За кризата на неолибералния капитализъм и бъдещето на марксизма – проф. Васил Проданов

 

 

Въз­ходът на край­нодес­ните движения в Европа и света се дължи на сход­ния тип ситуация, която имаме в момента с тази през 30-те години на миналия век, смята философът проф. Васил Проданов

В пос­лед­ните години все по-ясно се виж­дат проб­лемите, предиз­викани от неолиберал­ния капитализъм, които раз­дират модер­ните общес­тва. В след­с­т­вие на без­п­рецеден­т­ната миг­ран­т­ска вълна от Близ­кия изток и Африка и все по-нарастващото неравен­с­тво в демок­ратич­ния свят, на обществено-политическата сцена излиза приз­ракът на край­нодес­ните идеологии, който зап­лашва отново да издиг­нат стени между европейс­ките народи. На този фон все по-често идеите на Карл Маркс получават реабилитация и дори са сочени от редица учени като един­с­т­вен вариант за борба с пос­ледиците от неолиберал­ния капитализъм.

За въз­хода на край­нодес­ните идеи и движения

Такъв въз­ход има не само в европейс­кото общес­тво, но и в световен план. Пример за това е случ­ващото се в Близ­кия изток и Африка, както и определени тен­ден­ции в САЩ. Ако човек следи американ­с­кия печат в пос­лед­ните десет дни, ще види, че там се заформи една голяма дис­кусия, свър­зана с речта на един от кан­дидатите за президент на репуб­ликан­ците Доналд Тръмп, че не трябва да се приемат мюсюл­мани. Много медии, включително „Ню Йорк Таймс“, го нарекоха фашист. Аз и друг път съм цитирал едно от най-популярните издания „Каун­тър пънч“, което в своя водеща статия описва новите прояви на фашизма. Вижте какво стана в Полша — двете леви пар­тии, които бяха в пар­ламента, след пос­лед­ните избори отидоха в небитието. В момента пол­с­кият пар­ламент е изцяло десен и в управ­лението имаме една ксенофоб­ска, националис­тическа и еврос­кеп­тична управ­ляваща пар­тия — „Право и справед­ловост“ на Ярос­лав Качин­ски. Подобни тен­ден­ции има в цяла Цен­т­рална Европа. Става дума за един глобален феномен. Аз вече споменах за множес­т­вото над­писи и пречупени кръс­тове по стените в цяла Бъл­гария. Сигурен съм, че тол­кова не е имало дори в периода 1941–1944 година.

Въз­ходът на край­нодес­ните движения се дължи на сход­ния тип ситуация, която имаме в момента, с тази през 30-те години на миналия век в глобален план. Всички основни фак­тори, които са породили въз­хода на фашизма след Пър­вата световна война, се наб­людават и днес. Дори дребни детайли. След Ньойс­кия договор ние имаме раз­решена армия в рам­ките на двадесет и няколко хиляди. В момента, след края на Студената война, брой­ката, която ни раз­решиха, беше сходна. Нав­сякъде имаме въз­ход на популис­тки сили и вър­хушки, имаме въз­ход на националис­тически движения, имаме големи маси от хора, които са загубили своя статус и са се мар­гинализирали — без­работни или такива с временна заетост. Тези дни излезе едно голямо американ­ско изс­лед­ване, в което се говори за упадъка на сред­ната класа през пос­лед­ните няколко десетилетия, а именно с това се гор­дееше капитализ­мът — че е заменил някогаш­ните противоречия между обед­няващата работ­ническа класа и капиталис­тите с една голяма средна класа. Сега това е категорично опровер­гано и тен­ден­цията е точно обрат­ната. От 1970 година насам се наб­людава влошаване на положението или запаз­ване на със­тоянието на сред­ната класа, докато в същия момент този рас­теж на БВП през десетилетията отива в ръцете на едно мал­цин­с­тво. Имаме един олигар­хизиращ се и раж­дащ нарас­т­ващо количес­тво противоречия капитализъм, какъвто има и преди Пър­вата световна война.

За това адек­ватна ли е реак­цията на левицата

Истината е, че левицата не реагира адек­ватно на пос­тавеното и предиз­викател­с­тво. Нав­сякъде се наб­людава тен­ден­ция на криза на левицата. Както и след Пър­вата световна война тя е раз­делена. Извес­тно е, че по време на вой­ната тя се раз­деля на интер­националис­тическа, която през 1919 година в Мос­ква съз­дава Третия комунис­тически Интер­национал, и социал­демок­ратическа. Даже в самата Гер­мания по това време, когато на власт е правител­с­тво, в което са социал­демок­ратите, се прави опит за ляво въс­тание. При това правител­с­тво са убити Роза Люк­сем­бург и Карл Либ­к­нехт. Тогава имаме раз­деление в левицата, днес има същото раз­деление на множес­тво малки пар­чета. Пог­лед­нете само на Бал­каните — примерно в Гър­ция. В една Гър­ция дълго време доминиращата в ляво и често управ­ляваща пар­тия ПАСОК на пос­лед­ните избори получи по-малко гласове от неофашис­т­ката „Златна зора“. У нас левите пар­тии са раз­делени на десетки пар­чета, което е израз на кризисни процеси. Същата тен­ден­ция има и в Западна Европа. Дори в Латин­ска Америка, където се говореше за социализъм на 21 век, има проб­леми в левицата. Във Венецуела преди дни пос­ледователите на Чавес претър­пяха главоломна загуба и дес­ницата спечели мнозин­с­тво. Имаме подобна тен­ден­ция на много места по света. Вземете за пример социал­демок­ратите в Гер­мания. Тя е била още от края на 19 век най-голямата пар­тия в Европа с близо 1,5 милиона членове. Сега тя е три пъти по-малка и надали много хора знаят кой е пред­седателят на тази пар­тия.

Имаме една съв­сем нова ситуация, която сякаш левицата не може да осмисли. Тя е изпъл­нена с куп противоречия, които не присъс­т­ват в прог­рамите и интелек­туал­ния живот на т.н. сис­темна левица, която битува в пар­ламен­тите. Глобализацията на този неолиберален капитализъм, който сваля границите за да може капиталът да се движи към места, в които нор­мата на печалба е по-висока, рязко увеличава противоречията. Пример за това са голямата маса имиг­ранти, които свалят цената на работ­ната сила в Западна Европа. Това има негативни пос­лед­с­т­вия, а социал­демок­ратите нямат отговор на този въп­рос. Появява се Марин Льо Пен и казва: „Не на имиг­ран­тите!“. Дава решение. Идва Доналд Тръмп и казва: „Ще нап­равя стена по-голяма от Китайс­ката“. Друго противоречие, което особено харак­теризира ситуацията в Бъл­гария, още от началото на раз­вития капитализъм се знае, че свобод­ното движение на хора и капитали облагодетел­с­тва сил­ните и изс­муква ресурси от слабите. Само пос­лед­ните десетина година от Бъл­гария са изтекли 25 млрд. долара по незаконен начин. Левицата не само няма отговор за тези въп­роси, но и учас­тва в тази сис­тема. Вчера се раз­хож­дам из Медицин­ска академия и на всеки метър виж­дам огромни плакати на фирми, които набират млади лекари за Гер­мания. Пред­лагат им най-добрите условия и стотици хора, в които тук се влагат пари, ще напус­нат Бъл­гария. Традицион­ните форми на екс­п­лоатация, опис­вани от Маркс, сега имат много нови форми. Левицата се оказва нес­пособна да ги осмисли и да реагира, да даде решения.

За идеите на Маркс като вариант пред левицата

Факт е, че идеите на Карл Маркс отново са актуални. Не го каз­вам аз, а редица западни медии, като „Вашин­г­тон Пост“, „Ню Йорк Таймс“, „Гар­диън“, „Хар­вард биз­нес ревю“. Списание „Тайм“ излезе нас­коро с една статия, която стана световен бес­т­селър — „Отмъщението на Маркс“. Младеж­кото списание „Ролинг стоун“ излезе преди няколко месеца с една статия „Десетте неща, които Маркс пред­с­каза“. В раз­витите страни много издания в пос­лед­ните години говорят за зав­ръщане и реабилитация на мар­к­сизма. В САЩ се наб­людава същото. Нав­сякъде се наб­людава такава тен­ден­ция. По начало социал­демок­ратичес­ката левица се отказа от Маркс много отдавна. В Гер­мания социал­демок­ратите окон­чателно се отказ­ват от Маркс още след Втората световна война. А и в прог­рамата на БСП Маркс присъс­тва по съв­сем раз­личен начин в двете им прог­рами. В пър­вата присъс­т­ваше, а във втората само се казва, че той е нап­равил много за описанието на капитализма през 19 век, но никъде не се казва, че той има значение за 20 век. Маркс остава някъде в миналото, такъв е кон­тек­с­тът. Там не присъс­т­ват тези основни проб­леми и противоречия, за които говори Маркс. Неолиберал­ният капитализъм става все по-несолидарен, а ние говорим за солидар­ност. Пов­таря се ситуацията от след края на Пър­вата световна война, когато има атомизация, раз­пад на общес­т­вото. Тогава левицата не успява да реагира и идват Хит­лер и Мусолини и каз­ват: „Ние сме за снопа, за един­с­т­вото“. В наши дни, ако видите прог­рамите на тези две леви пар­тии в Полша, които дос­коро бяха в пар­ламента, ще видите, че тех­ните леви прог­рами бяха по-малко социални от прог­рамата на тази дясно-ксенофобска пар­тия на Качин­ски, която казва, че ще ограничи меж­дународ­ния капитал, защото хората страдат от него. Аз имам един любим гер­ман­ски неомар­к­сист, който анализира случ­ващото се с фашизма след Втората световна война. Той казва, че всеки фашизъм е една провалена революция. Сега наб­людаваме същото.

Източник: вестник Земя, 22.12.2015 г.

 

Да демократизираме демокрацията – Игнасио Рамоне

 

 

В РАМКИТЕ на икономическата глобализация демократичната система се сблъсква с един парадокс – гражданите престават да се интересуват от политиката, както показва броят на негласувалите. От друга страна, същите тези граждани искат да контролират по-добре действията на държавата и да участват в проектите, които ги засягат пряко. Как да се съгласуват двете тенденции?

 

За първи път на планетата съществуват толкова демократични системи и демократични редувания на правителства. Преди 40 години, по време на прехода в Испания, имаше около 30 демократични държави. Днес според ООН те са 85, макар и в различна степен на консолидация. Т.е. демократичната система на управление има най-висока легитимност в глобализирания свят. Никога обаче не сме били толкова недоволни от демокрацията. Признаците на това недоволство стават все по-явни. Броят на негласувалите се увеличава непрекъснато. Според анкета на „Галъп интернейшънал“, проведена в 60 „демократични страни“, само един на десет души смята, че „правителството се подчинява на волята на народа“.

В много демократични страни се забелязва възраждане или възникване на партии с антипарламентарна традиция, главно популистки и крайно десни. Страни с неоспорима демократична традиция, като Швейцария, Дания, Финландия, днес се управляват от партии на крайната десница (или с тяхна подкрепа), които поставят под въпрос легитимността на днешната демокрацията. Също така много обикновени граждани, ударени безмилостно от кризата, не приемат подчинението на демократичната система на новата финансова и медийна мегавласт. С други думи, начинът, по който функционира днес демокрацията, се отрича. Изчезва доверието в политиците и партиите. Представителната демокрация изглежда неспособна да отговори на новите политически реалности. Голяма част от населението вече не се задоволява с това да гласува през определен брой години, а иска да участва в решенията.

При това положение става все по-трудно да се провеждат реформи или да се взимат политически решения с по-широк обхват. Интересите на могъщи лобита и групи, медийните кампании и също така защитата на легитимни права на определени слоеве от населението затрудняват промените. Политиката вече не смее да се докосне до някои теми, и ако го прави, трябва понякога да преодолява силна съпротива или да отстъпи.

Мнозинството от гражданите са убедени, че демокрацията е най-добрата форма на управление. От друга страна обаче, същото това мнозинство няма доверие на политиците и партиите. Да си припомним какво казваше големият писател Жозе Сарамаго: „Вярно е, че можем да гласуваме. Вярно е, че можем чрез тази частичка суверенитет, който ни дават като граждани, да изберем, обикновено чрез някоя партия, наши представители в парламента. Вярно е също, че тези представители и разните политически комбинации, наложени от необходимостта да има парламентарно мнозинство, позволяват винаги да се състави едно правителство. Всичко това е вярно, но е вярно също, че възможността за демократични действия започва и свършва с това. Избирателите могат да свалят едно правителство, което не им харесва, и да го заменят с друго, но гласовете им никога не са имали, нямат и няма да имат някакъв видим ефект върху истинските сили, които управляват света, страната и самите тях. Говоря очевидно за нарастващата икономическа власт на многонационалните компании, които въобще не се интересуват от общото благо, към което по принцип се стреми демокрацията“.

Накратко, изправени сме пред драматичен парадокс – никога преди не е имало толкова демокрация, но и толкова недоверие и отрицание на представителната демокрация. Сред причините за това отричане на този вид демокрация можем да посочим следните: 1. Прекаленото неравенство, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни. 2. Кризата на държавата и на обществените отношения, атакувани от неолибералните теории, които проповядват „минимална държавност“. 3. Липсата на солидна демократична култура. 4. Лошото влияние на корупцията в политическите среди. 5. Затрудненото общуване между партиите и гражданското общество. 6. Подчиненост на политиката по отношение на фактическата власт – медийна, икономическа, финансова. 7. Подчиненост на правителствата спрямо решенията на наднационални, недемократични организации, като Европейската централна банка, Г-20, Международния валутен фонд, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и т.н. 8. Разрастване на сблъсъците между гражданското общество и правителствата. 9. Дискриминация и отхвърляне на някои категории хора по социален и полов признак – имигранти, хомосексуалисти, хора без документи, жени, цигани, мюсюлмани и т.н. 10. Идеологическо господство на медийни групировки, които поемат ролята на опозиция, но в защита не на гражданите, а на собствените си интереси.

В много страни макроикономическото развитие не означава, че животът на хората със скромни доходи се подобрява, а това създава социално недоволство. Съществуват обезпокоителни данни. Според изследване, проведено от Програмата на ООН за развитие (ПРООН), 45% от латиноамериканците предпочитат да живеят в диктатура, която им гарантира работа и достатъчно средства за нормален живот, отколкото в една демокрация, която не ги извежда от мизерията...

Това означава, че голяма част от предизвикателствата произхождат от бедността и неравенството. Така навлизаме в ядрото на модерната демократическа мисъл. Жан-Жак Русо казваше в „Общественият договор“, че „социалната държава е за предпочитане, когато всички притежават по нещо и никой няма прекалено много“.

От друга страна, в рамките на неолибералната глобализация държавата губи регулиращата си функция спрямо пазара, който от своя страна вече не е национален. Многонационалните компании и финансовите пазари не се нуждаят вече от държавата като опора. Характерно е днес отстъплението на държавата. Ерата на националните държави и най-вече ерата на демократичната държава достигна върха си с появата на политически реалности от рода на масовите партии, масовата култура и колективното убеждение, че хората престават да бъдат поданици, на които се заповядва, а се превръщат в граждани, които трябва да бъдат убедени.

Днес националната държава отстъпва част от властта си на наднационални институции, като Европейския съюз например, и също така на местни инстанции, като автономните области в Испания. Така е, защото глобализацията и децентрализацията настъпват в световен мащаб като два успоредни процеса. Глобализацията се връща към най-слабо изразената демокрация, тъй като все по-малко стават важните решения, вземани от националните държави. „Действително съществуващата демокрация“ претърпява по този начин серия превъплъщения, които я поставят много далеч от трите основополагащи модела: британската парламентарна реформа от 1689 г., Американската революция от 1776 г. и Френската революция от 1789 г. Избирателите престават да бъдат граждани, които следва да бъдат убедени, и се превръщат в потребители, които трябва да бъдат прелъстени. В тази културна панорама упражняването на представителната демокрация престава да бъде дейност, изпълнена със смисъл, и се превръща в очите на гражданите в зрелище, устройвано от една чужда „каста“, в което те не участват реално.

Така се получава една двойна трансформация. От една страна, глобализацията намалява тежестта на националната Държава и значението на демократичния политически живот. От друга, културната трансформация, която води към една „видео-телевизионна политика“, прояжда връзките между гражданите и обществения живот.

Можем да кажем, че се намираме в ситуация, в която изковаваните в продължение на два века инструменти на демокрацията вече не са ефикасни. И макар да изглежда, че демокрацията е победила в световен мащаб, по-скоро наблюдаваме залеза на успехите ѝ, защото преобладава ясно изразено изключване на по-голямата част от населението от процеса на взимане на решения по държавните дела. Така общото съгласие, консенсусът, се свежда до „кастата“, до някои малцинства, които не са представителни за многообразието на интересите в едно общество.

Стигна се до необходимостта от „пряка демокрация“ и гражданско участие в публичните дела. Те могат да се разглеждат като двете лица на демокрацията с участието на народа („демокрация на участието“). Нейната главна изява е „гражданското участие“, индивидуално и колективно, в процеса на взимане на решенията и контрола над обществените дела.

Гражданското общество и някои социални движения виждат в партиите основната причина за неприязънта към демокрацията. Това обаче е безплодно разискване. Няма демокрация без партии, злините вътре в партиите са донякъде същите, които вредят и на други обществени сектори. Партиите обаче трябва да приемат, че сами по себе си не са достатъчни, за да се реализира демокрацията. Те следва да възстановят своята легитимност чрез прозрачност и вътрешна демокрация. Да приемат, че хората вече не се задоволяват с това да пускат по една бюлетина на всеки 4-5 години. И не са съгласни ролята им в публичните дискусии да се свежда единствено до гласуването.

Конституциите на Венецуела от 1999 г., на Еквадор от 2008 г. и на Боливия от 2009 г. са сред най-прогресивните в света по този въпрос. Те говорят за демокрация с участието на народа, а не за представителна демокрация. Защото възнамеряват да демократизират демокрацията. Общо взето, има съгласие, че представителната демокрация трябва да се запази, но ясно се вижда необходимостта да се засилят в нея механизмите на народното участието, за да се преодолее разривът между политиката и гражданите.

Да припомним, че механизмите на пряката демокрация, като народната законодателна инициатива и допитването до народа чрез референдум или плебисцит, не подкопават представителната демокрация. Доказва го фактът, че тези механизми съществуват, например, в Швейцария, Италия, САЩ и все по-често в Европейския съюз. Само във Венецуела съществува процедура, при която чрез национално допитване може да се отнеме мандатът дори на президента на републиката. Венецуела е единствената страна в света, в която се проведе референдум за отнемане на президентския мандат, и вотът беше спечелен от Уго Чавес. На местно ниво – за регионални и общински органи, тази процедура съществува и в други латиноамерикански страни, като Аржентина, Колумбия, Еквадор, Боливия, Перу и т.н. И накрая трябва да е ясно, че нашите демокрации се нуждаят от нов социален и конституционен договор, за да бъде изградена една не само изборна, а гражданска демокрация, в която да няма отхвърлени от обществото хора. Моделът на представителната демокрация не се справя освен това и с актуални проблеми като околната среда, опасностите за биологичното многообразие, затоплянето на климата, безработицата, застаряването на населението в Европа, масовото шпиониране, миграциите и бедността в света.

Дори ако допуснем, че демокрацията продължава да бъде моделът, който най-добре стимулира разискванията и диалога като средства за решаване на социалните конфликти, трябва все пак да подчертаем, че представителната система не позволява реално и ефикасно участие на гражданите. Явно е, че в дългосрочна перспектива защитата на общите блага е възможна само заедно със социалните и гражданските движения, а не против тях. Затова именно трябва спешно да се демократизира демокрацията.

 

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Венко Кънев

 

 

 

 

Свидетелства на старите вестници - 1983 г.

 

 

 

Разказът на Людмил Янков за изкачването на 1800 метровата северна стена на Айгер - "стената на смъртта", една от шесте големи северни стени в Алпите.

Вестник "Звезда" - Кюстендил, брой 121 / 1983 година

 

 

 

 

Къде сте вие, бе, мълчаливи скапаняци – акад. Евгений Гиндев

 

 

 

Вихърът на хаотичния, но строго детерминиран исторически процес, до толкова замъглява нашето съзнание, че просто е задължително от време на време да извръщаме очи и да се потапяме в омаята на нашето велико минало. Затова е аз реших да отворя една малка книжка със заглавие „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова – книжка първа. Букурещ, в печатница „Знаме”, 1875”. И отново ме поглъща и сгрява топлото чувство : „ какви е деца раждала, Раждала, ражда и сега, Българка майка юнашка” (из „Хайдути”). Да, Христо Ботев ! Не поет, а поетище, грамада, гений. Как другояче да наречеш стихотворец, чиято поезия става все по-актуална 150 години след написването. И не само актуална, а до болка нужна и затова изхвърляна от днешните учебници по литература, защото какви е деца раждала, „българка майка юнашка” все пак още знаем, но виждаме и какви деца е раждала вчера и ражда днес – О, ужас! Защото доколко днешната българска майка е „юнашка” е много дискусионен въпрос.

            Съвремието става все по-жестоко към България и българския народ. От Юго-Изток отново надига глава хилядолетна заплаха. Отново като преди над 600 години притъмнява българският държавен и национален хоризонт и ние се изправяме голи пред „кръвожадната ламя”, без приятели и съюзници, само с лъжливи „партньори”, крадливи „колеги” и егоистични съюзници-предатели.

Отново с учудващо нехайство предаваме и продаваме нашата история, нашите герои и нашето бъдеще. Отказваме се от хилядолетни приятелства и се присъединяваме към хилядолетна омраза избила наяве в думите на едни от най-върлите „приятели” на България : „София трябва да се изравни със земята и на нейно място да се посадят картофи” (Уинстън Чърчил – 1944 г.).

            И аз се оглеждам наоколо и какво виждам ? – каквото е казал поетът преди 150 години :

                                           Кажи ми, кажи бедний народе,

                                           Кой те в таз рабска люлка люлее ?

                                           Тоз ли, що спасителя прободе

                                           На кръста нявга зверски в ребрата,

                                           Или тоз, що толкоз години ти пее :

                                           „Търпи и ще си спасиш душата ?!”

                                                                                         (из „Елегия”)

            Къде сте вие, българофили и русофили ? Къде са вашите организации, вашите научни центрове, вашия интелектуален капацитет, за да защитите българската история и религия, българските идеали и въжделения ? Нима не виждате какво става по земите на старите българи ? Нима не чувате какви  ги дрънкат жалките отломки на бившите ни поробители, отишли си преди 150 години ? Как отново те определят нашите съдбини !

            „Страната трябва да поема реални ангажименти за евроатлантическото ценностно пространство, а не само военното такова”, посочи Местан. „Този законопроект е един от тези знакови моменти, в които се проявява кой кой е. ПГ на ДПС ще подкрепи ратификацията, защото това е част от нашата евроатлантическа идентичност. Ние сме пронатовска и евроатлантическа партия... Понеже тази декларация заявява идентичност е много лоша новина за тези, които искат да видят в ДПС проруска партия. Позицията на ДПС е откровено натовска. Това, че аз също понякога пия руска водка, не снема идентичността ми на натовец” – каканиже прононсирания турчин и мюсюлманин Лютви Местан в българския парламент („Сега” – 27.11.2015 г.).

            Схващат ли българите какво всъщност ни казва този ердогановец ?

            Казва ни, че докато доскоро нашата проанглосаксонска и прозападна ориентация беше просто избор, т.е. предпочитание, вече се е превърнала в идентичност, т.е. в същност.Това значи, че ние сме се превърнали в западняци, католици, протестанти, че мислим и живеем като тях, че приемаме тяхната история и техните ценности, в това число и ценностите на мистър Чърчил. Слава Богу, това още не е станало, макар че не трябва да се лъжем – усилено вървим натам.Чудя се тогава защо Местан е още в България, когато мястото му е в редиците на турския съюзник ИДИЛ – там в сирийската пустиня,където по-лесно може да го настигне някоя руска бомба.

А ние ?

                                        ....Мълчи народа !

                                        Глухо и страшно гърмят окови...

                                        Кръв се лее над камък гробен ;

                                        Кръст е забит във живо тяло,

                                        Ръжда разяжда глозгани кости,

                                        Смок е засмукал живот народен,

                                        Смучат го наши и чужди гости !

                                                                          (из „Елегия”)

            Е, какво да кажем, щом тежката си дума е казал Българския Гений :

                                        Аз веч нямам мило, драго,

                                        А вий... вий сте идиоти !

                                                                           (из „В механата”)

 

 

 

 

Източник: личен блог на Евгений Гиндев

 

 

 

 

Стабилно бедни – Боряна Костова

 

Преди изборите писах, че пипне ли Бойко Борисов цялата власт, ще загърби образа на добродушния простак, близък до тегобите на хората, и ще се превърне в тиран, готов да изсмуче докрай жизнените сокове на нацията. Така и става. Да сте чували напоследък от него подобие на култовата му фраза "Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме"? Няма и да чуете.

Борисов вече не крие, че се вижда на върха на държавата пожизнено. Ама за да продължи да се прави на "успешен" премиер, а семплите в мнозинството си хорица край него - на министри, трябват пари и то много пари. За да се запушват пробойните, които отваря с действията си некадърната власт. А и да се засища алчната й паст. Затова кабинетът изтегли 16 млрд. лева заем. И се готви да ни натовари с още 5,3 млрд. кредити. Обясненията на министър Горанов, че затъваме в дългове, понеже има да плащаме големи суми по стари задължения, са малка част от истината. Коалиционните му партньори от АБВ вече го хванаха, че е надписал сметката с поне 3 млрд. лева, кой знае колко са неоткритите му грешчици. Пък и нали Борисов се бие в гърдите, че правителството му е събрало над 2 млрд. лв. допълнителни приходи. Защо Горанов не казва те къде и за какво ще бъдат похарчени? Повечето от огромните заеми обаче няма да отидат за изграждане на нови мощности, от каквито има нужда страната, за да се оживи икономиката. Няма да създадат нови работни места, нито ще повишат доходите. Те ще потънат в строежа и в N-тия пореден ремонт на бат'Бойковите магистрали. Щото ако не са те, Борисов ще загуби единствения повод да се самохвали, а и партията му ще отънее финансово. Всъщност магистралите са най-краткият път на парите до търбуха на ГЕРБ и до гушите на премиерските любимци.  

Освен че трупа върху главата ни дългове, кабинетът пак ще ни затяга колана. Отвсякъде и за всичко. Крутите икономии започват от средствата за общините. За следващата година държавата ще им отдели едва 5,1% от БВП и 13,4% от консолидираните разходи. Това е по-малко в сравнение с 2014 г. и 2 пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. И Борисов му намери колая - призова да се вдигнат местните данъци и такси, както и цените на билетите за градския транспорт. "Престанете да се правите на добри", скастри кметовете от ГЕРБ премиерът, вместо да ги нахока, че харчат големи суми за служебен разкош. Той гневно обясни, че повишение трябва да има най-вече в големите градове и особено за живеещите на "жълтите павета". Та софиянци да са наясно: симпатичната кметица Фандъкова много скоро здраво ще ги изтръска. И дано поумнеят до следващите избори.

Масови протести срещу шоковото поскъпване на винетките за леките автомобили заляха страната в събота. Ама тактиката на властта вече е: кучетата си лаят, керванът си върви. "Никъде в Европа няма толкова евтини стикери като нашите", изрепчи се министър Лиляна Павлова в понеделник по БНТ. Според нея да се отделят по 8 лв. на месец не било непоносимо за хората. Вярно, в Австрия стикерите струват 85 евро, в Словения - 110 евро, а в Унгария - 136 евро. Само че доходите на населението и в трите страни са в пъти по-високи от нашите. Пък и не плащат за пътища с дупки като кратери. Скачат пътните такси и за тежките автомобили, в резултат на което поскъпват с 5 до 10 на сто билетите за междуселищните автобуси. 

Междувременно социална бомба цъка и в енергетиката. Не само заради близо 4-те млрд. лв. дълг на НЕК. От началото на 2016 г. търговията с ток излиза на свободния пазар, но доскоро никой не казваше дали това ще ни бръкне още в джоба или не. Тия дни обаче енергийната министърка Теменужка Петкова плахо рече в една медия, че повишение на цената сигурно ще има, ама то щяло да е незначително. Истината обаче е друга. Най-оптимистичната прогноза е увеличение с 15 на сто, а песимистичната, която е и по-вероятната, е за скок с 30-35 на сто, твърди депутатът от БСП Таско Ерменков, бивш директор на Агенцията за енергийна ефективност. Според него кабинетът не прави нищо за омекотяване на токовия удар върху населението, над половината от което живее с мизерни доходи.  

Сигурно мнозина се питат ще набъбне ли поне малко портфейлът на българина според бюджета за 2016-а. Отговорът е: по-скоро ще го опразва. С Танталови мъки синдикатите успяха да извоюват минималната работна заплата да стане 420 лв., което е 10 пъти под долните прагове в белите държави в ЕС. Другите заплати у нас почти не мръдват и се получава така, че младши научен сътрудник в БАН ще получава колкото чистачка. Обезщетенията за майчинство и за отглеждане на дете остават във фризера. Пенсиите ще се увеличат с жалките 2,5%, което е унизително и цинично. А дневната ставка за безработни е направо за "Гинес" с ръста си от 80 ст.

Управляващите твърдят, че бюджетът за 2016 г. щял да ни даде стабилност. Да, мизерията се настанява стабилно!      

 

 

 

 

 

Светла Василева: Еврофондовете – залъгалка за лапнишарани

 

 

Парите се усвояват от "правилните хора", а резултатите след приключили проекти са плачевни

 Поредната залъгалка, с която властта се опитва да ни приспива, се нарича еврофондове. Преди бяха магистралите, но те вече не вършат работа. Ефектът от пускането им се превърна в дефект. Заради скандалите и гафовете около строителството, натрапеното ленторязане, агресивния пиар, хвалбите, обещанията, че построяването им ще върне у нас българите, които избраха да напуснат страната, търсейки по-добра перспектива за себе си, ще донесе инвестиции, работни места и други благини всякакви. Видя се, че асфалт и бетон не вдъхновяват ни инвеститори, ни емигранти, и биберонът "магистрали" вече не върши работа. Не удържа вниманието на публиката и тя се изнервя, а това е лош знак за всяка власт. Липсата на залъгалка, която да мами очакванията, крие опасности. От изостряне на чувствителността. От вглеждане в настоящето и реалното. От задаване на въпроси за бедността, неравенствата, сигурността, бежанците, циганите, гетата, корупцията, неграмотността. Каква е политиката на управляващите по тези проблеми днес, утре, след пет години? Има ли такава? Ще има ли? Кога?
Отговори няма, а ако някак се прокраднат, те са единствено следствие на неизбежна необходимост. Необмислени, често импровизирани, разнопосочни, противоречиви и променящи се понякога в рамките на денонощие. Подобно поведение издава несигурност, слабост и управленска немощ. Няма власт, която да желае подобен публичен образ. Ето защо еврофондовете и говоренето за тях са

безопасен и сигурен пристан

В добавка носят в себе си обещание за бъдещ просперитет, сиреч стават за "залъгалка".
Още с встъпването в длъжност преди година кабинетът "Борисов-2" посочи ускореното усвояване на европарите за един от основните си приоритети, с акцент именно върху "усвояването". Количеството преди всичко, не толкова качеството. На 2 август т.г. в Сливен премиерът в опит да героизира усилията си заяви, че преди пет години, когато ГЕРБ дойде на власт, усвояването на еврофондовете било под 1%. Греши. Или защото не знае, или знае, но откровено лъже. Според справката на Европейската комисия (ЕК) към 2009 г. България е усвоила 9,6%. Бойко Борисов бърза да обещае, че към края на тази година, когато приключва де факто първият програмен период, страната ще финишира с 92% - 93% усвояемост. В края на същия месец по време на закриване на летния университет на младежката организация на ГЕРБ във Варна, той обявява, че усвояемостта вече е 92% и че сме изпреварили Румъния с 20%.
Числото 92% е повторено многократно по време на предизборната кампания за местни органи на властта. Всъщност

еврофондовете бяха превърнати в център на кампанията

Кметовете, които се състезаваха за втори мандат, отчитаха колко градинки, спортни площадки, велоалеи и екопътеки са направили с европари. Съперниците им, които претендираха да ги изместят, уверяваха, че ще правят същото, но повече и по-добре. Теми като безработица, гетовизация, сегрегация, обезлюдяване, привличане на инвестиции бяха подминати. За ефекта на вложените евросредства и неговата устойчивост никой не говори. Вероятно защото щеше да се наложи да признае далеч нелицеприятни неща като това, че със спиране на еврофинансирането всичко приключва. Работните места изчезват, офисите се закриват, остават отчетите, купищата рекламни дрънкулки и странни строежи като паметници на човешката глупост.
И за друго не се говореше по време на кампанията. С какви средства ще се поддържа изграденото и откъде ще се вземат. От нови местни данъци? От централния бюджет? Откъде? Интересно има ли някой, който да разсъждава по тези въпроси, или властта смята, че с приключване на строителството и рязане на лентата приключват и ангажиментите й.
В средата на кампанията зам.-председателят на ЕК Кристалина Георгиева също прибави възторг и еуфория към "залъгалката" на ГЕРБ, помпайки националното самочувствие. На 11 октомври в столичния квартал "Владая" по време на освещаване на храм тя обяви, че за пръв път България е в челната десятка по усвояване на европейските средства и в момента е на осмо място. Три седмици по-късно, на 31 октомври, отново тя съобщи, че страната ни вече е на второ място след Чехия по скорост на усвояване на еврофондовете, които ни се полагат до края на годината, като уточнява обаче, че става въпрос за периода от 1-ви януари до 12-и октомври 2015 г.
Миналата седмица по време на дискусия "Първите 7 години в ЕС" вицепремиерът Томислав Дончев съобщи, че до момента (17 ноември) България е усвоила 93% от евросредствата, като има потенциал това число да нарасне. Почти същият процент с разлика от единица (92%) беше обявил премиерът Борисов още на 30 август във Варна. Очевидно един от двамата бърка. Или послъгва. А може би и двамата. Справка на страницата на Генерална дирекция "Регионална политика" на ЕК сочи, че към момента България е усвоила 82,8% от евросредствата. Числото съществено се различава от съобщаваното от премиера и вицепремиера. Дори и с този процент и неимоверно "ускорени" по думите на Кристалина Георгиева, пак сме

на 22-ро място сред останалите 28 страни

членки на ЕС. Все още сме далеч от първенеца Гърция, която води с 96,8%, следвана от Естония, Литва и Португалия с по 95%, Полша с 94,8%, Швеция с 94,7%, Латвия с 94,6%, Финландия с 94,4%, Люксембург с 93,5%, Словения с 92,8%. Средноевропейският процент е 87,6, а държавите, които са след нас, са Чехия с 82,7% усвоени европари, Малта с 81,6%, Италия със 77,4%, Словакия със 74,5%, Хърватска със 71,6% и Румъния с 67,7%.
Това не е единственото разминаване между обявеното за постижение от нашите политици и онова, което сочи ЕК. Според Томислав Дончев например създадените до момента работни места благодарение на европрограмите са 372 000. Според ГД "Регионално развитие" обаче те са над 82 пъти по-малко и са едва 4514. ЕК уточнява че работно място, създадено с евросредства, е такова, което не е съществувало преди това и е възникнало в резултат на изпълнението на европроект. ДУМА в свой мониторинг на отчетите за изпълнение на ОП "Развитие на човешките ресурси", публикуван в началото на тази година, също констатира, че за периода 2011-2013 г. лицата, започнали работа, са 99 365, но броят на тези със запазена заетост една година след приключване на проектите е нула. Струва си да се отбележи, че Румъния, която към момента е абсолютен аутсайдер според отчета на ЕК, е разкрила 25 193 работни места, първенецът Гърция - 24 487, а Унгария, която е само на две позиции преди нас по усвояване на европари - 92 936. За тези три държави в таблиците на Брюксел е отчетен и броят на подпомогнатите стартиращи предприятия. В Гърция те са 2336, в Унгария - 2059, а в Румъния 106.

Резултатът на България е нула
 
В момента по ефирните телевизии се върти реклама на ОП "Транспорт", която внушава на зрителите, че 400 км железопътни линии са модернизирани с евросредства. Според справката на ГД "Регионална политика" обаче те са 2,4 пъти по-малко и става въпрос само за 164 км. Иначе посланието на клипчето е: "Бъдещето идва днес". Какво точно означава това, не е ясно. Едно е сигурно - някой здраво преиграва с числата, успешността и отчетността.
Тези дни премиерът се закахъри, че Европа може да ореже от парите на оперативните програми за новия период и да пренасочи част от тях в сектор "Сигурност" предвид последните събития. То си е за притеснения. Нищо, че Томислав Дончев се скъса да ни уверява, че не живеем единствено от еврофондове. Ама никак. Те заемали само някакви 80% от публичните инвестиции. Той вероятно е забравил какво е говорил на 19 май т.г. по време на бизнес форум за иновации и конкурентоспособност, когато каза, че "европейските пари ще бъдат основният двигател на икономиката". Което пък е косвено

признание, че други средства няма

че колкото правителството и да се хвали, че излъчва стабилност, очевидно никой отвън не я забелязва. Явно бизнесът намира държавата ни за рискова и не се интересува нито от наличието на магистрали, нито от евтина работна ръка. Посланията на управляващите по-скоро са за вътрешна употреба, колкото да ни внушават собствената им безалтернативност и да ни залъгват с обещания за новите оперативни програми.
Властта иска да реже ленти, да отчита километри магистрали, брой спортни площадки и зали. Да говори за проценти на усвояемост. Тя не желае да коментира реалния ефект от европарите, как те действат на бизнес средата, как я опорочават, създавайки обръчи от фирми и квазиикономически структури, които нагаждат дейността си според проектите, нито да каже, че всъщност бенефициентите на евросредства са само 6503. Тя не иска да признае, че еврофондовете са банкомат, който пуска пари

само ако правилните хора наберат вярната комбинация

Проблемът е там, че комбинацията друг я избира, а не ние. Друг решава какво ни е нужно, а не ние. За всичко това обаче властта си мълчи. Говори само за проценти на усвояемост. Нека да започнем да я питаме. Като сме толкова успешни в усвояването, защо нямаме икономика; защо тънем в мизерия; защо бедността вече не е само в Югозападния район, а обхвана и Северен Централен; защо неравенството в страната е стряскащо, а регионалните диспропорции между Северна и Южна България са видими с просто око; какво се случва с работните места след спиране на финансирането? А с фирмите? Докато не получим честен отговор на тези и още много въпроси, управляващите ще продължават да ни вземат за лапнишарани и да ни залъгват с еврофондовете.

Числата

- Усвоили сме 82,8% от заделените за нас европари и по този показател сме на 22-ро място в ЕС.
- През 2011-2013 г. лицата, започнали работа по програмата "Развитие на човешките ресурси", са 99 365, но броят на тези със запазена заетост една година след приключване на еврофинансирането е... нула.
- Брюксел отчита, че нямаме стартиращи предприятия, подпомогнати от еврофондовете. 
- Бенефициентите на еврофондове у нас са само 6503.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 25 ноември 2015 г.

 

 

 

Моят Десети ноември не се случи. А вашият ? – Ина Михайлова

 

 

 

 

За едни промените наистина дойдоха. Други чакаме. Е, там ни е драмата...

 

Дори не си спомням какъв ден беше Десети ноември 1989 г. Мислите ми се връщат към него само чрез образа на тогавашния Първи. Телевизията ни го показа свит и жалък. Толкоз. Някак спомените за Десети ноември са преди и след датата.
Току-що бяхме завършили техникум. С общ успех на паралелката над много добър 5. Всички 33-ма хвърляхме униформите и се радвахме. Нахъсани, енергични, изпълнени с надежда и очаквания за бляскаво бъдеще. И нямаше причини да не бъде така. Повече от половината бяха приети в университет. Каква гордост, какъв успех! Говорим за паралелка от техникум в забутан провинциален град с по-малко от 10 хиляди жители. Бяхме прекарали страхотни последни четири години - изведени геоложки практики, спонсорирани от държавата и най-големия работодател в общината, който ни очакваше с отворени обятия. Гарантирани работни места, прилични за времето си заплати, най-висок разряд по специалността. Какво да искаш повече?
Животът ни не беше "върха на сладоледа", както казваха по-късно тийнейджърите. "Детската ни мечта" не се изразяваше в максимата да живеем в интересно време. Но се случи.
Имахме нашите малки тайни - сутрешните новини на "Свободна Европа", презаписите на "Форинър", "Металика", "АСДС", "Пърпъл" и "Рейнбоу". Тайното ходене на дискотека, демонстративното носене на изтъркани дънки, скритото опъване на цигара в тоалетната... Беше предизвикателство, но не убиваха. Най-много забележка, среща с родителите, някой шамар зад врата, лекция в зам.-директорския кабинет, намалено поведение, мъмрене пред комсомолското събрание и още куп дребнотемия, на които не обръщахме внимание. Прощаваха ни, защото казваха, че сме буйни, но как да не стимулират факта, че бяхме най-добрите в училище.
Експериментираха - предоставиха ни дневника. Сами отбелязвахме неизвинените отсъствия, нанасяхме оценки и оформяхме крайния успех за срока. Вид самоуправление. Не сгафихме нито веднъж. О-о-о, бяхме изкушени. Имахме колективни бягства от часове, на прага бяхме на колективно намалено поведение, но всичко се оправяше. Няколко разговора, проблемите се слагаха на масата и готово. Сигурно сме случили на не толкова праволинейни другари, ще кажете. Може и така да е било, но забраненото не беше недостъпно, а разрешеното ни носеше дивиденти.
Както се казва, всичко беше планирано като за средно статистически българи. Очакваше ни университет, гарантирана реализация, семейство, апартамент, кола и вила. И нещо се обърна...

*    *    *

Казаха, че започва Промяната. Хареса ни - свобода на словото и печата, край на привилегиите за кандидатстване в университет, край на "моите" и "нашите", свобода на политическите възгледи, на вероизповеданията. И още, и още... Звучеше красиво и нямаше как да не ни грабне. Още по-красиви бяха обещанията в университета: правим стачка, взимаме властта и... времето е наше. Ще има кредити за студентите, а на отличниците ще се опрощават 90 на сто от заема. Как да не се вържеш? Нали вече нямаше лъжа и измама, а новото напираше - блъскаше се по улиците, обсаждаше факултети, затваряше университети и тропаше по банките в аулите.
Е, времето стана тяхно. И не само то. А нашите кредити потънаха. Днес студентското кредитиране е факт, но нито е това, което обещаваха тогава, нито интересът към него е впечатляващ. И как да е, като дипломите се купуват с пари и не е важно да си образован, а смел, напорист, дързък, нахален, нагъл. Употребиха ни и ни захвърлиха. Не всички.
За някои Десети ноември започна да се случва. Ако не в тази, в друга партия. Ако не в това, в друго министерство. Ако не в едно, в друго РМД.
Покрай красивите думи за промените ни спестиха грозните реалности.
Никой от нас не знаеше, че ни предстоят режим на тока, хаос и анархия. Че държавата ни ще бъде опоскана до последната стотинка и тухла. Че някои субекти, ръководени от други субекти, ще окрадат, приватизират и разпродадат всичко, което имахме. Мислехме, че ще градим над построеното вече, за да стане по-хубаво. Излъгаха ни. Случи се немислимото. Явно всеки, по свой начин, със собствени средства правеше своя Десети ноември.
Ние не знаехме това. Онези 33-ма, които отваряхме консервата русенско варено с отвертка на ученическа бригада, които деляхме пакетче бисквити и бурканче лютеница, не очаквахме тази Промяна. Тя дойде и си отиде от нас. Както си отидоха от България моите приятели. Днес Наско е в Канада - работи като компютърен специалист в Отава и се грижи за четиричленното си семейство. Деньо е в Монреал - завърши минно-геоложкия, беше асистент... Венко е в Чехия. Остана там след студентска бригада. Хари мина през Финландия, но от години върти ресторант в Кипър заедно със съпругата си. Фифи е в Холандия, Ники е в Испания, Юлиян е в Германия... Мая се занимава с компютърен дизайн в Прага, а останалите си спомняме с носталгия за... доброто старо време.

*    *    *

Така се случи, че най-добре лежащите по площадите и университетските коридори заеха най-перспективните работни места. Нищо, че не идваха на лекции и упражнения. Че изкарваха изпитите с наша помощ или благодарение на съвместните блокадни действия с преподавателите. Че се дипломираха с преписани от нас дипломни и курсови работи. Междувременно посредствените ни съученици от техникума се възползваха от мътилката на първите години след 1989-а и напреднаха доста с материала. Цял живот да ги гоним, стигане нямат. Имахме лъч надежда в края на следването. Някой помисли за бъдещето. Националната телевизия избра стипендианти от факултета, които след това да започнат работа там. Надеждата бързо угасна. Човекът, който направи крачката, си отиде от този свят. И телевизията нямаше нужда от стажанти, чието обучение бе спонсорирала. Не ни накараха да върнем парите, но разбрахме, че онова, на което му викат Промяна, още го няма. След това една фирма изпрати писма по списък на първенците на випуска, за да ги покани на работа - нали така правят на Запад, откъдето дойде новото? Един проявил инициатива и изпратил писма, другите се оказаха несведущи и начинанието оттече... Също като очакването ни за промени.

*    *    *

Няма по-голям мит, по-голяма лъжа и по-крупна измама от това, което се опитват да ни пробутат за Десети ноември. За едни промените наистина дойдоха. Не знам дали настинката от априлския вятър през 1956-а им помогна да се справят апаратно със следдесетоноемврийските маневри, но успяха. За онези, които имаха преди Десети, имането продължи. Тези, които нямаха преди, сега още по-нямат. Тарикати, мижитурки, нагаждачи, слагачи, раболепни, угаждачи се нагласиха и продължават да се нагласят - преди или след някакви дати. И хич не им пука за Десети ноември. Днешните деца дори не знаят какво е било, кой е Тодор Живков и къде е градинката на Мавзолея. Историците казват, че след 50 години можело да се правят оценки за събития и факти. Не знам. Вече 25 години ми е все тая каква оценка ще даде някой, за когото Десети ноември се случва всеки ден, всеки месец или поне пет пъти в годината.
 
*    *    *

Какво се случи на Десети ноември? Случи се... нещо. Няма съмнение, че нещо започна. Промяна ли? Думите "реформа" и "промени" вече умряха. Бяха убити. Преврат? Хайде, моля ви. Преход? Към какво? Преходът също го няма. Други държави какъв преход направиха. И преходиха в новото. Изплуваха, вече са колоси, както се казва. Ние затънахме в разруха, самоунижение и самоунищожение. Преход нямаше. Нашият Десети ноември така и не стана.
Моят Десети ноември не стана. Поне не напълно.

*    *    *

Сега какво? Работим от сутрин до здрач, понякога 7 дни в седмицата, за да изплащаме ипотека и кредити. Поне до 2031 г. След това - ще видим. Всеки ден, всяка седмица, всеки месец имаме своя Десети ноември - водим битки с топлофикация, електроснабдяване, ВиК, кабелната телевизия, мобилния оператор, банката, кварталната бакалия, супермаркета, съседите... Постигаме частични успехи и търпим крупни крайни загуби.
Тръпнем дали ще стигнем до пенсия. И като стигнем - какво? Чакаме милост от деца и внуци, за да си купим лекарства и да хапнем риба веднъж месечно. Събираме пари или вземаме кредит, за да почиваме есента в Турция или Гърция, защото Черноморието не е за българи, а планинските ни курорти мерят ръст по цени с швейцарските Алпи.
Все още чакаме Десети ноември.
Е, там ни е драмата. Чакаме...
Всички чакат, а "риформите" не се случват. Някакъв псевдоелит все ни бута надолу.
И ни е все тая. И протестите ни са шантави, и по улиците вече не ни се излиза...

*    *    *

Не, не се оплаквам. Поне не страдам от амнезия като тези, за които последните 25 са години на свободата. Не търся самоопределение извън родината. Не изповядвам чужди ценности, не се кланям на презокеански ментори. Не деля приятелите и познатите на такива преди Девети септември, след Десети ноември, преди и след Пети октомври. Лягам си с чиста съвест.
Тъжен край на тъжна история. А започна с еуфория. Ако знаехме, че след бай Тошо щяха да ни управляват... нямаше да посрещаме с толкова хъс новото. Не знаехме, че за всичко ще си платим. И ще продължаваме да плащаме.

Просто моят Десети ноември не се случи... А вашият?

 

08.11.2014 г.