Приятелството и другарството - Иво Атанасов

 

 

 

Запомнил съм този следобед, защото току-що се бяхме върнали от Дорково, от панихида по случай шест месеца от смъртта на тъста ми, отишъл си кажи-речи на моите сегашни години. Веднага след прибирането ни в Кюстендил чухме, че са загинали Людмил Янков и Стоян Наков. Оттогава изминаха 25 години.
Оттогава 25 години не спирам да разсъждавам по темата за приятелството и другарството. Людмил стори нещо изключително в тази насока. Той предприе акция за спасяването на изпадналия в критична ситуация Христо Проданов – първият български покорител на Еверест. За близо денонощие кюстендилецът преодоля километър и половина денивелация, до кота 8 500 метра. Подобно нещо не се беше случвало преди това, не се и повтори. Людмил пожертва собствения си връх, но изкачи нещо много по-важно от Еверест.
Другарство и приятелство като неговото вече почти не се срещат. От година на година те не само стават все по-голяма рядкост, но и когато тук-там се появят, срещат не одобрение, а учудване, пренебрежение и дори присмех. Може да си рискувал много за някого, но когато събитията се завъртят така, че той трябва да ти докаже приятелството си, няма да го стори, нищо, че му е напълно във възможностите. Вече няма и елементарна реципрочност. Може да си помогнал на някого да напредне в йерархията, да стигне дори върховете на държавата, но той не просто няма да ти е благодарен, дори не на дело, а вътре в себе си, а ще гледа да те елиминира, да те смачка, даже да те унищожи. Доколко темата за приятелството се приема като анахронизъм в наши дни, личи и по форума на Дарик. Когато става дума за някой от политиците ни, се натрупват по двеста-триста коментара, а за днешното събитие пред паметника на Людмил Янков за 12 часа се появи един-единствен отзив.
И все пак като че ли не всичко е загубено. Доста време единственият ентусиаст, който правеше нещо, беше Николай Ковачев. Той създаде група във фейсбук, той беше и инициатор за отбелязване на годишнините. Постепенно тези прояви се официализираха и масовизираха. Днес участие взеха дори кметът на общината и председателят на общинския съвет. Може да е и заради предизборната кампания, която тече в момента, но дойдоха. Ученици от Природо-математическата гимназия прочетоха откъси от творбите на Людмил Янков. Така те напомниха на всички за ценностите на алпиниста - онези, които сега смятаме за вече изчезнали. За които предишната власт го удостои със званието „Герой на социалистическия труд”. И за които се надяваме, макар и плахо, отново да намерят място в живота ни.

 

17 април 2013 г.

 

 

 

 

 

Един век по-късно – Тодор Канев

 

 

 

Кой е казал, че днес няма борба на класи?

 

 Бяхме седнали с приятели в едно кафене и обсъждахме материал, в който един заможен човек хвърлял камък в блатото според него, както и намеренията на други заможни хора да оглавят левицата. Докато си говорихме, на съседната маса седна един добре облечен господин. След няколко минути той видимо започна да нервничи и като че искаше да се включи в нашия разговор. Докато най-накрая изригна и каза: "Какво имате против милионерите, и аз съм такъв." Трябваше да му обясним, че нямаме нищо против богатите хора, които създават принаден продукт, социално и материално се грижат за работниците, плащат данъците и вкарват иновативни технологии, това  дори е прекрасно. Но винаги има и едно "но", което до голяма степен се отнася за голямата част от днешните ни новобогаташи. Това "но" е свързано с експлоатацията на трудещите се, с неплащането на заплати, осигуровки от страна на работодателите, с работа по 12 и повече часа при нормиран 8-часов работен ден, с работа на минимална заплата с цел осигуряване на максимално печалба за собственика. След като се изяснихме, на човека му олекна и той дори започна да се съгласява с нас.
Възможно ли е онзи, който е приватизирал държавна собственост и е крал за сметка на държавата, днес да се изправя пред нас и да иска да ръководи обществено-политически проект, същата тази партия, която по своята същност е представител на трудещите се в обществото. Има днешни приватизатори, които като че забравят от коя обществено-политическа класа са и ни убеждават, че сега вече нямало разделение по класов признак. Днешното разделение обаче е по-голямо в сравнение с преди век. Неравенството в днешни времена е в отношение 1 към 99 процента в полза на богатите, а тези от единия процент ни убеждават нас - 99%, че няма класово разделение.
През 1900 г. Димитър Благоев пише статията "Pro domo sua", в нея пише именно за тези обществено-политически и класови отношения: "Борбата на класите неизбежно е борба политическа, борба за политическа власт. Тази борба на класите, които я олицетворяват, винаги се води не от целите класи, а от политически групи, от политически партии. Класите в тази борба се явяват неизбежно във вид на политически партии."
Такава е общата теоретична основа, от която изхожда социалната демокрация. От нея логически следва, че борбата не на всички класи е прогресивна и борбата не на всички политически партии е прогресивна. Класата, която се бори, за да задържи старата икономическа организация и да пречи на развитието на новите обществени производствени форми, е реакционна класа. Напротив, класата, която се бори за възтържествуването на новите обществени отношения, е революционна. Оттук следва, че и политическите партии биват реакционни, когато се борят, за да запазят интересите на реакционните класи, и обратно - те са прогресивни или революционни, когато се явяват представители на новите производствени форми. Най-важното е на коя класа стремежите, ламтежите, интересите представлява дадена политическа партия - дали тя се явява защитник на старите обществени отношения или на новите, на реакционните класи или на революционните.
Работническата социалдемократическа партия у нас стои на тази именно теоретическа основа и изхожда от принципите, които произтичат от нея. Щом е така, то очевидно е, че те са задължителни за всеки един неин член, или по-вярно - че всеки съзнателен неин член не може да не се придържа към тях и в своята дейност да не изхожда от тях. Обаче между членовете на РСДП има за съжаление и такива, които уж признават и теоретическата й основа, и принципите, произтичащи от нея, а всъщност на практика се отдалечават от тях.
Някои крадци на държавна собственост - приватизатори, мутри на прехода и богаташи, като че се стараят да превземат партията на трудещите се. Оказва се, че една обществена политическа класа иска да превземе ръководството на друга обществено-политическа класа и след това да продължи по удобен на нея път. Богатите не желаят да се променя моделът на управление, тъй като това би им донесло загуби и негативи. Поради тази причина по всякакъв начин те ще се опитват да не позволят на една прогресивна партия да наложи своя прогресивен модел на управление. 
Улисани в борбата за ръководството, тези кандидати забравят, че партията е представител на трудовите хора и ако тя бъде ръководена от заможни представители, подкрепящите този политически проект ще оттеглят своята подкрепа и по-скоро не биха гласували за никого, докато не се появи някой ляв антисистемен проект. През изминалите години виждаме редица примери за това как не трябва да се управлява левицата по места. Не закъсняха и резултатите. В Пловдив на последните избори левицата отбеляза катастрофален резултат. На практика за кметството се бориха основно два десни популистки политически проекта. Подобна ситуация ни е позната от Полша, където левицата почти изчезна. Днес левицата е пред важен вътрешен избор. Някои кандидати зад прикрита реторика ще защитават латинската  сентенция Pro domо sua - за себе си, в свой интерес, в защита на личните дела. Така, подложени на натиск и обещания, левите хора ще трябва да потърсят истинската сентенция, която се  заключава в защита на интересите на обществото и трудещите се.

 

Източник: вестник  ДУМА,  14 април 2016 г.

 

Възможен е и друг модел – Андрей Караславов

 

 

В Република Беларус икономическите реформи се провеждаха плавно, частично и постепенно. Така бяха избегнати деиндустриализацията и социалните сътресения, които ние опознахме добре в последните 26 години

Европейският съюз свали значителна част от санкциите, наложени на Беларус преди 13 години. Очевидно е прозрението на брюкселските бюрократи, че санкциите се явяват един безполезен, безперспективен и вреден за всички страни инструмент в политиката.

Беларус не се причислява към държавите-пример за високо развита демокрация и икономика по неолибералните стандарти, но ако се приведат паралели в различните сфери на сегашното социално-икономическо развитие на Беларус и България, то сравнението се не е в полза на нашата страна.

С отделянето си като самостоятелна държава, Беларус на практика запази основните елементи на съществуващата до тогава административна и социална структура, а с това и стабилността, която бе нужна за развитие в новите условия.

Икономическите реформи се провеждаха плавно, либерализацията на цените се осъществи частично и постепенно. По този начин Беларус избегна негативните последствия в икономическата сфера, като деиндустриализация, срив в селското стопанство, масова безработица, а с това и социални сътресения и дезинтеграция на обществото, с каквито се сблъскаха другите страни от ОНД, а и редица източноевропейски държави.

Не бяха възприети настоятелните съвети и препоръки на експерти от Световна банка, ЕС и други западни институции, да се премине към прословутата „шокова терапия“. Не само примерът на другите държави тръгнали по този път, в конкретни случай и този на България, но и актуалните събития в съседна Украйна, потвърждават правилността на проявявания от управляващите и населението на Беларус скептицизъм в тази насока.

С течение на годините Беларус се ориентира към провеждането на определен т.н. пазарен социализъм (понякога наричан и „трети път“), при който частната собственост е разрешена, но държавата запазва своята доминираща роля в планирането и по контрол върху икономиката и цените. По своята същност това бе своеобразна форма на обединение елементи на плановата система с такива на пазарните механизми, на запазване ръководната роля на държавна в икономиката, на държавната собственост в промишлеността и едрата кооперативна собственост в земеделието. Днес по данни на EBRD в държавния сектор в икономиката се изработва над 70 % от БВП, а частния сектор — около 30 процента.

Още в годините на съществуването на СССР Беларус разполагаше с разнообразна и модерна са времето си тежка и лека промишленост (основно металургия, машиностроене, рудодобивна, химическа и преработваща) и развито селско стопанство.

В управлението на държавата от самото начало бе проявяван икономически прагматизъм и стремеж за запазване на икономическата и социална стабилност. В Беларус не бе извършена продажбата и приватизацията на крупните промишлени предприятия, не се допусна разработването и ползването залежите от природни изкопаеми от чуждестранни компании. Подкрепата на националното производство във всички сфери на икономиката бе държавна политика.

Още през 2003 г., първа от всички други държави от пост-съветското пространство, Беларус достигна икономическите показатели от 1989 г. Решаващо значение в случая бе запазването на икономическите връзки с Русия, което осигури редица други икономически и търговски предимства. Страната търгуваше безмитно с Русия, получаваше нефт и газ по „вътрешно руски цени“ (газ по около 100 долара за 1000 м3), с което безпроблемно задоволяваше не само своите енергийни потребности, но и осигуряваше развитието на своята химическа промишленост, като различните деривати от производството на своите рафинерии реекспортираше обратно в Русия и други държави, в т.ч. и на Запад, с висока печалба. Това бе дало повод и на вицепрезидента на Световната банка да заяви през 2010 г., че „през последното десетилетие ръстът на белоруската икономика повече се приближава до този на Китай, отколкото до този на Европа и че нивото на бедност в страната е значително съкратено“.

Днес Беларус разполага със значителна, широко-спектърна и развита машиностроителна промишленост. Страната има голямо производство на тежкотоварни транспортни средства (МАЗ, БелАЗ), различни разновидности трактори, автобуси и тролейбуси и пр. Белоруският автомобилен завод е на едно от челни места в света по производство на тежка кариерна техника — тежковози с капацитет над 100–130 тона. В страната са запазени и работят четири крупни металургични комплекса, като само в тях се осигуряват над 40 000 работни места, от които 3000 са високо квалифициран инженерен персонал.

Аграрният сектор в Беларус произвежда около 7,5% от БВП и в него са заети 9,7% от населението. В Беларус бяха запазени кооперативните /на базата на съществуващите преди совхози и колхози/, които работят на пазарен принцип, но продължават да се ползват с активната подкрепа на държавата и които постепенно прерастват във вертикално интегрирани обединения на действащите АПК (подобни имаше и у нас, но бяха брутално ликвидирани) и предприятия от преработващата хранителна промишленост.

В Беларус се частният сектор произвежда 1/3 от общата селскостопанска продукция. През 2005 г. белоруското правителство приема и финансира специална програма за възраждане и развитие на селото.

Производството на аграрният сектор задоволява собствените нужди на страната, като съществена част от него е ориентирана за износ. Беларус има активно салдо в търговията със селскостопански стоки и хранителна продукция.

Страната разполага със значително собствено производство селскостопанска техника, с които задоволява в най-голяма степен своите нужди и е крупен износител на такава техника. Това се отнася и за производството на основните видове торове /азотни, фосфорни, калиеви/, които се използват в селското стопанство. Внос се осъществява само на техника, която няма аналог в страната.

Според статистиката на Световната организация за прехрана /ФАО/ Беларус заема едно от челните места в света по производство на пшеница, ръж, картофи, лен, ръж, захарно цвекло, овес, рапица.

Здравеопазването в Беларус е безплатно и се осъществява чрез системата на държавни медицински заведения, организирани йерархично по териториален принцип. Частично доплащане съществува само при стоматологичните услуги и покупката на някои медикаменти при амбулаторно лечение. Разходите от семейния бюджет за здравеопазване са сравнително ниски при гарантиране на широко обхватни медицински услуги и справедлив достъп до тях.

Промените в здравеопазването се осъществяват поетапно, като същите се предхождат от всестранен анализ и обсъждане. Прилагането им се осъществява сред постигане на консенсус между всички заинтересовани страни. В страната не съществува недостиг на медицински кадри, даже се отбелязва увеличение, макар и малко, на броя на лекарите.

Беларус разполага с добре изградена система на образование на всички нива. За образование от държавния бюджет се отделя 5,6 процента (в България –3,7%). В страната е запазено развито професионално-техническо и средно специално образование.

Системата на висшето образование на страната съставят 45 държавни и 9 части висши учебни заведения.

Беларус, която граничи с държави-членки на НАТО, няма проблеми със своите съседи и поддържа отлични отношения с Русия, проявява подчертано държавническо отношение към гарантиране на своята сигурност и въоръжени сили.

Към настоящия момент, по официални данни, числеността на въоръжените сили на Беларус, комплектувани на смесен принцип от наборни и професионално военно-служещи, възлиза на 62 хиляди. Тези въоръжени сили разполагат с 1600 танка, 2500 бронирани транспортни машини, 1490 артилерийски системи, 260 бойни самолета и 80 бойни хеликоптера.

Беларус, за разлика от България, не ликвидира или съкрати, а запази и модернизира наследения от времето на СССР значителен Военно-промишлен комплекс. Националният ВПК произвежда значителен набор от най-модерни изделия, като навигационни и пилотажни системи, системи за автоматизация и програмно осигуряване, оптико-механично и контролно оборудване и други. Освен гарантиране сигурността на страната и носещ значителни приходи от експорт на своята продукция, ВПК осигурява хиляди високо технологични работни места. В сътрудничество с Русия в Беларус е усвоен и ремонтът и модернизацията на самолетите СУ 25 и МИГ — 29, които са на въоръжение във ВС на страната.

ВПК на Беларус е тясно свързан с ВПК на Русия, който поема значителна част от неговата продукция.

Беларус е пример, как един икономически модел може да бъде успешен при разумното и отговорно управление и запазване на съществуващите икономически контакти и пазари, съществували и в други политически реалности.

Един от резултатите на този подход през годините е, че днес безработицата в Беларус е 5,9 процента (в България 11,6%), а по комплексния Индекс на човешко развитие на Програмата за развитие на ООН, също изпреварва страната ни, като от 189 страни заема 50-то място (България 59-то).

 

Източник : вестник  Земя, 14 април 2016 г.

 

ДУМА е идея !

 

 

Лошо е да си добър, да си различен, да имаш воля и кураж. Абсурдно е, но в наши дни да имаш собствено лице предизвиква не само човешка завист, но и политическа омраза. Оше от първия си брой "Дума" обеща да бъде вестник на всички, които търсят истината и искат да бъдат добре информирани. 
"Дума" не е нито офис, нито мобифон, нито елементарен бизнес. "Дума" е идея!
"Дума" не е дама, а воин, който държи на съдбата си. "Дума" се закле, че ще бъде борец срещу всяка диктатура! "Дума" не яде чужд хляб и се издържа единствено от словото, което продава. Ето защо ние спокойно можем да кажем, че сме по-независими от много независими, тъй като нямаме в джоба си нито една пара, дошла от външен източник.
"Дума" не е партиен орган в стария тоталитарен смисъл на това понятие, а знак на нов професионален и граждански подход към нещата и явленията. Той е най-нормален информационен всекидневник, чиято главна политическа отклика от другите вестници е ангажираността му към БСП и социалистическата идея. Но тази отлика никой не бива да превръща в отправна точка за творчески и организационен диктат върху вестника.  “Дума” не е обикновена ОПО, за да си позволи послушание и празни приказки. Тя е камбаната на БСП, чийто дълг е да стряска и да води. Отрежем ли езика й, ще я превърнем в чучело или в исторически експонат.
Всеки, който разглежда "Дума" не като национален вестник, а като теснопартийно издание, греши. "Дума" е не само вестник на социалистите, но и на всички, които хранят надежда в лявото движение на обществото. А те не са никак малко. Те са мнозинството от нацията, което иска да се измъкне от социалната кал и да живее достойно. Единственият вестник, който може да приласкае и поведе тези хора, е "Дума".
Нихилизмът и безродството, разрушаването на националния фонд и безогледното обедняване на хората свързаха здраво вестника с проблемите на времето. Това го измъкна от тесния коловоз на партийната политика и го превърна в реална национална трибуна.
Именно "Дума" бе първият публицистичен лист, който свърза в едно съдбата на социалната идея със съдбата на България. И който пръв посочи, че силите на реставрацията и класовия реваншизъм, независимо от своите модерни имена и обединения, са антипод на истинската демокрация. Не друг, а "Дума" доказа, че БСП няма друга грижа, освен грижата за България. Не друг, а "Дума" доказа, че професионализмът е немислим без модерен поглед към проблемите и света. И без онази воля за действие, от която се ражда новото. Вестникът е трибуната, по която стрелят всички. По тялото му стърчат и наши стрели. Това го превърна във вестник с характер, който не се страхува от истината, дори когато е неудобна.
Нашият вестник продължава да бъде големият вестник на България, независимо от конкуренцията и ударите под кръста. Без "Дума" стотици хиляди хора ще останат без своя ясен политически компас. 
В тези мили хора, които не могат без "Дума" е скрита нашата истинска сила. Който не познава тази сила, не знае нищо. Тя е магията, която прави вестника. "Дума" е щастлив не само със своите репортери и редактори, със своите автори, но и с читателите си. Тя е вестник с публика. И то публика, която го приема като откровение. На хилядите хора, които правят тази публика, искаме да се поклоним!
Жребият на "Дума" е да бъде свободният, независимият глас на партията и на лявата идея. Тя не трябва да отразява живота елементарно, с лозунги и резолюции, а трябва да го зарежда с мисъл. Знаем, че това е най-трудното, но и най-необходимото. Тук е скрит шансът на вестника, който не бива да се проваля.

 

 

 

 

 

 

 

Евангелие на съзиданието – Иван Пехливанов

 

 

Преди десетина дни излезе от печат допълненото и преработено издание на знаменитата книга на инж. Иван Пехливанов “Свидетел на историята”. Инж. Пехливанов е сред авторите, които не се появяват често на нашите страници, но затова пък всеки негов текст е най-верният ориентир за истината в морето от отрицание и лъжи, които от 25 години заливат умовете на младите хора на България.

“Свидетел на историята” е книга - евангелие на съзиданието за 45-годишния период на отричаното днес социалистическо могъщество на България. Тя е жива енциклопедия не само на инженерното израстване и съзряване на Иван Пехливанов, но и свидетелство за гигантския скок в икономическия живот на България от бедна аграрна страна до държава с модерно селско стопанство и могъща промишленост, с машиностроене и енергетика, които нямат равни по темпове на развитие на Балканите и които изведоха България на завидното 29-о място според класацията на ООН сред държавите в света.

В този брой проектантът, конструкторът и ръководителят инж. Иван Пехливанов дава отговор на някои от най-спекулативните твърдения на критиците на социалистическото съзидание, както винаги спокойно, аргументирано и ясно.

В редакцията на “Нова Зора”, откъдето преди години студентите бяха разбрали, че могат да си набавят първото издание на книгата, ставахме възторжени свидетели на изумените им от щастливо удивление очи, на възторжените им коментари за една друга България, открадната от тяхната младост и зачертана от лъжата и наглостта на отрицанието. Но велика е правдата ни живота: истината застига лъжата и правдата възтържествува.

На добър час на обновения и обогатен с факти “Свидетел на историята” и неговата щастлива среща с младостта и с честните хора на България.

Минчо Минчев

 

 

 

 

Осемте години в „Машелектропроект“

са важен период от инженерната ми практика. Могат да се открият много прилики и много разлики между конструирането и проектирането. Общи са творчеството, напрежението, понякога и удовлетворението от извършеното. Съществени са различията.

При машинното конструиране преобладават личностните елементи. Конструкторът по цели дни е сам със себе си, със своите знания и незнания, със своя чертеж и сметачна линия. Промишленото проектиране е колективно творчество - всеки дава някому задание, всеки получава от някого данни, налагат се инженерни компромиси до намиране на оптимално решение. Пропуските и грешките в голяма степен са колективни. Общи са и успехите при добър проект.

Другата разлика е в обществена обвързаност. Когато конструирах първата в България водна турбина с голяма мощност, живеех с формулите на хидродинамиката и на якостта на материалите; липсваше усещане за социален влог. Заводското проектиране поставя специалистите на обществена позиция. Зад всеки проект стоят милиони средства, хиляди хора, интереси на селища и на цялото общество. При промишленото проектиране специалистът неусетно се превръща и в общественик.

Изградените стотици заводи пораждат важни въпроси:

• Нужно ли беше интензивното развитие на машиностроенето?

Положителният отговор е безспорен.

- Земеделските работници в развитите страни са 5-7 % от населението, у нас в 1950 г. те стигаха 75 %. При каквато и форма на собственост, предстоеше земеделието да освободи огромна армия работещи, това започна още от 30-те години. Без индустрия и особено без машиностроене социалната катастрофа бе неизбежна.

- Машиностроенето само за 30 години стана основен експортен отрасъл на страната. През 1939 г. 99,6 % от износа ни се е състоял от суровини и преработени селскостопански произведения. През 1983 г. 55 % от износа беше машиностроителна продукция. Експортната ни структура се изравни с тази на развитите европейски страни.

В 1963 г. група проектанти посетихме германската фирма “Мессер Грисхайм”, от която бе купен лиценз и оборудване за производство на заваръчни електроди. Научният консултант на фирмата, известен професор, ни запита къде ще строим завода. Като чу Ихтиман, каза: “Зная го, по време на войната съм бил там. А защо ви е такъв завод?

На площадката му отглеждайте крави, продавайте ни масло и сирене, ние ще ви осигуряваме електроди.” Какво да спорим с този умен човек? Той знаеше, че с производството на 25 хиляди тона електроди си осигуряваме 20 милиона USD, но едва ли предполагаше, че от 40 декара площадка до ихтиманската гара няма да получим сирене и масло и за 15 хиляди USD. Съобщи ни цифрата 850 работника в завода, а не каза, че краварите ще са 5 души.

- Индустрията промени образователната структура на обществото. В книгата “Дейци на българското инженерно–архитектурно дружество 1893-1949”, издание на Федерацията на научно–техническите съюзи и на Съюза на архитектите, има данни за 1949 г.: машинни инженери – 256, електроинженери - 302. В 1951 г. аз се включих сред тези машинни инженери. През 1989 г. само в машиностроенето, електротехниката и електрониката инженерите бяхме над 35 000, т.е. 100 пъти повече! И при този ръст, по специалисти с висше техническо образование заемахме едва 26-о място в света.

- Самонадеяни лаици сега с лекота отричат изграденото от нашите поколения. Не се и замислят какви щяха да бъдат днес самите те, ако предците им не бяха завършили гимназии и ВУЗ, ако не работеха за техническото преобразуване и модернизиране на страната и не бяха променили радикално индустриалния облик на България!

- Нима е толкова трудно да се осъзнае, че машиностроенето прави икономиката ефективна? Веригата: руда - концентрат - олово - тягова батерия - електрокар, или: руда - концентрат - електролитна мед - проводник - електромотор - електротелфер, и стотици подобни вериги увеличават доходите на страната и създават работа на милиони хора. Тази истина, разбрана още през 50-те години и осъществена през следващите десетилетия, осигури икономическата ни стабилност и ръст.

Днес веригите са скъсани, отново производството спира до рудата и до концентрата. България се върна на довоенната си позиция - суровинен придатък на външни сили, които ограбват труда и ресурсите ни.

- Следвоенната геополитическа обстановка позволи малка България да развие индустрия, в т.ч. машиностроене, електроника, изчислителна техника, автоматика и роботика. За 30 години те станаха реалност благодарение на неимоверните усилия на научния и индустриалния ни интелект. Това съчетание на обективни и субективни фактори може да се появи само веднъж във вековната история на една нация и е неин велик шанс. Ние не го пропуснахме!

• Правилна ли беше машиностроителната ни стратегия?

До 50-те години на миналия век машиностроенето, доколкото имаше такова, произвеждаше изделия за населението. От 1960 година то влезе в нов етап - участие в международната конкуренция.

Машиностроителната ни стратегия целеше:

• изпреварващо да заемем изгодни позиции в предстоящата специализация на страните от СИВ и в световната индустриализация.

• отрасълът да се насочи към перспективни направления, които да му осигурят добри пазари на изток и запад;

• продукцията да се обвърже със суровините, с потребностите ни и с работа за хората;

• бързо да се внедряват научните и технологически новости с покупка на лицензи, технологии, оборудване и ноу-хау;

• да се оползотвори най-пълно индустриалният ни интелект.

За три десетилетия тази стратегия бе осъществена.

И един важен детайл:

проектираните и изградени заводи имаха сигурни и дълготрайни пазари за продукцията си

Спомням си само един случай на опасност да изградим ненужен завод – за телевизионни черно-бели екрани при появата на новите цветни телевизори. Възразихме пред Министерския съвет и проектирането бе спряно.

Днес, при „пазарната ни икономика“ къде са ни пазарите?

• Заместник-министър на машиностроенето

С указ 904/14.10.1968 г. бях назначен на тази длъжност. Възложи ми се ръководството на инвестиционното направление на отрасъла.

Инженерната ми работа през този период се състоеше в безспирни пътувания из страната, безкрайни “оперативки” на стотици обекти. Продължи напрежението по изграждането на нови мощности, но се съсредоточих в ускоряване пуска на строящите се обекти. През 1969-1973 г. въведохме в експлоатация над 200 завода, незавършеното строителство спадна наполовина. Това не бяха пускови празници, а непрекъснати грижи.

Работих и по нови крупни проекти. Два от тях са:

Производство на 100-хилядотонни танкера

През 1970 г.  започнахме преговори с полски ръководители за съвместно производство у нас на 20 броя 100-хилядитонни танкера. Водех българската част на работната група. След сложни преговори приехме:

- Полша да достави: проектите, металите, в т.ч. корабната ламарина (около 20 хиляди тона за танкер), корабните двигатели (дизелови, 12 хиляди к.с. по лиценз “Зулцер”), валовете, корабните винтове, корабното оборудване, командната и друга апаратура.

- България: да строи танкерите в корабостроителния завод във Варна, да осигури инженерно-техническото ръководство, изпитанията и предаването на готовите танкери.

- Време за изпълнение на програмата: 10 години.

- Разпределение на произведените танкери: за Полша - 8 броя; за България - 12 броя, от които първите три.

- Страните могат да продават танкерите си на трети страни.

- Полша ще купува при наше съгласие българските танкери по пазарни цени, но не по-ниско от 20 милиона USD за танкер.

През 1972 г. във Варшава бе подписан междуправителствен договор за 400 милиона USD, една от големите сделки между страни на СИВ. Ние получавахме: проект; 400 хиляди тона метали; 20 корабни дизели (купуването им би ни струвало 50 милиона USD); корабно оборудване и апаратура; осигурявахме работа и пазар за десет години на корабостроителния завод; придобивахме 12 танкера; можехме да ги запазим за нашия флот, или да ги продаваме на добра цена, включително и на Полша.

След три години беше готов първият танкер, който по договореността остана за България под името “Хан Аспарух”.

В 1976 г. едно от първите дела на новия водещ външната ни търговия Андрей Луканов бе прекратяването на договора по причини, знайни само от него. Остана в стопанската ни история фактът, че сме били едни от малкото производители на крупни танкери в света.

Пазя високия полски орден, с който ме удостоиха за сделката, и спомена, че го получих едновременно с голямата българска поетеса Дора Габе, наградена за делата й по културните ни връзки с Полша.

Завод “Бета” гр. Червен бряг проектирахме и построихме през 1971-1973 г.

Инициатори за създаването му бяха опитните инженери ген. Георги Ямаков, ген. Тодор Тодоров, Васил Тюркеджиев и Илия Гунчев. Замисълът им бе военно-промишленият ни комплекс да навлезе и в производството на бронетанкова техника. Градът бе избран заради възможностите да осигури добри производствени и инженерни кадри, удобна площадка в близост до София, до жп линия и пътища.

Като заместник-министър по инвестициите водех групата по изграждането на завода и по връзката със съветските органи. Посетихме и техния завод, модел на завод „Бета“.

Технологическият проект бе съветски, останалите му части – архитектурен, строителен, инсталационни, транспортни и др. – на казанлъшкия проектантски институт НИТИ.

Заводът е уникален производствен комплекс. Изграден е върху терен 400 декара, покритите му площи са 80 декара. Осъществена е пълна поточност, някои машини са единствени в страната. Между тях са: гилотини за студено рязане на дебелостенни стоманени листове с ширина до 5 м, абканти за студено огъване, крупни заваръчни автомати. У нас бяха конструирани и изработени кантователите, които можеха да ротират цели бронетанкови корпуси и куполи до пълната им изработка.

Производствената листа включва бронетранспортьори и самоходни артилерийски установки. Усвоено бе производството и на 122-мм танк с височина 2775 мм, скорост 61 км/час, скорост във вода 4,5 км/час, екипаж 4 души и оперативен път до 500 км.

Годишното производство стигна стотици бройки бронетанкова техника, в някои периоди България излезе на първо място в света по определени изделия.

Завод “Бета” раздвижи много отрасли. Металургичният комбинат “Кремиковци” усвои производството на бронестомани, радомирският завод за тежко машиностроене произвеждаше оръдейните дула, други наши заводи даваха качествени тракове и верижни носачи. Институтът на БАН по металознание създаде технология за леене с противоналягане на носещите верижни ролки, ние единствени в света изхвърлихме старата сложна технология на изработването им чрез заваряване.

Бронетанковото производство съдейства военната ни индустрия да се включи сред десетте най-големи износители на военна техника в света. Валутният годишен приход надхвърляше 1 милиард долара годишно при възвръщаемост 240 процента, т.е. от 1 лев вложен в производството страната ни получаваше 2,4 долара печалба от износа.

• Генерален директор на НПО “Технология на металите”.

През юни 1973 г. закриха министерството на машиностроенето и създадоха две - на машиностроенето и на електрониката. Предложиха ми да стана заместник-министър във второто министерство. Отказах, тежката работа през годините влоши здравето ми.

Академик Ангел Балевски, председател на БАН, ме покани за генерален директор на научно-производствено обединение (НПО) “Технология на металите”, което се създаваше към Академията. Това беше първата у нас и в източните страни управленска форма, обединяваща науката и производството в единна система.

Професор Балевски ме познаваше от 1946 г. като студент. През 1954 г. ми предложи да постъпя в БАН като научен сътрудник в новия институт по металознание. Тогава усилено работехме по първите водни турбини и със съжаление не отидох. Сега приех поканата му без колебание. Той се засмя и в своя стил ми каза: “Знаех, ще ходиш, ще ходиш и накрая пак ще дойдеш при мен. Такъв е животът.”

На 27 юли 1973 г. започнах новата работа. Обединението бе утвърдено с постановление на Министерския съвет № 42/14.08.1973 г. Първи заместник генерален директор стана член-кор. проф. Иван Димов, единият от авторите на изобретението “леене с газово противоналягане”. Заместници ми бяха и опитните инженери Илия Ивановски и Божил Вучков. Задачата беше да се ускори практическото приложение на изобретението.

Методът за леене с газово противоналягане

е патентован през 1960 г. с автори акад. Балевски и проф. Димов. Той е свързан със следната особеност при леенето на металите: кристализацията (застиването) на течния метал в леярската форма не е едновременна, тя започва от външните стени и завършва в сърцевината. Това поражда “обемен дефицит” - недостиг на течен метал, който нараства по оста “външна стена - вътрешност” на отливката и предизвиква в нея “осева” пористост. Микропорите понижават якостта й с 15-20 %. Явлението е познато още от древността. За частично решение се използва “мъртва глава” - външен обем над леярската форма, който се запълва заедно с нея с течен метал. Той служи като резервоар на стопилка, а с теглото си - и като течна преса за запълване на образуващите се по време на кристализацията микропори. За да има ефект, обемът на мъртвата глава често е колкото отливания детайл.

Осевата пористост се считаше за неотстранима, световната леярска колегия посрещаше като несериозно всяко твърдение, че е намерен начин за нейното премахване.

Същност на метода:

течният метал е в херметизиран съд. Под действието на газово налягане той се подава чрез леякова тръба в леярската форма. Тя също е херметизирана, в нея се поддържа газово противоналягане. Двупосочният газов натиск върху стопилката по време на кристализацията запълва микропорите и отстранява осевата пористост. Газово налягане и противоналягане от 8 атм. върху алуминиева стопилка има ефект на мъртва глава с височина над 20 метра. Разликата между налягането и противоналягането във формата осигурява потока на течния метал и определя скоростта на запълването й.

Методът, доказан теоретически и потвърден практически, предизвика голям научен и производствен интерес. Запознах се с него през 1963 г., когато проектирахме институтите в София и в Плевен, тогава имаше няколко лабораторни машини, с които се правеха научни изследвания. През 1973 г. заварих огромен напредък.

Създадени бяха производствени машини и технологии за няколко десетки сложни алуминиеви детайли. Това развитие позволяваше да започне разгънато производство. С него се зае новото обединение.

Алуминиеви отливки за бронетранспортьори

Възложиха ни производството на близо 30 вида отливки, особено сложни бяха тези за картера на скоростната кутия. Трябваше да ги усвоим бързо, тъй като спираха вноса им от Съветския съюз. С проф. Иван Димов и инж. Емил Момчилов пребивавахме неотлъчно в Плевенския завод за алуминиеви отливки, но резултатите трудно се подобряваха. Срокът изтичаше, а постигнахме едва 5 % годни отливки! В завод “Терем”, Търговище, който произвеждаше скоростната кутия, се намираха специалисти от съветския завод, доставчик на отливките. Поканихме ги, огледаха направеното и отсякоха: “Молодцы, ние имахме вашия брак след едногодишно усвояване, скоро ще ни изпреварите”. Продължиха доставките на отливки, ние отработихме технологията, бракът падна под 10 %. След година съветският завод закупи наши машини. Започнахме износ на картери за Полша.

Носещите ролки на веригите на съвременните бронемашини трябва да бъдат леки, плътни и с висока ударна устойчивост. Затова те представляват заварена конструкция от алуминиеви тръби и щамповани алуминиеви страници. Институтът създаде технология за леенето им с противоналягане. Спазихме всички изисквания, произведохме няколко комплекта ролки. Те издържаха сложните изпитания, получихме сертификат и разрешение за производство. Това беше голям успех. При едно посещение на маршал Дмитрий Устинов, министър на отбраната на СССР, ни поканиха с проф. Иван Димов на среща в завод “Бета”. Маршалът, който през Втората световна война е ръководил военната индустрия на Съюза, като огледа шлифовете и снимките с кристалните структури на отливките, поздрави професора с думите: “Сами не знаете какво сте постигнали.”

Производство на стомани по метода за леене с противоналягане

В металознанието е известно, че азотът, най-разпространеният в земната атмосфера газ, има легиращи свойства, по-добри от метала никел, скъп и стратегически елемент. Невъзможно е обаче да се задържи газ в течна стомана (+ 1600⁰ С) и да се вгради в кристалната структура. Газовото противоналягане, подържано също с азот, реши този проблем. Произведохме безникелови неръждаеми стомани със съдържание на азот над 2%, а само 0,2-0,3 % азот заместват 8-10 % никел в легираните стомани!

Изградихме през 1974 г. в стоманолеярния завод “Електрометал”, София и в “Камет”, Перник, цехове за азотирани стоманени отливки. Конструирани и произведени бяха няколко машини. Професорите Иван Димов, Янко Арсов, Цоло Рашев разработиха теорията и практиката в тази съвършено нова област на металолеенето и металургията.

Със специалисти от Института по черна металургия и от МК  “Кремиковци” се усвои производството на микролегирани с азот стомани от типа САФ. С тях бяха изработени металоконструкциите за Уст-Илимския и други заводи в далечния север, в зоната на вечния мраз, нашите стомани запазваха качествата си при температури -40⁰ С. С тях България участва в международния проект за газодобив, за което получавахме дълги години природен газ при облекчени условия.

С валцован в МК “Кремиковци” лист от същите стомани заводът за спиралошевни тръби край Кричим усвои производството на газови тръби за газо- и нефтопроводи. Проблемът за заваряването, без да се наруши микроазотираната структура при шева, беше решен успешно от чл.кор. проф. Любомир Калев и д-р инж. Марин Белоев.

Малко се знае, че над 50 хиляди тона тръби, 70 % от газопроводната ни мрежа са наши. Досега 13-те аварии по технически причини само при вносните тръби. Въпреки това кричимският завод бе разрушен, България днес внася тръби от чужбина.

 

 

Източник:  вестник Нова Зора, бр.13, 2016 г.

 

 

Виж още извадки от книгата тук - https://vemiplast.wordpress.com/2015/07/22/%D1%81%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/

 

 

 

 

 

 

България в капана на неолиберализма – Даниела Пенкова

 

 

 

 

През 1989 година падна Берлинската стена и за Централна и Източна Европа започна така нареченият „период на прехода”. Преследваше се радикална промяна в обществото на икономическо, политическо и социално ниво. В тази връзка България прие различни програми за развитие, обработени от двете големи наднационални институции на „развитието” – Световната банка и Международния валутен фонд. В страната бързо възникна гъста мрежа от неправителствени организации, днес наброяващи 38 хиляди. Агенциите на ООН, наднационалните органи и неправителствените организации организираха и координираха прехода в България, използвайки същите методи, същите идеи и същия език, които дотогава бяха използвани за страните от Третия свят.

ОТ „РАЗВИТИЕТО” ДО „ДЕМОКРАТИЗАЦИЯТА” НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Концепцията за „развитието” се ражда на 20 януари 1949 г. В този ден Хари Труман произнася пред американския Конгрес встъпителното си слово като президент, в което определя като „недоразвити” голям брой държави, поверявайки на „развитите” страни задачата „да работят за развитието”: „Увеличаването на производството е ключът към просперитет и мир. Трябва да приложим на практика плановете си за премахването на пречките пред световната търговия и за увеличаването на обема й. Икономическото възстановяване и мирът зависят от увеличаването на световната търговия. Над половината народи в света живеят при мизерни условия. Техните икономики са примитивни и застояли. Съединените щати изпъкват сред нациите с развитите си индустриални и научни методи. В сътрудничество с другите държави ние трябва да насърчим инвестициите на капитали в районите, нуждаещи се от развитие”. Труман, маскирайки американските интереси с великодушие, не се поколебава да обяви програма за техническа помощ, която би трябвало „със съдействието на американския бизнес, частен капитал, земеделие и труд да увеличи индустриализацията на другите страни и да повиши значително жизнения им стандарт”. Оттогава светът силно се е променил, но не и ситуацията в развиващите се страни, наричани и до днес Трети свят. След Втората световна война се раждат наднационалните институции близнаци Международен валутен фонд и Световна банка. В същия период се създават и повечето агенции на ООН: FAO (Организация по прехрана и земеделие) през 1945 г., ЮНЕСКО (Организация на Обединените нации за образование, наука и култура) и УНИЦЕФ (Детски фонд на Обединените нации) през 1946 г., последвани от Върховния комисариат на ООН за бежанците през 1951 г. Програмата на ООН за развитие (ПРООН), която днес е най-голямата световна мрежа в областта на развитието, е създадена през 1966 г. Проектите в подкрепа на развитието се характеризират с широка гама от дейности на неправителствени организации (НПО). Разпространението им е ново явление, което набира сила в контекста на един истински бум на „индустрията на развитието”. Тази еволюция започва с промяната на политиката на Световната банка след 1973 г. под ръководството на Робърт Макнамара, който увеличава тринадесет пъти обема на заемите и превръща банката в същински интелектуален оператор, поддържащ целенасочени социални и културни проекти. През 80-те неолибералните икономисти преобразуват Световната банка в глобален агент на „Вашингтонския консенсус”, който се стреми да наложи политики на дерегулация и приватизация в задлъжнелите страни. Броят на НПО главоломно нараства. От тях се очаква да създадат своя собствена ниша от фондове за социални инвестиции, които да смекчат непосредствените последствия от Програмите за структурни реформи (PAS). Те са насърчавани да се превърнат в канали за подпомагане на бедните или за заплашените от социално изключване в контекста на новата икономическа политика. Някои НПО са финансирани от американски правителствени агенции, като USAID (Американска агенция за международно развитие), с конкретната цел да разпространяват неолибералните идеи, превръщайки се в мозъчни тръстове. Занимават се с анализ на обществената политика в области, разпростиращи се от социалните програми до политическата стратегия, от икономиката до науката и технологиите, от търговските и индустриалните политики до военните консултации. След 1989 г. мозъчните тръстове намират ново поле за развитие в Източна Европа, където прагматични експерти и романтични интелектуалци са привлечени от идеята за автономно гражданско общество, надзираващо действията на правителствата, подпомагащо напредването на либералната демокрация и предпазващо от „завръщането на комунизма”. Така проблематиките на развитието до голяма степен съвпадат с тези на демократизацията и вече не засягат само Третия свят, а също и източните страни, и дори целия западен свят, където след края на 90-те години се развиват множество мозъчни тръстове, които участват в замислянето на реформи, изискващи жертви като тези в пенсионното и здравното осигуряване. Първа е пожертвана социалната държава. Между термините преход (използван за означаване на икономическите и политическите промени в Източна Европа след падането на Берлинската стена) и развитие съществува голяма близост, тъй като и двата предполагат износ и адаптация на политическите и икономическите модели на западните демокрации.

СИТУАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1989 г.

Когато на 10 ноември 1989 г. вечерната новинарска емисия обявява оставката на Тодор Живков от ръководството на страната, българският народ е искрено изненадан. Въпреки падането на Берлинската стена предишния ден в България все още не се усеща вятърът на промяната. Но новината поражда големи надежди у хората – може би най-накрая е дошъл моментът за демокрация. Скоро се обявява съюз на новородените демократични партии и са насрочени първите свободни избори. Надеждите се отнасят предимно към политическата свобода. До този момент в страната е практически невъзможно да се изразяват десни идеи – капитализмът е брандиран като несправедлива и експлоататорска система. Собствеността върху средствата за производство в индустрията е изцяло в ръцете на държавата. Само земеделските кооперативи и занаятчиите са независими, но основният им клиент си остава държавата. Всеки, който твърди, че собствеността върху средствата за производство трябва да бъде частна, бива преследван. Твърде малко хора се осмеляват да заявят открито подобно нещо. Изключение правят единствено дисидентите, които сътрудничат на забранени в България западни медии. Такъв пример е радио „Свободна Европа”, което се финансира от 1950 г. от Конгреса на САЩ чрез ЦРУ и официално си е поставило за цел „да популяризира демократичните институции и ценности чрез разпространение на информация и идеи”. Сред най-използваните аргументи на радиото в подкрепа на капиталистическия начин на производство е „бедността” в страните от социалистическия блок, които биват сравнявани със западните държави и най-вече със САЩ. Ето защо е необходимо да погледнем наличните данни, за да разберем по-добре каква е икономическата ситуация на България в навечерието на прехода. За целта най-подходящи са статистиките на Световната банка и FAO за 1989 г.: Населението е 8 милиона и 878 хиляди души с БВП на глава от населението 2449 долара. Положителен търговски баланс от +877,1 милиона долара. Болничните легла са 970,2 на всеки 100 хиляди жители, значително повече от средното за ЕС/15 – 777,4 на 100 хиляди. Производството е индустриализирано и над 80% от продукцията идва от промишлеността. Само 10% от стойността на цялото производство идва от т.нар. традиционна икономика – земеделието. Ако за страните от Третия свят Западът посочва като причина за бедността липсата на индустриализация, то същото не може да се твърди за България. Това обаче не попречва на наднационалните институции да изискват от нея същите реформи, които в продължение на десетилетия налагат на развиващите се страни.

ПРОГРАМИТЕ ЗА СТРУКТУРНИ РЕФОРМИ (PAS)

Четири ключови реформи са изисквани от неолибералната доктрина и са насърчавани от Световната банка, Международния валутен фонд, ПРООН и мозъчните тръстове. Това са: приватизация, либерализация, премахване на регулациите (дерегулация) и драстично орязване на държавните разходи. Тези реформи са наложени на развиващите се страни чрез така наречените Програми за структурни реформи през 80-те години. Става въпрос за поредица от макроикономически мерки, обявени като необходими, за да могат страните да се радват на доверието на частните инвеститори. Основната цел на Програмите за структурни реформи е да превърнат всички икономики в света в капиталистически, поставяйки ги така в обща система, контролирана от международния капитал. През 50-те, 60-те и 70-те години се счита, че икономиките на бедните страни са структурно различни от напредналите индустриални икономики, тъй като твърде дълго са били жертва на колонизацията от страна на западните империалистически държави. За да се измъкнат от бедността, икономически изостаналите икономики трябва да се модернизират чрез преход от традиционната, основана на селското стопанство икономика, към индустриализация, т.нар. Теория на модернизацията. В онзи период се счита, че за да се постигне такъв резултат, е необходимо да се следват политики от кейнсиански тип, които тогава се прилагат и във всички западни държави. „Икономиката на развитието” се приема за „специален” случай на кейнсианска икономика, при който главната роля за социалната и икономическата модернизация се възлага на държавата. През 80-те години с възхода на неолибералната теория се променят и идеите относно методите за постигане на икономическо развитие. Подходът остава евроцентричен, но този път става дума да се следват повелите на неолибералната икономическа теория, която вече си проправя път в западните държави. Международните институции отпускат заеми на развиващите се страни чрез Програмите за структурни реформи при строго определени условия. В случай че страната не изпълнява подписаните условия, финансирането се прекъсва. Световната банка през 2005 г. и Международният валутен фонд през 2002 г. обявяват началото на процес на ревизия на метода на отпускане на заеми. Въпреки това и днес във всяко подписано споразумение продължават да съществуват до 67 икономически изисквания към кредитираните държави, свързани с приватизация и либерализация на чувствителни сектори, каквито са например ключовите услуги като образование, здравеопазване и управление на водните ресурси. България кандидатства за първия си заем от Световната банка през 1990 г., стартирайки от съвсем различна икономическа позиция спрямо развиващите се страни – тя е силно индустриализирана и разполага с развити инфраструктури на цялата си територия. Освен това са изградени здравна, пенсионна и образователна система, които функционират отлично, а търговският баланс е положителен с почти 900 милиона долара. Въпреки огромните разлики спрямо държавите от Третия свят за отпускането на заема биват наложени същите условия като тези към най-бедните страни: България трябва бързо да пристъпи към приватизация на повечето икономически сектори, включително на банковия. Освен това трябва да освободи всички цени, да либерализира и дерегулира пазарите. Официално целта е да се увеличи Брутният вътрешен продукт – индексът, възприет като мярка за икономическо развитие. През 1991 г. България подписва със Световната банка първия си заем с изисквания за структурни реформи, а оттогава са подписани 17 споразумения със Световната банка и 13 с Международния валутен фонд – всичките с условия за реформи. И двете институции не си поставят въпроса, как да бъдат запазени положителните резултати, постигнати в икономиката и социалната сфера до 1989 г. Ако все още някой мисли, че днешното ни икономическо положение се дължи на недалновидните български политици, водещи погрешни политики, е добре да се сбогува с това си убеждение. Всички реформи, извършени през последните 25 години, са изработени, наложени и дори одобрени като резултати от двете най-мощни световни институции.

КАКВО РАЗВИТИЕ? БВП ГУБИ КАЛОРИИ

„Сякаш твърде много и твърде отдавна жертваме личното си усъвършенстване и колективните си ценности в замяна на простото натрупване на вещи… Брутният национален продукт включва замърсяването на въздуха, рекламите на цигари и линейките, разчистващи касапниците от магистралите. Включва секретните брави на вратите и затворите за опитващите се да ги разбият. Включва унищожението на секвоите и загубата на чудесата на природата заради неконтролирания растеж. Включва напалма, ядрените бомби и бронираните автомобили на полицията, потушаваща бунтовете в нашите градове… и телевизионните програми, пропагандиращи насилието, за да продават играчки на нашите деца… Накратко, измерва всичко освен онова, заради което си струва да се живее.” Думите са на Робърт Кенеди. Възприетият индекс за измерване на развитието е Брутният вътрешен продукт (БВП) – пазарната стойност на произведените крайни продукти и услуги в дадена страна за една година. Но БВП никога не е могъл да опише реалното благосъстояние на едно общество. Множество изследвания показват, че икономическият растеж не е дълготрайно съпровождан от подобряване на благоденствието на хората. БВП е възприет от Световната банка и Международния валутен фонд през 1990 г. на мястото на индекса Брутен национален продукт (БНП). Разликата между двата индекса е важна и обяснява причината за извършената подмяна: БВП измерва това, което е произведено на територията на страната, докато БНП измерва доходите според гражданството към съответната страна. При една приватизация производството се извършва на територията на държавата (и така се отчита като БВП), но голяма част от печалбите от това производство се изнасят извън граница благодарение на движението на капиталите. Например, ако чуждестранен гражданин закупи правата за експлоатация на една мина, ще заплати само някаква малка такса на държавата (в България канадската компания „Дънди Прешъс Металс” плаща около 1% роялтис), изнасяйки извън граница голямата част от печалбата. При увеличени печалби от мината БВП ще отчете растеж, но БНП ще отчете спад на доходите в държавата, тъй като фирмата е канадска. Българският национален продукт пада, като същевременно се вдига този на Канада. Съществуват множество други проблеми с възприемането на икономическия растеж като мярка за благоденствие. Например в БВП се включват разходите заради природни и създадени от човека катастрофи, които съответно се считат за нещо добро за икономиката, докато реално такива катастрофи са трагедии за обществото. Пример може да бъде екологичната катастрофа в Мексиканския залив през 2010 г., когато умират 11 души и в океана се изливат над 1000 милиона литра петрол: това вдигна БВП с десетки милиарди долари. Всяко едно наводнение от последните години в България води до разходи за спасителни дейности и възстановяване, от които Брутният вътрешен продукт нараства. Колкото и невероятно да звучи, всяка природна катастрофа е добре дошла за икономическия растеж. По същия начин увеличаването на болестите сред населението води до повече разходи за лекарства и болнични услуги, което също се отчита като икономически растеж. Спорен е и начинът, по който Брутният вътрешен продукт се осчетоводява. От 1953 г. държавите възприемат методите, препоръчвани от Системата за национални сметки на Статистическата комисия на ООН – SNA. До края на 80-те години се измерват единствено крайните продукти, произведени в реалната икономика. През 1987 г. Италия е първата европейска държава, последвала новите препоръки на SNA и включила в Брутния си вътрешен продукт приблизително оцененото производство в сивата икономика, отчитайки по този начин скок от 18% буквално за един ден. Оттогава и другите държави постепенно включват в сметките „оценките” на недекларираната дейност. Доколко са реални, никой не би могъл да каже. Скандалният факт е, че от септември 2014 г. Европейският съюз започна да регистрира и дейността на черната икономика. Наркотиците, контрабандата, проституцията и корупцията официално станаха част от мярката за икономически растеж и следователно за „развитието”. Производството на оръжие досега се отчиташе като „междинен продукт”, докато след септември 2014 г. се превърна в „инвестиция”. Риторичен е въпросът, дали подобни дейности действително създават благоденствие за обществото. Бих искала да завърша критиката си към индекса на икономическия растеж и развитие, подчертавайки, че той не показва по какъв начин богатството е разпределено вътре в обществото и как то бива използвано. Една държава със силно социално неравенство може да отчита същия БВП като друга, в която богатството е разпределено по-равномерно. В България през 1989 г. богатството е разпределено сравнително справедливо – не съществуват собственици на големи капитали и бедността практически отсъства. Но тъй като множество услуги са безплатни (здравеопазване, образование, транспорт за учащи и пенсионери, учебници), а други услуги и стоки се продават на цени, фиксирани от държавата, които понякога не надвишават разходите по производството им (хранителни стоки, транспорт, електричество, водоснабдяване и т.н.), то нивото на БВП е сравнително ниско. След приватизацията и освобождаването на цените те нарастват неимоверно, като съответно расте и БВП. Ето защо едва ли БВП е мярката, позволяваща да се опише правилно състоянието на една икономика. Свидетелите на икономическата катастрофа в България, наблюдавайки ширещата се и задушаваща страната бедност, вероятно силно се смущават от изказванията на икономистите на развитието, според които в България днес се живее по-добре, отколкото през 1989 г., тъй като БВП почти се е утроил (от 2449 долара до 7498 долара на глава от населението). Но кой индекс би могъл да се използва, за да се направи коректно сравнение между икономическото положение на хората през 1989 г. и днес? Изследвайки международните статистики, се натъкваме на един много интересен индекс, отчитан от FAO от десетилетия – консумацията на хранителни стоки на глава от населението, измервана в дневни килокалории. Изглежда много подходяща мярка, още повече, че никой не би могъл да консумира килокалории, надхвърлящи в пъти средната консумация, заради самото физическо ограничение. От данните на FAO можем да видим, че през 1989 г. в България се консумират 3623 килокалории дневно на човек, като страната е на 4-то място в света преди всички западни държави (съответно Франция е на 8-о място, Италия на 9-о, Австрия на 11-о, САЩ на 14-о, а средно светът консумира 2635 Kcal/ден). Последните налични данни на FAO са от 2011 г., от които се вижда, че България е паднала от 4-то на 81-во място със средна дневна консумация 2877 – около една четвърт по-малко (минимумът, необходим за човешкото оцеляване, са 2400 килокалории). За сравнение Гана се намира на 65-а позиция.

РИТОРИКАТА

Въпреки че наднационалните институции на развитието декларират като своя основна цел „борбата срещу бедността”, те продължават да изискват доказано неработещи икономически реформи. Водещата аксиома е, че само свободният пазар и силно ограничената държавна намеса могат да гарантират благоденствие. Вместо нациите да могат да действат по начина, който смятат за най-подходящ, за да увеличат добруването на народите си, те са принуждавани да приемат неолиберални политики. След което не се оценява дали условията на живот са се подобрили, а единствено в каква степен са приложени препоръчаните политики. С рекламата на налаганите отвън реформи се занимават мозъчни тръстове, преоблечени като неправителствени организации. Техните проекти се финансират от големите агенции за развитие, сред които се отличава американската USAID. Фондацията, представляваща USAID в страната ни, е „Америка за България”. Мозъчните тръстове използват същата риторика, която досега са използвали в страните от Третия свят. Говорят за демократизация, реформи, добро управление, създаване на гражданско общество, свобода, развитие и т.н. Отпусканите заеми, налагащи гореописаните „реформи”, биват наричани „помощи”. Световната банка и другите агенции се описват като „донори” и всяка политическа идея в интерес на населението бива веднага окачествена като „популизъм”. Целта е да се обработи общественото мнение чрез методите, описани от Пиер Бурдийо: „Възпроизводителят на официалното знае как да продуцира, т.е. да произвежда, правейки театър, нещо, което не съществува (в смисъла на сетивно, видимо), и да говори от негово име. Той трябва да произвежда това, в името на което има правото да произвежда. Той не може да не прави театър, да не създава форми, да не върши чудеса. Най-обикновеното чудо за един словотворец е словесното чудо, риторичният успех. Той трябва да представи това, което оправдава неговите думи, или казано другояче, авторитета, от името на когото той има правото да говори”. Един важен пример за използваната риторика е книгата „Последният милиард” на директора на Отдела за изследване на развитието към Световната банка Пол Колиер. Колиер е типичният неолиберален икономист, изцяло отдаден на политиките на агенциите за развитие от последните десетилетия. Поощрява „шоковите терапии”, използвайки в книгата си обичайния език за свобода, демократизация, помощи, преход, борба срещу бедността, и обявява политиците, съгласили се да наложат тези политики, за „смели реформатори”. Всеки, дръзнал да следва различна икономическа линия и да използва наличните фондове за изграждане на държавни социални услуги, е етикетиран като „диктатор”, а противниците на реформите са „политически мотивирани” и „марксисти”. Например възхвалява неолибералните политики на Блез Компаоре: „Правителствата на Уганда и Буркина Фасо повече от десетилетие демонстрират задоволителни темпове на растеж, отчасти поправяйки щетите от техните ужасни предшественици”. „Ужасният предшественик” в случая е Томас Санкара, провеждащ политики от кейнсиански тип и елиминиран през 1987 г. от Блез Компаоре чрез държавен преврат, подпомогнат от Франция, САЩ и либерийски военни. Колиер освен това твърди, че икономическият растеж е начинът да се намали бедността, пропускайки факта, че печалбите от този растеж се изнасят извън държавните граници (да си припомним колко удобно е използването на БВП вместо БНП), и заобикаляйки въпроса, по какъв начин оставащите в страната доходи са разпределени сред населението. Тези два важни пропуска са същите, които правят всички неолиберални икономисти и мозъчни тръстове, действащи в България. Колиер стига до там, дори да отрича реалността, твърдейки че неолибералните политики са намалили бедността. А в случаите, когато е невъзможно отричането на провалите им, отдава вината на лошия късмет: „В Нигерия най-добрата фаза на икономическата политика е фазата на реформи в края на 80-те години, но ползите от тези реформи бяха напълно удавени от срива на световните цени на петрола в същия онзи период”. Колиер подкрепя най-радикалната „реформистка” линия, призовавайки за пълно и незабавно приемане на пакета неолиберални рецепти („необходими, макар и понякога много болезнени”), които са добре обрисувани от Наоми Клайн в книгата й „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията”. Колиер не спира да хвали американските интервенции в Африка, наричайки ги „наистина великолепни”. От него научаваме освен това, че „разпространението на демокрацията е изрична програма, в действителност то представлява дневен ред на САЩ в Близкия изток”. Трудно бихме открили някаква връзка между демокрацията и подкрепата на САЩ за бруталните режими в Саудитска Арабия, Египет, Катар или Бахрейн. След като изразява тезата, че САЩ и Великобритания са „морално задължени” да се намесват в най-бедните държави, той отбелязва, че следвоенните периоди откриват големи възможности пред „реформаторите”: „Накрая ще отбележа странния резултат, че е по-вероятно реформите да бъдат извършени след една гражданска война… Как се съчетават тези на пръв поглед противоположни резултати? Смятам, се дължи на факта, че ситуацията след един конфликт е крайно пластична… Ето защо нашите помощни интервенции трябва да се адаптират към различните ситуации и да се възползват напълно от възможностите, разкриващи се в края на един конфликт”. Това е прагматичен пример за „шокова доктрина”, описана от Наоми Клайн по следния начин: „Става дума за философия как да се постигнат определени политически и икономически цели. Тази философия твърди, че най-добрият начин да се наложат радикалните идеи на свободния пазар е след важен конфликт [като война или военен преврат]. Подобни кризи… омекотяват цялото общество. Хората губят ориентация. Така се отваря прозорец, през който е възможно да се прокара онова, което икономистите наричат „шокова икономика”. Представлява един вид пълна промяна на страната. Всичко се прави наведнъж. Вече не е една реформа тук или там, а онзи вид промяна, който видяхме в Русия през 1990 г., или това, което Пол Бремър се опита да прокара в Ирак след инвазията”. От книгата на Колиер можем да разберем, че зад всички риторики за либерализация, демократизация и борба с бедността се крие намерението да се прокарат във всички държави неолибералните политики на свободния пазар чрез използването на всички необходими методи, един от които е и военната сила, която бива напълно оправдана.

РЕЗУЛТАТИТЕ

За 25 години демократизация българското население се стопява с над 1 600 000 души – през 2013 г. населението е 7 245 677 души. Повечето трудоспособни граждани напускат държавата, търсейки работа в чужбина. Един от големите проблеми, с който се сблъсква страната, е източването на мозъци – много дипломирани хора емигрират на запад. Въпреки силната емиграция в България продължава да има 433 200 безработни – 13% по официалните данни (2013 г.). През 2013 г. търговският баланс е отрицателен с 4 794 578 долара, както е отрицателен и през всичките години след 1991 г. Обаче БВП се утроява, достигайки 7498 долара на глава от населението. Болничните легна намаляват, достигайки 606,9 за 100 хиляди жители. Преструктурирането на здравната и образователната система, извършено според условията на заемите от Световната банка и МВФ, много добре илюстрира негативния ефект от „помощта” на финансовите институции върху социалния сектор и върху човешките ресурси, работещи в него. Дори да приемем, че са имали нужда да бъдат подобрени и модернизирани, в тези сектори се извършват радикални промени, които изцяло изтриват всички положителни резултати, постигнати дотогава. В допълнение, драстично се намалява персоналът в тези сектори, съставен 70-80% от жени. В този случай, както и в други случаи на преструктуриране и приватизация, реформите имат особено негативен ефект върху жените. Международните институции и правителствата не отдават значение на влиянието на реформите върху човешкия аспект. В годините на прехода след 1989 г. здравният статус на българското население се влошава, нивото на смъртността нараства (особено сред мъжете в трудоспособна възраст заради болести на кръвоносната система), демографският прираст намалява (сега е отрицателен, -0,8) и социалното неравенство се задълбочава. Очевидно е, че неолибералните мерки, наложени в развиващите се страни с катастрофични резултати, постигат същия ефект на обедняване в страните от бившия социалистически блок. Но в този случай не е възможно да се използват редовните извинения за липсващата индустриализация, имайки предвид, че тя бе много добре развита в България в зората на прехода. В случая с България не става дума за някаква „присъща” бедност, която политиките на развитието не са успели да изкоренят. По-скоро става въпрос за пълен демонтаж на добре функциониращата индустрия и социални структури. Гладът и бедността са рожби на тези неолиберални политики „на развитие” и е време да се запитаме: „Не е ли ударил часът да се освободим от тях?”. И ако е така, какви икономически политики е нужно да предприемем?

 

Източник:  a-specto.bg,  15.04.2015 г.