През 2004 г. Ралф Кейс публикува своята получила голяма популярност книга със знаменателното заглавие „Епохата на пост-истината: безчестието и измамата в съвременния живот". Идеята му придоби популярност и днес все повече се говори, че живеем в „общество на след-истината" (post-truth society) и в условия на „политика след истината" (post-truth politics), като се има предвид, че днес във все по-висока имаме манипулации на поведението на хората и политическа култура, в която поведението все повече е откъснато от реалностите, особено с възхода на социалните медии и останалите дигитални технологии като средство за информация. През 2016 г. редакцията на Oxford Dictionaries обяви думата „пост-истинен" за международната дума на годината. В Речника думата е определена като прилагателно „свързващо или означаващо обстоятелства, при които обективните факти имат по-малко въздействие за формирането на общественото мнение от апела към емоциите и личните вярвания". Според редакторите на речниците употребата на думата „пост-истинен" в света е скочила с 2 000 % в сравнение с предходната година. Втората най-употребявана дума през годината е „аlt-right", съкращение на думата „алтернативно дясно", дефинирано като „идеологическо групиране, свързано с крайно консервативни или реакционни позиции, характеризиращи се с отхвърляне на съществуващата политика и използването на онлайн медиите за преднамерено разпространение на преднамерено спорно съдържание". Пост-истинното публично пространство така ражда политическа реакция благоприятстващо за деградацията и смъртта на либералната демокрация

В крайна сметка в условия на ръст на неравенствата дигиталните медии засилват ирационализма, делегитимират съществуващите институции и имат дестабилизиращи следствия. Интернет радикализацията, ирационализацията и поляризацията обаче имат в своята основа неудовлетвореността от гигантското и невиждано в историята социално-икономическо неравенство, създадено от глобализирания капитал на неолибералния капитализъм през последните десетилетия. Само решения на проблемите с неравенството в един свят в който 62 човека притежават толкова, колкото 3 млрд. 7000 жители на земята, биха могли са спрат сегашните тенденция. Това означава на първо място при радикално променена политика в областта на квалификацията и базисния доход на населението могат да отслабят противоречията и да дадат възможности за търсене на нови форми на дигитална демокрация, които да легитимират съответните действия на държавите и повишат доверието към тях. Това означава или нови версии на социален капитализъм, намаляващ неравенството, приспособен за времето на четвъртата индустриална революция и дигиталната епоха, или отиването отвъд капитализма изобщо.

 

 

Библиография:

 

 Fukuyama, Francis. Where is the Uprising from the Left?, In: Spiegel online, < http://www.spiegel.de/international/world/spiegel-interview-with-francis-fukuyama-where-is-the-uprising-from-the-left-a-812208.html>, February 01, 2012

Вж. Art, Swift. American's Trust in Mass Media Sinks to New Low, In: Gallup, < http://www.gallup.com/poll/195542/americans-trust-mass-media-sinks-new-low.aspx>, September 14, 2016

Вж. Sparks, Colin. News in Crisis, In: <http://serious-science.org/newspapers-in-crisis-5974>, June 16, 2016

Вж. Zittrain, Jonathan. Facebook Could Decide an Election Without Anyone Ever Finding Out, In: New Republic,<https://newrepublic.com/article/117878/information-fiduciary-solution-facebook-digital-gerrymandering>, June 2, 2014

Вж. Digital Media and Society: Implications in a Hyperconnected Era, Geneva: World Economic Forum, 2016, p. 28.

Вж. Quattrociocchi, Walter. How does misinformatiom spread online?, In: World Economic Forum, <https://www.weforum.org/agenda/2016/01/q-a-walter-quattrociocchi-digital-wildfires/>, 14 January 2016

Вж. Viner, Katharine. How technology disrupted the truth, In: The Guardian, July 12, 2016

Keyes, Ralph. The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life. New York: St. Martin's Press, 2004.

Вж. Sambrook, Richard. Delivering Trust - Impartiality and Objectivitу in a Digital Age, Reuters Institute for the Study of Journalism, 2012; Murphy, Jim. We live in a volatile age of post-truth politics - and so Brexit cannot be ruled out, In: New Statesman, September 23, 2015; Viner, Katharine. How technology disrupted the truth, In: The Guardian, July 12, 2016.

Flood, Alison. 'Post-truth' named word of the year by Oxford Dictionaries, In: The Guardian, November 15, 2016

 

 

Източник: NOTABENE -  електронно списание за философски и политически науки. Издава се от Центъра за изследвания и разпространение на политически и философски идеи при Философския факултет на Югозападния университет „Неофит Рилски” – Благоевград.

 

 

 

 

Българското участие в защита на Испанската република – Емилия Лазарова

 

 

 

Да се бориш за Испания, значи да се бориш за свободата и мира в света, казва Долорес Ибарури. Над 600 са сънародниците ни, включили се в тази кауза

Навършват се 80 години от началото на Гражданската война в Испания. Над 600 са българите, взели доброволно участие в подкрепа на испанския народ, на испанската революция и на първия яростен опит да се спре настъплението на фашизма още в 30-те години на ХХ век.

Испанската гражданска война е прелюдия и генерална репетиция на Втората световна война. Кървавата драмата започва на 18 юли, събота, 1936 г. в един часа на обяд, когато нелегална радиостанция предава: "Над Испания небето е чисто". Това не е метеорологичен бюлетин. Това е паролата за въоръжен преврат срещу републиката.

В този световен сблъсък се включват 35 хиляди интербригадисти от 54 националности. Още през 1932 г. по решение на Съветския съюз и Коминтерна в Испания по поръчение на Г. Димитров пристига българинът Стоян Минев (с псевдоним Морено) заедно с още двама военни инструктори. От 18 септември 1936 г. е решението на съветското правителство за оказване решителна помощ на Испанската република, а впоследствие и на ръководството на Коминтерна. Призивът за международна солидарност на борещия се испански народ се разгръща през октомври и ноември 1936 г. В цял свят народите се обявяват против фашистката военна интервенция срещу Испания, израз на което са хиляди събрания, митинги, телеграми, петиции и манифестации.

Българският народ още през 1923 г. се сблъска с лицето и същността на фашизма и затова така решително оказва всестранна морално-политическа и материална помощ на Испанската република. През лятото на 1936 г. нелегалният печатен орган на БКП "Работнически вестник" редовно информира и призовава за подкрепа на демократична Испания. Каузата е обща: "В защита на мира и против войната!" Трибуна в защита на антифашистка Испания в това време са и 17 легални вестници и списания, които излизат под ръководството на БКП. Така става известно на българската общественост, че царското правителство на Георги Кьосеиванов е във връзка с франкистите и че прекъсва търговските връзки с Испанската република и заминаването на доброволци.

В резултат на призивите и създадената организация, в България се събират и изпращат по нелегални канали парични средства, дрехи, лекарства, хранителни продукти. Истинската солидарност на нашия народ се проявява със заминаването на 501 доблестни синове на България в редовете на испанската републиканска армия, въпреки правителствената забрана. Това са тези българи или техните бащи, които през 1923 г. се сблъскват с лицето на реакцията и фашизма у нас, партизани в четите в България в периода 1924-1925 г., младежи с антифашистки и революционни идеи за промяна на обществото - комунисти, анархисти, социалдемократи, леви земеделци.

Тези българи добре познават събитията в България през 1923 г. Това са хора с различни професии, образование и стаж в революционните борби. Много от интербригадистите са активни членове на партията и Комсомола, в това число и членове на централните ръководства - Владо Тричков, Благой Иванов, Райко Дамянов, Димо Дичев, Август Попов, Рубен Аврамов, Спас Георгиев, Коста Пенев. В средата на 30-те години на ХХ век, по думите на интербригадиста Кирил Видински "Испания бе темата на човечеството. Тя бе паролата, по която разпознавахме хората, тя бе разделила света на два лагера..."       

Освен българите-интербригадисти, от пределите на България в защита на испанската република се включват и над 100 сънародници от политическата емиграция в Съветския съюз. Те са хора с респектиращи политически и революционни биографии. Мнозинството от тях са с тежки присъди по ЗЗД, осъдени за революционна, антифашистка дейност. Емиграцията в СССР е спасение на живота и бъдещето им съществуване. Почти всички в Съветския съюз се образоват допълнително (инженери, лекари - инж. Делчо Наплатанов, синовете на Васил Коларов - инж. Никола Коларов и д-р Петър Коларов), а много от тях имат и отлична военна подготовка, получена от най-престижните военни академии на СССР и всеотдайното служене в редовете на Съветската армия, включително и като командири и преподаватели - полк. Цвятко Радойнов (полк. Радионов), полк. Фердинанд Козовски (полк. Петров), Захари Захариев, Петър Панчевски, Симеон Славов (капитан Рак), Иван Винаров, Кирил Видински, Иван Изворски (капитан Кремаков), Стефан Палазов, Полина Недялкова, както и летците Никола Ватов, Кирил Кирилов и много други.

Нашите българи пристигат в Испания по различни начини и пътища - легални и нелегални, от Съветския съюз, от Франция, Чехословакия, Белгия, Канада, където като емигранти са намерили убежище по политически или икономически причини. Почти всички идват в Испания с изготвени паспорти с променени или чужди имена и с различни националности и професии. Някои са с българските си паспорти с истинската си самоличност, но със своя невероятна легенда за пред властите.

През септември 1936 г. интербригадистите по решение на Коминтерна първоначално се събират в град Албасете. Първата по-значителна група българи пристигат в Албасете на 13 октомври 1936 г. Съби Димитров (Михайлов) отговаря за кадрите при щаба и за разпределението им по фронтовете. За него нашите български интербригадисти разказват: "На пръв поглед изглеждаше много строг, но в действителност бе много сърдечен човек с широка, отзивчива душа... Съби полагаше много грижи за всеки другар и не напразно всички го наричаха Отеца." Той познава и общува с всеки български боец в Испания, знае за техните възможности, качества и проблеми.        

През септември 1936 г. на централния (Мадридския) фронт от 11 летци, които защитават испанската столица от унищожителните бомбардировки - трима са българи Захари Захариев, Никола Ватов и Кирил Кирилов, които се сражават в редовете на републиканската армия. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 31.12.1936 г. "за изпълнение на трудни и отговорни задачи на българина Захари Захариев се дава званието "Герой на Съветския съюз", който е първият чуждестранен гражданин, удостоен с такова звание.

По време на гражданската война за борба с франкистите се прилагат и партизански, и диверсионни акции. И в тази форма на борба активно участват българи. Някои от тях са ангажирани във формирането и обучаването на отрядите. Така Симеон Филипов (капитан Рак, политемигрант в СССР, а впоследствие подводничар) заедно с още няколко други интербригадисти сформира и обучава диверсионен отряд от няколкостотин човека. Със значим принос в тази специфична дейност работят: Иван Винаров, Атанас Мискетов, Ганчев, Теофилов и Коцев.

Двадесет български лекари и медицински персонал са разпределени в болниците на основната медицинска база в Мурсия, за началник на която е назначен българинът д-р Константин Мичев (Минков), а ръководител на медицинските екипи в помощ на интербригадистите е д-р Петър Коларов. Всички български лекари и медицински сестри се ползват с името на добри специалисти - идейно близки и смели антифашисти. За хиляди интербригадисти и испанци завинаги остава дълбоката почит към българските лекари: Петър Коларов, Цветан Кръстанов, Райко Радевски, Симеон Грозев, Асен Василев, Дончо Дянков и др., както и медицинските сестри: Траяна  Ненова, Гина Такова, Атанаска Радулова, Сузана Дянкова, Сара Ково и др.

Над 100 българи-интербригадисти заемат ръководни постове в армията, в управлението и стопанството на испанската република. Така например инж. Никола Коларов проектира и ръководи строителството на важна жп линия и връзка с Мадрид при изключително труден терен, завършена въпреки военните действия през юли 1938 г. Веднага след това инж. Коларов е назначен за помощник на главния съветник по транспорта в Испания. В строителството на жп линии и други стратегически пътища, а и като преподавател участва и инж. Неделчо Чобанов.

Забележително е участието и на инж. Делчо Наплатанов (политемигрант в СССР, а сетне през 1941 г. и подводничар). След като участва в редица боеве като командир на батальон в района на Албасате, а след това и в битката при Харама, Мадрид и Гуадалхара, за което е произведен в чин майор от испанката републиканска армия, той заедно с още 15 българи, през есента на 1937 г. по решение на ръководството на Испанската комунистическа партия е изпратен като главен инженер в строителството на завод за бойни снаряди в гр. Елче. Скоро след това е изпратен в Барселона отново като главен инженер, където отговоря за три военни завода.

С кървавата си бруталност Испанската гражданска война разкрива пред човечеството какво предстои да се случи и накъде върви светът. Драматична е съдбата на сънародниците ни, които и в следващите години остават верни на своите идеи и антифашистка кауза. От всички над 600 българи-участници в защитата на Испанската република около 150 загиват на територията на Испания, а немалка част от тях в България по време на въоръжената антифашистка борба в периода 1941-1944 г. Тодор Ангелов умира като герой на съпротивата на Белгия, Димитър Бутански загива в Отечествената война на територията на СССР; Иван Овчаров, като партизанин в Южна Франция; Методи Христов, като партизанин в Испания след гражданската война. Като предупреждение днес звучат думите на  Долорес Ибарури: "Вие се борите и жертвате за свободата на Испания. Да се бориш за Испания, значи да се бориш за свободата и мира в света!"

 

 

Източник: вестник ДУМА, 20.12.2016 г.

 

 

 

Свързани публикации:

Българските интербригадисти в Испания

http://probuzhdane.blogspot.com/2013/12/blog-post_27.html 

 

В пантеона на безсмъртните

https://probuzhdane.wordpress.com/2015/08/30/v-panteona-na-bezsmartnite/

Битката за Испания - Иван Аладжов

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/08/blog-post_65.html 

 

 

 

75 години вярност

 

 

 

Анжел Вагенщайн е част от ума и сърцето на партията - става неин член през 1941 г. и до днес е верен на социалистическата идея за по-добър и по-човечен свят

 

"Страх ме е от окончателното събаряне на всичко това, което представляваше смисъл на нашия живот: приятелство, доброта, солидарност, взаимопомощ и надежда. Страх ме е от това, че аз оставам без приятелите, те остават без мен. Бог ми е свидетел - не съм аз виновен. Повечето приятели, които ми се сърдят, ми се сърдят не за предателството ми, а за моята вярност. Може да съм пълен глупак, но аз оставам верен сега повече, отколкото преди 10 ноември 1989 г. Тогава не бях верен - бях зле. Сега пак съм зле, защото не ми прощават верността."

Това са думи на Анжел Вагенщайн. Казани са, когато е бил депутат от БСП във Великото народно събрание. Записани са преди 26 години - на 22 ноември 1990 г., в анкета, която тогавашният депутат от ДПС Иван Палчев прави сред колегите си в парламента.

А днес? След повече от четвърт век? Днес той пак седи с приятели в малкия си кабинет, претъпкан с книги и ръкописи, където гордо присъства и мечът на Борис I (с който е сниман най-обичаният от българите филм на Анжел Вагенщайн), а от библиотечните рафтове надзъртат пространства и епохи, хора и народи, паметта за които пречи на времето да ги превърне в пясък... И някогашното момче от пловдивския квартал "Орта мезар", което светът отдавна нарича Големия Вагенщайн, гледа на компютърния монитор своята вярност към "приятелството, солидарността, взаимопомощта и надеждата", оживяла в току-що завършения документален биографичен филм за него, чийто автор - американската режисьорка Андрея Саймън от нюйоркската студия "Аркадия", тъкмо си е заминала след 4-дневен престой в дома му, оставяйки на малката флашка неговите 94 години живот, събрани в час и половина. Очевидно в САЩ и съпротивата срещу фашизма, и неистовият и нежен поет Вапцаров ("разстрелян заради поезията си", както казва пред камерата Джеки), и голямото изкуство от времето на социализма, и днешните граждански позиции на един емблематичен социалист още интересуват публиката...

Джеки не търпи помпозните думи и ще негодува, като прочете, че е емблема. Но кажете ми как да нарека човека, антифашиста и ремсиста, минал през ада на Гешевите инквизиции; писателя и сценариста, автор на 52 филма, с огромен авторитет от Шанхай през Москва, Берлин, Рим, Париж и Мадрид до Ню Йорк; памфлетиста на своя живот, събрал три преломни исторически епохи; гражданина на света; бунтаря срещу всеки диктат и фалш, който точно преди 75 години - през ноември 1941 г., става член на БКП и до днес е верен на социалистическата идея за един по-добър и по-човечен свят?

 Ущипци от безформени разговори

Има в сръбската кухня такова ястие - ущипци. Отщипват се с три пръста парчета от каймата и се пускат в цвърчащото олио на ръбести и безформени топки. Ей такива разхвърляни и неподредени парчета от разговори с Анжел Вагенщайн се получиха вместо интервю.

***  

Джеки винаги казва, че не e бил дисидент. Но винаги е бил Несъгласният. И никога не е живял лесно - както всеки, който има и отстоява позиция. Няколко негови филма са били забранявани и спирани преди 1989 г. В началото на 50-те години дори го изключват от партията, после се оказва, че по погрешка му приписват случка, към която няма никакво отношение, и го възстановяват без прекъсване на партийния стаж. След 1989 г. му връчиха 8 тома с материали от подслушванията на бившата ДС в дома му. В същото време никога не е имал проблеми да излезе извън граница но е бил следен и там от ДС ("Като че действаха две стихии - едната сталинска, да наблюдават лявата интелигенция, другата - на уважение към нея"). През цялото време филмите му са награждавани с най-висши награди по света и у нас, книгите му са преведени на десетки езици, носител е на най-висшите български държавни награди. В току-що издадената си мемоарна книга известният писател и журналист Валентин Караманчев пише, че днес България има двама писатели, които могат да получат Нобелова награда  - Анжел Важенщайн и Антон Дончев. Джеки постоянно общува и сега с известни политици, творци, посланици от цяла Европа и отвъд нея.

Той е от първия випуск български студенти, изпратени в Москва да се учат на кинематография във ВГИК - първият чужденец, завършил тази най-стара филмова академия в света ("Голямото съветско кино оказа силно влияние върху мен.") Дипломата му е с номер 1. Връща се, тогава "Българска  кинематография" прави първите си стъпки. И още вторият му филм след "Септемврийци" - "Тревога" по Орлин Василев, е спрян от Вълко Червенков, понеже в него... липсвала решаващата роля на Червената армия. "Тревога" обаче е първият български филм с международна награда - от Карлови Вари. След това през 1959 г. у нас е забранен филмът на Вагенщайн "Звезди" с режисьор Конрад Волф (брат на знаменития немски разузнавач Маркус Волф). "Кони си отиде само на 56 г., беше ми като брат", показва Джеки портрета до бюрото си. Докато у нас забраняват "Звезди", филмът получава Голямата награда на филмовия фестивал в Кан, макар че на фестивала е представен като немски(!). Това е най-голямата награда на български филм досега, той печели призовете навсякъде, където участва. А е забранен в България, понеже показва депортирането на македонските и егейските евреи, осъществено от българското фашистко правителство и от Българската армия - нещо, за което и днес властта предпочита да мълчи. Но тази тема особено вълнува Джеки и до днес.

През 1968 г. Вагенщайн е на снимките в Чехия на филма си "Езоп". Снимат епизода, когато цар Крез навлиза в Ефес, където управлява тиранин - на кораб с червени платна военачалникът вика: "Идваме да помогнем на демокрацията и ще останем тук, докато народът ни иска." В този момент съобщават, че войски на СССР са навлезли в Чехословакия. ("Влязох в бараката и заплаках. После имаше дълго следствие срещу мен, никой не искаше да повярва, че съм писал сценария година по-рано.") Вагенщайн прави не просто филми, той заявява пред зрителя позиции. Филмът му "Гоя" с великолепния актьор Донатас Банионис, сниман в Ленинград, в България, в ГДР и в Дубровник, е не просто за живота на големия художник, а е за това, готов ли си на компромиси в името на шанса да си придворен и обгрижен от властта. Това е Джеки: навсякъде и винаги буден и непримирим.

- Джеки, как ти самият ще обясниш, че всичките ти филми са предназначени не да развличат зрителя, а да го накарат да мисли? При това - не да му налагат твоята позиция, а да го предизвикат да мисли върху нея?

- Никога не съм приемал превтасали истини с изтекъл срок на годност като вкиснал ланшен мармалад. Затова се опитвам да събудя онези уж прости, но топлокръвни представи за добро и зло, за обикновена добродетел и обикновена мерзост, за приятелство и предателство, за достойнство и унижение, за преклонение пред Майката и Хляба, които се промъкват като мишлета през профучалите над главите ни тайфуни на историята. Трябва да знаем какво загърбваме и накъде се отправяме. Когато събаряме къща, като днес например, знаем ли какво искаме да построим на нейно място. Важно е да помним и да оценим изминалото, не за да минем обратно по него, а за да не подминем следващия съдбовен кръстопът. Това ми е интересно и за него пиша и правя филми.          

- Ти, който днес си в Берлин, утре в Ню Йорк, май в пазвата си неизменно носиш едно нещо - Пловдив?

- Казвал съм и друг път, че Пловдив е моят град, който великодушно ми позволи да се родя в него. "Орта мезар" беше страховит квартал. По времето, когато съм ходел още под масата, дядо ми са го наричали Анжел Къркача, на ладино (старинния испански на нашите евреи) - Ел Борачон. Той си беше бунтар, беше отлъчен от синагогата, понеже отмъстително и греховно се изпикал на стената й. Бай Раймонд, баща ми, беше неукротим комунист, вярваше, че световната социалистическа революция ще стане в следващия понеделник. Бях на три години, но помня, че майка ми ме заведе в Маразлийското училище, което при масовите репресии след април 1925 г. беше превърнато в затвор. Успяха да ме вкарат вътре - в едно помещение с 30-ина човека. Един чичко се надигна, взе ме на ръце, разцелува ме и рече: "Аз съм татко ти." Така се запознах с баща ми. А друг един чичко ми позволи да го яхна като конче и бях щастлив, а почти 20 години по-късно узнах, че е разстрелян - това бил адвокатът д-р Александър Пеев, станал после резидент на съветското разузнаване, на знаменития център "Боевой", той заедно с баща ми през 1925-а е бил член на нелегалната пловдивска военна организация на комунистите. Като юноша четях издавания нелегално от БКП "Работническо дело". Руският език се преподаваше в гимназиите като задължителен дори тогава, когато България стана сателит на нацистка Германия - тогава не беше омразен като сега. Та, като встъпих в ремса, изучавахме руската поезия като учебна дисциплина, а като извънучебна - руската революция. Още не седяхме зад решетките, но се подготвяхме за това.

***

 

Допреди 26 години, когато децата у нас все още учеха в училище, че в България е имало антифашизъм, се знаеше за една акция на страховита "бойна група", която запалила склада за кожуси в София, предназначени за хитлеристката армия край Москва през мразовитата зима на 1941-1942 г. Но кой да знае тогава, че тази страхотна "диверсия" са я извършили три еврейски момчета на възраст под 19 г., единият от които е Джеки Вагенщайн, и девойката Зора, която по-късно става негова съпруга и която, по думите му, до кончината си неотдавна "не можеше да различи револвер от ютия". По-късно Джеки е въдворен в еврейски лагер за принудителен труд и оттам бяга при партизаните. След опит за обир на богат лихвар за нуждите на отряда, Джеки е предаден от друг евреин, оказал се сътрудник на полицията. Арестуван е и е откаран в Дирекцията на полицията при суперполицая Никола Гешев. Вагенщайн не обича да разказва какво е ставало там, само веднъж избухна, когато му зададох тъпия въпрос какво според него е повече инквизиция - мъченията в затвора или мъченията, когато социалистическите цензори са забранявали филмите му. "Разбира се, че полицията!" И ме отпрати да чета "Махалото на Фуко" - един от невероятните откъси в книгата му "Преди края на света. Драскулки от неолита", илюстрация не само на живото му слово, но и на онова, което му помага да запази духа си при всякакви премеждия - иронията, с която гледа на живота.

Махалото на Фуко

"Дойде време да те запозная накратко с физическия феномен, наречен "махалото на Фуко", защото след нощната ни беседа с Гешев логично следваше и този урок по приложна физика. Той се състои в откритието на френския физик Жан Бернар Леон Фуко, че един предмет, провесен на връв и оставен в пълен покой, започва да се върти по посока, обратна на часовниковата стрелка. А ако питаш и що е махало, ще ти опиша по този достъпен за лаиците начин: принуждават те да приклекнеш и под сгъвката на коленете ти поставят железен лост. Под лоста пропъхват ръцете ти така, че да обхванеш собствените си сгънати крака, и след като приковат китките ти с белезници, сътворяват от теб едно човешко чеверме, нанизано на лост. Две мускулести горили вдигат лоста от двата му края и го полагат на облегалката на два обърнати един към друг стола. Подобно чеверме винаги се завърта около оста си надолу с най-тежката си част, така твърди физиката на твърдите тела (А комунистите тогава бяха по правило твърди тела.) И доколкото анатомията на човека е такава, че най-тежката част е главата му, ти увисваш с главата надолу и с голи ходила, обърнати към небесната вис...

После, в нарушение не на физическите, а на елементарните хуманни закони, започват да те бият по голите ходила с триъгълна палка от твърда гума, докато дъгата на ходилото ти се превърне в черно-виолетов оток, от който след втория ден на подобни занимания с всеки удар пръсва кръв и лимфа... Към горния урок по елементарна физика трябва да се добави, че българската полиция, винаги в крак с времето, успя да усъвършенства механичното люлеене на махалото, като го електрифицира. Това се прави, като с единия полюс на оголен кабел омотаят, да речем, палеца на стърчащия ти нагоре ляв крак, докато другият полюс е свързан с дясното ухо на висналата ти надолу глава...".

Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Само случайността му помага да живее. Част от Софийския затвор е разрушен от американска бомба, затворниците са преместени в Сливенския затвор, където чакат изпълнение на присъдите си. Но Съветската армия навлиза в България и на 8 септември Джеки излиза на свобода. В този ден пред затвора първи идват на тумба... сливенските цигани и за изумление на затворниците, все още струпани зад железните решетки, надуват отдавна забранената от властите червена песен "Да живей труда", гарнирана с дайрета и кючеци. За случката Вагенщайн казва: "Тази мила и неочаквана циганска песен на труда ми даде основание десетилетия по-късно да нарека по телевизията циганите "мои скъпи братя и сестри". След това получих куп писма и телефонни обаждания с гневни заплахи да си прибера "братята и сестрите" и да си ги отнеса в Израел". Неотдавна Джеки бе в Сливен, да помогне за възстановяването на автентичния вид на килиите на "смъртниците", които ще станат част от музей.

- Джеки, ти срещал ли си на друго място разбирането, че с антифашистки музеи могат да се привличат туристи, както е направено успешно в Полша например?

- В България имаше толкова много музеи на революционното движение. Питам къде са техните архиви, в тях имаше уникални свидетелства за българското антифашистко движение, което беше подпомагано и високо оценено от победителите във Втората световна война - САЩ, Русия и Великобритания. Благодарение на него България избегна загубата на територии, тежки репарации и наказания като победена хитлеристка държава. В много градове съм питал къде са музейните експонати и архиви, никой не знае. Би трябвало ръководството на БСП, социалистите по места, да организират акция за издирването им, може с част от тях да се направи дори музей на социалистическото движение на "Позитано". Всички ми казват: "Чудесна идея, Джеки." И после никой нищо не прави. Аз ли на моите години да тръгна да ги диря из България?

- Но ти виждаш, че времето на Съпротивата се изличава отвсякъде - от учебниците до публичните изяви, дори в БСП някои смятат, че да се говори по тази тема е старомодно. 

- Ще повторя нещо, което съм казвал и преди. Кризата в БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към "снишаване" и сливане с околната среда - т.е. отказ от ясно изразена лява индивидуалност, от защита на вековната ценностна система на левицата, бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й. Равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор и нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира - особено при младите поколения - представата за БСП и за случилото се в един нееднозначен и относително кратък исторически период. Целият кървав ХХ век - арена на войни, насилия, преврати, политически убийства и революции - бе сведен и от високите коридори на властта, и от уличните кресльовци, и от медийните манипулатори единствено до обвинения за извършени действителни или мними грешки и грехове след Девети септември 1944 г. Убийствата на Стамболийски, Алеко, Гео, Вапцаров и стотици други, нощните преврати и безчинства на полиция и жандармерия, изселването на еврейските семейства от София и отнемането на цялото им имущество, безчислените жертви на хората, обрекли се на народа, преследвани с цели родове и обречени на зандани и бесилки, а днес обозначавани с веселяшкото "червени боклуци". Откъде младите да познават тези старателно изтривани странички от нашата история, щом и ние млъкнахме?! Колко и какви дейци на културата и медиите днес участват във висшите партийни структури? Оценяват ли на "Позитано" ударната сила не само на танковете Т-34, но и на песента "Вставай, страна огромная"? Знаят ли защо пред разстрела Вапцаров и неговите другари не са произнасяли речи, а са пели? Никъде по света - и на Лондонското сити, и на Уолстрийт, не са забранени думичките "капитализъм", "социализъм", "експлоатация", "хора на наемния труд", "коопериране", "солидарност". Тяхното пълно отсъствие у нас е белег на политическа амнезия и социално равнодушие, излъчвано от левите седалки на парламента. А нашата единствена и неотменима алтернатива на статуквото е искреното и активно съпричастие, солидарността и взаимодействието с хората на наемния труд и техните синдикални организации, за равенство на видовете собственост и върховенство на Закона, грижата за старите, болните, бедните, изоставените, срещу мимикриите на национализма пред зейналата пропаст между отчайващо бедните и безсрамно богатите. Трябва да си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите!   

- Явно в цивилизования свят не се гнусят от това, за което си говорим, щом от Холивуд и от Франция поискаха да правят игрални филми по твоите книги "Сбогом Шанхай" и "Петокнижие Исааково". Докъде стигнаха тези начинания?

- Филмът в Холивуд ще бъде пищен, зрелищен и ще струва много пари, затова нещата вървят по-бавно. Засега съм отговорил на тяхната молба и съм дал авторските права на две от най-известните филмови компании в Холивуд - "Фокс" и "Сони". По подобен начин стоят нещата и във Франция. 

***

Финал на филма на Анжел Вагенщайн "Допълнение към закона за защита на държавата" - за терора над комунисти и земеделци през 1925 г. Всичките "леви" са избити, полицията може да си отдъхне, повече никой няма да буни реда със защита на простите селяни. И в този момент на погром над всички надежди изумените погледи се обръщат към хълма - там, неизвестно откъде взело се, се развява на вятъра едно гордо червено знаме. Простреляно, но живо...

 

 

Източник:вестник ДУМА, 13 декември 2016 г.

 

Феноменът и неговият помощник – Никола Статков

 

 

 

Той и кохортата му трябва да бъдат оставени в оня, глухия коловоз на политиката и обществото - да гледат отстрани, да берат скомина и да подсмърчат

 

Неотдавна един ловък новобогаташ, който не спира да се явява на телевизионните екрани, предрече, че Бойко Борисов винаги ще печели изборите, защото е феномен. Бях готов да отмина с насмешка тая приказка на милионера. Тъй де, като човек на словото и перото поназнайвам кое-що от чуждиците, които все повече заместват хубавите български думи в родната ни реч. Па си рекох: може пък цивилизацията и евроатлантическите ценности да са набутали друг смисъл в оная дума. И взех българския тълковен речник. На съответното място прочетох следното: феномен е рядко, изключително явление. Замислих се и реших: щом Бойко Борисов с неговото образование, култура, възпитание и поведение е министър-председател на България, това ще рече, че той е изключително явление, сиреч - феномен. И тръгнах по дирите на този феномен, за да видя като какви феноменалщини натворява той в страната ни. И видях - много са. Тук посочвам само някои от тях...

Той нарежда само членове и симпатизанти на ГЕРБ да бъдат избирани и назначавани на държавни длъжности -

от пъдаря до върха

Той и хората му кадруват, както си щат, във всички държавни институции, понякога и в частните фирми. Особено грубо и опасно е това кадруване в следствието, прокуратурата и съда.

Той открито нареди на шефа на митниците Ваньо Танов да спре проверката в спиртната фабрика на Мишо Бирата.

Той, също открито и безцеремонно, нареди да бъде върнат на работа някакъв мъж, с когото играели "мачлета".

Той се забърка в аферата с "двете каки".

Той, противно на всички международни норми и на морала, смени Ирина Бокова, кандидат за поста генерален секретар на ООН, с Кристалина Георгиева. Така България стана за посмешище на земното кълбо и на близките околности.

Той, без никакво обсъждане в Народното събрание, подписа СЕТА.

Той се постави в услуга на Ердоган като пощаджия при условия, несъобразени с позицията на ЕС.

Той поднесе на тепсия пред Ердоган главите на неколцина турци, подгонени и избягали оттам.

Той разпрати до общините в страната указание да приемат изпращаните им мигранти, да ги обгрижват по най-добрия начин, а за пенсионерите ни - поздрави от всевишния.

Той се емчи, че е ербап и юнак, ала изпълнява безпрекословно всички прищевки на господата от Брюксел и Вашингтон; нали нему принадлежи фразата

"Началниците ще кажат"

Той се шматка напосоки из кулоарите на ЕС: на тогова ще подаде ръка, оногова ще потупа по рамото и - дотук. Па да беше залегнал над някой език, белким щеше да поприхване някоя и друга дума, та да води поне елементарен разговор с чужденците.

Гледах веднъж по телевизията - любимата му началничка Меркел говореше с някакъв мъж. Юначината ни се втурна към нея, залепи й по една вендуца на бузите и - де го, няма го...

Последната му, засега, феноменалщина, беше с един брониран джип, купен от някакво горско стопанство и "подарен" на НСО. Той го караше, по риза, вероятно в модерното возило е било топло. Излезе от него и разпери ръце, та гавазинът му облече сакото. Кога стана коминочистач, кога... Сетне?... Леле-мале, видял филмчето, изригна - Ниагара ти не трябва. Не знаем ли, че има няколко смъртни присъди от бандити, които навремето, като главен секретар на МВР, е изгонил? Може би искаме да кара небронирана кола, та да стане пушечно месо? Добре, той ще вземе от Путин една обикновена "Нива", па после...

Това са само някои от

феноменалщините на Борисов

В тази дейност негов пръв помощник феномен е Цветан Цветанов, наричан галено Цецо Гуменката. И той натвори кое-що в полза роду...

Цветанов по неведоми пътища (за него - ведоми!) се снабди набързо с шест апартамента; парите за тях бил получил от тъста и тъщата си - пенсионери. Половин година Националната агенция за приходите "проверява" случая и го реши: всичко е чисто като водата, която извира на няколко крачки под Мусала. Сетне шефът й бе "избран" за депутат...

Цветанов, като министър на вътрешните работи, обвини неколцина лекари в тежко престъпление. Съдът ги оправда.

Той обвини една съдийка, че има връзки с подземния свят. Тя го даде под съд. "Независимият" съд го оправда.

Една журналистка го запита с кого са се борили Ботевите четници. Той отговори: "С турските представители, които са били в България."

Цветанов, без капка свян, приема хвалбите на съпартийците си за "Летящите му апостолски подвизи". Сякаш е следовник на Апостола Левски.

За подвизите му преди и по време на избори роман може да се напише.

Разбира се, феноменалщините на Борисов и Цветанов не биха се плодили без активната помощ на наивния, робски покорен и опростачен до краен предел български народ. О, спи ли той? О, той не види и не чува ли?!...

Естествено квалификации за феномена и неговия помощник - дал Бог. Най-меката е тази на проф. Людмил Георгиев за Борисов: "Недоразумение в политиката". Най-жестоката - на сп. "Форбс": "Тъпоумен интригант". Има и груби, и цинични. Те не са за моя речник.

Често се питам: съзнават ли двамата феномени какво представляват,

дали са годни да управляват държавата

Може би знаят истината, но си казват: абе, не сме баш качествени, даже никак, но сега ни е паднало, пък и народът ни е избрал. Или? Или се смятат надарени със знания и възможности да са вождове народни, да са инструменти на съдбата, която ги е избрала да бъдат месии. Ако е така, за кой ли път ще се окаже прав Монтескьо, написал, че "властта е питие, което опива човека и го кара да се забравя". Сент-Бьов определя властта като камбана: който я бие, не чува нищо друго. Ето защо бяха толкова наздравици за пустата власт, толкова сладък унес от среброгласните звукове на камбаната й. Изпаднал в този унес, преди по-миналите избори за президент, Борисов заяви, че магаре да посочи, и то ще бъде избрано на този пост. Той вероятно не намери подходящия дългоушко, затуй тропоса на върховната държавна длъжност ренегата Росен Плевнелиев, известен и като "нищожеството", лице, което едва не ни вкара във война с Русия. Пак в сладък, далечен от реалността унес Борисов гръмогласи, че под неговото мъдро ръководство страната ни е "перфектна". Перфектна - с такава мижава икономика, с постоянно намаляващо население, по-голямата част от което живее под прага на бедността, с лошо здравеопазване и образование, с денонощна и повсеместна престъпност.

Добре, че народът ни се събуди (дано е завинаги!), та се изправи и ритна неотдавна в изборите днешните управници, отпрати ги в шести глух коловоз на политиката. По липса на седми. Картата на родината ни почервеня, не остана в нея и най-малко синьо петънце. Изненадан, изумен от катастрофата, Борисов ни в клин, ни в ръкав подаде оставката на правителството. Настана една работа, не ти е работа. Повечето от неговите хора, със съмнение, че се разделят с големите си заплати, под сурдинка осъждат оставката му, но смеят ли думица да изрекат. Юначагите от малките партийки са още по-зле: молят се, тръшкат се да има правителство, та да поблажат още некое време от гювеча на държавната софра. ГЕРБ и БСП не са каил това да стане: имат си своите съображения.

Макар и тежко съкрушен, Борисов повдига гребен, заканва се, че ще се върне във властта на бял кон. Това обаче в никакъв случай не бива да става. Той и кохортата му трябва да бъдат оставени в оня, глухия коловоз на политиката и обществото, без коне, черни или бели, пешаци, изолирани - да гледат отстрани, да берат скомина и да подсмърчат.

И все пак, и въпреки всичко:

Внимание! Идат избори.

Гербаджиите знаят как се печелят те, изпедепсали са се да ползват тъмните кривини на живота. Сега се надяват на успех чрез така набързо прегърнатите от тях мажоритарни избори. Тъй де: почти всички местни власти са техни, налице е страхотна възможност за неограничен натиск, обещания и рекет. Че и пари имат за подкупи: бая натрупаха от така наречените субсидии на партиите. Че и бюджетът, дето се вика, в джоба им е: иди та проверявай от кое перо в него какво е взето за изборите.

И така: Внимание! И Кураж! Двамцата феномени и прислужниците им трябва да останат завинаги извън властта и управлението.

За благото на България, на народа...

 

 

 

Източник: вестник ДУМА, 13 декември 2016 г.

 

 

 

 

 

Времето на комуните - Иван Петрински

 

 

 

 

Общинските комуни в България през първата половина на миналия век провеждат целенасочена политика в подкрепа на най-онеправданите

 

Създателите и дейците на българските общински комуни работят навсякъде с риск за живота и съществуването си за прочистването на общините от корупция

 

 

 

Бързото - почти светкавично - възприемане на всички новости от Европа и света, скоростното - почти едновременно - повтаряне на световните процеси в общественото и стопанското развитие доскоро бяха отличителна черта на България; с изключение на новостите и процесите, за които е доказано, че самите ние сме първопроходци - съществуват редица показателни исторически факти за това и в тази поредица често сме се спирали на тях.

Сред най-показателните примери за необичайната възприемчивост на народа ни - до началото на ускорения разпад на българската държавност преди двайсетина години - към всичко, което би могло да се окаже от полза за развитието на страната, са борбите за създаването и развитието на общинските комуни в България от края на ХIХ в. до 30-те години на ХХ в. Особено трябва да се подчертае, че първата общинска комуна - Дряновската, е създадена само 23 години след своя първообраз - Парижката комуна,  при това 8 от тези години България преживява още под турско робство.

Наложително е да уточним, че доскоро за първа общинска комуна бе смятана Самоковската . От гледна точка на додесетоноемврийската историография общински комуни в България се създават след "изчистването" на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) от така наречените "широки социалисти". Създадените преди отделянето на БРСДП (тесни социалисти) от БРСДП (широки социалисти) през 1903 г. общински комуни бяха възприемани в най-добрия случай като предтечи на комунарското движение в страната. Дори създадените преди преименуването на БРСДП (т. с.) в Българска комунистическа партия (БКП) през 1919 г. Самоковска, Сливенска, Енинска (Казанлъшко) и Орешакска (Троянско) комуни бяха приемани за общински комуни сякаш по милост.

Но това разделение бе твърде изкуствено и превзето. Създаването и дейността на Дряновската комуна (10 юли 1894 г.-5 март 1895 г.) по нищо не се отличава от последващите  следовници на комунарството в България, та няма причина да продължаваме да й отнемаме първенството; още повече, че ранното създаване на Дряновската комуна - едва три години след създаването на Българската социалдемократическа партия (БСДП) на 20 юли 1891 г. под вр. Бузлуджа, е отглас на едно изключително световно събитие .

Каквото и времево или идеологическо жонглиране с фактите да приложим, няма как зенитът на комунарството в България да разположим извън времето от 1919 г. до 9 юни 1923 г. - тогава комуни се създават поне по веднъж в 37 български града и 235 села, а в още 3 града и 38 села БКП печели изборите, но комуни по разни причини не са създадени. Не напразно бе вмъкнат току-що изразът "поне по веднъж"; в значителен брой селища комуните се разсипват със съдействието на централната власт, а на следващите местни избори със силата на подадените от гласоподавателите бюлетини комунарската власт се завръща някъде по три, а и по четири пъти. И това несъмнено е най-солидното доказателство за безкористната народополезна дейност на комунарите, поставена изцяло в помощ и в услуга на техните избиратели - особено на най-онеправданите от тях.

Не само прилики има в дейността на българските комуни с Парижкия им първообраз, но и съществени разлики; на първо място в България комунарската власт на БСДП (БРСДП (т. с.) - БКП) идва само и единствено чрез участие в законни редовни или допълнителни (извънредни) местни избори. Дейността и процесите на разрушаването на българските комуни  се доближават плътно до първообраза; своята дейност общинските комуни развиват винаги в условията на терор, устроен от централната власт, "с риск за живота и съществуването" не само на деятелите си, но и на гласоподавателите като цяло (Димитър Благоев, Пред общинските избори).

Изборните победи, предшестващи създаването на общинските комуни в България, навсякъде се провеждат в условията на терор - от невъзможност за предизборна дейност до физическото премахване на агитаторите за създаването на общинска комуна. Въпреки това на повечето места - особено в градовете, комунарите идват на власт след като получават повече от половината гласове - повече, отколкото на всички останали партии. Така на изборите на 7 декември 1919 г. за общински съвети и училищни настоятели във Варна комуната се създава с гласовете на 3875 гласоподаватели срещу 2724 гласа за всички останали партии; в Пловдив бъдещите комунари получават 2932 гласа срещу 2680 гласа за буржоазните партии и 972 гласа за широките социалисти. На тези избори са установени 22 градски и 65 селски комуни с общо 2500 общински съветници чрез получените общо 140 хиляди гласа; в добавка БКП чрез същите тези гласове спечели 510 училищни настоятелства, а в 21 града и 71 села създаде самостоятелни училищни настоятелства.

На частичните местни избори през октомври 1920 г. и през октомври 1921 г., на редовните селско-общински избори през февруари 1922 г. и на изборите за окръжни съвети през януари 1923 г. гласовете за комунарите само се увеличават - на последните от изброените по-горе за БКП гласуват вече 228874 гласоподаватели. В някои окръзи комуни се създават в почти всички градове и основни села (вж. Статистика), особено след изборите от февруари 1922 г.

Общинските комуни у нас не само са продължение на идеите на Парижката комуна, те следват изцяло нейната народополезна дейност - дейност, насочена към облекчаване на съществуването на най-онеправданите слоеве от градското и селското население в тогавашна България и чрез прочистването на общините от масово ширещата се корупция, превърнали ги в "свърталище на алчни предприемачи и кариеристи, които само разхищават общинските имоти и разсипват общинските финанси" (в. "Варненски работник", бр. 14/ 1919 г.). Веднага след установяването на Плевенската комуна (1920 г.) "Плевенски общински вестник" (бр. 7/ 8 май 1920 г.) бързо заключава, че от предшествениците на комуната "всеки е грабил, колкото е могъл".

Зенитът на общинските комуни в България от 1919 г. до 1923 г. е, разбира се, в резултат на усъвършенстването на общинската политика на БКП и на успешната дейност на първите комуни в Дряново, Самоков, Сливен, Енина и Орешак, но и поради стремлението към промяна у избирателите след като България - за пет само години - преживява две национални катастрофи. Несъмнено създаването на стотици общински комуни до 1923 г. е следствие и от заразяващия пример на руската Октомврийска революция; това едва ли може да се отрече.

* * *

Стопанската дейност на общинските комуни в България - от Дряновската до Деветнайсетомайския преврат, няма как да се определи като разнообразна; нейна главна и практически единствена цел е подпомагането на населението на общините, и предимно на най-онеправданите, в снабдяването с хранителни продукти, облекло и обувки, и в създаването на по-справедливо данъчно облагане (вж. Стефан М. Бъчваров, Стопанската политика на комуните в България (1919-1923 г.), Исторически преглед, 1, 1963, 3-31).

Сега ще е възможно да се приведат само няколко примера; дори те обаче - колкото и да са фрагментарни - би трябвало да създадат достатъчно прегледна представа за дейността на общинските комуни в помощ на населението.

Веднага след Втората национална катастрофа (1918 г.) цените особено на зеленчуците са вдигнати до небесата и поради отсъствието на достатъчно работна ръка в селското стопанство; ето защо сред основните грижи на комунарите е предприемането на мерки за намаляването на тези цени. И тази дейност се оказва изключително успешна.

На първо време са върнати заграбени общински земи - 125 дка зеленчукови градини, отдадени при безсрамно нисък наем (Варненска комуна), 798687 кв. м заграбена след 1903 г. земя (Русенска комуна), 4000 дка заграбени пасища (Бургаска комуна) и т. н. Върху тези и други общински земи на много места се създават образцови общински зеленчукови градини. По този начин Варненската комуна, например, започва да продава спанака по 30 ст./кг, което принуждава останалите производители да свалят цената от 1,20 лв. на 60 ст./кг; чушките, произведени в общинските градини се продават по 40 ст., докато останалите производители дотогава ги продават по 4 лв./кг. При направената ревизия на общината в края на 1920 г. се оказва, че са продадени зеленчуци на обща стойност 364438 лв.; същите зеленчуци, произведени от частните производители, са стрували на пазара 754615 лв. Дори при тези повече от два пъти по-ниски цени общинското зеленчукопроизводство, организирано от Варненската комуна, не само не е на загуба, но отчита и сериозен приход за общинския бюджет.

Така е и другаде - Русенската комуна създава 700 дка общински зеленчукови градини, Дупнишката - 60 дка, Шуменската - 200 дка и т. н.

От съществено значение за облекчаване снабдяването на населението с храна, облекло и обувки е създаването на общински магазини; особено в тежките следвоенни години. В Русе, например, са открити две фурни за хляб, който се продава в общинския магазин - продавания там хляб е на загуба, но общината чрез нарочно данъчно облагане покрива тази загуба за сметка на заможните градски предприемачи. След това хлябът продължава да се продава по 3, 20 лв./кг и загуба от 10 ст. докато в съседните градове, където не са създавани комуни, хлябът се продава по 4 и по 5 лв./кг. Притисната, на 1 януари 1921 г. Русенската община повишава цената на хляба в общинския магазин на 3, 30 лв/кг за да отговаря тя напълно на производствените разходи.

Съществени загуби от намалена цена на хляба и брашното в общинските магазини се отбелязват почти във всички комуни, навсякъде се предприемат мерки, включително и чрез държавна помощ, за зануляване на загубите и за да не тежат те на общинския бюджет.

Обичайно е веднага след идването на власт на общинските комуни на публични заседания на общинските съвети да се определят нормите за бедност и съставянето, въз основа на тези норми, на списък на бедните градски жители, които да бъдат подпомагани от общината за прехраната си.

Общинските магазини, които комуните създават повсеместно, се занимават не само с осигуряването на храни от първа необходимост по нормирани цени. В Русе общинският магазин е сред най-успешните; там се продава и топливо за студените месеци - въпрос от изключителна важност при добре известния суров климат на града през зимата. Още до края на 1919 г. чрез магазина са продадени на изключително изгодни цени 4500 куб. м дърва за огрев. През следващата 1920 г. са раздадени на работниците и на малоимотните граждани 14945 куб. м дърва за огрев и 467 т въглища.

Пак в Русе се открива и обущарска работилница, която само за 10 месеца - до края на комуната, успява да изработи 9730 двойки обувки и чехли, като разликата между цената, на която са продадени на малоимотни граждани предимно, и цената, на която биха били купени същите тези обувки от частните градски производители е 814 хил. лв. или спестеното от гражданите е 83, 59 лв. на двойка обувки.

Освен изброеното, русенският общински магазин продава и месо, мляко, сирене, газ, сапун, свинска мас и какво ли не друго на значително по-ниски цени; за да се поддържат те се използват всички възможни начини - от собствено производство до намаляване процента на печалбата. С помощта на комуната работи и общинска аптека.

Няма как да се продължи сега с дейността на другите общински комуни; повечето примери от Русе безпроблемно могат да се заменят с примери от коя да е комуна в България. Може темата да се продължи някога, току виж съвременните български общини взели и те някоя и друга комунарска идея от преди век.

* * *

Краят на времето на комуните ще трябва да се отнесе към 19 май 1934 г.; след проведените общински избори през 1930 г. и 1932 г. и победата в тях на Работническата партия - сама или в Трудов блок заедно с леви земеделци, се възстановяват десетки общински комуни, а се създават и многобройни нови - в Сливен (след почти 11-годишно непрекъснато комунарско управление от 1912 г. до 1923 г.), в Троян, в Габрово, в Свиленград, в Тетевен и другаде, а също и в тогавашните села Килифарево (Великотърновско), Торос и Угърчин (Ловешко), Дълбоки (Старозагорско), Лесичово (Пазарджишко) и другаде.

По същото време Работническата партия (легална форма на БКП след 1927 г.) печели и общинските избори в София - за пръв път в историята на световното работническо движение столичен град е отвоюван чрез избори при правителство, доминирано от буржоазни партии (вж. Мария Томова, Из борбите на БКП за овладяване на общинските съвети у нас през 1930-1934 г. - В: "В бой за народна свобода", Годишник на Музея на революционното движение в България, [т. 1], 1965, с. 262), но правителството на Народния блок (1931-1934), начело с Демократическата партия, не позволява властта в столицата да премине към законно избрания общински съвет; вместо това за управлението на града е съставена седемчленка от представители на правителствените партии .

Създаването на общински комуни не е допуснато от правителството на Народния блок не само в София, но и другаде. Създадените все пак комуни (вж. изброените по-горе) са разтурени насилствено малко по-късно и заменени обичайно от тричленки от членове на правителствените партии, които управляват до нови редовни общински избори. Впрочем, такива случаи има изобилно (вж. Статистика в  този текст) и в предходните години: БРСДП (т. с.), например, печели най-много гласове на местните избори в Сливен през септември 1911 г., но е допусната до общинската власт чак през август 1912 г.; общо в 41 населени места - Перник, Борисовград (дн. Първомай), Хасково и 38 села, демократично избраните общински съвети във времето от 1919 г. до средата на 1923 г. след касиране на избора им са заменяни с тричленки.

Времето на комуните в България, особено в техния зенит от 1919 г. до 1923 г., на много места завършва с кървава баня - десетки комунари, включително и много кметове, са избити дори още докато заемат общинските си длъжности по силата на демократични избори, други - не след дълго; на тези трагични и твърде поучителни събития си струва да се обърне нарочно внимание някой друг път, все с цел да се помнят за да не се повтарят.

 

 

Самоковски комунари на излет с идеолога и ръководителя на БРСДП (т. с.) Димитър Благоев. Кметът на Първата Самоковска комуна (1910-1912) - Георги Зуйбаров (1885-1925), е първият отляво на най-задната редица, до Дядото; Чамкория (дн. Боровец), 1910 г

 

 

 

 

Документи



Българските общински комуни се създават не случайно, а в резултат и на целенасочена партийна дейност. За времето до 1920 г. са създадени и утвърдени общо три основни общински програмни документи на БСДП-БРСДП (т. с.)-БКП (т. с.).

Първата "Градско-общинска програма" Българската социалдемократическа партия (БСДП) приема през юли 1893 г. на своя III конгрес само две години след основаването си.

На ХVI конгрес на БРСДП (т. с.) през 1909 г. е приета нова общинска програма, разработена от Димитър Благоев, Васил Коларов и Борис Хаджисотиров. Въз основа на добития вече опит от дейността на първите комуни на ХVIII конгрес на БРСДП (т. с.) през 1911 г. партийната общинска и окръжна програма е конкретизирана и допълнена.

Преди местните избори през декември 1919 г. и през януари 1920 г. Висшият партиен съвет по доклад на Георги Димитров приема на 14-15 септември временна програма за общинските и окръжните съвети; тази програма - трета по ред - е утвърдена без съществени изменения на Втория конгрес на БКП (т. с.) през 1920 г.

 

 

Статистика



Списък на градовете в България и общ брой на селищата, в които поне веднъж са създавани общински комуни във времето от 1919 г. до 9 юни 1923 г.



Благоевградско: 4 (Банско, Горна Джумая [Благоевград], Неврокоп [Гоце Делчев], Мехомия [Разлог]) // 25 // 3 (селски); Бургаско: 5 (Айтос, Бургас, Карабунар [Средец], Карнобат, Малко Търново) // 20 // 0; Варненско: 1 (Варна) // 4 // 0; Великотърновско: 2 (Лясковец, Свищов) // 11 // 1 (селска); Видинско: 1 (Белоградчик) // 23 // 2 (селски); Врачанско: 0 // 9 // 2 (селски); Габровско: 1 (Габрово) // 4 // 1 (селска); Кюстендилско: 2 (Кюстендил, Дупница) // 3 // 0; Ловешко: 2 (Ловеч, Троян) // 20 // 4 (селски); Монтанско: 2 (Берковица, Лом) // 36 // 3 (селски); Пазарджишко: 1 (Брацигово) // 11 // 0; Пернишко: 1 (Трън) // 7 // 5 (Перник и 4 селски); Плевенско: 1 (Плевен) // 1 // 1 (селска); Пловдивско: 4 (Сопот, Калофер, Клисура, Пловдив) // 14 // 3 (Борисовград [Първомай] и 2 селски); Русенско: 1 (Русе) // 0 // 0; Сливенско: 3 (Котел, Нова Загора, Сливен) // 10 // 0; Смолянско: 1 (Пашмакли [Смолян]) // 2 // 0; Софийско: 2 (Ихтиман, Самоков) // 4 // 3 (селски); Старозагорско: 0 // 16 // 5 (селски); Търговищко: 0 // 4 // 0; Хасковско: 1 (Свиленград) // 6 // 3 (Хасково и 2 селски); Шуменско: 1 (Шумен) // 2 // 1 (селска); Ямболско 1 (Ямбол) // 3 // 4 (селски).



Общо: 37 градски комуни // 235 селски комуни // 41 неосъществени при спечелени избори (3 градски и 38 селски)

____________

* Според съвременното административно деление на България. Първото число след географското наименование означава броят на градските комуни, второто - на селските, а третото - на селищата, в които БКП печели изборите, но по различни причини комуни не се създават. Отсъствието на някои видове селища е показано с "0". Числата са отделени с двойна наклонена черта. Действителният брой на селата е значително по-голям, понеже към много от селските комуни административно са се включвали по още едно или повече села.

 

 

Източник: вестник  „Сега”, ноември 2016 г.

 

 

Виж и този материал:

Създаването на социалистически общински съвет в Дряново през 1894 г. – първата комуна в България

http://дряново-да-бъде.com/?page_id=1393