Търсене в този блог

петък, 18 ноември 2016 г.

Неолиберализмът: дългата история зад триумфа на Тръмп - Джордж Монбио

 


 

Безскрупулна мрежа от супербогати идеолози уби възможността за избор и унищожи вярата на хората в политиката

Събитията, довели до избирането на Доналд Тръмп, започнаха в Англия през 1975 г. На една среща няколко месеца след избирането на Маргарет Тачър за лидер на Консервативната партия един от нейните колеги, както се говори, обяснявал в какво вижда ключовите постулати на консерватизма. Тогава тя отворила чантата си, извадила една книга с подгънати по ъглите страници и я тръшнала на масата. “Това е, в което вярваме”, казала тя. Това бе началото на политическа революция, която щеше да преобърне света.

Книгата беше “Конституцията на свободата” на Фридрих Хайек. Публикуването й през 1960 г. бележи началото на прехода от честна, макар и крайна идеология, към откровен рекет. Идеологията беше наречена неолиберализъм. Тя разглеждаше конкуренцията като определящ елемент на човешките отношения. Пазарът би трябвало да определи естествената йерархия на победители и губещи. Всичко, което пречи на този процес, като високи данъци, регулации,синдикална дейност или държавна намеса, е контрапродуктивно. Неограничените предприемачи могат да създават богатството, което да капе по малко надолу към всички.

Така бе поне според първоначалния замисъл. Но по времето,когато Хайек пишеше “Конституцията на свободата”, мрежата от лобисти и мислители, която той бе основал, бе щедро финансирана от мултимилионери, които видяха в тази доктрина начин да се
защитават от демокрацията. Не всеки аспект на неолибералната програма съответстваше на техните интереси. И Хайек очевидно се зае да премахне това разминаване.

Той започва книгата си, предлагайки най-ограниченото възможно определение на свободата: липса на принуда. Той отхвърля такива понятия като политическа свобода, универсални
права, равенство между хората и разпределение на богатството, защото всички те, ограничавайки поведението на богатите и силните, накърняват и абсолютната свобода от принуда, за която Хайек ратува.

Демокрацията, обратно, “не е върховна или абсолютна ценност”. Свободата всъщност зависи от това да не се допусне мнозинството да упражнява избор над посоката, в която политиката
и обществото могат да поемат.

Той обосновава тази позиция, като героизира ролята на изключителното богатство. По този начин свързва икономическия елит, изразходващ парите си по нови начини, с идеологически и
научни пионери. Така, както политическият идеолог трябва да бъде свободен да мисли за немислимото, така и много богатият трябва да бъде свободен да върши недопустимото, без задръжки, свързани с обществения интерес или общественото мнение.

Ултрабогатите са “скаути”, “експериментиращи нови начини на живот”, които маркират пътя, който останалата част от обществото ще следва. Прогресът на обществото зависи от свободата на тези “независими” да печелят толкова пари, колкото искат, и да ги харчат така, както желаят. Всичко добро и полезно, следователно, е резултат от неравенството. Не трябва да съществува връзка между заслуги и възнаграждение, не трябва да се прави разлика между трудов и нетрудов доход и да се ограничава рентата, която може да се събира.

Наследеното богатство (според тази идеология) е социално по-полезно от спечеленото богатство: “Бездейните богаташи, които няма защо да работят, за да печелят парите си, могат да се отдадат на това как да влияят върху “сферата на мисълта и мненията, на вкусовете и убежденията”. Дори и когато те изглежда, че харчат пари само за “безцелна показност”, всъщност действат като авангард на обществото.

Хайек смекчи опозицията си срещу монополите и втвърди опозицията си срещу синдикатите. Той заклейми прогресивното данъчно облагане и опитите на държавата да повиши общото
благосъстояние на своите граждани. Той заяви, че “всичко говори срещу всеобщото безплатно здравеопазване” и се обяви срещу съхраняването на природните ресурси. Затова не трябва да се изненадват онези, които следят тези въпроси, че Хайек получи Нобелова награда за икономика.

И когато Тачър тръшна своята книга на масата, вече бе създадена активна мрежа от мозъчни тръстове, лобисти и академици, проповядващи доктрините на Хайек от двете страни на
Атлантика, изобилно финансирани от някои от най-богатите хора и компании по света, включително Дюпон, “Дженерал електрик”, пивоварната компания Coors, Чарлз Кох, Ричард Мелън Скайф, Лорънс Фъртиг, фонда “Уилям Волкър” и фондация “Иърхарт”.
Използвайки по брилянтен начин психология и лингвистика, идеолозите, спонсорирани от тези хора, намериха думите и аргументите, необходими за да бъде превърнат химна на Хайек за
елита в благовидна политическа програма.

Тачъризмът и рейгънизмът не бяха идеологии сами по себе си: те бяха само две лица на неолиберализма. Големите данъчни намаления, с които те обсипаха богатите, смазването на
синдикатите, орязването на общинските жилищни програми, дерегулацията, приватизацията, аутсорсинга и конкуренцията в сферата на обществените услуги - всичко това бе предложено от
Хайек и неговите последователи. Истинският триумф на тази мрежа обаче бе не това, че тя завладя дясното пространство, а това, че успя да колонизира партиите, които някога защитаваха всичко онова, което Хайек ненавиждаше.

Бил Клинтън и Тони Блеър нямаха собствена програма. Вместо да разработят нова политическа концепция, те сметнаха за достатъчно да триангулират. Иначе казано, те вадеха елементи от
някогашните принципи на собствените си партии, смесваха ги с елементи от принципите на своите опоненти и съставиха от това неправдоподобна комбинация, наречена “трети път”.
Беше неизбежно ярката, бунтарска самоувереност на неолиберализма да има много по-силна гравитационна привлекателност от угасващата звезда на социалдемокрацията.

Триумфът на Хайек можеше да бъде наблюдаван навсякъде – от размаха на частната финансова инициатива, процъфтяла при Блеър, до отхвърлянето от Клинтън на т.нар закон “Глас-Стийгъл”, който регулираше финансовия сектор. Въпреки голямото си желание и
плахите си опити Барак Обама, който също нямаше собствена идеология (освен “надежда”), постепенно също бе обсебен от онези, които притежаваха средствата за контрол над мненията.

Резултатът, първо, е отнемане на властта, последвано от отнемане на правата. Ако доминиращата идеология отнеме възможността на правителствата да променят социалните резултати, те престават да отговарят на нуждите на електората. Политиката става неприложима към живота на хората; дебатът се свежда до бърборене на един изолиран елит. Тогава обезправените се обръщат към опасна и заразна антиполитика, в която фактите и аргументите се заместват от лозунги, символи и емоции. Човекът, който провали президентската кандидатура на Хилари Клинтън, бе не Доналд Тръмп, а нейният съпруг.

Парадоксалният резултат е, че вълната на негодуванието срещу наложеното от неолиберализма отнемане на политическия избор, издигна на гребена си точно такъв тип човек, когото Хайек превъзнасяше. Тръмп, който няма смислена политическа програма,
не е класически неолиберал. Той обаче е перфектното превъплъщение на (любимата на) Хайек “независима личност”; облагодетелстван от наследено богатство, без задръжки от
общоприетите морални норми, чиито отблъскващи пристрастия сочат нов път за останалите да следват. Неолибералите от мозъчните тръстове сега се тълпят около този кух човек, този празен съд, който очаква да бъде “запълнен” от онези, които знаят какво искат.

Вероятният резултат е разрушаване на малкото останали скромни постижения, започвайки със споразумението за ограничаване на глобалното затопляне.

Тези, които разказват историите, управляват света. Политиката се провали поради липсата на съревноваващи се “наративи”. Ключовата задача сега е да се разкаже нова история за това какво означава да си човек през 21-и век. Тя трябва да бъде привлекателна както за онези, които гласуваха за Тръмп и за ЮКИП, така и за поддръжниците на Клинтън, Бърни Сандърс или
Джереми Корбин.

Някои от нас работят върху това и могат да съзрат нещо, което може да се окаже началото на нов “разказ”. Още е твърде рано да се говори много за това, но в основата му е признанието,
че (както достатъчно ясно показват съвременната психология и невронаука) човешките същества, за разлика от всички други животни, са едновременно забележително социални и забележително неегоистични. Разделението и егоцентричното поведение, проповядвано от неолиберализма, противоречат на голяма част от човешката природа.

Хайек ни каза кои сме, но сбърка. Първата ни крачка е да си върнем човешкия облик.

 

Източник: БТА, 17 ноември 2016


Джордж Монбио (1963) е британски писател, известен екозащитник и политически активист. Той пише седмична колонка за “Гардиън” и е автор на редица книги, включително “Пленената държава: Корпоративното поглъщане на Великобритания”. Основател на Земята е наша, мирна кампания за правото на достъп до селските местности и ресурси в Обединеното кралство. През януари 2010 г. Монбио основава сайта ArrestBlair.org, който предлага награда за хора, опитали се да извършат граждански арест на бившия британски премиер Тони Блеър за предполагаеми престъпления срещу мира.