Търсене в този блог

събота, 2 юни 2018 г.

Минути на мълчание – Боян Бойчев

 

 

Всеки 2 юни в 12 часа сирените ни спират в забързания ни делник. Мигове мълчание, мигове признателност, мигове за размисъл.
А в този ден сирените вият със стиховете на Ботев. На неудобния Ботев, ограничаван и изхвърлян от учебните програми, за чиято поезия и публицистика се сещаме само около годишнини и ученически матури. На идеалиста Ботев, дръзнал след разгрома на Априлското въстание да поведе още 200 души луди глави да освобождават Родината. И по пътя на когото вместо да тръгнат и други, са се затваряли прозорци и захлопвали врати.
В този ден сирените вият като куршумите, прекъснали полета на толкова горещи родолюбиви сърца. Сърцата на всички онези, дали живота си за свободата и независимостта на България.
От името на празника отпадна всяко споменаване за социално освобождение. А нима Ботев е възможен без социалното? Но днешните чорбаджии и изедници не искат и да чуят, скрити зад тъмните стъкла на лимузините и дебелите вратове на телохранителите си.
От името на празника отпадна и борбата срещу фашизма. Такъв нямало у нас! Гавра с имената на онези идеалисти, заложили буйните си глави, за да се изправят срещу мракобесниците, потопили в кръв Септемврийското въстание и направили България съюзник на Третия райх. Защото имената на българските партизани и антифашисти не се споменават на тържествената заря проверка. Те са обявени за престъпници само заради мечтата си за един по-свободен и човешки свят.
В този ден сирените вият като бомбите, изсипвани върху София и другите български градове. Чувате ли този вой? Той ни напомня ужасите на войната, които сякаш забравихме.
Не знам дали чувате, но сирените вият тревога. Тревога за бъдещето на децата ни, за бъдещето на нацията ни. Тревога от факта, че все повече наши съвременници не спират забързания си ход под техния вой.
А именно в такива минути на мълчание и признателност усещаш, че си човек. И разбираш, колко много дължиш на онези, идеалистите, поставили една мечта над дребните претенции и желания.
И нека сирените вият в мислите. Разбираме ли Ботев, готови ли сме да тръгнем по пътя му, достойни ли сме? Ако да, защо не го правим?
Затова е хубаво всеки ден да си намираме такива едни минути мълчание – за равносметка.